Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (5)

Пета глава

Табита видя сребристите отблясъци в очите му и разбра, че е спечелила. По гръбнака й пробягаха тръпки. Имаше чувството, че изгаря. Наистина го бе накарала да я желае!

Когато устните им се сляха, тя притисна гърди към неговите. Приглушен стон й подсказа, че не бърка.

— О, Дев! — прошепна тя и зарови ръце в косата му. — Кажи, че ме желаеш. Поне малко. Аз те искам толкова силно…

— Как да ти устоя, Таби-кет — промълви той, като леко захапа долната й устна. — Толкова си топла и сладка, толкова възбуждаща! — Ръцете му я обгърнаха по-плътно.

Табита не се поколеба. Допря устни до шията му и усети бясно биещия му пулс. Девлин подпря бастуна си на перилата и се облегна назад.

— Спящ дракон… — Гласът й бе дрезгав от потиснато напрежение. — Имам чувството, че съм събудила един спящ дракон…

— На звяр ли ти приличам? — засмя се Дев и целуна рамото й.

— Най-прекрасният звяр — силен, благороден и внимателен, онзи от легендите.

— Таби, Таби! Твоето въображение ме изумява! — Ръцете му се спуснаха по гърба към бедрата й.

— Това не е от въображението ми, просто ти си такъв. А освен това си срамежлив, нерешителен и чувствителен. Идеалният мъж — въздъхна тя. — През целия ден копнеех да се любя с теб. Много ли е лошо?

— Твой съм — едва продума Дев. — Вземи ме и прави с мен каквото искаш.

Това беше отговорът, който бе желала, заради който проведе цялата игра. А сега, когато думите стигнаха до съзнанието й, тя се поколеба.

— Наистина ли? Не е ли под въздействието на алкохола?

— Какво общо има алкохолът?

— Аз… те наливах с алкохол през цялата вечер — обясни в изблик на честност тя и моментално съжали.

— Искаше да се напия ли?

— Исках да се отпуснеш.

— О, разбирам. Използвала си алкохола, за да премахнеш задръжките ми и сега се тревожиш, че на сутринта ще съжалявам, нали? — Целуна косата й.

— А ти наистина ли ще съжаляваш? — За миг във въздуха увисна някаква несигурност.

Той поклати глава.

— Не, скъпа моя. Няма да съжалявам. Знам, че утре ще се събудя с чудесни спомени за тази нощ.

— Ако си съвсем сигурен…

— Съвсем сигурен съм.

Действително ли в гласа му се прокрадваше нетърпение или само така й се струваше? Тя събра кураж.

— Тогава ще дойдеш ли с мен? — Отдръпна се леко, без да откъсва ръце от раменете му, и се вгледа в сивите очи. Луната ги бе превърнала в бездънни езера, в които успя да прочете страст и желание. Тя мълчаливо го хвана за ръка и го поведе.

Дев я последва. През целия път по дългия коридор Табита трепереше. Отхвърли съмненията и несигурността и си напомни, че беше следвала зова на сърцето си. Нямаше причина за страх и тревога. Ако им се поддадеше, Дев веднага щеше да си отиде. Знаеше, че не би направил нищо, което тя не иска.

А тя желаеше този… спящ дракон.

— Таби…?

Тя разбра незададения въпрос, затвори вратата и докосна ръката му.

— Всичко е наред, Дев. Зная какво правя.

— Сигурна ли си? — попита той, като я държеше за раменете.

— Да, Дев. Искам те. Аз много те харесвам. През целия ден се надявах, че и ти изпитваш същото.

— Как мога да не те желая? О, Таби!

Изрече го толкова естествено! Беше влюбена в Девлин Колтър. Вече изобщо не се съмняваше в това. Досега никога не се беше влюбвала истински и не бе усещала подобна тръпнеща омая. Дев Колтър бе прекрасният звяр — среброокият дракон, който чакаше именно нея, за да го събуди.

Бавно, с безкрайна любов, Табита плъзна ръце под сакото му и го свали. То падна на пода. Тя чувстваше силните мускули, докато целуваше устните му. После започна да разкопчава бялата риза и да развързва раираната вратовръзка.

