Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (3)

Трета глава

— Всичко е наред — продума Табита с окуражителна усмивка, когато той не отговори на въпроса й. — Аз съм безобидна и безопасна. Не съм като котките.

— Не съм сигурен — отвърна Дев. — Това е част от твоя чар. Изобщо няма да се разсърдя, ако ме целунеш за лека нощ. Но трябва да те предупредя, че много отдавна не съм казвал лека нощ на жена под лунна светлина. Всъщност, струва ми се от памтивека.

Тя вдигна ръка, за да докосне лицето му. Очите й бяха тъмни като вино от копнеж. Той изглеждаше така уязвим физически, а сега — и емоционално.

— Наистина ли?

Дев наклони глава, а сетне окачи бастуна си на металната рамка на парапета.

— След като Аманда ме напусна, прекарах доста време сам. Изглежда е било прекалено дълго, щом ме питаш дали може да ме целунеш. Би трябвало да те сваля още тук на палубата — завърши горчиво той, като задържа пръстите й, които все още докосваха гърдите му.

Инстинктивно Табита се приближи към него и повдигна лице.

— Не ставай смешен, Дев! Ако се опиташ да ме сваляш, бих се чудила какво става. Това не е в характера ти.

— Така ли смяташ?

— Ти не си като другите. Ти си чувствителен и срамежлив. С теб ми е приятно. Мъжете винаги играят някаква игра, а ти — не. Ти си честен и не се опитваш да флиртуваш с всяка срещната хубава жена. Ние сме приятели. Имаме много общо. А това е по-хубава от всякакви игрички. Не мислиш ли? Почувствах, че сме на една и съща вълна, когато те попитах, дали мога да те целуна.

— А ако бях опитал да те имам? — попита полушеговито той, макар че очите му блестяха.

— Щях да реша, че си пийнал малко повечко. Не съм от жените, които мъжете пожелават. А и ти не си от мъжете, които биха го направили. Това е по-важното.

Очите му леко се присвиха.

— Сигурна ли си, че не изглеждам малко тъп?

— Направо си страхотен! — прошепна тя и се повдигна на пръсти. Ръката й се плъзна леко по тила му, а устните й докоснаха неговите.

Ласката бе точно такава, каквато тя си представяше. Беше развълнувана от чувството, което се надигаше в нея. Искаше този мъж, макар да знаеше, че не бива да отива твърде далеч. Не трябваше да го плаши, като иска повече, отколкото бе готов да й даде. Не! Щеше да прекрати целувката.

Това, което не бе отчела, бе неочакваната топлина на устните му и треперенето на ръката, с която стискаше пръстите й. Табита се отдръпна на около сантиметър.

— Да опитаме ли още веднъж? — чу се да шепне тя.

— Моля те. — Неговият глас бе дрезгав.

Когато отново докосна устните му, той промълви името й и звукът бе опияняващ.

— Таби… Сладка Таби…

Почувства как ръката му се плъзга нерешително по кръста й и достига извивката на бедрата. Беше толкова нервен и несигурен! Вероятно щеше да бъде по-лесно, ако тя поемеше инициативата. Табита се притисна силно към него. Почувства възбудата му и би трябвало да се стресне. Но бе убедена в неговото благородство. Познаваше несигурността му и затова не се отдръпна, а се наслади изцяло на мига.

Усещането беше странно — да бъде водещата страна и да диктува положението. Нямаше я болезнената агония от напрежението и съмненията дали е привлекателна, или не. Не беше нервна, а изпитваше силно желание.

Тъмната му коса я подканяше да зарови пръсти в нея. Табита усети как по тялото му минава тръпка и възбудата й нарасна. Той не се отегчаваше! Ласките й го караха да тръпне и да им отговаря. В мига, в който устните й се отвориха приканващо, тя усети езика му. Чу тихо стенание и осъзна като в мъгла, че е нейно. За един безкраен миг вкуси от сладката свежест на устните му, без да усеща, че пръстите й нежно галят врата му. Сега той се беше облегнал на перилата с полуразтворени крака. Тя почти лежеше върху него и усети топлината на тялото му да прелива в нейното. Той беше нежен и ненастойчив! Табита бе обзета от нетърпение. Не! Не биваше да го плаши. Не искаше да прави нищо, което да разруши връзката им.

