Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (9)

Девета глава

Не беше заради лукавата усмивка, нито заради грубата атака. Не беше и заради факта че бе заговорил за брак. Трябваше да отстъпя, помисли си Табита гневно, докато бършеше праха по книгите в книжарницата. Трябваше да се съгласи на среща, заради отчаяното безразсъдство, което прочете в очите му. Както и заради онова свиване на сърцето, когато й бе разказал истината за себе си и за злополуката.

По дяволите! Какво й ставаше? Защо просто не го изхвърли от къщата? Нямаше начин да се измъкне от собствената си глупост. В мислите й непрекъснато се въртеше разговорът от сутринта.

— Да се оженя за теб! Няма да стане! — беше извикала тя тогава.

— Защото се страхуваш от мен!

— Не се страхувам!

— Докажи го, като вечеряш с мен.

— Дев, не ме разсмивай. Първо ми предлагаш женитба, а след това — вечеря!

— Всяко нещо с времето си. Едно по едно. Таби, излез поне за малко с мен — бе помолил той.

Тя беше съзряла онова пламъче на неистово желание в сивите очи и съпротивата й се беше сломила. В края на краищата, се бе съгласила да вечерят заедно.

А сега седеше и се ругаеше. Защото беше влюбена в него. Знаеше го от мига, в който отвори вратата и го видя на стълбите. Не, поправи се Табита. Знаеше го още на рождения си ден, когато дори през мъглата на алкохола осъзна, че не бива да разказва на Рон Адаме за драконите. Единственият мъж, когото искаше да прелъстява, беше Дев.

Туристически агент! Ама че история! Но какво правеше той в Порт Таунсенд, ако не казваше истината? Ако само я беше използвал на кораба, нямаше да дойде дотук, нали? Може би все пак не лъжеше. Тя го спаси на Сейнт Реджис, макар че не предполагаше истинската причина за присъствието му там. Щеше да го направи дори ако знаеше, че е оставил нападателя си нагънат на хармоника в кофата за боклук. Просто нямаше начин да не му помогне!

Сега той беше тук и твърдеше, че има нужда от нея. Не беше пребит, нито ранен, но тя съзря болка в очите му и не можеше безразлично да се извърне. Или да се обърне и да си тръгне. Той беше лъжлив, брутален, измамен звяр! И все пак си оставаше НЕЙНИЯТ звяр. Нейният дракон!

Табита въздъхна. Спасяването и прелъстяването на един мъж създаваха особено чувство към него. Чувството, май, беше взаимно. Нали видя яростта в очите му тази сутрин, когато откри Рон Адаме сред остатъците от празненството!

Направо не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако бе усетил, че младият мъж е навлязъл в неговата територия.

Вратата се отвори.

— Добро утро, Таби — поздрави весело Сандра. — Минавам само да ти кажа, че снощи беше фантастично! Страхотно! Джим е най-интересният рибар, когото някога съм срещала. На „ти“ е с морето и бурите.

Обичам първичното мъжко начало. А ти какво направи с малкото ми братче?

— Той заспа на дивана.

— И го е събудил ревът на дракона, както ми се оплака. Веднага дотичах, за да науча повече за това чудовище.

Звънчето на вратата се обади и Сандра се обърна, за да види кой влиза.

— Нека да позная кой е. Драконът е, нали? — обади се тя.

Дев вдигна вежди. Носеше кафе в две пластмасови чаши. Използва бастуна, за да затвори вратата.

— Изглежда новините се разпространяват бързо в това градче — отбеляза сухо той.

— Не се учудвам, че братчето ми е било съкрушено. Делят ви най-малко петнадесет години.

— Не ми напомняйте. Вие сте сестрата на младежа, така ли?

— Сандра, това е Девлин Колтър — представи го Табита, учудена от странното чувство, което я обзе, когато видя блясъка в очите на Сандра. Ревността й обаче веднага се стопи, защото Дев изобщо не обръщаше внимание на приятелката й. Гледаше само нея.

— Дев и аз се срещнахме на екскурзията — обясни тя, а коленете й кой знае защо затрепериха.

— Пътуването сигурно е било забележително. Табита се върна напълно променена.

