Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (10)

Десета глава

За втори път през тази седмица Табита се събуди от силно тропане по вратата. Този път поне не ме боли глава, помисли кисело тя, като седна внимателно до спящия Дев.

Господи! Колко беше хубав! Силен, строен и мускулест. Ако имаше драконови люспи, сигурно щяха да блестят на слънцето с цветовете на дъгата. Бронзовата му кожа бе тъмна и се открояваше на фона на белите чаршафи. Тя го обичаше. Как да се съпротивлява на мъжа, с когото искаше да бъде!

Тропането продължи и Табита се измъкна с неудоволствие от леглото. Потърси халата с бродирания на гърба дракон. Странно. Дев не се събуди, макар че сетивата му бяха много по-изострени от нейните.

Снощи не бе заспал веднага. Тя се бе събуждала на няколко пъти и все усещаше как се върти в леглото. Прегръщаше го и той се унасяше в дрямка. Беше й приятно, че прегръдката й го успокоява. Значи наистина имаше нужда от нея! Това сигурно беше любовта!

Табита прекоси хола и отвори външната врата в мига, в който някакъв висок слаб мъж с посивяла коса и тъмен костюм с жилетка посягаше да почука отново. Фините аристократични черти на лицето му бяха осеяни с бръчици.

Мъжът се усмихна учтиво, но очите му останаха надменни и студени.

— Добро утро. Вие сигурно сте Табита. Аз съм Джон Делани.

— Делани… — повтори като ехо Табита, присви очи и огледа консервативния костюм и каменното му лице. — От Вашингтон.

— Виждам, че знаете за мен.

Тя се опита да затвори вратата, но той пъхна крак и я подпря.

— Вървете си, Делани. Тук не ви е мястото. Това е ЩАТ Вашингтон. Вървете си в столицата.

— Виждам, че знаете и защо съм тук.

Табита вдигна войнствено глава, а ръката й се сви в юмрук.

— Дев няма да дойде с вас. Той принадлежи на това място. И на мен.

— Хайде, хайде, Табита. Ако познавахте Колтър по-добре, щяхте да знаете, че не принадлежи на никого.

— Вече принадлежи! — Тя натисна още по-силно вратата, но обувката пречеше.

— Какво става, по дяволите? — въпросът на Дев прогърмя зад гърба й. — А, Делани. Трябваше да се досетя. Онова проклето безпокойство снощи… Затова е било. Инстинктът отново не ме излъга. Както обикновено.

Делани се усмихна.

— Твоите предчувствия винаги са били верни. Те са едно от качествата, поради които си толкова ценен.

— Да не си ясновидец? — учуди се Табита и втренчи поглед в него, като че ли го виждаше за пръв път.

— Нищо подобно. Просто имам по-изострена чувствителност от останалите хора. Усещам кога нещо не е наред. Или кога ще се случи нещастие. Снощи имах подобно чувство. Е, защо си тук, Делани? Само за да се разходиш до Западния бряг ли?

— Ами, да… — започна с мазен глас Делани.

— Не му вярвай! — извика Табита. — Дошъл е да те вземе със себе си във Вашингтон.

— Малката екскурзия по Карибските острови трябва да те е убедила, че вече си във форма, Дев. Ти не само донесе микрофилма. Справи се и с Уейвърли. Знаехме, че има някой, който действа в района, но нямахме възможност да го обезвредим. Ти ни го достави на тепсия, като допълнителен подарък. Високо ценим това и трябва да ти благодаря…

— Не ми трябват благодарности — прекъсна го Дев.

Табита гледаше ту единия, ту другия. Какво му ставаше на Дев? Защо не кажеше на Делани да си върви? Нали вече бе взел своето решение? Или още не?

Неочакван страх сви гърлото й на топка. Дали отново не си беше играл с нея? Дали не се бе позабавлявал, преди да се върне отново към работата си? Защо не изгонеше този противен мъж от къщи!

— Хайде, Дев. Знаеш, че е време да престанеш да се правиш на глупак, който върти бизнес с туристическа агенция и се гушка с малката си сладка женичка. Време е да се върнеш на работа. Където си най-добър.

Лицето на Дев беше непроницаемо. Табита чакаше примряла.

— Не! — извика вбесена тя. — Няма да отидеш с него!

— И защо?

— Защото си туристически агент, а не… таен. Спомни си!

— В действителност работата му като туристически агент е чудесно прикритие — прекъсна я Делани, но Табита не му даде да продължи.

— Не е прикритие. Такъв е! Освен това скоро ще бъде женен. И няма да може да върши мръсните ви поръчки. Никога вече!

— Женен ли?

— Точно така, женен. Аз ще се омъжа за него и няма да позволя да рискува повече живота си из разни тъмни алеи и лабиринти…

— Какви лабиринти? — попита объркано Делани.

— Няма значение. Той ще отвори малък офис до моята книжарница и ще продава самолетни и параходни билети. Това е! Ще си бъде вкъщи всяка вечер, ще си седи пред камината по чехли и ще си пие коняка! И никога повече няма да рискува главата си за вашите проклети задачи. Ясно ли се изразих, господин Делани?