Краката му обвиха нейните, а силната ръка се плъзна надолу от кръста й с лек натиск. Но най-много бе развълнувана от невероятната решителност на езика му, който си играеше с нейния.

— Таби? — прошепна задъхано той, като внимателно откъсна устни от нейните.

— Всичко е наред, Дев. Зная, че нещата се развиват прекалено бързо. Не се притеснявай, няма да позволя да ги изтървем от контрол.

— Таби. Аз…

— Недей! — помоли тя, като притисна пръсти към устните му. — Не го казвай. Зная, че е неочаквано и за двама ни. Не бих искала да го развалим, като насилим нещата. И за двама ни случващото се е необичайно.

Разсмяха се. Дев я загледа. Сивите очи обаче бяха потъмнели от желание.

— Лично аз не съм свикнал с подобни отношения — каза той.

— Знам. Това е едно от нещата, които толкова харесвам в теб — отвърна искрено тя.

— Така ли?

— Да. Имам чувството, че те познавам отдавна и че ти имаш същите задръжки и предразсъдъци като моите. И същите страхове.

— Какви страхове? — Дев с мъка преглътна. Беше не по-малко нервен от нея!

— Ами, относно създаването на нещо истински важно между двама души. Относно сигурността, че в отношенията има дълбочина и разбирателство, преди поемането на известни ангажименти. О, Дев, сякаш те познавам от сто години! Зная, че никой от нас не желае обикновено мимолетно преживяване. Не е чудно, че не се вписваме сред тълпата на тази палуба. И двамата не сме късметлии, нали?

— По един или друг начин… — отвърна той. Стори й се, че е разтревожен от нещо и е нащрек. — Трябва да призная, че никой от нас не изглежда подходящ за развлеченията, които туристическият кораб предлага на своите пътници. Аз явно съм на борда по делови причини. А какво накара теб да си купиш билет, Таби?

— Май беше мечтата… Представях си съвсем ясно това пътуване — вълнуващи нощи и слънчеви дни, пълни с екзотични цветове и преживявания. Може би съм мислила, че на борда ще се променя. Не зная. Зная само, че не беше минал и ден, когато открих, че съм си същата Табита. И десет дни да минат, пак няма да променят нищо у мен.

— Наистина ли искаш да си различна? Макар и само за десет дни?

— Всяка обикновена жена мечтае да бъде фатална поне за малко, да преживее романтична авантюра… Любов… Нима мъжете никога не мислят за подобни неща?

— Е, и мъжете също. Ще излъжа, ако ти отговоря отрицателно. Има случаи, особено напоследък, когато желая да бъда различен.

— О, не! — прекъсна го убедено Табита. — Недей! Не искам да се променяш!

— Ти ме харесваш такъв? Нали?

— Да, много… — Докосна устните му, сякаш можеше да премахне несигурността в гласа му. — Харесвам те много, Дев Колтър. И не бих променила нищо в теб.

Той хвърли поглед към бастуна.

— Дори и него?

— Единственото нещо, което искам да изчезне, е болката, която ти причиниха онези на Сейнт Реджис. Всъщност бастунът ти придава ореол на изисканост, също както и прошарените коси.

— Е, благодаря — промърмори Дев. — Прошарените коси обаче са признак на старост. Аз съм почти на четиридесет, Таби.

Тя помилва прошарените му кичури.

— Харесват ми. Като лунна светлина в сенките на нощта…

— Май си чела твърде много романтична литература, но няма да се оплаквам. — Ръцете му бяха на кръста й, а тя все още стоеше облегната в него. — Е, ето ни, двама души, на които им харесва да живеят с мечти. Като че ли най-сетне открихме нещо, а?

— Хубаво начало — прошепна тя. Пръстите му като че ли усилиха леко натиска върху бедрата й. Или може би си въобразяваше?