— Не съвсем — промърмори Дев. — Само научи малко повече за себе си. Това е всичко.

— Сандра е права — обади се Табита, като отпи от силното ароматично кафе. — Променена съм.

— Е, извинете, но трябва да напазарувам — обяви Сандра и тръгна към вратата. — Знаеш ли, че магазинчето за дрехи до теб е закрито, Таби? Няма ли да го вземеш под наем и да разшириш книжарницата?

— Още не съм решила — отвърна Табита. Изобщо не бе мислила по този въпрос. — Може би, ще видя. Довиждане, Санди. Благодаря ти, че дойде снощи.

— Удоволствието бе мое, повярвай ми! — Сандра излезе със смях.

— Е, ще вечеряш ли с мен? — запита Дев, като оглеждаше книжарничката.

— Трябва да знаеш, че това ще бъде само вечеря и нищо повече — отговори сериозно тя. — Ясно ли ти е?

— Искаш да кажеш, че не ми е позволено да те прелъстявам?

— Това означава, че ще прекараме добре, ако се държиш прилично. Не искам да ме насилваш, Дев. Налага се да поговорим сериозно и не искам да ме манипулираш.

— Добре. Ще бъде вечеря в името на доброто старо приятелство. Така харесва ли ти?

Табита го изгледа подозрително.

Гледаше го подозрително дори когато седна срещу него в очарователното ресторантче край пристанището. Дев обаче бе за пример от момента, в който дойде да я вземе. Изтънчените му маниери би трябвало да я успокоят. Но Табита го познаваше добре. Предпазливостта не я напусна и след като поръчаха салатата, раците и виното.

— Престани да седиш като на тръни. Ще те предупредя, когато започна да те прелъстявам. Така, както и ти ме предупреди.

— Какво искаш да кажеш?

— Нека да ти припомня. Първо, очарователната целувка на палубата под лунната светлина. Започнах да се надявам, но нищо не се случи. Второ, на сутринта ме посрещна на вратата с онази бяла рокля без сутиен. И аз си казах, че все още имам шансове.

— Присмивал си се — обвини го тя. — През цялото време. Чувствам се толкова глупаво!

— Таби, изобщо не съм се присмивал. Исках да се любим, а се страхувах, че няма да ти стигне смелост.

— По-добре да не беше ми стигнала.

— Не говори така. Онази нощ бе най-хубавата в живота ми. За нищо не света не бих заменил спомена за нея.

Тя го погледна с недоверие. Така искаше това да е истина! Да повярва, че тяхната нощ значеше нещо повече за него!

— Сигурна съм, че си имал много такива нощи.

— Не съм прекарвал друга такава — отговори искрено той.

— Ами!

— Никога и никоя жена не ме е обичала като теб. Истински. А ти тогава се люби с мен, не помниш ли?

— Защо твърдиш, че никоя жена не те е обичала? Нали си бил женен? Или и това е лъжа?

Сянка на гняв мина през очите му.

— Бях женен. Но тя бе влюбена не в мен, а в тайнствеността и ореола, който създаваше около мен моята работа. Затова, когато ме раниха, тя ме изостави. Искаше за съпруг Джеймс Бонд, а аз вече бях само бизнесмен.

Табита прехапа устни.

— Това вярно ли е?

— Таби, никога досега не съм те лъгал, с изключение на причината, поради която бях на Сейнт Реджис. Поне докато сама не откри истината, когато насочиха пистолет към главата ти. Чувствах се ужасно виновен, че те набърках в тази мръсотия! Грешката бе моя. И когато ти си отиде, не мислех за нищо друго, освен как да те открия, за да ти обясня всичко.

— Не можех да остана на кораба! Как щях да те погледна в очите? Бях много ядосана и се чувствах като кръгла глупачка. Да сбъркам таен с туристически агент, който…

— … бе срамежлив, чувствителен и уязвим — довърши вместо нея той. — Но, скъпа, аз съм точно такъв. Е, може би не съм чак толкова срамежлив, но съм уязвим и чувствителен.

— Дев, хайде да сменим темата, преди да запратя това чудесно шардоне по главата ти — предупреди го тя.