Бе очарована не само от съвършените пропорции на голото мъжко тяло, на което за първи път се любуваше, без да се притеснява. Опияняваше я изключителното мъжко ухание, премесено с дъх на сапун и афтършейв.

— Таби, ще ме побъркаш — промълви той.

Тя усети, че пръстите му треперят, докато сваляха ципа на роклята й. Горкият Дев! Беше толкова нервен и нетърпелив! Роклята се смъкна в краката й. Едрите гърди се оголиха пред очарования му поглед. За миг Табита изпита несигурност и неудобство, но когато съзря възхищението в очите му, се отпусна. Той я харесваше, значи тя нямаше от какво да се страхува.

— Дев — прошепна, като изследваше с устни кожата му, — толкова ми е хубаво, когато съм с теб! Чувствам се страстна, щура и безразсъдна.

— Защото си страстна, щура и безразсъдна. — Той плъзна ръце към гърдите й. Загали нежно зърната. Те моментално се втвърдиха. Табита простена и затвори очи. Едва дишаше.

— Ти ме караш да изпитвам абсолютно същото — увери я той.

— Не ми се сърдиш, че те прелъстих, нали? — Тя се усмихна, уверена в силата си.

— Как бих могъл, след това, което правиш с мен? Заведи ме в леглото, Таби, моля те!

Табита захапа нежно рамото му, докато той разкопчаваше колана си.

— Много си красив! — прошепна тя с възхищение, като се отдръпна, за да се наслади на гледката. Приближи се към него и се сгуши в обятията му.

И двамата не разбраха как стигнаха до леглото.

— Таби, ти си сирена. Или русалка. Винаги ще следвам твоя зов. Не мога да се съпротивлявам.

Пръстите й докоснаха бедрата му. Започна да целува гърдите му и стигна до стомаха. Любовта й към него я подтикваше към непознати ласки, неща, които досега не бе правила. Никога не бе завладявана от желание да милва цялото тяло на някой мъж.

Потънала в море от страст и открития, Табита почти не чуваше дрезгавия му глас. Долавяше само задъханото дишане и тръпките на тялото му, които й подсказваха, че това, което прави, му доставя удоволствие. Силните му бедра се стегнаха, когато тя откри с нежните си пръсти доказателството за едва сдържаното му желание.

— О, Таби! — Той сякаш изгуби контрол, когато го погали с копринена ласка. — Хайде, скъпа, вземи ме! Сега!

Без да мисли, съвсем импулсивно, тя го възседна.

— Дев? — Дъхът й секна. Почувства, че той едва се сдържа и се поколеба.

— Страхуваш ли се, Таби? Знаеш, че няма да те заболи. Люби се с мен, сладко малко котенце!

После ръцете му нежно обхванаха копринената плът на бедрата й. И когато я изпълни, Табита примря. Шокът от съединението на телата им бе неочакван и за двамата. Ноктите й се забиха в раменете му. Дев разбра, че й трябва миг, за да се приспособи, и остана неподвижен. Само я галеше.

— Така, мила. Ти си моето котенце. Не се страхувай от мен. Виж колко добре си подхождаме! Никога няма да те нараня. Само ме обичай. И се отпусни.

Хипнотизиращите му думи имаха желания ефект. Табита забрави страха си. В нея сякаш бушуваше огън. Тя се остави на вълните на невероятното удоволствие със забрава, за каквато и не подозираше. И в най-развихрените си фантазии не си бе представяла, че е в състояние да изпита подобна наслада. Тялото й бе гъвкаво и готово да се подчинява. Чу се да вика, почувства непоносимо напрежение, а след това дойде горещата вълна, която я остави бездиханна и безсилна…

Това, че толкова време Дев се беше правил на внимателен, възпитан и чувствителен джентълмен, помисли си Дев, бе стократно възнаградено. Наградата беше безценна!