— Таби, ако това, което става между нас, е истинско, струва ми се, че го предпочитам пред авантюрите по екзотичните острови.

Когато осъзна какво всъщност се съдържа в думите му, дъхът й секна.

— И аз, Дев… Много ми е хубаво. Само се страхувам, че не си се възстановил от ужасната случка на Сейнт Реджис.

— Чувствам се отлично — увери я бързо той.

— Няма защо да се преструваш пред мен. Аз те открих на онази алея, забрави ли? И зная много добре, че си натъртен на сто места. Освен това, вече е време за лягане. Знаеш какво нареди докторът — повече почивка. — Табита се отдръпна от него, хвана ръката му и го поведе към долната палуба.

— Ще ме завиеш ли, Таби? — попита той, като покорно я последва.

Тя опита да анализира тона на гласа му, като се чудеше дали се шегува, или го казва с надежда. Сетне изведнъж се сети, че може би го боли глава. Вероятно я молеше за масаж.

— Главоболие ли имаш?

— Не — отвърна автоматично той. Гласът му секна, сякаш бе казал нещо, което не искаше. После се усмихна. — Но беше много хубаво, когато остана с мен снощи, докато заспя.

— Никой не обича да страда в самота. И аз бях много щастлива да остана при теб, слава Богу! — Значи той смяташе, че си е отишла, след като е заспал! Беше успокоително да го чуе.

Стигнаха до нейната каюта.

— Е, лека нощ, Дев. Надявам се да спиш добре.

— Ще ти позвъня преди закуска — каза той. И бързо добави: — Ако искаш да закусваме заедно, разбира се!

Изведнъж Табита изпита съжаление към него.

— Ще чакам с нетърпение.

И като се чувстваше много смела и уверена в това, което прави, тя се повдигна на пръсти и леко докосна устните му.

— До утре — каза бързо, преди той да реагира. Агресивността й бе достатъчна да шокира самата нея! Не биваше да го плаши в никакъв случай!

Дев остана в коридора. Вратата се хлопна под носа му и той така стисна бастуна, че кокалчетата на пръстите му побеляха. По дяволите! Много му дойде! Какво си мислеше тя?! Колко ли търпелив може да бъде един мъж?

С едва преглътнато проклятие тръгна към собствената си каюта. Бяха минали пет дни от това глупаво пътуване. Пет загубени дни в чудене как да накара госпожица Табита Греъм сама да влезе в леглото му! Така де, сигурно не би се оплаквала! Все пак тази вечер бе постигнал доста! Насили се да изглежда добър и безопасен, а тя не отхвърли предложението му да излязат на палубата. Като си помислеше само, че цял час в коктейлбара се чудеше как да я вземе в прегръдките си, без да й изкара акъла!

Всичко се развиваше както трябва. Нищо, че накрая така бързо избяга от него. Дев затвори вратата и остави бастуна. Табита трябваше да бъде в леглото му тази вечер. Но засега той щеше да се запаси с търпение. Не се ходи на лов за котка с пушка за слонове!

Странно, реши той, като се погледна в огледалото. Досега не се беше правил на хитрец. Но и не бе опитвал да омае жена като Табита Греъм! Е, един мъж никога не е толкова стар, че да не научи нещо ново. Седна на края на леглото и се намръщи. Ребрата го боляха.

Може и да не беше толкова стар, че да не научи някои нови неща в известни области, но без съмнение беше стар, за да продължи предишния си начин на живот. Как, по дяволите, се остави Делани да го придума да тръгне в тази акция!

Като се мръщеше болезнено и си мечтаеше за някоя и друга чаша уиски, той се съблече и легна. Наистина беше много по-приятно, когато Табита бе край него с нейните грижи и нежни пръсти. Не биваше да отрича, че има главоболие. За нещастие отговори, без да се замисли, и когато осъзна тактическата си грешка, вече беше късно. Само ако се бе сетил, сега тя щеше да бъде при него и ръцете й щяха да галят челото му. Като се ругаеше за глупавата грешка, се пресегна и изгаси лампата. Остана да лежи, загледан в тъмнината.

