Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (6)

Шеста глава

— Остави я, Уейвърли. Тя не е замесена — каза Дев.

Стив Уейвърли само се усмихна по-широко и поклати глава.

— Знаеш, че няма да стане. Не и докато не получа микрофилма. След това и двамата ще сте свободни да се върнете на кораба.

Ужасеният поглед на Табита се местеше от единия на другия мъж. Дългокосият с пистолета не обели нито дума. Явно шефът беше Уейвърли.

— В бара ти казах, че ако се приближиш до нея, ще си имаш неприятности. И то само защото я покани на танц. Можеш ли да си представиш какво ще направя сега, след като си дръзнал да я измъчваш?

За част от секундата холивудската усмивка на Стив помръкна, но после отново разтегли устните му. Добре, помисли си доволно Дев. Все още бе в състояние да стресне някой като Стив Уейвърли, въпреки дългокосия с пистолета. Да беше хвърлил този младок през борда, когато за пръв път се сблъска с него! Би си спестил доста неприятности.

— Твоята приятелка няма да пострада. Нито пък ти. Искаме само микрофилма, който взе на Сейнт Реджис. След това и двамата се връщате на кораба като щастливи влюбени. — Уейвърли хвърли бърз поглед на Табита, която го гледаше така, сякаш вижда отвратително влечуго. — Та значи така. Твоята Таби-кет — нали така я наричаш — не предполага, че играе ролята на прикритие! Разбирате ли, госпожице Греъм? Сега, като знаете какво става, ще продължите ли да спите с него? Той само ви използва за параван. Чифтоса се с вас, за да изглежда като останалите пътници. А вие му помагате да прекарва приятно.

Тя издаде приглушен стон зад дланта на дългокосия. Думите бяха неразбираеми, но очите й красноречиво казаха на Дев, че е не само уплашена. Беше направо бясна. Когато бе ядосана, Табита Греъм сигурно се превръщаше в опасна дива котка. Странно, досега не си бе представял, че е възможно да се разяри. Тя беше такова малко, сладко и нежно създание!

— Нея не я интересува твоят анализ на нашите взаимоотношения, Уейвърли. Остави я да си върви.

— Няма начин.

— Микрофилмът не е у мен. На кораба е. В каютата ми.

— Не ти вярвам. Не би го изпуснал от очи, докато не го предадеш на шефовете си. И двамата го знаем!

— Така ли?

— Кажи му да млъкне и го претърси, Стив! — просъска дългокосият. Явно бе по-изнервен и нетърпелив от Уейвърли. Което не беше хубаво. Ако имаше нещо по-лошо от мъж с пистолет, това бе нервен мъж с пистолет.

— Спокойно. Господин Колтър ще се съгласи с искането ни. Сигурен съм. Само трябва да го убедим колко сме сериозни.

Уейвърли запали цигара, сякаш беше единственият човек на света. Като се вземеше предвид фактът, че в градината лабиринт нямаше никой, това си беше истина.

— Как научихте за Сейнт Реджис? — запита Дев, преструвайки се на изненадан.

— Мъжът, който те спря на онази алея, оживя. — Уейвърли се усмихна и присви очи от дима на цигарата. — Предполагам, че не знаеше тази малка подробност. Намерихме го в кофата за боклук, където го бе набутал. Мислеше, че е мъртъв, нали?

— Не бях сигурен. Знаех, че е в безсъзнание и не исках да го оставя да лежи на открито.

По дяволите! Едва бе успял да замъкне онзи бабаит до кофата за смет с надеждата, че известно време няма да го открият. Усилията на Дев обаче се бяха оказали напразни. С крайчето на окото си забеляза, че Табита го гледа. Разиграващата се пред очите й сцена я бе шокирала. Щеше да й обясни по-късно. Сега му предстоеше една много по-важна и неприятна задача.

— Е, той оживя и ни даде описанието ти. Имахме информация, че някой ще пътува на кораба и ще вземе филма. Но не бяхме сигурни кой ще играе ролята на прикритие. Когато Джефърс ни описа високото копеле с бастуна, вече знаех, че си ти. — Уейвърли погледна Табита. — Предполагам, не сте си представяли нищо подобно, госпожице Греъм. Разбрахме, че ви използва за параван. Съжалявам, че ви въвлякохме в тази история, но какво да се прави. Понякога стават фалове. Като говорим за фалове… — Той пристъпи към нея и прокара пръст по брадичката й. — Не ми се ще да чупя костите на дребното ви крехко тяло.