Бе научил Табита Греъм да се отпуска, беше я довел до екстаз. Сигурно й се случваше за първи път…

Той лежеше усмихнат, прехвърлил ръка през раменете й, и я чакаше да се размърда. Наслаждаваше се на всеки миг — още от сутринта, когато видя, че не е сложила сутиен, до вечерта, когато започна да го налива с алкохол и да му разказва за любовните навици на реални и измислени животни. Фантастично! Щеше да помни тази нощ, докато е жив. Ако имаше поне още малко време на кораба! Мисълта, че ще я загуби само след няколко дни, му беше много неприятна.

Трябва да направи нещо. Само глупак би я оставил да си отиде. Досега не беше срещал жена като нея и беше сигурен, че никога няма да срещне. Трябваше да има някакъв начин да я запази и тя да го прелъстява отново и отново…

Внезапно забеляза, че клепачите й трепнаха. Подпря се на лакът и я загледа.

— Не можеш да се криеш вечно, Таби. Погледни ме!

В големите черни очи се четеше надежда и смут. Той се наведе и я целуна по носа.

— Не се крия — протестира плахо тя. — Само ми се спи.

— Сигурна ли си? Да не те е срам?

— Може би. Малко.

— Не си свикнала да прелъстяваш мъже, нали?

— Е, добре, не съм. Ти го каза. — Той е прав, мислеше Табита. Срамуваше се и й беше неудобно. — Прокара пръсти по натъртеното му ребро. Синините все още личаха. — Добре ли си? Нищо ли не те боли?

— Нищичко. Чувствам се отлично. А ти?

— Ами… Преживяването беше доста… интересно. — Срамежливо отмести поглед.

— Много интересно преживяване, значи! — повтори като ехо той, леко озадачен. — Какво искаш да кажеш?

— Никога не съм изпитвала подобно чувство. Нали ти казах, че съпругът ми ме смяташе за досадна. Е, и аз го намирах за досаден. Той не гореше от страст към мен, а и аз не съм от най-страстните жени. — Тя се изкашля притеснено. — Във всеки случай никога… Ами… Не съм преживявала… Имам предвид… — Вдигна умолително очи. — Знаеш какво искам да кажа.

— О, Таби! — засмя се той. — Ти непрекъснато ме изненадваш. Как е възможно толкова сладка, нежна и мила жена като теб да не е изпитала досега пълното удоволствие на любовта?

— Никой не ме е учил как да се отпускам. — Беше съвсем искрена. — Не съм си въобразявала, че съм страстна. Дори не съм си го позволявала. Но с теб се чувствам освободена от всякакви предразсъдъци, храбра и желана. О, Дев, сигурно е така, защото двамата с теб си приличаме.

— Струва ми се, че те разбирам.

— Не се сърдиш, че те прелъстих, нали? — Очите й издаваха всички стаени чувства, които я вълнуваха. Беше влюбена. Нямаше никакво съмнение!

— Много ми хареса твоето прелъстяване и дори бих те помолил да го направиш още веднъж.

Отново?! След изпитаното току-що?

— Но не мога да искам толкова много от теб — побърза да добави Дев, като съзря колебанието в очите й. — Беше повече от щедра. Сега ще се върна в моята каюта, за да поспиш. Все пак жена като теб е свикнала на известна самостоятелност. Няма да нахлуя в живота ти насила…

— Аз пък не мисля така — прекъсна го тя. И като се усмихна подканващо, сложи ръце на шията му и го придърпа към себе си. Дев не се поколеба нито секунда…

На следващата сутрин Табита се събуди с чувството, че целият й живот се е променил. Това я изпълни със смесица от несигурност, очакване, удоволствие и срам. Лежеше и се вглеждаше в спящия до нея мъж. Как бе възможно да изпитва такова безумно щастие? Кой би допуснал, че пътуването ще й донесе прекрасно преживяване като това? Девлин Колтър беше съвършен. Бе толкова идеален, че почти я плашеше. Беше достатъчно зряла, за да знае, че животът рядко предлага подобна връзка. Ами ако той не чувстваше същото към нея? Ако започнеше да се отегчава, както бившият й съпруг? Ако се интересуваше само от мимолетното физическо удоволствие?