Не се заблуждаваше. Табита нямаше ни най-малка представа какъв в действителност е Дев Колтър. Тя го идеализираше. Смяташе го за нерешителен, уязвим и чувствителен — типът мъже, който й харесваше. Ако той внимаваше и не правеше сериозни грешки през следващите дни, Таби скоро щеше да се сгуши в скута му като малка предана котка. И тогава той щеше да открие какво трябва да направи, за да я накара да мърка доволно.

Дев затвори очи и заспа. Не се замисли особено защо всъщност е толкова важно да я накара да мърка…

На следващия ден маршрутът на кораба включваше спиране на друг, още по-неизвестен остров. Табита очакваше това с голямо нетърпение. Просто кипеше от енергия на закуска, докато четеше описанието в брошурата.

— Тук пише, че емигранти-художници имат колония в западната част на острова и че приемат посетители — информира го тя, докато ядеше прясната папая.

— Да не би да искаш да отидеш?

— Определено! Но не пише какви необичайни неща могат да се видят.

— Да позная ли?

— Имам пред вид творчество.

— И аз също. Събери на един остров свободомислещи художници и един Бог знае какво ще роди вдъхновението им.

— Ти ме занасяш — обвини го тя, ала не се засегна. Безобидните закачки бяха израз на добро приятелство, нали така?

— Права си. И аз очаквам с нетърпение да разгледам колонията — увери я Дев. — Искаш ли още кафе?

— Да, моля. Сигурен ли си, че си в състояние да се разхождаш? Как са ребрата ти днес?

— Малко ме болят, но нищо няма да ме спре да те придружа.

Двамата не се разделиха през целия ден. Откриха малко магазинче в колонията на художниците. Табита се влюбваше последователно и с необикновен възторг в различните експонати. Имаше най-различни неща — от дърворезба до грънци.

— Погледни този дракон — ликуваше тя, като разглеждаше един килим за стена. — Ще стои великолепно над камината ми.

Дев замислено го огледа.

— Той сякаш си търси дом. Виж молещите му очи. Пълен контраст с огромните зъби и огнения език. Кой ли би го взел за домашен любимец?

— Не ставай смешен! Аз. Той е чудесен! — Тя започна да навива килима. — А виж тази бронзова пластика!

— Как са се появили драконите в книгите за чудовищата? От приказките ли?

— Монасите не са били толкова наивни. Знаели са разликата между приказките и реалния живот. Най-вероятно са описания на огромни змии като питоните. Освен това по света има и други едри рептилии, които биха могли да бъдат описани като дракони. Когато си мислиш за тях, не е трудно да си представиш истински дракон.

— Е, щом наистина искаш да си го носиш вкъщи, нека аз да ти го купя. Така ще компенсирам загубите на алеята в Сейнт Реджис.

— О, не бива! — отвърна бързо Табита, макар че бе поласкана от предложението.

— Наистина бих желал да ти направя подарък, Таби. Позволи ми!

Тя наклони глава на една страна, очарована от меката молба в гласа му. Той наистина искаше да й го купи! Можеше ли да му откаже? Мъж като него винаги би се чувствал виновен, че заради него бе захвърлила покупките си на онзи остров. Беше толкова деликатен!

— Много любезно от твоя страна. Щом настояваш…

— Наистина.

— Ами тогава, благодаря. Всеки път, като го погледна, ще си спомням за теб.

— И какво точно в дракона ще ти напомня за мен? Огненият дъх или противната опашка?

— Очите — каза тя и се изчерви. Брилянтните сребристи очи на чудовището гледаха с нескрита уязвимост. Тъкмо това виждаше Табита всеки път, когато го погледнеше…

Тази вечер отново влязоха заедно в трапезарията. Кой знае защо, ала й се струваше, че никога не е водила по-интелигентен и остроумен разговор. Изпълнена с магия и възбуда, вечерта сякаш летеше на мощните криле на митичен дракон. Дев сигурно чувстваше същото, защото изглеждаше захласнат, като нея самата.

