Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (7)

Седма глава

Цяла седмица след завръщането на Табита в Порт Таунсенд в сърцето й тлееше истински гняв. Девлин Колтър я бе използвал. Всеки път, когато се сетеше за това, я обхващаше ярост. Никога не бе изпитвала подобно чувство.

Не, не е точно така, призна си честно тя. Имаше още едно чувство, което избухна също толкова силно и бе съвсем необикновено. Страст.

Страст и ярост. Не познаваше и двете, докато не срещна мъжа със сиви очи. Седем дни след бягството й от острова, тя се бе отдала повече на гнева. Дев се бе забавлявал с нея, беше се преструвал на внимателен и нерешителен джентълмен. Табита скърцаше със зъби всеки път, като се сетеше за унижението си. Разопаковаше книги, а ножът в ръцете й трепереше. Гледаше колекцията си от митични зверове и изпадаше в ярост.

Защо беше тази игра на „ще те накарам да повярваш“? Защо той се бе отдал на това глупаво преживяване? Само защото е преценил, че е подходяща за прикритие на истинската му дейност? Или защото е бил отегчен? А може би, защото го бе спасила на онази алея и той изпитваше някаква признателност?

Пито едно от предположенията не й харесваше и не намаляваше яростта и болката й.

Господи, каква глупачка беше! Сега той сигурно й се надсмива, примира от смях при спомена за онази нощ, когато реши да го прелъстява!

Минаха десет дни. Табита подреждаше новите криминални романи в магазина, когато споменът за страстта й се събуди. Този път не захвърли книгата на рафта. Дори пръстите й не трепнаха от яд и унижение. Тя просто спря и загледа невиждащо пред себе си. По дяволите! Беше влюбена и трябваше да съблазни мъжа на мечтите си! Въпреки всичко, през онази нощ беше щастлива. Беше се любила със своя дракон. И той бе отговорил с любов, дори ако тайно й се беше присмивал!

В действителност се бе любила с мъж, който всъщност не съществуваше, освен във въображението й. Но пък го беше направила много добре. Беше хубаво! Дев Колтър може и да се е забавлявал с нея, обаче онази нощ беше доволен. Би заложила книжарницата си за това. Устните й се свиха горчиво. Ех, само ако беше този, за който се представяше — прекрасният, нежен, срамежлив и чувствен мъж, който имаше нужда от нея, колко хубаво би било всичко!

Звънчето на врата я изтръгна от болезнените спомени. С усилие на волята Табита си наложи да мисли за работа. Трябваше да бъде любезна и усмихната.

— Видяхме рисунката на феникса на витрината и си помислихме дали имате за продан? — попита учтиво мъжът. Приятелката му, чиято дълга коса бе сплетена на плитки, я гледаше с надежда.

— Имам няколко — отвърна Табита и извади навитите на руло рисунки. — Изберете си. Фениксите са популярна тема сред художниците.

Младата двойка разгледа рисунките на митичната птица, повечето от които я представяха в най-често изобразявания сюжет — възкръсваща от собствената си пепел.

— Мисля, че тази ще стои добре в дневната — каза момичето.

— Улучихте една от най-точните рисунки — одобри избора им Табита. — Повечето изследователи смятат, че фениксът вероятно е розова чапла, която е била жертвена птица за египетския бог на слънцето Ра. На тази картина птицата е тъмнорозова и много красива.

— Бих я нарекъл бледолилава — каза младежът шеговито. — Добре, вземаме я. Като я сложим в рамка, че стане прекрасна.

Табита кимна и зави покупката. Когато двойката излезе от магазина, тя разви рулото с останалите рисунки. Повечето изобразяваха величествената птица да се възражда след своята огнена смърт…

Самата Таби бе влязла направо в огъня онази нощ, когато прелъсти Дев Колтър. Трябваше като феникса да възкръсне отново!