Не! Не беше от мъжете, които биха позволили нещата да стигнат толкова далеч, ако не бе увлечен. Дев приличаше на нея. Каквото и да се случеше занапред, тя бе сигурна, че поведението му през тази нощ бе искрено.

Табита отхвърли завивката и отиде в банята. Разбира се, сама си бе виновна за събитията от снощи, смъмри се тя под душа. Нямаше как да скрие факта, че направо вкара горкия човек в леглото!

Мисълта, че е прелъстителка, й достави радостно усещане и възбуда, но също и малко несигурност. Дали не беше насилила нещата? Дали не беше избързала да го въвлече във физическа връзка, преди да е готов? Може би не биваше да поема инициативата. Ами ако е възмутен от поведението й сега, сутринта, на дневна светлина? Намръщи се.

В този момент завесата на кабинката бе дръпната встрани.

— Добро утро — поздрави нежно Дев, а сивите очи наблюдаваха внимателно изражението на лицето й. — Имам чувството, че се ругаеш колко очарователна сирена беше снощи. — Сякаш поглъщаше с поглед мокрото й голо тяло. — Да не си премислила?

— Почти — потвърди тя и внезапно скри лице в голямата хавлиена кърпа. — Не трябваше да те насилвам. Струва ми се, че не беше напълно готов за… това.

— Ако е изглеждало така, приеми моите извинения.

— Знаеш, че… Нямам предвид…

— Моята сексуалност ли?

Будалкаше ли я? Или наистина смяташе, че не е доволна? Мисълта я накара да свали кърпата от лицето си.

— О, Дев! Беше чудесен!

Той влезе под душа и обхвана кръста й с една ръка.

— И ти. — Наведе се и я целуна по челото. — И престани да се притесняваш. Нищо няма да спечелиш, ако на другия ден се самообвиняваш.

Устните й затрепериха.

— Прелъстителките нямат ли угризения?

— Никакви. Но ти явно имаш.

— Защото те… насилих.

— Обичам да ме насилват.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Тя се успокои и усмивка освети лицето й.

— Добре, щом няма да скърцаш със зъби и да питаш как мога да бъда толкова безчувствена, че първо да те напия, а после да се възползвам от…

— Няма.

— Тогава и аз няма да обръщам внимание на угризенията на съвестта си.

— И ще обръщаш внимание само на мен! — Дев взе ръката й и я прокара по гърдите си. — Как да те накарам да ми го обещаеш? — Намери мократа й уста и Табита с жар се отдаде на желанието му…

Привършваха закуската, когато корабът хвърли котва в пристанището на друго малко островче по маршрута им.

— Какво може да се види тук? — Дев се взираше със съмнение към брега, докато лодката ги превозваше към кея.

— Ти трябва да узнаеш. Нали ще го предлагаш на своите клиенти!

— Тези островчета си приличат като две капки вода.

Чудесно отношение на туристически агент към обектите! Тя разгледа брошурата.

— Тук пише да не пропуснем да посетим градината лабиринт на стария плантаторски дом, който е на хълма, на изток от града. Била оформена в английски стил от истински англичанин през миналия век. Плантацията вече не съществува, а къщата е превърната в хотел само за аристократи.

— А сега и за нас. Чудесна компания — въздъхна Дев. — Чувал съм за това място. Триста долара на нощ за единична стая. Май напоследък нямат много клиенти!

— Градината лабиринт обаче била разкошна. Сигурно е много интересно!

— Мислиш да ме оставиш в лабиринта и до края на дните си да се лутам и да се чудя как да изляза, а?

Табита вдигна изненадано глава, стресната от нотката, която усети в гласа му. Нима наистина се притесняваше, че би могла да го изостави? Беше толкова мил и несигурен!