— Отдръпни се, Уейвърли! — изкрещя Дев. Очите му бяха придобили предупредителен стоманеносив отблясък.

Стив се усмихна иронично и много бавно плъзна пръсти от шията към гърдите й. Дев беше на границата да загуби контрол, като гледаше как този мръсник докосва Табита.

— Остави я!

— Добре, Колтър. Веднага, след като ми дадеш микрофилма.

— Ще си получиш проклетия микрофилм! Само я пусни!

— Чакам. — Уейвърли учтиво протегна ръка към Дев.

Табита се напрегна. Знаеше, че няма да има друг шанс. Високият с мазната коса се бе концентрирал изцяло върху разговора. Сега или никога, реши Таби.

С приглушен вик, тя се извъртя и се хвърли върху мъжа с пистолета. Не беше по-тежък от нея. Събори го и падна отгоре му.

— Ах ти, кучко! — извика той, като я удари със свободната си ръка. — Махай се, проклетнице!

В същия миг тя чу разсичащ въздуха звук. Дев бе стоварил бастуна върху лицето на Уейвърли. След това застъпи с крак ръката на дългокосия. Мъжът изпищя, но продължи да стиска пистолета. Отхвърли Табита към Дев, който залитна от неочакваната й тежест. Тя обаче успя да запази равновесие.

— Дръж пистолета! — извика дългокосият и хвърли оръжието на Стив.

В този миг Дев нанесе страхотен саблен удар по врата на дългокосия, който изгуби съзнание. Времето летеше. Този проклет крак! Нямаше да стигне до Уейвърли, който, макар че държеше с една ръка окървавеното си лице, вече вдигаше пистолета.

— Таби! Лабиринтът! — Дев я дръпна и я повлече след себе си. Потънаха в тесния проход между високи чимшири. Господи! Би дал всичко, дори душата си, за да притежава отново предишните си качества — бързина и координация.

Слава Богу, поне Табита мълчеше и не задаваше въпроси. Не искаше обяснения. Навлизаха все по-дълбоко в парка. Девлин разчиташе на инстинктите си, за да се ориентира.

А Таби не задаваше въпроси, защото беше заета да се пребори с паниката и гнева. Зелените стени от растителност се издигаха нависоко и закриваха слънцето. Гъсталакът бе толкова плътен, че в съседната алея не се виждаше нищо. Беше истински лабиринт. Нямаха нито секунда време. Уейвърли бе въоръжен!

Внезапно Дев спря и притисна Табита към чемширената стена. В следващия миг тя разбра защо. Алеята нямаше изход! Слисана, Таби се взираше в стоманените очи Девлин Колтър. Това не беше възпитаният, нерешителният, уязвимият и срамежлив мъж, когото бе прелъстила миналата нощ! Този Девлин Колтър бе опасен. Осъзна, че се страхува от него толкова, колкото и от Стив Уейвърли. Дъхът й секна.

— Не мърдай! — предупреди я почти беззвучно той. — И не говори. Нито дума. Имаме само един шанс. Кимни с глава, ако си ме разбрала.

Табита кимна. Ноктите й се забиха в дланта. Остана притисната плътно към стената от чимшир. Гледаше как Дев се движи безшумно по килима от трева. Дори при явната зависимост от бастуна, в движенията му имаше нещо диво и кръвожадно. Качества, които би трябвало да забележи. А защо не беше ги забелязала по-рано?

Отговорът дойде неочаквано — защото беше пожелала да види мъжа, за който мечтаеше! Защото въображението й бе създало един прекрасен дракон! А сега откриваше истинския звяр!

Знаеше, че освен Дев, в лабиринта се прокрадва още един звяр. Стив Уейвърли ги бе последвал и нямаше причина да се откаже от преследването си. Изглежда искаше да получи някакъв микрофилм на всяка цена.

Дев замря на място. Разнесе се остър свистящ звук и в следващия миг, Табита с ужас съзря блестящо стоманено острие да се показва от края на бастуна. Не можеше да откъсне очи от сабята, когато Дев я погледна през рамо. Съсредоточеното му изражение бе още по-студено и сурово.

Тя вдигна очи към лицето му и на него му се прииска да изругае на глас. Мили Боже! Нима Таби си въобразяваше, че той ще успее да се справи с Уейвърли, ако се държи като безпомощен, уязвим и безобиден джентълмен? Всъщност бастунът сабя беше нищо срещу пистолета на Уейвърли. А тя го гледаше, сякаш не искаше Дев да има каквото и да било оръжие! По дяволите, доста ще се поизпоти с нея, когато всичко свърши!