Той просто й се подчиняваше. Сменяше безропотно темите на разговор. Поръча еднаква вечеря — калкан със сос от краставички и настоя тя да избере виното.

Табита бе така омаяна от топлото приятелство, което се създаваше помежду им, че абсолютно не забелязваше все по-честите погледи, които й отправяше един друг пътник. Нейното оживление и възбуда бяха обаятелни примамки, които привличаха вниманието на околните. Но след толкова години в ролята на наблюдател, тя не знаеше как да разпознае този вид мъжко внимание.

От своя страна Дев откриваше, че развива нови инстинкти, свързани с нея. Седяха в коктейлбара, когато усети, че нещо ще се случи. Затова и направи бърза оценка на ситуацията. А Табита започна да разказва за базилиските.

— Това е създание, което е убивало само с поглед — говореше непринудено тя, докато Дев наблюдаваше високия, добре сложен рус мъж, който се упъти към тяхната маса. — Сигурно е напълно измислено, без аналог в живота. Някои изследователи твърдят, че вероятно е от рода рептилии, които плюят отровата си. Горките монаси, описващи чудовищата! Не са имали начин да проверят много от съобщенията, които са получавали от далечни страни. Във всеки случай, дори и да е изглеждало точно както е описано, то е било много уязвимо срещу нападенията на невестулките.

Дев се опитваше да придаде на погледа си убийственото изражение на базилиск и да го насочи към русия, който в момента бе точно зад Табита. Но това нямаше никакъв ефект, може би защото другият гледаше само Табита. Той бе видял бастуна и сигурно бе заключил, че Дев не може да танцува. А оркестърът тази вечер беше много добър.

— Извинете — каза мъжът с усмивка, точно копие на усмивката на холивудска звезда. — Искате ли да танцуваме?

Табита го погледна изненадано. Преди да успее да отговори, непознатият се обърна към Дев и каза хладно:

— Сигурен съм, че няма да имате нищо против, ако ви я отнема за малко.

„В края на краищата вие не можете да я поканите. Защо да не го направя аз?“ — прочете Дев в погледа му.

Това най-обикновено предизвикателство имаше неочаквано силен ефект. Обикновено Девлин Колтър проявяваше завидно самообладание. Но дори и да беше раздразнителен, вече познаваше добре Табита, за да знае, че не е от жените, които ще въртят на пръста си двама ухажори едновременно. Та тя изобщо не умееше да флиртува! Но от това яростта му към русия натрапник не намаля.

— Моля? — Табита гледаше непознатия с недоумение и изненада.

— Питам искате ли да танцувате? Казвам се Стив. Стив Уейвърли. — Целият сияеше от усмивка, която сякаш се излъчваше от всяка пора на тялото му. Явно бе решил, че няма никакъв шанс Таби да му откаже.

— О! — промърмори тя. В гласа й звучеше обърканост. — Много любезно от ваша страна, но аз не танцувам добре. Съжалявам. И освен това съм точно по средата на разговора ми с Дев за базилиските. И за невестулките.

— За невестулките ли? — Усмивката на нахалника се стопи.

— Невестулките са били използвани, за да прогонят базилиските. Може и да не са били точно невестулки. Съществуват спекулативни твърдения, че са били мангусти. Те ядат змии. Но след като базилиските са вид змии, може да се извади заключение, че мангустите…

Оглушително стенание от другата страна на масата прекъсна думите й. Дев я гледаше с най-храбрата си усмивка.

— Извинявай, скъпа. Ребрата ми. Нали знаеш, лекарят каза, че ще ме боли няколко дни. — Той предпазливо пъхна ръка под сакото си. — Страхувам се, че ходенето днес не е било съвсем подходящо за мен, защото и кракът ме боли малко. Но ти не се притеснявай. Ще изпия два аспирина, докато танцуваш с господин Уейвърли. Може би лекарствата заедно с няколко питиета ще облекчат болките ми.

Табита мигновено се изправи на крака. Стив Уейвърли бе напълно забравен. Тя заобиколи масата и хвана Дев за ръката.

