Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (2)

Втора глава

Котка с тигрова шарка… Лежеше свита на тясното легло, сякаш бе мъничка мъркаща котка. Всъщност не мъркаше, поправи се Дев, като оглеждаше жената до себе си. Тя каза нещо на сън. Какво ли сънуваше?

Той гледаше през прозореца на каютата как карибската зора се пуква и разсейва мрака. Осъзна кисело, че не мърда не заради болката от побоя, а заради Табита Греъм. Не искаше да я събуди. Знаеше, че когато огромните й очи се отворят, ще бъдат пълни с объркване и онази тревожна бдителност, която долови на няколко пъти вчера.

Дев харесваше мекото й и приятно закръглено тяло, извито в отпусната поза до него. Трябваше да се насили, за да устои на изкушението да погали предизвикателната извивка на гърба й. Знаеше, че ако го направи, неминуемо ще я събуди. А той желаеше да удължи удоволствието да я усеща до себе си.

Интересът му бе възбуден и от нейната „пазва“. Старомодната дума предизвика усмивката му. Той я потисна, защото почувства болезнено опъване в натъртените места. Но погледът му продължаваше да гали извивката на раменете и гърдите й под памучния пуловер. Би било интересно да види как ли би реагирала Таби-кет на мъжка ласка.

Не, реши с необичайно безпокойство Дев, не на коя да е мъжка ласка, а именно на неговата. Дали зърната й щяха да се превърнат в малки тъмни връхчета?

По дяволите, какво му ставаше! Лежеше тук, стегнат и превързан с бинтове, а в ума му се вихреха такива луди фантазии, които ако се осъществяха, щяха да донесат само мъчение на изтерзаното му тяло. Да не говорим, че щяха да уплашат Табита и тя панически щеше да избяга в своята каюта. И никога да не се весне пред очите му до края на пътуването…

А това бе последното нещо, което искаше. Не желаеше неговата тигрова котка да изчезне. Беше много приятно да е край него. В присъствието й имаше нещо успокояващо, а малко жени бяха успели да го накарат да се отпусне.

Когато се бе появила вчера на алеята, той веднага усети, че тя няма да изпадне в паника. След първоначалния шок захвърли всичко и дотича да му помогне. В мига, в който го докосна, той разбра, че може да й се довери. Дев Колтър нямаше навика да се доверява на хората, но се бе научил да вярва на инстинктите си. Те го бяха спасявали много пъти досега.

По пътя към кораба той се остави на топлината и нежността й. Все още пазеше спомена за скута й, където се бе озовал, когато припадна. Дойде на себе си и бе щастлив да види симпатичното й лице, озарено от топла усмивка. Никоя жена не го беше гледала така. Устните му се свиха ядосано, защото усети реакцията на тялото си при тези мисли. За всеки мъж сигурно бе нормално да помечтае, когато се събуди и намери до себе си жена, още повече, ако е същата, която го е спасила.

Но въпреки създалата се ситуация, Дев имаше достатъчно разум, за да осъзнае, че ако се нахвърли върху Табита Греъм, това би довело до истинска катастрофа. Тя щеше да избяга, а той не искаше това!

Жадуваше за успокояващото й присъствие. На четиридесет години неочаквано бе открил, че копнее за неща, за които досега не бе и помислял. Контролираше се и не би позволил да разруши краткотрайното си щастие, като се поддаде на импулсите на тялото.

Когато тя се размърда, той затвори очи, за да не я притеснява.

Когато Табита се събуди, отначало не разбра къде се намира. Опита се да проумее странното усещане, което я измъчваше. Ритмичното бумтене на кораба й бе познато, но обстановката наоколо — не. Нещо не беше наред. Първо, до себе си усещаше някакво топло чуждо тяло. Когато истината просветна в съзнанието й, тя се разсъни окончателно.

Остана да лежи вцепенена. Не смееше да погледне към него. Господи, какво ли си мислеше този мъж? Как е могла да заспи! Имаше смътен спомен, че сяда до него, за да разтрие слепоочията му. И не си спомняше нищо повече. Колко неудобно и за двамата, ужас!