Натрапчивата мисъл я преследваше целия следобед. Всеки път, когато вратата на магазина се отвореше, звънчето прекъсваше мислите й на тази тема — възможността й да стане различна. По дяволите, нали беше различна през нощта, когато се отдаде на Дев! Беше жива, чувствена, истинска и… страстна.

Защо да е невъзможно да бъде такава и сега? Тя отиде до специалния щанд, на който държеше репродукции от средновековните книги за животни и взе няколко великолепно илюстрирани албума. Намери страниците с феникса. Започна да чете.

Фениксите възкръсват от пепелта на всеки петстотин години. Трябваше да има предвид това. След ден-два Таби навършваше тридесет години. Сигурно тази възраст в живота на жената е равна на петстотинте години от живота на феникса! Разгледа различните гравюри и рисунки, като се опитваше да си представи как ще стане нова и различна — такава, че да заприлича на жената, която се бе хвърлила в прегръдките на почти непознат мъж.

Само че щеше да има нужда от мъж, който да оцени промяната. Къде да го намери? Познаваше доста хора в градчето. Вече шест години живееше тук, ала всички я приемаха като спокойна, скромна и непретенциозна жена, която не успя да задържи съпруга си повече от няколко месеца. Когато Грег си отиде, познатите я съжаляваха, макар никой да не беше изненадан.

Трябваше да намери начин да обяви своя нов облик. Ще направи купон за тридесетия си рожден ден. Табита обмисли плана. Потисканата ярост и унижение сякаш й даваха необходимата енергия. Досега не бе планирала нищо от подобен мащаб. А се оказа, че работата никак не е малко.

— Искаш две каси от това „Каберне“, така ли? — Магазинерът във винарския магазин я гледаше с недоверие. — Сигурна ли си, че не искаш две бутилки?

— Две каси, Джордж — потвърди тя, — и една „Совиньон Бланк“ от осемдесет и първа година. Дай да видя какви сирена имаш. Ще искам и голямо количество хляб. Можеш ли да поръчаш?

— Да. Но защо ти е толкова храна и вино? — Джордж Ройс наклони посивялата си глава с недоумение.

— За моя тридесети рожден ден. О, да не забравя. Ти и жена ти сте поканени. Доведете и още някой, когото искате, моля.

— Още някой ли? Колко голямо ще бъде това празненство?

— Колкото успея да го направя!

Един ден преди събитието на витрината на книжарницата се появи покана. Направи я неин приятел художник, който имаше галерия малко по-надолу. Представляваше феникс и съобщаваше на всички, че са поканени на рожден ден у Табита Греъм.

— Ще ти се натресат и авантаджии — предупреди я Сандра Адаме, която тъкмо влизаше в книжарницата.

— Много важно. Има достатъчно храна. Няколко авантаджии, голяма работа. Ти нали ще дойдеш?

— Разбира се. Не мога да пропусна подобно нещо. Малко сме изненадани. Какво е станало с теб, Таби? Изглеждаш някак променена.

Табита се усмихна. Просто тази седмица обличаше всичките си дрехи без сутиен и бе уловила доста мъжки погледи да се залепят по свободната риза, която носеше над джинсите си. Вниманието им леко я притесняваше, но Табита имаше план.

— Прекарах чудесно. Открих какво съм загубила и какво ми е липсвало през всичките тези години, Сандра. Няма да повярваш как се държат хората на тези кораби!

— Чувала съм разни истории — засмя се Сандра. — Да си призная откровено, мисля, че е чудесно. Имам предвид промяната. Изглеждаш някак си по-жива. Дори Рон го забеляза.

— Той ще дойде ли? — Рон беше братът на Сандра, който често й гостуваше.

— Можеш да се обзаложиш. Познаваш го. Обещай му безплатно бира и ще обърне света, за да дойде.

Няколко младежи спряха пред обявата и попитаха наистина ли поканата важи за всички. Табита потвърди. За нейно удоволствие решиха да дойдат.