Той се обърна рязко напред. Не искаше да вижда този умолителен и обвиняващ поглед. Първо трябваше да се справи с Уейвърли. Промъкна се безшумно в съседната алея. Раненият крак му пречеше да се движи плавно. Не можеше да ползва на бастуна. Трябваше да бъде подготвен. Колко ли дълбоко в лабиринта бе навлязъл Уейвърли?

Спря и се ослуша. Опита да събуди всичките си стари инстинкти и добре настроени сетива. Колко жалко, че не се вслуша в тях по-рано! Можеше да избегне тази невероятна каша! Ако нещо се случеше с Табита, виновният щеше да бъде той. Мисълта го накара да стисне бастуна така, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Напрежението обаче нямаше да му помогне. То само намаляваше бдителността, от която се нуждаеше в момента. Леко охлаби пръсти около дръжката на оръжието си.

Ето там, зад него! Обърна се предпазливо. Очакваше едва чутият звук да се повтори. Дали Стив щеше да бъде достатъчно глупав да ги търси слепешката? И дали осъзнаваше опасността от това да не вижда какво го чака зад следващия ъгъл? Дев погледна върха на сабята си. Трябваше му само един миг предимство!

Стържещият тих звук се повтори. Уейвърли проникваше все по-дълбоко. Нали беше сигурен, че е единственият въоръжен! Дев усети, че колянната му става се схваща и стисна зъби. Беше казал на Делани, че не иска да се връща към оперативна работа. Мъж над четиридесетте и с крак като неговия не бе най-подходящият за подобни акции.

Едва доловимият звук се чу отново. Стив или не се притесняваше много-много, че ще се издаде, или просто не умееше да се движи безшумно. Това холивудско гларусче явно бързаше да свърши работата, преди туристите да навлязат в градината лабиринт. Нетърпението го правеше непредпазлив. Дев успокои дишането си и опита да изостри слуха си. Долови, че чимширът зад него се размърдва.

Уейвърли бе в съседната алея!

Проблемът за Дев бе как да разбере кой неин край е отворен. Можеше да завие на ъгъла и да се окаже срещу стена от плътни чимширени храсти. Или да се сблъска с пистолета на Уейвърли.

Единственото правилно решение беше да застане на кръстовището и да чака. Да изчаква бе нещо, което можеше да прави по-добре от врага си. Младите мъже винаги проявяват нетърпение. Във всичко. Да, каза си Дев, ще го изчакам да се покаже.

Стигна до кръстовището и се притисна към храстите. Обърна глава така, че да има добра видимост. Може би Стив щеше да мине оттук. Лабиринтът не бе чак толкова оплетен, че да не може да бъде претърсен. Врагът все още се намираше от другата страна на чимширената стена. Чуваше се тихият звук от дишането му. Накрая Уейвърли изгуби търпение.

— Слушай, Колтър! — Гласът му се разнесе толкова отблизо, че Дев инстинктивно се отдръпна. — Единственото, което искам, е микрофилмът. Донеси го при входа на лабиринта и ще ви оставя на мира.

Да, сигурно ще го направиш, помисли Дев. За какъв глупак ме смяташ, хлапако? Само ела, ела насам.

— Чуваш ли ме, Колтър?!

Дев мълчеше. Гласът на Уейвърли се бе отдалечил. Нима търсеше друга алея-коридор? Чакането винаги бе най-трудно. Но когато от това зависи живота ти, се научаваш да чакаш. Неподвижно и търпеливо.

Минутите се изнизваха. От време на време Стив викаше, за да убеждава Дев. Но той мълчеше. Рано или късно въоръженият мъж щеше да стигне и дотук.

Младокът не правеше никакви усилия да се прикрива. Беше се изнервил заради несвършената работа. Точно на тази нервност разчиташе Дев, за да спечели.

Уейвърли вече препускаше все по-шумно и по-шумно. Когато усети, че е само на няколко крачки от кръстовището, Дев изскочи и разсече въздуха с бастуна сабя.

Стив зяпна от изненада. Но преди да успее да стреля, студената стомана описа алена линия върху ръката, която държеше пистолета. Оръжието падна. Той извика и хвана ранената си китка.

— Не мърдай или ще забия острието в гърлото ти! — Девлин насочи сабята към шията му.