Успя да събере кураж и да го погледне. Въздъхна с облекчение. Той още спеше. Първоначалното й объркване се превърна в загриженост. Горкият! Сигурно е ужасно изтощен. Слава Богу, че е успял да поспи малко.

Тя внимателно се измъкна от тясното легло. Набързо обу сандалите, които бе изхлузила през нощта и излезе тихо навън. Огледа коридора. Видя, че е празен и никой няма да види ранното й измъкване от чуждата каюта. Не че някой на борда би проявил интерес — всички се забавляваха, както намираха за добре. Но Табита не бе свикнала да бъде център на чието и да е внимание и само мисълта, че някой ще забележи среднощното й приключение, бе достатъчна да залее страните й с червенина. Истината обаче бе, че й липсва самоувереност да понесе подобна случка. И тя си го знаеше.

С огромно облекчение влезе в своята каюта. Един душ щеше да възстанови спокойствието й. Свали жълтия пуловер и хвърли поглед към огледалото. Усмихна се на разстроеното си отражение. Какво ли би си помислил Дев Колтър, ако се бе събудил и открил, че тя лежи до него? Дали изобщо би изпитал нещо? Сигурно не. Тя философски въздъхна. Отдавна бе научила, че макар някои мъже да обичат хубавите едри гърди и бедра, на нея й липсваше онази чувственост, която правеше тези форми привлекателни. А бившият й съпруг се бе постарал да й втълпи, че не притежава и пламенна природа, която да компенсира липсата на хубава фигура.

Влезе с гримаса под душа и пусна водата. После ще поръча закуска за Дев. Беше толкова гладен вечерта! Сигурно и тази сутрин щеше да е така. Той имаше нужда от силна храна, за да се възстанови по-бързо.

След половин час тя почука на неговата врата. Чувстваше се напълно уверена. Стюардът отново вървеше зад нея.

— Добро утро. Как сте? Нося ви закуска.

Дев седеше на края на леглото, облечен със светли панталони, стегнати в кръста с кожен колан. Гърдите му бяха опасани с бинтове, които контрастираха на бронзовата му кожа. Тъмната коса бе сресана и влажна.

— Гладен съм като вълк. Тъкмо се чудех дали ще ми стигнат силите да отида до трапезарията. Вие сте ангел! Много разумно от ваша страна, че сте се сетили за закуската ми.

В гласа му се долавяше искрена благодарност, която накара Табита да се изчерви. Беше страхотен — учтив, благороден, чувствен и… уязвим. За какво повече можеше да мечтае една жена? Вероятно мъжете от този тип не се интересуваха особено дали женските закръглености са секси, или не!

— Искате ли още болкоуспокояващи? — попита тя, като пренебрегна стюарда, и започна да приготвя закуската — сок от грейпфрут и бъркани яйца. — Мога да помоля доктора. — Отвори кошничката с препечения хляб и провери дали готвачът не е забравил маслото.

— Днес смятам да мина само с аспирин — промърмори той, докато я наблюдаваше.

Развълнувана от следящите я очи, Табита се разбърза. Какво облекчение, Боже, че тази сутрин се събуди първа!

— Опитвам се да преценя дали трябва да прекарате деня в леглото. Виждам, че още не сте добре.

— Все още ме наболява тук-там. Но съм сигурен, че слънцето ще бъде полезно. А какво смятате вие?

— Може би сте прав. Навън е толкова приятно! Ще ви дам аспирин след закуска и ще намерим два свободни шезлонга край басейна. Е, добре ли звучи?

Стори й се, че в очите му припламна искрено задоволство.

— Идеята ви е чудесна! — Замълча и добави: — Не съм ви благодарил, че ме приспахте снощи.

Какво ли си спомняше той? Тя премига смутено, но в следващия миг се отпусна, защото Дев я гледаше съвсем невинно.

— Всичко е наред. Не ми дължите никаква благодарност. Бях щастлива да го направя за вас. Какво каза капитанът, когато му разказахте за Сейнт Реджис?

— Че е уведомил местните власти, но едва ли ще излезе нещо. Не трябваше да се разхождам там. Безлюдните алеи винаги крият опасности. Тези неща се случват всеки ден навсякъде по света.