Вечерта тя подреди красиво масите с храна и напитки. Беше малко страшничко да организираш събиране за толкова много хора. Ами ако никой не дойде? Мисълта я притесняваше, дори когато обличаше елегантната черна рокля, купена специално за случая от приятелка, която имаше бутик. Роклята бе чудесна, с широк червен колан, който подчертаваше съблазнителните й форми. Страхът й изчезна, когато на вратата започна да се звъни. Звънецът не спря час и половина. Почти всички поканени и още няколко непознати дойдоха да отбележат рождения ден и да задоволят любопитството си относно промяната, настъпила у Табита Греъм. Тя с труд се придвижваше в претъпкания хол и се опитваше да не разочарова никого.

— Не съм и предполагала в каква прекрасна къща си превърнала това старо бунгало! — възкликна Сандра Адаме, като оглеждаше стаята, докато Табита пълнеше чашата й с вино. — Картините на митичните животни ми харесват. Чудесно се връзват с черния диван и светлия под. А този килим под стъклената масичка е фантастичен! Къде го намери?

— Беше щастливо попадение в Сиатъл — усмихна се Табита, като погледна килима, който много обичаше. На него имаше прекрасен дракон с криле и сребристосиви очи. Напомни за един друг дракон, който случайно бе открила на алеята на Сейнт Реджис. И двете бяха същества от легендите, и двете не се срещаха в реалния живот…

— А, ето го и Рон! — Сандра тръгна да посрещне своя по-млад хубав брат.

Рон Адаме бе около двадесет и пет годишен и бе надарен с двуметров ръст. Работеше в един фитнесцентър в Сиатъл и беше жива реклама за центъра — имаше широки рамене и тесен ханш. Черната му коса бе сресана небрежно и много му отиваше. Имаше тъмни очи и тен, който поддържаше всяка зима на ски. Мъжът с него бе на същата възраст. Двамата огледаха събралите се с одобрение — събирането явно им хареса.

— Насам, Рон! — извика Сандра сред врявата.

Табита погледна младия мъж. Беше го срещала два пъти, но се съмняваше, че хубавият брат на Сандра я помни.

— Здравей, Таби, радвам се да те видя. Благодаря за поканата — поздрави я той, а тъмните му очи преминаха преценяващо по черната рокля.

Табита се бе научила да разпознава този блясък в очите на мъжете. Забеляза го няколко пъти миналата седмица. За първи път го зърна у Дев Колтър на вратата на каютата онази сутрин, когато не си сложи сутиен. И тази вечер не си го бе сложила.

— Радвам се, че дойде, Рон. Надявам се и приятелят ти да не скучае.

— О, да! Има ли бира?

— Колкото искаш. Обслужи се сам, моля.

— Бомба! Връщам се след малко. — Погледът му отново се върна на гърдите й.

— Хм-м-м — промърмори Сандра, когато брат й изчезна по посока на масата с напитки. — Защо имам странното усещане, че Рон е започнал да проявява интерес към по-възрастни жени?

Табита се засмя.

— Не ми се вярва. Но трябва да ти призная, че съм чувала много хубави неща за по-младите мъже.

— Нещо от рода на „Вземи го млад и го научи“, като кученце! — Сандра се изкикоти. — Добра идея. Желая ти успех, Таби.

Рон не бе единственият мъж, който промени отношението си към Табита Греъм тази нощ. Докато изпълняваше ролята на домакиня, тя забеляза няколко особени погледа. И не остана без доброволни помагачи, когато трябваше да се отварят бутилки или да се носят табли със сандвичи. От една страна бе ласкателно, а от друга — просто не изглеждаше реално! А може би всичко се дължеше на виното? Музиката не спря и за миг. Тълпата в големия хол сякаш се увеличаваше, вместо да намалява. Слава Богу, че бе купила и пластмасови чаши, защото стъклените отдавна бяха свършили.