— Няма да седиш тук и да се наливаш с алкохол и аспирин! Ама че глупави идеи ти идват на ум! Имаш нужда от почивка. Не трябваше да те мъкна по острова. Хайде, Дев! Ще те заведа в каютата ти незабавно.

Той й позволи да му помогне. Стисна здраво бастуна и се усмихна на изненадания си противник.

— Ако ни извините, Стив.

Чак тогава Табита си спомни за него.

— О, да, моля да ни извините, господин Уейвърли. Дев все още се възстановява от ужасния инцидент на Сейнт Реджис. Наложително е да си почива. Довиждане.

Хвана Дев за ръката и го поведе към изхода. Почти бяха стигнали до вратата, когато той се обърна.

— Само за момент, скъпа. Забравих да оставя бакшиш. Почакай ме тук. Веднага се връщам.

— И аз мога да оставя парите на масата.

— Не, не! — Той махна с ръка и се върна в претъпканото помещение. Като използваше бастуна, успя да си пробие път между танцуващите и да стигне до масата на Стив Уейвърли, който го погледна изненадано. — Слушай, невестулке! — изръмжа Дев с ледено учтив тон. — За да няма недоразумения, трябва да уточним един въпрос. Дамата е моя. Ако се приближиш до нея, ще те разкъсам на парчета. На борда на този кораб има много по-съблазнителни и екзотични създания. Стой настрани от моето котенце!

Хубавото лице на Стив доби изражение на страх. Дев бе доволен и не изпитваше никакви угризения, че бе използвал четиридесетгодишния си опит, за да отстрани по-младия противник. Знаеше много добре, че, когато иска, може да бъде страшен, а тази вечер бе решил да бъде УЖАСНО страшен.

— Лека нощ, господин Уейвърли — промълви невъзмутимо, обърна се и тръгна към вратата с властна увереност. През главите на танцуващите зърна тревожните очи на Табита, която се оглеждаше за него. Усмихна й се и добре, че се сети да придобие вид на страдащ човек!

— Остави ли бакшиша? — попита тя, като го водеше към вратата.

— Да.

— Сигурна съм, че ще го оценят.

— И аз.

— Как е кракът ти?

— Боли ме. — За нещастие не беше лъжа. Проклетият крак наистина го наболяваше. А също и ребрата. Четиридесет години може и да донесат опит и превъзходство над по-млади съперници, но носят също така и някои не толкова приятни придобивки, като ранявания и болки.

Неприятностите обаче си заслужаваха. Дори само заради топлото съчувствие в очите на Табита, която го водеше към каютата му. Той почувства нежността, с която държеше ръката му. Всичко вървеше като по мед и масло.

— Много ли те боли? — Тя отвори вратата на каютата му.

— Сега не — отвърна намръщен той.

Табита прехапа устната си за миг.

— Слушай, защо не се преоблечеш? Сложи си например халата или нещо друго и аз ще ти направя масаж. Може би ще ти помогне. А може да сложа и компрес на ребрата ти.

Дев въздъхна със задоволство, но се опита да звучи като потиснато стенание.

— Би било фантастично. Как да ти благодаря? — Подпря бастуна си на стената и влезе в банята. — Веднага се връщам. — Беше горд, че успя да запази спокойния си тон, макар че сърцето му биеше лудо. След пет минути се появи на вратата на банята. Около кръста си бе омотал кърпа. Видя как очите й смутено се плъзнаха по голите му гърди. — Извинявай. Просто нямам халат.

— Виждам. Добре, легни и ми дай крака си. Ще взема кърпа от банята за ребрата ти — каза тя, като гледаше навсякъде другаде, но не и към голото му тяло.

Дев легна, а тя се засуети. Намокри кърпата в банята и се върна. Хареса му фактът, че й действа по този начин. Беше ясно, че тя се възбужда все повече и повече от него. Другото бе въпрос на време.