— Къде, по дяволите, я намери, Колтър? — Делани я гледаше като някакво рядко екзотично животно.

— Тя ме намери. Спаси ме на Сейнт Реджис.

— Да, намерих го и нямам намерение да го загубя. Ще го пазя.

— Така ли? — Делани й хвърли бегъл поглед и отново прикова очи в Дев. — Изглежда решена да те спаси на всяка цена отново. Този път от мен. — Последва многозначително мълчание и той продължи: — Наистина ли искаш да те спаси от мен, Дев?

Табита настръхна. Повече не можеше да направи нищо. Ако Девлин Колтър не желаеше да бъде спасен, всичко бе загубено. Сърцето й спря да бие. Цялото й бъдеще се решаваше в този миг. Какво щеше да прави, ако той си отидеше? Нямаше да понесе тази загуба!

— Дев — прошепна тя, — обичам те.

Той впи поглед в нея.

— Наистина ли, Таби?

— С цялото си сърце.

Неочакваното огънче, което грейна в очите му, сякаш озари стаята.

— Няма да ходя никъде, котенцето ми. Мисля, че съм влюбен в теб от мига, в който ме измъкна на Сейнт Реджис. Единственото, за което мечтая, е да сме заедно.

— О, Дев!

Табита се хвърли в прегръдките му. Той я повдигна и притисна към себе си. Тя зарови лице в гърдите му.

Над главата й Дев се усмихна на бившия си шеф.

— Ще ти трябва нов човек, Делани. Страхувам се, че съм загубил вкус към подобен род работа. Не бях съвсем сигурен, но след карибската задача…

— Виждам — отвърна неочаквано меко Делани. — Странно, но никога не съм си представял, че можеш да бъдеш домошар.

— Мога, обаче само с моята Таби-кет — засмя се Дев, като я галеше по косите. — Трябва и ти да опиташ. Не знаеш какво губиш!

— А тя знае ли за твоето минало?

Табита обърна глава.

— Миналото не е важно. Важни са бъдещето и настоящето.

— Дев! — направи последен опит Делани.

— Моето настояще и бъдеще са тук, в щат Вашингтон.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Делани въздъхна.

— Страхувах се, че ще стане така. Но си струваше да опитам. Е, сигурно никой няма да ми направи кафе, преди да ме изхвърлите, нали?

Табита се освободи от прегръдката и го изгледа с подозрение. Дали не кроеше нещо?

— Всичко е наред, млада госпожо. Аз умея да губя. Той е ваш. Няма да ми бъде особено полезен, когато го изпратя в акция, а умът му е зает само с вас. Влюбените мъже губят инстинктите си.

— Не всички. Влез, Делани. Аз ще ти направя кафе.

— Благодаря. Бих пийнал нещо сгряващо. Тук, в щат Вашингтон, вали доста често, нали?

— Да — съгласи се Дев, — но не е толкова студено като в град Вашингтон.

След като изпратиха Делани, Табита се сгуши мълчаливо до Дев. Сега светът изглеждаше топъл и красив. Любимият мъж беше до нея. Нежно прокара пръсти през косата му.

— Благодаря, че ме спаси, Таби-кет. За втори път. Ще ти бъда длъжник до края на живота си.

— А аз ще те обичам до края на живота си. Искам да си само мой. — В очите й пламтеше любов.

— И аз те обичам! — продума той.

— Кога го разбра?

— Когато излязох тази сутрин от спалнята и открих, че се опитваш да изхвърлиш Делани. И по-рано предполагах, че съм влюбен, но когато те видях да се бориш за мен, вече бях напълно убеден в това. Дотогава си мислех, че е желание, влечение, необходимост да бъда с теб. Тази сутрин разбрах, че е любов. А ти, мила?

— Осъзнах, че те обичам онази нощ, когато те прелъстих — отвърна с усмивка тя.

— Аз все си повтарях, че сигурно ме обичаш… Но, когато избяга от кораба, се уплаших, че ще ми е нужно много време, за да събудя отново чувствата ти към мен. Дойдох и открих онова недоразумение да хърка на дивана в хола. Тогава помислих, че си на границата да ме забравиш и бях готов да вдигна Порт Таунсенд във въздуха. Таби! Твоята любов ми бе липсвала през целия живот. Никога няма да те пусна да си отидеш, мила!

— Аз и не искам да си ходя, драконе мой. Ти си моят най-прекрасен звяр от приказките.

Тя вдигна лице към неговото и обви шията му с ръце.

— Отново ли ще ме прелъстиш? — попита той, а сребристосивите очи потъмняха от желание.

— Искам да направя някои проучвания.

— Какви по-точно?

— Относно любовните навици на драконите…

— Със сигурност мога да заявя само едно — отвърна Дев и се наведе към устните й. — Един дракон току-що се събра с любимата си завинаги…