— Господи, същото можеше да се случи и на мен. Ако бях минала няколко минути по-рано, вместо върху вас, те щяха да се нахвърлят върху мен!

Погледът му бе неразгадаем.

— А как се оказахте там, Табита?

— На външната стена пишеше, че в края на алеята има ателие на скулптор. Вече бях открила най-красивия дракон на една сергия и се надявах да намеря още нещо, преди да се върна на кораба. Никога не знаеш какво се крие в малките забутани магазинчета!

— Да не би да колекционирате подобни неща?

— Нещо такова — потвърди тя и вдигна ръката си, за да му покаже пръстен с доста интересна форма.

— Какво е това?

— Морски змей. Виждате ли перките и странната му глава?

— О да, след като ми обяснихте. Значи колекционирате морски змейове?

— Харесвам митичните същества. Дракони, еднорози, грифони, харпии, змейове, русалки… В тях има нещо, което ме привлича. Не мога да обясня защо.

— Може би защото и вие сте котка с тигрова шарка, нали, Таби-кет?

Тя го загледа изненадано и се засмя.

— Котките с тигрова шарка не са митични, а съвсем обикновени животни.

— Всяко същество е непознато за този, който не го е виждал. Ако един мъж никога не е виждал тигрова котка например, вероятно ще бъде силно изненадан, когато я срещне — замислено рече Дев.

— Вие сте напълно прав, знаете ли? — каза сериозно тя и се върна на любимата си тема. — Когато средновековните монаси пишели своите книги за зверовете, така наречените „зверилници“, те описвали същества, които никога не са виждали. Естествено е непознатото да изглежда странно.

— Зверилници ли?

— Така ги наричат — обясни през смях Табита. — Книги по естествена история. С информация за флората и фауната. Това са били доста сериозни изследвания по биология, но голяма част от информацията е изкривена поради неправилен превод. Което е напълно разбираемо, като се имат предвид ограничените възможности за комуникации по онова време. Много е забавно да седиш с подобна книга и да си представяш какво например е представлявал грифонът или еднорогът в действителност.

— А какво пише за котките?

— Не много, доколкото си спомням. Нещо от рода, че са полезни за хващане на мишки. Вероятно поради широкото разпространение на мишките през онези времена. — Реши да смени темата. — Вие защо сте на кораба? За да проучите нови маршрути за вашите клиенти ли?

Дев се поколеба, но отвърна любезно:

— Точно така. Едно от неудобствата на моя бизнес.

— Отдавна ли сте в него?

— Доста отдавна.

— Сигурно сте обиколили света — изрече със завист Табита.

— Да. А за вас това е първото пътуване, нали?

— Как познахте?

— Изглеждате неподатлива на нови запознанства. През последните дни ви забелязвах няколко пъти и все бяхте сама.

Тя пламна цялата.

— Същото мога да кажа и за вас. И вие не се движите в голяма компания.

— Преди случката на алеята вие също сте ме забелязали, така ли? — Изглеждаше поласкан.

Нещо като момчешко задоволство проблесна в очите му.

— В интерес на истината — да.

— Сигурно заради бастуна — реши мрачно той. — Хората имат навика да забелязват недостатъците на другите.

— Ако мислите, че ви забелязват заради бастуна, почакайте да видите как ще реагират сега, като ви видят насинен и бинтован.

— Току-що ме убедихте да променя решението си и да прекарам деня в каютата.

— Глупости! — сгълча го тя. — Слънцето ще ви се отрази добре. Няма да позволя да се търкаляте в леглото, когато престоят на палубата ще има много по-силен терапевтичен ефект. Освен това, ако облечете риза, ще се виждат единствено синините по лицето ви. Видът ви ще бъде силно интригуващ, особено за жените. Да се качим и ще се убедите.

— Тук съм по работа, а не за да привличам жените!

Табита усети, че го е раздразнила, протегна ръка и докосна неговата.

— Извинявайте. Само се пошегувах.

Той кимна в знак, че приема извинението й, и тя бързо се отдръпна. Дев погледна мястото, където преди малко бяха пръстите й, сетне взе вилицата и започна да яде яйцата.