Табита го покри с чаршафа и започна масажа. При първото докосване на нежните й пръсти, Дев затвори очи и въздъхна. Ще трябва да хвърли чоп, за да реши кое му харесва повече — начинът, по който го възбужда, или по който го успокоява. Но знаеше кое ще надделее. Тялото му се напрегна от желание.

— Много е хубаво, Таби. Много по-хубаво от аспирина.

— Как нарани крака си, Дев?

Страхуваше се да разпитва за личния му живот, ала в същото време не можеше повече да сдържа любопитството си.

— Преди няколко години катастрофирах — отвърна той колкото може по-безразлично. Бе разказвал историята толкова пъти, че и на него тя вече звучеше напълно достоверно. — Нарязах се на счупени стъкла.

— Виждам — прошепна тя, като нежно докосна коляното, където все още имаше белези. Дев се усмихна. Кой би помислил, че след всичките тези години, ще му се прииска да се отдаде на нежността на една жена?

Харесваха му не само вниманието и загрижеността й. Харесваше му да играе ролята, с която тя го бе натоварила. Намираше го за интелигентен, забавен и истински джентълмен. С нея наистина се чувстваше културен и възпитан бизнесмен, който е на кораба както по работа, така и за удоволствие. Господи! Щеше да бъде изумена, ако знаеше какъв бакшиш бе оставил тази вечер в бара!

Но Уейвърли си го заслужаваше. Таби беше откритие на Дев и той нямаше да позволи да му я отнемат, точно когато почти я бе докарал до леглото си! Всъщност в момента тя наистина седеше на леглото и му слагаше компрес.

— Добре ли е?

— Много. Ти си истинска медицинска сестра! Сбъркала си призванието си, като си се заела с книжарския бизнес. — Остана със затворени очи. Усещаше, че ръцете й го масажират все по-несръчно. Знаеше защо. Тя искаше да го докосне по-интимно, но не можеше да измисли извинение. Ако се направи на заспал, например? Миналия път бе останала в леглото му цяла нощ. Как ли да накара котката да легне до него? За всеки случай опита една прозявка.

— Сигурно си изморен, Дев. Ще можеш ли да заспиш, след като кракът те боли?

— Вече не ме боли толкова силно — отвърна той с глас, в който освен изтощение имаше и нещо друго. Колко още трябваше да й подсказва? Кога ще разбере, че я желае? По дяволите, нали е била омъжена! Независимо колко мързелив е бил мъжа й в леглото, би трябвало все пак да знае кога се възбужда! Може би просто трябва да я сграбчи. Ами, да, по дяволите! И без това бе чакал твърде дълго! Но ако издържи още малко, тя ще поеме инициативата. Тогава няма да рискува да разруши представата й. Стисна ръце под чаршафа. Колко ли още трябваше да чака?!

Забеляза нарастващото й вълнение. Можеше да чуе тежкото й дишане и макар че лежеше със затворени очи, съвсем ясно си представяше движението на хубавите й гърди. Заобленото й бедро се докосваше плътно до неговото и той едва се сдържаше да не го погали.

Когато тя се наведе, за да оправи чаршафа, усети дъха й. Може би сега? Нали миналата нощ намери смелост да го целуне за лека нощ! Ако опиташе пак, той просто щеше да обвие ръцете си около раменете й и да я придърпа към себе си. Възбудата му нарасна при мисълта какво ще направи след това. Не можеше да чака повече. Щом тя се наведе да го целуне за лека нощ, ще рискува положението си на възпитан и ще я сграбчи. По дяволите! Един мъж не може да чака вечно! Всяко нещо си има граници!

— Лека нощ, Дев. Ще те видя утре на закуска. — Неочаквано ръцете й се отдръпнаха.

Очите му се отвориха с недоумение и изненада. Изведнъж осъзна, че няма да има никаква целувка за лека нощ. Когато разбра, че трябва да направи нещо, беше много късно. Вратата се затвори след нея…

— По дяволите! — извика той, а ръцете му се отпуснаха безпомощно на чаршафа. — Къде сбърках?! — Имаше чувството, че кракът го боли ужасно. Както никога досега…