Лицето му доби упорито изражение и за миг Табита реши, че няма да изпълни молбата й. Той обаче се подчини. Започна да я разпитва за градчето и откога има книжарницата. Постепенно тя се отпусна. Това бе мъжът, когото желаеше. И когото обичаше.

Дев я наблюдаваше с усмивка. Тактиката му подейства. Таби отново се превръщаше в очарователно, мило и женствено създание. Беше длъжен да я накара да вижда в него не жесток и безмилостен агент, а обикновен бизнесмен, което всъщност отговаряше на истината. Той също започна да се отпуска. Дори не бе съзнавал колко напрегнат е бил през последните дни.

Дълго беше мислил, преди да дойде в Порт Таунсенд. Инстинктът му го предупреждаваше да й даде малко време, за да се съвземе и успокои. В същото време знаеше, че не бива да се бави прекалено дълго. Сутрешната сцена потвърди това. Беше пристигнал навреме. Таби нямаше да прилага уникалната си техника на прелъстяване върху никой друг от сега нататък. Изведнъж разбра, че лицето вероятно издава мислите му, защото Таби го гледаше въпросително. Усмихна й се.

— Искаш ли още малко вино? Много е хубаво. Не знаех, че вашите вина могат да конкурират калифорнийските.

Тя започна да му разказва за винарската индустрия на щатите Вашингтон и Орегон. Дев слушаше. Гласът й го успокояваше.

Когато след вечеря я откара до дома й, беше сигурен, че има напредък. Табита почти се бе върнала в скута му. В големите й черни очи се бе върнала топлината. Тя не се възпротиви, когато хвана ръката й, за да й помогне да слезе от колата. Беше сигурен, че няма да се съпротивлява, ако я вземе и в обятията си. След това всичко щеше да си дойде на място.

— Това началото на прелъстяването ли е? — попита тя, когато той затвори вратата на къщата, окачи бастуна си на закачалката и я привлече към себе си.

Той се усмихна, като вдишваше възбуждащия аромат на парфюма й.

— Надявам се.

Всъщност беше я прелъстявал цяла вечер, но ако не беше забелязала, защо трябваше да й го казва? Прокара пръсти по скулата й. Господи, колко бе хубаво да я докосва отново! Въздъхна и се наведе да опита вкуса на устните й.

— Е, в такъв случай ти пожелавам лека нощ — декларира твърдо Табита и постави двете си ръце на гърдите му.

Той премигна изненадано.

— Моля?!

— Добре ме чу. Лека нощ. Прекарах чудесно.

— Таби!

— Сега трябва да си вървиш. Защото още не съм решила… за нас двамата. Имам да обмислям всичко.

Той едва преглътна проклятието, което бе на върха на езика му. Е, добре, нямаше да я насилва. Почти беше успял и сега трябваше да изчака, докато тя извърви останалия път към него сама. По свое желание. Ако се наложеше, щеше да чака цял живот…

Можеше да издържи няколко нощи в името на бъдещето си, нали? Къде беше прочутото му търпение, на което се бе учил толкова години! С огромно усилие се усмихна и докосна леко устните й.

— Благодаря ти, че ми повярва и излезе с мен, Таби. Ще ти се обадя утре.

За миг в очите й се появи безпокойство.

— Има ли къде да спиш?

Какво щеше да стане, ако й отвърнеше, че няма? Дали щеше да му предложи легло? Никога нямаше да узнае, защото бе решил да не лъже.

— Отседнал съм в един от онези стари викториански домове, превърнати в хотели. Не се притеснявай.

— Тогава лека нощ, Дев.

— Лека нощ, Таби.

Взе бастуна си и тръгна към вратата. Търпение. Бе обучен да чакаш. Само да й даде малко време и тя щеше да бъде негова. По дяволите, разбира се, че беше влюбена в него!

Четири дни по-късно Дев продължаваше да си го повтаря, докато се приготвяше да излезе отново с Табита Греъм. Със сигурност бе влюбена в него. Но защо продължаваше да избягва прегръдките му?