Русият замръзна. Очите му бяха пълни с болка и страх. Дев стъпи на здравия си крак, а с другия изрита пистолета надалеч. Дори не се опита да го вземе.

Подобно движение можеше да наруши равновесието му. Проклетият крак!

— И така, Уейвърли, да вървим. Обърни се и тръгвай към изхода.

— Господи, ще ми изтече кръвта!

— Нищо ти няма. За нещастие. Хайде, тръгвай!

— Слушай, Колтър, какво ще кажеш да се споразумеем, а? Ще си разделим наградата. Ще ти дам дела на Еди.

— Еди е приятелчето, което лежи в безсъзнание ли?

— Точно така. Забрави го. Ще вземеш неговия дял.

— Защо имам неприятното чувство, че на теб не може да се разчита? — Дев го побутна с бастуна.

— Вярвай ми!

— Дори и да можех, все още искам да ти пробия гърлото заради начина, по който се държа с моето момиче. Сгреши, Уейвърли.

— Не съм й причинил болка!

— Но я измъчи. И я докосна! Нали ти казах, че ще ти се случи нещо много лошо, ако я доближиш?

— Колтър, изслушай ме!

— Я млъкни! И мърдай!

— Накъде? Загубих се. — Стив се огледа безпомощно, когато стигнаха до следващото кръстовище.

— Надясно — каза автоматично Дев. Чувството му за ориентация бе живо, както преди години. Някои сетива явно никога не се загубваха. — Сега наляво.

Без колебание Дев следваше пътя, който му диктуваше инстинктът, като побутваше Уейвърли към входа на лабиринта.

— Легни на тревата до твоя добър приятел Еди.

Изчака го да изпълни заповедта.

— Ами пистолетът ми?

— Какво? — попита Дев и повиши глас: — Таби, чуваш ли ме? Излизай. — Тишина. — Таби! — Сърцето му пропусна един удар.

— Чувам те, Дев. — Гласът й се донасяше отдалеч.

— Излизай. Всичко е наред. — По дяволите! Беше груб. Трудно е да се отървеш от напрежението. — Таби!

— Опитвам се, Дев, но не мога да намеря пътя към изхода.

— Какво, по дяволите…

— Това е лабиринт, забрави ли? — Явно бе ядосана.

— Таби, не мога да дойда и да те взема. Трябва да пазя Уейвърли. Слушай, гледай по пътя за пистолета. Вземи го!

Този път отговор не последва. Дев изчака, но не беше спокоен. Искаше да я види, да се убеди, че е добре и в безопасност. И чак след това да се отърве от Стив и приятелчето му. Колкото по-бързо оправеше нещата, толкова по-добре. Трябваше да й обясни всичко. Останалото бе грижа на Делани.

Минаха три минути.

— Таби, какво става? Просто се върни по пътя, по който влязохме.

— Не съм сигурна кой е! И престани да ми викаш!

— Не ти викам. Но нямаме на разположение цял ден! Таби?

— Мисля, че съм в центъра.

— Ориентирай се по слънцето. Побързай!

Този път не получи никакъв отговор. Минаха още няколко минути. Игрички ли си играеше с него? Ако беше така… Неочаквано тя се появи.

— Време беше — промърмори тихо той. Но изражението му не се промени и не издаде облекчението му.

Табита застина при гледката, която се откри пред очите й. Дев стоеше прав. Върхът на сабята му бе насочен към гърлото на намусения Уейвърли. Дългокосият на земята не мърдаше. Тя едва преглътна и си помисли дали не е мъртъв.

— Виждам, че си намерила пистолета. Браво. Дай ми го.

В гласа му прозвуча някакво пресилено спокойствие, което я притесни. Тя се приближи мълчаливо и му даде пистолета. Дев го взе и скри острието на сабята, като натисна някакво скрито лостче. Чак след това се облегна на бастуна с приглушено стенание.

О, той никога повече нямаше да я заблуди с малките си коварни номера! Тя присви очи и гордо вдигна глава.

— И сега?

— Сега ще се отървем от тези двамата. Предлагам да се върнеш до хотела за помощ. Нека да повикат полиция. Ще трябва да обясня всичко на местните власти.

Табита покорно се обърна и тръгна.

— Таби?

— Какво?

— Щом не можа да откриеш по кой път влязохме, как излезе толкова бързо?

— Сетих се нещо, което съм чела.

Той я загледа изненадан.

— И какво е то?

— Слагаш ръката си на стената и изобщо не я вдигаш. По този начин няма да минеш два пъти по един и същи път. — Не можа да скрие нотката на задоволство, макар че беше ядосана.