Към един след полунощ Табита започна да се чуди кога ли гостите й ще започнат да се разотиват. Но никой нямаше намерение да си ходи. Рон Адаме беше непрекъснато край нея и се наливаше с вино и бира. Приятелят му изчезна доста отдавна с някаква красива блондинка, която Табита не познаваше. Сандра Адаме разговаряше интимно с млад рибар, когото бе открила до камината. Настроението бе чудесно и на всички им беше добре. Към два някои решиха да си ходят. Табита весело им махна от пътната врата и се върна. Рон я очакваше с нова чаша вино.

— Страхотен купон, Таби! — Очите му святкаха предизвикателно. — На колко каза, че ставаш?

— На тридесет — отвърна тя, като отпи от виното. Образите започваха да се размиват пред очите й. Усещането беше много приятно.

— Аз съм на двадесет и пет — осведоми я той. — Чувал съм, че това е последната мода.

Табита премига и загуби нишката на разговора. През последните два часа й бе все по-трудно се концентрира.

— Каква мода?

— Мъжете да ходят с по-възрастни жени.

— А, да. Последна мода…

— Има нещо възбуждащо — продължи Рон.

— Възбуждащите неща ми харесват.

— И на мен. Животът е толкова кратък. Най-доброто, което човек може да направи, е да го изпълни с приключения — философстваше Рон с дълбокомислие, породено от високия процент алкохол в кръвта му.

— Абсолютно си прав. — Табита отпи от виното и загуби равновесие. Подпря се на стената и се усмихна. — Вземай ги млади и ги учи.

— Кого да вземаш млад? — Рон се приближи по-близо и също се подпря на стената.

— Мъжките.

— Какви мъжки?

— Всякакви. — Тя махна с ръка. — Кутрета, дракони, базилиски, както искаш ги наречи. Най-добре да ги вземеш малки и да ги научиш на всичко. Старите са подли и порочни.

— Да не се шегуваш?

— Съвсем не.

— Трябва да знаеш, че съм много ученолюбив. — Той се приближи, като използваше стената за опора.

— Добре. Първият урок е никога не хапи ръката, която те храни.

— Никога! — увери я Рон.

— Вторият урок е… — Табита опита да се концентрира. — Никога не играй игрички.

— Никакви игрички! — Рон прехвърли ръка през рамото й и вдигна чаша за наздравица.

— Никога не се преструвай — подчерта тя, в случай че не е разбрал. — Открих, че по-възрастните мъже имат навика да се преструват. Първият ми съпруг…

— Мръсник! — възкликна Рон.

— … се преструваше, че е влюбен в мен. А не беше.

Рон поклати глава, разстроен от такова двуличие.

— Последният, когото срещнах, също се преструваше. Играеше всевъзможни игрички. Изобщо не беше мъжът, за който се представяше.

— Плъх!

— Не! Дракон…

— Драконите са по-лоши от плъховете.

— Да. — Табита беше готова да продължи уроците, когато се показа Сандра, облегната на ръката на рибаря.

— А, ето ги къде били! Джим и аз си отиваме. Прекарахме чудесно. Ще можеш ли да се прибереш, Рон?

— Не се притеснявай. Няма да карам, ще вървя — отвърна щастливо брат й. — Освен това може изобщо да не си дойда.

— Аха. — Сандра наклони глава и се усмихна на Табита. — А ти, искаш ли да си го прибера?

— Не! Прекарваме си чудесно. Предавам му уроци.

Сандра ги изгледа подозрително.

— Интересно. — Преди да успее да добави нещо, Джим я дръпна за ръката.

— Да вървим, скъпа. Късно е.

— Е, добре. Приятно прекарване. И умната.

— За какво?

— Няма значение — засмя се Сандра и тръгна.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Табита.

Рон сви вежди, като се мъчеше да си спомни за какво говореха.