Завърза вратовръзката си и посегна за сакото. Провери дали ключовете от колата и портфейла са във вътрешния му джоб и тръгна. Дали пък Таби не играеше някаква игра? Дали не го измъчваше, защото се оказа различен от мъжа, за какъвто го бе взела? Или пък беше несигурна в себе си? А ако се опитваше да го наказва… Намръщи се. Вероятно си го заслужаваше.

Запали мотора на взетата под наем кола и излезе на улицата, която водеше към къщата на Таби. По един или друг начин трябваше да открие какво мисли тя и да вземе решение. Търпението му бе почти изчерпано.

Нима Табита наистина се беше променила? Нима беше станала порочна малка котка? Не, не вярваше. Не би могла да се промени толкова!

Тогава защо изпитваше безпокойство? Господи, как мразеше това усещане за предстояща беда, макар че точно то му бе спасявала живота доста пъти!

Тази вечер, реши той и стисна здраво волана. Тази вечер трябва да уточни нещата. Веднъж и завинаги. Табита му принадлежеше и колкото по-рано тя осъзнаеше това, толкова по-добре и за двамата. Играта на криеница го влудяваше. Бог да му е на помощ, ако не го обича. Защото той я обичаше безумно!

Този път отидоха в скъп френски ресторант, разположен в стара къща.

— Един от най-добрите образци на викторианската архитектура на север от Сан Франциско — му беше казала Табита, когато се разхождаха през деня из града. — Обявена е за историческа забележителност, знаеш ли?

— Не, не знаех — отвърна разсеяно той, като си мислеше какво ли ще стане, ако я събори на тревата в близкия парк и я люби. Разбира се, не го направи. Нали беше джентълмен!

Тази вечер обаче чувствителният и внимателен джентълмен остана на заден план пред неистовото желание да я има. Нервите му, за които казваха, че са от стомана, не издържаха повече подобно мъчение.

— Какво хубаво бижу! — възхити се той, докато пиеха коняка.

— Харесва ли ти? Един приятел ми го направи. Това е кентавър. Кентаврите били много похотливи.

В мига, в който думите се изплъзнаха от устните й, Дев вече знаеше, че съжалява задето бе засегнала темата секс. Видя как по страните плъзва руменина. Усмихна й се. Най-после бе споменала нещо за любене!

— По-похотливи и от драконите ли? — Въпросът му прозвуча съвсем невинно.

— Както ти казах, няма специалисти по сексуалните навици на драконите…

— Освен теб — напомни й той.

— Ако нямаш нищо против, бих желала да сменим темата.

— Както пожелаеш, скъпа.

Можеше да смени темата, но нямаше намерение да я остави да забрави какво е да се люби. С него! Тази вечер беше решил да я люби въпреки лошите предчувствия, които го тормозиха цял следобед.

— Ще влезеш ли за чашка коняк преди лягане? — попита го Табита пред къщи късно през нощта.

Беше го канила вече два пъти. Нямаше основание да мисли, че тази нощ ще бъде по-различно.

— Благодаря. С удоволствие.

Той се отправи към камината и започна да стъкмява огъня. Когато тя се върна с две чаши коняк, Дев се изправи мъчително и се намръщи.

— Какво има? Кракът ли те боли?

Остави бързо чашите на масата, отиде при него и му помогна да седне на дивана. След това се настани до него.

— Малко. След малко ще се оправя. На следобедната разходка днес сигурно съм го натоварил малко повече.

— Не трябваше да те мъкна из целия град. Ето, пийни малко коняк.

Той с благодарност отпи.

— Ще се оправя, преди да си тръгна.

Тъй като възнамеряваше да си ходи чак на сутринта, това не бе никаква лъжа. Една нощ в леглото на Табита щеше да бъде най-доброто лекарство. Забеляза, че тя се намръщи.

— Исках да поговорим точно за това, Дев.

— Да си ходя ли? — попита той с крива усмивка. — Вече? Дори не съм си изпил коняка.

— Нямах предвид тази вечер. Какви са плановете ти? Колко време ще останеш тук, в Порт Таунсенд? — Погледна го право в очите.

— Задълго.

— Не те разбирам.

— Ще стоя дълго и имам намерение да открия туристическа агенция в магазина до твоя. Онзи, който се дава под наем. Ще се преместя от Хюстън в Порт Таунсенд. И ще се оженя за теб.