— Но това е само стар мит! Ако наистина е техниката, която си използвала, ти си направо късметлийка! — разсмя се Дев.

— Стар мит ли? Аз съм експерт по старите митове и легенди, забрави ли? И освен това ги смятам за много по-сигурни и достоверни от модерните лъжи, които съвременните мъже като теб използват!

Без да дочака отговор, тя се обърна и тръгна към хотела.

По дяволите! Май се очертаваше тежък разговор!

— Ти си виновен за всичко, идиот такъв! — развика се Дев на Уейвърли.

Полицията на острова се появи след двадесетина минути. Табита обаче не дойде. Дев обясни ситуацията, обади се във Вашингтон по телефона и още повече се вкисна. Делани прие нещата много спокойно, дори със задоволство.

— Все още имаш страхотен удар, Дев. — Гласът звучеше бодро от другия край на линията. — Казах ти, че си добър.

— Страхотен удар, дрън-дрън! За малко не ме убиха, Делани. И което е по-лошо, почти не убиха момичето ми. Хванах се като последен глупак на въдицата ти, че се съгласих. О, Господи, защо ли стоя още на тази стопроцентова влага и се опитвам да ти обясня? Ти си задръстен! Мислиш еднопосочно!

— Затова съм стигнал дотук. Плюс инстинктите, разбира се. И аз имам добри инстинкти. Като теб.

Дев затвори очи с отвращение. Кракът го болеше.

— Слушай, Делани, за това ще говорим по-късно. Корабът отплува след четиридесет минути и аз трябва да се кача на него. Ще се видим в Щатите. Между другото, опитай се да държиш влечуги като Уейвърли настрани от пътя ми! Доколкото си спомням, ми бе обещал, че задачата е лесна и пътуването ще е безпроблемно.

Делани се разсмя.

— До скоро. Наслаждавай се на Карибите.

Той затвори телефона, преди Дев да намисли подходящ отговор. Ами да, столичани! Всички бяха такива. Идиоти! Вече бе време да се връща на кораба и да се оправи с една пътничка от Вашингтон, но не от града, а от щата. Сладкото малко котенце. А той бе погалил козината й в обратна на косъма посока! Скоро щеше да я помилва както трябва, да върне доброто й настроение и да я накара да мърка в скута му.

— Не се тревожете. Някой ще прибере Уейвърли и добрия стар Еди — увери той шефа на полицията, който беше разстроен от случилото се. — Само ги дръжте под око.

— Разбира се, господин Колтър, много бихме искали да ви помогнем. Но все пак са ни нужни някои обяснения — отвърна плешивият началник. Беше добро ченге и не обичаше неприятностите, които причиняваха американските туристи. Те винаги носеха неприятности, но този път беше по-лошо.

— Джентълменът, който ще пристигне да вземе тези двамата, ще бъде щастлив да ви обясни всичко — изрече спокойно Дев.

Да не би да си мислят, че ще се мотае тук да дава обяснения на полицията? Първата му работа бе да се върне на кораба и да намери Табита.

Ядосана и недоумяваща, тя сигурно се бе скрила в каютата си. Предпочиташе да отговаря на нейните въпроси, вместо да остане на разпит в полицията.

Горката Таби! Много й се беше събрало днес следобед. Дължеше й обяснение. И благодарност. Ако не беше нейната атака срещу дългокосия с пистолета, нещата можеха да се развият много по-зле. Дев се усмихна. Това момиче бе смело, а и запази самообладание в критичния момент. Осъзна, че няма търпение да я вземе в прегръдките си.

Щеше да й обясни всичко. А сетне ще я люби, докато му прости. А той не се съмняваше, че ще му прости. Как можеше някой толкова добър и благороден като Табита Греъм да откаже да приеме извиненията му?

Но сладката, благородна и състрадателна Табита не беше в каютата си. Сигурно е някъде на борда, помисли си Дев. Преди да успее да разпита всички — от сервитьора до капитана, корабът отплува. А Дев научи, че Табита бе събрала багажа си и беше слязла на острова, за да вземе първия самолет за континента…

Девлин Колтър прекара нощта с бутилка уиски. След всяка глътка, поглеждаше бастуна. В специален тайник на дръжката беше скрит микрофилмът. Бастунът беше конструиран от някой проклет тип във Вашингтон. Пуяци!

Отпи още една глътка и най-после взе решение. Ще напусне Вашингтон колкото може по-скоро. И завинаги.