— Не, никога не бих… те изоставила… там…

Акостираха на кея. Дев й подаде ръка, за да слезе. Странно, обаче въпреки бастуна си, той съумяваше да бъде винаги внимателен, което й доставяше неимоверно удоволствие. Силата и отношението му компенсираха накуцването. Тази утрин изглеждаше жизнен и изключително мъжествен. Всеки път, като го погледнеше, тя си спомняше как се любиха. И се опасяваше, че спомените се четат в очите й…

Денят, който започна така хубаво, сякаш се обърна малко след като слязоха от файтона пред елегантния плантаторски дом. Настроението на Дев явно претърпя промяна. Табита забеляза това, докато обядваха в голямата трапезария, която гледаше към красивата градина.

— Не ти ли харесва обядът? — попита тя, като го гледаше как рови храната в чинията си.

— Не, всичко е наред. Защо?

— Просто не се храниш с присъщия ти ентусиазъм. Да не те болят ребрата?

Нима му личеше? Или Таби-кет бе толкова чувствителна към него, че моментално улавя промяната в настроението му? Трябваше да внимава. Да я наблюдава, иначе щеше да провали целия ден. Всъщност не се бе издал, че нещо го измъчва. В някакъв миг обаче почувства странното чувство на тревога. Докато обядваха, осъзна, че то не си отива. Напротив, постепенно го обземаше целия. Две години бяха много време. Две години настрана от оперативната работа би трябвало да притъпят някои от инстинктите му. А те очевидно бяха живи. Последния път, когато усети същото, бе на Сейнт Реджис. Два пъти за една седмица! По дяволите, защо ли се хвана на въдицата на Делани? Защо се съгласи да изпълни тази задача?

— Ще опитаме ли лимоновия десерт? — Табита четеше менюто.

— Звучи привлекателно — съгласи се той. Не искаше да я тревожи. И без това бе достатъчно чувствителна към настроенията му. Насили се да изяде остатъка от ориза и агнешкото, като се опита да изглежда весел. Всъщност отличната храна му беше безвкусна. Какво не беше наред?

Нямаше за какво да се тревожи. Не и тук, на този прекрасен задрямал малък остров в Карибско море. Всичко, което трябваше да се случи, бе станало там, на Сейнт Реджис. А ако грешеше? Ако, без да иска, бе въвлякъл и Таби в тази каша? Пръстите му стиснаха винената чаша. Беше глупаво да се опитва да потисне безпокойството си, като го удави в алкохол. Ако се задаваха неприятности, трябваше да бъде трезв. Той остави чашата настрани.

На първо място е Табита, мярна се в съзнанието му. Нищо друго нямаше значение. Само нейната безопасност. Тя, разбира се, не бе под прицел, но след като беше с него, автоматически се превръщаше в мишена.

— Дев, сигурен ли си, че нищо не те боли?

Той й се усмихна. Очите му се изпълниха с нежност, когато видя загриженото й изражение. Беше му хубаво, че Таби се тревожи за него. Но ако тя разбереше, че нещо го боли, веднага щеше да настои да се върнат на кораба. Това май бе единственият начин да успокои тревожните студени тръпки, които лазеха по гърба му.

— Ами, да ти кажа честно…

— Знам! — извика тя, като захвърли салфетката си. — Защо се правиш на герой и лъжеш, че нищо не те боли? Глупаво е. За всичко съм виновна аз.

— Ти ли?

Руменината, заляла страните й, я разхубави.

— Заради снощи — продума Табита и се обърна да потърси сервитьора.

— Да не си решила да изкупуваш някаква криворазбрана вина заради една любовна нощ? — закачи я той. — Днес се събуди с угризенията, че си ме прелъстила, а сега се упрекваш, че си ме преуморила! Стига, скъпа. Ребрата ме болят само защото още не са оздравели.

Но тя вече викаше сервитьора. Така че беше най-лесно да я остави да го спаси още веднъж. Колко е решителна, помисли със задоволство той, като я наблюдаваше как дава нареждания на сервитьора. Дори изостави десерта си. Той едва потисна усмивката, като си спомни колко голяма е тази жертва за нея.

— Ще отида до тоалетната. Веднага се връщам. После тръгваме направо за кораба. Трябва да си легнеш.