Тя се обърка. Не беше подготвена за нещо толкова директно и това я изненада. Е, чакането бе свършило.

— Но, Дев, ти не можеш да вземеш толкова важно решение тъй неочаквано! Трябва да обмислиш доста неща…

— В Хюстън не мога да те виждам — прекъсна я той. — Затова мисля, че трябва да се преместя. Ти не си градска жена, нито за Хюстън, нито за Вашингтон.

— А ти какъв си, Дев?

— Роден съм да имам туристическа агенция в Порт Таунсенд. Таби, защо ме държиш на разстояние толкова дълго? — От много време се изкушаваше да зададе този въпрос.

Тя навлажни устните си. В очите й неочаквано се появи безпокойство. Разбра, че Дев сменя тактиката, но не знаеше как да го спре.

— Вече ти казах, че няма да позволя да ме насилваш. Не искам да направя още една грешка. Този път трябва да съм сигурна.

Той загледа треперещата чаша в ръката й.

— Времето изтече, Таби. Тази нощ ще остана тук.

— Не!

Защо бе замръзнала на място и го гледаше втренчено, като че ли наистина той беше дракон, а тя — нещастна принцеса, попаднала в лапите му?

— Да. — Той остави чашата си и посегна да я прегърне.

Табита излезе от вцепененото си състояние в мига, в който ръката му обгърна раменете й. Едва не разля коняка. Опита да се измъкне. Очите й се изпълниха с обида и още нещо. Нещо, което Дев се надяваше да е възбуда.

— По дяволите, Девлин Колтър, няма да ме изнудваш!

Той обаче не се отмести, не се отдръпна, а продължи да я прегръща. Внимателно взе чашата от ръката й.

— Нали ти обещах, че ще те предупредя, когато започне истинското прелъстяване. Ами това е, Таби-кет. Имам намерение да те взема в обятията си, тук пред камината и да те галя, докато не започнеш да мъркаш. Имам намерение да те любя, Таби Греъм, да те възбуждам, докато започнеш да мислиш само за мен…

Знаеше, че думите му трябваше да звучат чувствено, но не можеше да скрие настойчивостта си. Беше така отчаян и безразсъден!

Тя започна да се извива в прегръдката му.

— Остави ме, моля те… Аз… — Не довърши изречението и се изтръгна със сила. После бързо скочи на крака.

Ако не я хванеше, всичко бе свършено. Раненият крак му пречеше. Тя щеше де избяга. Бастунът се намираше на няколко крачки, далеч от ръката му.

— Таби, ела при мен!

Очите й пламтяха като пламъчетата на огъня в камината.

— Таби! Ти не искаш да си отида. Аз съм този, който ти помогна да намериш себе си. Да осъзнаеш колко страст има в теб. Ела, скъпа, време е да повторим опита…

По дяволите, не го направих както трябва, помисли Дев, докато се преместваше по дивана към мястото, откъдето би могъл да достигне бастуна си.

— Стой настрани, Дев Колтър. Не съм наясно с отношението си към теб!

— Зная. Затова искам да ти помогна. Играта, която играеш, продължи твърде дълго. Край. — Той се приближи още по-близо до бастуна си.

— Не е игра, Дев. Не разбираш ли? Ти ме излъга веднъж. Направи ме на глупачка. Не искам това да се повтори.

— Не е вярно!

— Ти не си мъжът, когото срещнах на кораба.

— Добре. Отнася се и за двамата, защото и ти не си точно жената, за която си мислех.

Още няколко сантиметра. Още само няколко сантиметра!

— Какво означава това? — запита тя, наистина разгневена от обвинението.

— Означава, че аз те научих да си остриш ноктенцата, котенце. Ще те науча и как да не ги използваш срещу мен.

Накъде щеше да тръгне тя, наляво или надясно, мислеше си Дев и я наблюдаваше внимателно, като използваше събирания през годините опит. Реши, че надясно. Сянката й подсказваше повече тежест върху този крак. Да, значи надясно. Той хвана бастуна си и го стисна.

— Таби, не се страхувай. Ти го желаеш толкова, колкото и аз.