Табита се усмихна. Харесваше този мъж. Той бе в състояние да се развълнува при мисълта, че е възможно да бъде обект на внимание от страна на жените.

Колко е приятно да срещнеш човек, чието его не е най-важното нещо в живота му! Сигурно и тя би реагирала по същия начин, ако някой й бе намекнал, че е способна да привлече мъжко внимание.

Денят течеше незабелязано. Очарована от Девлин Колтър, Табита се зае да организира всичко. Той пък напълно й се довери и приемаше грижите й с благодарност. Пренебрегна забраната й да се показва на слънце, но прие избора й да ядат печено пиле. Тя го накара да изпие огромно количество чай с няколко кифли в три следобед. Намери колода карти и играха джин-руми. А разговорът им течеше непринудено и приятно. Дев говореше за приключенията си като туристически агент, а тя му разказваше за удоволствието да има книжарничка в малкото викторианско градче.

— Имаме нещо общо — отбеляза той, след като загуби за трети път. — И двамата знаем какво е да си обикновен трудов човек.

Мисълта за това сходство я поласка и тя го дари с очарователна усмивка. Дев я загледа и сякаш за миг загуби нишката на мисълта си.

— Слушайте! Аз не мога да се къпя, но вие не бива да се отказвате от басейна. Много е горещо и сигурно искате да се поразхладите.

Зениците й се разшириха от учудване.

— О, не! Така ми е добре! Наистина. Обичам горещините.

Нима щеше да я види по бански? В никакъв случай! Но защо така се развълнува? И преди бе плувала в басейна, и то, без да обръща внимание на другите. Беше свикнала само на бегли погледи, които се плъзгаха по нея и се преместваха в търсенето на по-привлекателни обекти. Сред изобилието на разкошни фигури и предизвикателни бикини тя се чувстваше защитена и незабележима в своя скромен бански. И сега сигурно щеше да я огледа преценяващо и щеше да загуби интерес към нея.

— Хайде, Таби — окуражи я той. — Всички са в басейна.

— Ами, аз… Добре тогава… — Тя се мотаеше. Бе в състояние да измисли куп неща за извинение. Но пък не искаше Дев да сметне, че се страхува. Освен това той бе джентълмен и приятел. Не би я оценявал и сравнявал с другите жени, нали? Беше изключително благороден, за да се унижи, като покаже подобен вид мъжка жестокост.

— Добре, ако сте сигурен, че няма да ви е скучно сам, ще отида да се преоблека. Веднага се връщам.

Много е срамежлива, помисли Дев и скри усмивката си. Гледаше я как бърза по стълбите, които водеха към долната палуба. Дали наистина се обърка при мисълта да покаже хубавото си закръглено тяло? Усещането, че я смути, му беше много приятно. Само внимателно, Колтър, не бързай, каза си той. Желанието му да се нахвърли върху нея нарастваше с всеки изминал час, ала инстинктите му подсказваха, че ако го направи, ще развали всичко. По-добре да си говорят невинни глупости, като се плъзгат по ръба на чувственото напрежение, докато тя осъзнае какво става в действителност.

Дев се отпусна в шезлонга и затвори очи. Зачака завръщането на котката с тигрова шарка. Чувстваше се като древен ловец, дебнещ непознато и невиждано животно. Мисълта, че е поставил примки и капани, го изпълни с нетърпеливо предчувствие. Какво ли в тази жена го караше да желае компанията й? Дали беше удивителното чувство за сигурност, което тя му създаваше? Може би.

Жените в неговия живот се деляха на две категории. Те бяха или смъртоносно опасни и привлекателни в сексуално отношение, или малки хитри създания, които временно го намираха за интересен заради професията му. Той се стараеше да избягва и двата вида. За нещастие нямаше богат избор. Поне досега не бе осъзнавал какво точно му липсва. Как да търси нещо, когато не знае що е то, и дали изобщо съществува?

След двадесетина минути Табита се появи, обвита с огромна хавлия. Усмихваше се несигурно. Дори се зави още по-плътно. Дев веднага влезе в ролята си. Искаше неговата Таби-кет да мърка доволно.