— Съжалявам, че развалих ден като този — каза Дев съвсем искрено. Не се преструваше. Наистина съжаляваше, че провали разходката им на острова. Ала натрапчивото чувство не го напускаше. Напротив. А той отдавна се бе научил да не го пренебрегва. Може би този път тревогата бе фалшива. Но не смееше да рискува заради Табита.

— Не си провалил деня! — увери го тя, като стана. — Връщам се веднага.

Загледа я, като се наслаждаваше на начина, по който тялото й се движеше под леката рокля на червено-бели райета. Без колан, естествено. Всичките й рокли бяха леки, въздушни и свободни. А сега, когато знаеше какво се крие под дрехата, въображението му се развихряше.

Тя се загуби в дългия хол и Дев се зае със сметката. Бе убеден, че Таби няма да се забави. Не беше от жените, които смятат, че е задължително да оправят грима си при всяка възможност.

Когато след нетърпеливо очакване погледна часовника си, Девлин разбра, че я няма вече цели десет минути. А му бе обещала, че няма да се бави!

Безпокойството му се увеличи. С рязко движение той грабна бастуна си и стана. Напрежението го бе сковало. Трябваше да напуснат това място незабавно. Независимо дали тревогата беше фалшива, или не, не искаше да се мотаят тук. Ще почука на вратата на тоалетната и ще я помоли да побърза. Винаги може да се позове на болка в ребрата.

Когато застана пред вратата с надпис „Жени“, Дев знаеше със сигурност, че вътре няма никой. Пренебрегна възпитанието и отвори вратата. Наистина нямаше никой…

Градината! Може би е решила да й хвърли един поглед. От трапезарията се виждаше само част от тях и Таби сигурно бе пожелала да разгледа лабиринта, който се намираше някъде по средата на градината. По дяволите, ако е тръгнала на кратка разходка, без да го предупреди… Отхвърли тази мисъл. Целият беше мокър от пот. Трябваше да й каже, че много го боли, да се престори, че му е зле…

Спря и заоглежда градината. Великолепни живи стени, храсти, огромни дървета и заплетени гъсталаци от екзотични цветя образуваха плътен листак, който се простираше на няколко акра земя. И това ми било градина! Беше истинска джунгла, в която не се виждаше на няколко метра.

От Табита нямаше и следа. Всъщност нямаше НИКАКВИ следи. От никого. Цареше пълна тишина.

Дев стисна бастуна, докато обмисляше възможностите. Не бяха много. Може би Таби беше някъде в тази зелена бъркотия.

Преди да отмине първите десетметрови храсталаци, вече усещаше с всяка пора на тялото си, че във въздуха витае нещастие. Безпокойството му се превърна в смразяващ страх.

Зави край поредната зелена стена, почти подготвен за сцената, която се разкри пред очите му.

Табита. Бе невредима. Стоеше съвсем неподвижно. Зениците й бяха разширени. На лицето й се четеше неописуем ужас.

Мъжът с пистолета държеше свободната си ръка на устата й. Беше слаб и висок. Дългата му коса бе тъмна и изглеждаше мазна.

— Време беше да дойдеш и да я потърсиш, Колтър. Мислехме да ти пратим съобщение. Но Уейвърли беше сигурен, че ще се появиш, щом приятелката ти не се върне.

Стив Уейвърли, досадният натрапник, който се опита да танцува с Табита преди две вечери, се появи иззад някакъв храст. Отново се усмихва като холивудска звезда, помисли с отвращение Дев.

— Играта свърши, Колтър. Дай микрофилма.

Само дългите години самодисциплина и опит помогнаха на Девлин Колтър да се въздържи и да не издаде обзелата го ярост. Как бе допуснал подобна грешка?! Би трябвало да се досети, че целта на Уейвърли не е Табита. Но кой, по дяволите, беше този Стив и откъде можеше да знае за микрофилма!

Внезапно пламналото му към Табита чувство бе притъпило изгражданите в продължение на години негови инстинкти. Надяваше се единствено, че този пропуск няма да им коства живота. И на двамата…