— Все още мисля за всичко, което ми каза тези дни, Дев. И не зная какво да реша.

— Тази нощ можеш да вземеш решение.

— Защо? — запита ядосано тя. — Защо не ми дадеш малко време?

— Защото вече съм изпитвал това чувство. Страхът, че ако не действам, ще те загубя!

— Смяташ да ме изнасилиш заради страховете си? — възмути се тя.

— Знаеш, че няма да те изнасиля! — Обвинението й го разгневи.

Имаше намерение да я люби! Не да я изнасилва! Не би пипнал и косъм от главата й. Макар че си заслужаваше да опита колана му заради всичко, което му причини.

— Ела, Таби!

— Време е да си вървиш!

Той използва бастуна си, за да стане. Тя наистина тръгна надясно. Като се хвана за облегалката на дивана, Дев се наведе и блокира пътя й с бастуна.

— По дяволите! — извика Табита разярено, когато налетя на неочакваната бариера.

Преди да се окопити, Дев я привлече към себе си.

Тя го буташе и блъскаше с малките си юмруци по гърдите в опита си да го извади от равновесие. Той не се противопостави и двамата паднаха на кожата пред камината. Дев се опита да поеме по-голямата част от удара върху себе си. Табита лежеше върху него и дишаше тежко. Преди да успее да се опомни, той я преобърна по гръб и я притисна към пода, като сключи крака около нейните. Видя отражението на огъня в разгневените й очи. Усети формите на тялото й, докато тя се мъчеше да се освободи. И целият се изпълни с непоносимо желание.

— Таби, искам те! — прошепна пресипнало и се наведе да я целуне.

Имаше вкус на коняк и целувката много му хареса.

Държеше я здраво, почти без усилие. С всяко свое извиване, с всяко движение, тя само разпалваше възбудата му. Всичко в него пулсираше.

— Върви по дяволите, Колтър! Пусни ме!

— Как да те пусна? Желая те толкова силно!

Бавно прокара пръсти през косите й, а после изследва с устните си шията й.

Тя се опита да вдигне крак и да забие токчето си в слабините му.

— Ще трябва да изпиля ноктенцата ти, котенце — закани се той. Сетне използва коляното си, за да разтвори краката й. Меката материя на роклята се вдигна нагоре и той усети топлината на плътта й. — Единственото нещо, което мога да позволя да направиш с тези хубави крака, е да ги обвиеш около мен. Престани, Таби-кет. Отлично знаеш, че ми принадлежиш.

— Поведението ти се променя коренно, когато искаш нещо, нали? — продума през стиснати зъби тя. Успя да освободи едната си ръка и заби нокти в гърба му.

— Ох, боли! — Той хвана двете й китки и сложи ръка на гърдите й. — Знам, че искаш да те докосвам точно така. Дори не си сложила сутиен. Защото искаш да ме подлудиш!

— Не!

— Да, Таби. Да! А на мен ми харесва. Сега искам да те обладая. Играта свърши.

Под тъканта на роклята той усети зърната й, които се втвърдиха. Притисна тялото си към нейното и простена, защото почувства очакващата го топлина. Табита бе толкова женствена и чувствена! Сърцето му биеше лудо.

С нетърпение ръката му се плъзна по гърдите й, до кръста и по-надолу.

— Утре сутрин няма да носиш всичко това — обеща той, като прокара пръсти под коприната на бикините. — Как можеш да лежиш под мен и да твърдиш, че не ме желаеш, когато чувствам топлината ти? Кажи, че ме искаш, Таби. Кажи ми истината!

Той копнееше да я чуе как вика името му в любовен унес, да изтръгне от устните й молба да я обладае…

Отговор обаче нямаше и той вдигна глава да я погледне. Тя го наблюдаваше през полупритворените си клепачи. Очите й бяха непроницаеми. Сочната уста бе чувствено отворена. Какво ли си мислеше, дявол да го вземе?

За първи път Дев изпита несигурност. Съмнението се прокрадва в него и го обзе неочаквана паника. Господи, ами ако не го обичаше? Ами ако не го желаеше? Не бе и помислил за подобна възможност! Нали беше съвсем сигурен, че любовта й няма да изчезне бързо?!