— Дайте, аз ще пазя хавлията, докато сте в басейна. — Протегна ръка и с това направи отказа й невъзможен. Тя се поколеба. После реши, че ще бъде смешно да се съпротивлява. Подаде му хавлията с храбро безгрижие, което го накара да се подсмихне.

— Веднага се връщам. — Обърна се и седна на ръба на басейна. След това се потопи във водата.

Беше облякла черен бански костюм с малки неопределени цветчета, високо деколте, широки презрамки и къса поличка, предназначена да скрива закръгления й ханш. Изпъкваше сред ярките бикини просто защото беше различен. Дев се зачуди дали тя осъзнава, че в опита си да избегне чуждото внимание, без да иска, постига точно обратния ефект. Беше направо уникална на тази слънчева палуба!

Макар че моделът на банския бе замислен така, че да скрива формите на тялото, доколкото един бански може да ги скрие, Дев истински се наслаждаваше на Табита, когато тя излезе от басейна. Беше толкова привлекателна! Спомни си докосването на ръката й до челото си предната нощ и пое дълбоко дъх. Някои мъже стигаха до насилие, за да получат подобен род нежност. Но насилието не беше начинът, по който можеше да се отнесе с тази жена. Присви очи срещу слънцето и я загледа. Тялото й блестеше от стичащите се по нея водни капчици. Тя тръсна кестенявата си коса и той осъзна, че я наблюдават не само неговите очи. С инстинктивно мъжко чувство за собственост проследи един или два погледа и се намръщи. В същото време разбра и нещо друго. Табита изобщо не ги забелязваше. Това не беше изкуствена преструвка, породена от увереността в собствената й красота, а истинска липса на самочувствие. Тя не се възприемаше като жена, която би привлякла мъжките погледи и би ги накарала да я потърсят отново. Вероятно тъкмо липсата на интерес от нейна страна караше мъжете да търсят по-благоразположени обекти в по-изрязани бански.

Само че никой от тези мъже не бе спасен от Табита Греъм! И никой не бе открил топлината и нежността на ръката й. Дев реши, че иска да запази всичко за себе си. Само за себе си!

— Имам предложение — започна колебливо тя, като взе хавлията и се зави. Така се чувстваше по-добре. Не че той се държеше по-различно. Напротив! Погледът му си остана внимателен, а усмивката — приятелска. Беше много добре възпитан. Нито я сваляше похотливо, нито я пренебрегваше. — Дали ще успеете да отидете до трапезарията за вечеря?

— Чувствам се по-добре. Благодарение на храната, която ми донесохте днес. Сигурно съм вдигнал достатъчно енергийното си ниво, така че ще мога да се справя с приборите на масата.

— Чудесно. Мисля да говоря със сервитьора да ви премести. На моята маса има празно място и понеже пътувате сам… — Помъчи се да не прехапе устни, докато чакаше отговора му.

— Идеално, Таби — промърмори той и примижа срещу слънцето. — Идеята много ми допада.

Усмивката й бе предназначена единствено за него. Табита се изтегна на шезлонга, за да изсъхне на слънцето. Самочувствието й някак се подобри. Дев наистина искаше да вечеря с нея. Вероятно се е чудел как да направи същото предложение, но не е искал да става нахален. Дев Колтър не беше от мъжете, които биха се натрапили на някоя жена, без да са сигурни, че са желани…

Чувството на задоволство не я напусна и когато влезе в трапезарията, подпряна на ръката му. Беше облякла тънка свободна бяла рокля, украсена със зелено около врата. Чувстваше се лека и мъничка до неговата солидна фигура. Той бе с тъмно лятно сако и светли панталони, а бастунът му придаваше някаква деликатна изтънченост. Най-хубавото бе, че се държеше така, сякаш тя беше единствената жена на света.

— Много сте красива тази вечер, Таби — каза той, след като седнаха. — Бих искал да мога да ви поканя на танц.

Табита го погледна уплашено.

— Но сте много изморен и затова не можете, нали? — запита със слаб глас тя. Надяваше се вечерта да продължи колкото е възможно по-дълго. А сега се очертаваше кратка вечеря и разочарованието й бе почти болезнено.