— Не съм сигурен. Мисля, че следваше урок номер три.

— А, да. Разказвала ли съм ти за любовните навици на чудовищата?

Веднъж бе имала успех с тази тактика.

— Никога. — Той изпи последната глътка вино. — И как го правят?

— По най-различни удивителни начини… — отвърна храбро тя.

Вратата пак се отвори и прекъсна думите й. Този път доста хора си взеха довиждане, макар и с неохота. Рон си наля още чаша бира. Очевидно полагаше доста усилия, за да се задържи на крака. Тя го сложи да седне на черния диван, преди да се е срутил. След това изпрати и последните гости. Повечето бяха дошли пеша и сега весело и шумно тръгваха към домовете си. Някои дори пееха и песните бяха придружени от гръмогласен смях. Табита стоеше на вратата и ги наблюдаваше със задоволство.

Без съмнение бе отпразнувала тридесетия си рожден ден много успешно. А сега беше време да се върне към прелъстяването. На дивана седеше един хубав млад мъж, който очакваше да научи нещо от по-възрастната и опитна жена. Табита се усмихна самодоволно и се върна при него.

— Животните! Разкажи ми за животните! — Рон се беше облегнал на дивана с опънати крака. — Харесва ми да науча нещо ново за тях. Ще се превърна в зоолог, вместо в коцкар, да знаеш.

Табита огледа плячката си. Отиде в другия край на стаята и седна срещу него. През стъклото на масичката за кафе виждаше дракона на килима.

— Толкова прекрасни очи! — въздъхна тя и неочаквано изпита съжаление.

— Чии очи? — запита агресивно Рон.

— На дракона.

— Аха. И как правят любов драконите?

Табита се замисли, като продължаваше да гледа килима.

— Прекрасно. След като веднъж ги прелъстиш, любовта им е невероятна — чу се да прошепва тя. Защо драконът от килима я гледаше така? Той нямаше право! Трябваше да се чувства виновен! — Но не бива да им се вярва!

— Никога не вярвай на дракони! — повтори Рон. — Урок номер три, нали?

— Той няма право… — прошепна Табита. — Няма право да ми се меси!

— Няма! — съгласи се и Рон. Помълча и попита: — Кой?

— Драконът.

— По дяволите! Никакъв дракон няма намерение да ти пречи.

— Противно, злобно същество! — продължи Табита с впит в килима поглед.

— Сигурно е някой по-стар дракон.

— Почти на четиридесет.

— Прекалено възрастен, за да бъде обучаван.

— Не можеш да научиш стария дракон на нови номера. Човек вероятно не може да научи на нищо дори младия дракон.

— А мен?

Тя го погледна, изненадана, че все още е тук. Спомни си, че бе решила да го прелъсти и затвори очи със стон.

— Няма смисъл, Рон. Не мога. По-добре си върви.

— Да си ходя ли?

— Съжалявам. Не ми се говори повече за чудовища.

— Дори съвсем мъничко? — помоли тъжно той.

Тя поклати глава.

— Не мога. Не и когато този глупав дракон ме гледа.

— Ами да се отървем от него.

— Няма да подейства. Пак ще бъде някъде наоколо.

— О, по дяволите! Ще ми провали живота! Гадно, противно същество!

— Не само твоя живот! — разяри се Рон. — Мисля, че ще провали и моята вечер.

Заедно с Табита той загледа мълчаливия, смеещ се дракон. А сетне се катурна и заспа на канапето. Табита се облегна и подви крака под себе си. Толкова й се спеше! След като проклетият дракон не й позволи да направи нещо тази нощ, поне да си почине. На сутринта щеше да мисли как да се отърве от тягостното му присъствие. Беше постигнала такъв страхотен напредък! Нямаше да позволи да се изпречва на пътя й, когато смяташе да организира целия си бъдещ живот поновому!