— Таби! Изречи името ми!

И какво от това, помисли той в луда паника. Тя трябваше да каже нещо! Трябваше да го обича! Не може да се е променила напълно!

— Дев… — прошепна неочаквано тя. Гласът й бе дълбок и чувствен. — Обичай ме, Дев. Искам те, скъпи. Моля те…

Със стон на облекчение и дива радост той се притисна към нея. Знаеше, че мълви думи, които никога не бе произнасял. Обещаваше й всичко, което можеше да си помисли. А тя обгърна с ръце шията му и също зашепна обещания.

Значи го обичаше! Желаеше го! Всичко беше наред. Ръцете му трепереха, когато дръпна ципа на роклята й. Съблече я и гърдите й се оголиха пред жадния му поглед.

— Колко си хубава! — Наведе се и ги целуна. Ароматът на кожата й го замая. Усещаше милващите й пръсти върху раменете си.

— Подлудяваш ме, скъпа!

Прокара ръка по чорапите й нагоре и започна да ги събува. Хвърли ги настрани, след тях дойде ред на бикините. Накрая тя остана да лежи гола върху кожата пред камината. Цялата тръпнеше в очакване.

— Обичай ме, Таби! — помоли дрезгаво той. — Вземи ме в себе си и ме стопли. Нека да те имам. Нуждая се от теб, скъпа моя!

В отговор тя се притисна към него. Той я чу да шепне името му, докато обсипваше шията и раменете му с целувки.

Искаше да потъне в нея, но неочаквано си спомни, че тя се бе поколебала първия път, когато се любиха. Не искаше да й причини каквато и да е болка.

— Таби?

— Да, Дев! Хайде!

Привлече главата му към гърдите си и притисна ханша си към неговия с влудяващо движение. Очите й бяха затворени.

Дев опита да бъде внимателен, но нетърпението и страстта му бяха толкова силни, че едва се владееше. Проникна в нея със силно движение на тялото си.

Тя простена, но не се отдръпна. Напротив, прегърна го още по-силно и се надигна да посрещне ритмичните страстни движения.

Дев загуби контрол във водовъртежа на чувството, което го изпълни. Желаеше едновременно да й достави удоволствие и да получи своето. Неописуемото усещане продължи, докато не усети, че тя стига до вълшебния миг на екстаза.

— Сега, скъпа!

— О, Дев! — Тялото й се извиваше и тръпнеше под неговото…

Когато всичко свърши, двамата се отпуснаха прегърнати върху кожата пред камината. Дев знаеше, че никога няма да й позволи да си отиде. Тя беше негова.

След време Табита се размърда. Отвори очи. В тях имаше чувственост, задоволство и леност. Той се повдигна на лакът и я погледна с усмивка.

— Ти си чудесна, Таби. Направо страхотна!

— И ти, драконе мой! Арогантен и нетърпящ възражения, но великолепен! — Гласът й бе нежен.

— Спи ли ти се?

— Да… Изморена съм.

Огънят в камината бе угаснал и само тлеещите въгленчета хвърляха отблясъци върху сплетените тела на двамата влюбени.

— Бих искал да те взема на ръце и да те отнеса до спалнята. Но истината е, че ако го направя, ще загубя равновесие и ще се озовем отново на пода. Този проклет крак…

— Не забелязах да те притеснява — засмя се тя.

Изправиха се и, хванати за ръце, бавно тръгнаха към спалнята. Внезапно Табита попита:

— Нямах никакъв шанс, нали?

— Да ми избягаш ли? Никога нямаше да го позволя. И, Таби?

— Какво има, Дев? — тревожно попита тя и замръзна на място с ръка върху дръжката на вратата.

— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш! — помоли той.

— Не виждам възможност да го направя. Хайде, ела.

Двамата влязоха в тъмната спалня. Таби се мушна между завивките и той я последва. Какво не беше както трябва? Нали я притискаше в обятията си? Защо все още изпитваше неприятното тревожно усещане за предстояща беда? Какво, по дяволите, не беше наред? Притегли я по-плътно до себе си. Тя се сгуши в него, предлагайки му спокойствието, от което Дев имаше нужда. Той въздъхна с облекчение и заспа.