— Не съм изморен. Но се страхувам, че не съм в състояние да танцувам. — Сивите му очи се отместиха към подпрения на стола бастун.

— О, това ли ви притеснява!

— Е, той доста ограничава възможностите ми на дансинга, не сте ли съгласна?

— Та кой иска да танцува? И аз не танцувам добре. Просто ще седнем на някоя масичка в салона за коктейли, ще пием джин с тоник и ще се наслаждаваме на това как танцуват останалите.

Дев я изгледа, сякаш искаше да я пита нещо, но се отказа, защото към масата се приближиха хора. Разговорът бързо придоби общ характер. Другите две двойки бяха чули за инцидента на Сейнт Реджис и бяха страшно любопитни, когато разбраха, че жертвата седи срещу тях. Табита се учуди, че Дев е предразположен към разговор, макар повече да наблегна на нейната роля в историята.

— Повярвайте, никога не съм бил по-щастлив от мига, в който зърнах госпожица Греъм да се показва на алеята.

— Не беше точно така. Вие казахте, че ако съм от американската гвардия, съм закъсняла. — Тя се обърна към сътрапезниците им, удивена от себе си, че се шегува. — Вие непрекъснато се оплаквахте. Първо, че съм закъсняла, след това, че не ви позволих да изпиете бутилката ром в таксито и накрая, че вместо супа съм ви донесла почти от всичко, което предлага ресторантът. Някои мъже наистина са много капризни!

Дев се направи, че е засегнат.

— Е, наистина можех да употребя по-пълноценно остатъка от рома, който шофьорът на таксито ми предложи.

Един от мъжете на масата се разсмя.

— Не ви обвинявам, Колтър. Според мен алкохолът е много добро лекарство. — Той отпи голяма глътка уиски.

Докато не седнаха в салона за коктейли, Дев не успя да зададе въпроса, който тя прочете в очите му преди вечеря.

— Та защо не танцувате, Табита? — небрежно запита той, след като поръча напитките.

— Нямам опит. Трябва да си танцувал по-често, за да се чувстваш уверен на дансинга.

— Да ви кажа истината, аз не бях добър танцьор и преди катастрофата. Сега поне бастунът е моето извинение, за да остана седнал.

— Вашата катастрофа… — започна колебливо тя.

— Да — кимна той и премина на друга тема. — А защо не сте танцували, Таби? Няма ли мъже в онова ваше сладко малко градче, които да ви определят срещи?

— Има. Не сме чак такива изкопаеми. Но докато бях омъжена, не излизах много. Всъщност не излизах и преди това.

— Била сте омъжена, така ли?

— Допреди няколко години. Но бракът ми продължи единадесет месеца.

— И какво стана?

— Може да се нарече липса на интерес — опита да се пошегува тя, ала споменът за унижението се изписа върху лицето й и я издаде.

— И кой от двамата изгуби интерес?

— Сигурен ли сте, че искате да говорим на тази тема?

Дев се усмихна окуражаващо.

— Вероятно това е обикновена тема за разговор в компания, която се е провалила в любовта. Като нашата. И моята бивша съпруга загуби интерес към мен след катастрофата.

— О! — Сърцето й заби бясно. — Не предполагах… Е, зная как се чувствате. Много е депресиращо, нали?

— Когато партньорът загуби интерес ли? Да, меко казано. Но аз не мога да си представя някой да загуби интерес към вас.

При този комплимент на устните й се появи усмивка, която след миг се превърна в презрителна гримаса.

— Всъщност изненадата бе, когато Грег се ожени за мен. В гимназията бях от онези момичета, които гледаха вечер деца, защото никой не им определяше среща. В колежа винаги си вземах изпитите първа, защото имах много свободно време за учене. После успях с моята книжарничка, защото изцяло й се посветих. А когато се появи Грег, направо бях потресена от предложението му за женитба.

— И какво стана? — Сивите очи не се откъсваха от нея.