Но дори когато заспиваше, имаше потискащото усещане, че ще бъде много трудно да пренебрегне драконовите изисквания. А сънищата й бяха изпълнени с образа на мъж, който приличаше на дракон… Дракон със сребристосиви очи и бастун…

Трябваше й доста време, за да проумее, че на вратата неистово се тропа. Остана да лежи, учудена, че през завесите се процежда дневна светлина.

— О, Господи! — потрепери Табита и разтърка с ръка чело. Главата я болеше. — Вървете си!

Тропането обаче продължи, дори още по-настойчиво.

— По дяволите! — Направи опит и се претърколи. И чу доста силно хъркане от другия диван. Едва отвори очи. Видът на спящия Рон беше доста смущаващ в осем часа сутринта. Той продължаваше да хърка. Тя седна с ръка на чело. Спомените нахлуха в съзнанието й. Всичко в стаята беше разхвърлено. Истински хаос. Празни чаши се търкаляха на масата и на пода. От таблите и блюдата се разнасяше дъх на застояло. Един стол бе обърнат и лежеше на пода. Цветята бяха клюмнали във вазите. Някой бе разсипал вода и на пода имаше локвичка.

Едва се изправи на треперещите си крака. Фасове от цигари имаше и в хартиените чинии, разхвърлени навсякъде. Полупразна бутилка вино все още стоеше на масичката за сервиране. Хубавата елегантна дневна беше обърната с краката нагоре. И отгоре на всичко един мъж спеше на дивана!

Табита се намръщи, като мина покрай Рон Адаме. Може напоследък да не е била в сърдечни отношения с никакъв дракон, но на този на килима дължеше благодарност. Той я бе предпазил от глупостта да се впусне в еднократна любовна авантюра с младежа. Споменът й за това бе абсолютно ясен. Рон бе останал само защото тя бе поискала! Беше му дала повод! На вратата отново се почука.

— Добре де, идвам!

Докато отиваше към вратата, направи план за действие. Първо трябва да се отърве от нахалника, който така настойчиво тропаше по вратата. Сетне да разбуди Рон и да го изпрати вкъщи. После да вземе горещ душ, да си направи силно кафе и накрая да почисти къщата. Господи, какъв тежък ден й предстоеше!

— Бихте ли спрели да блъскате! Ето, отварям!

Очите й се разшириха, когато видя кой стои отвън.

— Господи! Драконът!

Дев Колтър свали бастуна, с който бе чукал. Гледаше смачканата, разрошена и с подути очи жена пред себе си. Добре познатите сиви очи се присвиха от изненада и неодобрение.

— Какво е станало с теб? — запита той.

Табита опита да събере мислите си.

— Дев? Какво правиш тук?

— Не е ли ясно? Дойдох да те видя, Таби. Но какво, по дяволите, става тук?

— Снощи оттук мина цяло стадо базилиски — успя да изрече с тънък глас тя. Може би сънуваше. Сигурно все още си беше в безопасност на дивана и това бе само кошмар. Много внимателно вдигна ръка и докосна синята му риза. — Ти си истински, нали?

Дев я заобиколи и влезе в разхвърляната стая.

— Какво е ставало тук снощи, Таби?

— Купон — каза кратко тя.

— Купон ли?! — извика той и очите му се присвиха ядосано.

— Вчера станах на тридесет. И би ли престанал да викаш? Боли ме главата.

В този миг се чу мощно хъркане. Дев обърна рязко глава и се вцепени. Сред крещящата тишина Табита чуваше ясно как Рон Адаме постепенно се събужда. Тъмните му очи мигаха срещу непознатия мъж с бастун.

Дев бе втрещен. Сребристосивите очи се заковаха в нейните. Досега не бе виждала подобно изражение на ничие мъжко лице. Когато накрая проговори, гласът му бе леден. Стоманен, като скритото в бастуна му острие:

— Дължиш ми обяснение. Кой, по дяволите, е този?