— Това, което не разбрах и което той не си направи труда да ми обясни, бе защо го направи. Дойде в нашия град, за да се излекува от някаква нещастна любов. Предполагам, че съм му се видяла спокойна и невзискателна жена, която с нищо не е напомняла за последната му връзка. Беше класически случай на грешен избор на брачен партньор и катастрофата бе неизбежна. Почти веднага разбрах, че не отговарям на изискванията му. После открих, че непрекъснато ме сравнява с голямата си любов. Беше безнадеждно. Грег също го разбра. Тогава жената на мечтите му се появи и той много бързо разреши проблема. Веднага се разведохме.

— И Грег се върна при голямата си любов?

— Да. Но всяко зло — за добро — завърши тя мъдро и смело запита: — А вие, Дев? Наистина ли жена ви си отиде заради катастрофата? — В очите й се четеше съчувствие.

Той се вторачи в питието си.

— Бракът ни се беше провалил още преди катастрофата. Не бях мъжът, който тя искаше да има за съпруг. Предполагам, че начинът ми на живот й се е виждал по-интересен, отколкото е в действителност. Или пък съм й се сторил по-привлекателен, отколкото всъщност бях. Понякога хората смятат, че щом пътуваш, си нещо като супермен. А аз не съм. Просто работя упорито. Трябваше ми време, за да се възстановя от катастрофата и междувременно решихме да се разделим. Всеки тръгна по своя път. Тя си намери друг още преди да е приключил разводът.

— Изглежда ние с вас имаме нещо общо.

— Ами, да. — Настъпи тишина и той добави: — Вие не ме притеснявате и никак не ми досаждате.

— Точно това е хубавото на палубните флиртове — каза Табита, без да се замисли. — Хората се разделят, преди да си омръзнат, и всеки поема по своя път. — В същия миг поиска да бе онемяла. Господи! Сега той ще си помисли, че го сваля. А тя нямаше това предвид! Или… напротив?

Но Дев сякаш не обърна внимание на двусмислените й думи. Вместо това се усмихна и загледа танцьорите, които започваха да пълнят дансинга.

— Колко ли от тези хора мислите, че са завъртели корабен флирт? — запита той. — Ще се опитам да позная пръв. Онази двойка в ъгъла, например.

Благодарна за отклонението, тя се включи в играта. — Откъде знаете?

— Ами, вижте начина, по който са се притиснали един към друг.

— Може би са младоженци.

— Нямат халки.

— Много сте наблюдателен. — Бе изненадана, че той е в състояние да забележи такива детайли от голямо разстояние в полутъмното помещение.

— Имам добро зрение и слух. Както и… други неща.

— Повече от нормалното ли? — попита тя, като не устоя на порива да направи коментар.

Той обаче сякаш не забеляза закачката във въпроса й.

— Е, сега е ваш ред, Таби-кет.

— Добре, избирам онази двойка на бара. Обзалагам се, че между тях има нещо.

— Ами! Те са женени.

— Халки ли имат?

— Да, но не е само това. Вижте как той гледа през рамото на жена си онази блондинка в ъгъла. Флиртува с нея като дявол.

— Вие май сте голям познавач!

— Просто съм мъж. И разбирам собствения си пол.

— Женените мъже винаги ли флиртуват?

— Този там — определено. Я да видим ще открием ли още някой.

— Това може да стане интересна салонна игра — промърмори Табита.

Забавляваха се чудесно. Два часа минаха незабелязано. Тя дори си позволи да изпие повече от двете обичайни питиета и започна да се чувства замаяна. Вероятно от алкохола, но знаеше, че й е весело не само заради джина. Беше опиянена от близостта, която разцъфтяваше между тях.

— Изглеждате много щастлива — забеляза той, когато излязоха да си допият питиетата на лунна светлина. Нощта беше свежа и въздухът ухаеше на море.

— Наистина съм щастлива. Прекарах чудесно. — В нея се надигаше непозната досега самоувереност. Подпря се на парапета и се облегна леко на рамото му. — Липсва още само едно нещо, за да стане прекарването идеално. — За миг сърцето й спря, когато думите се изплъзнаха от устните й. Това не беше Табита Греъм!

Дев я погледна право в очите.

— И какво е то, Таби?

Тя пое дълбоко дъх, с неочаквана смелост вдигна лице към неговото и подпря ръце на гърдите му.

— Ще имаш ли нещо против, ако те целуна за лека нощ?