Джейн Ан Кренц
Красавицата и драконът (1)

Първа глава

— Ако сте от американската гвардия, малко сте закъснели. — Преди да се свлече на земята, пребитият мъж със сребристосиви очи опита да се усмихне. Усмивката му обаче приличаше повече на измъчена гримаса. Той се подпря на калдъръма и се облегна на тухлената стена зад себе си. — Все пак по-добре късно, отколкото никога, нали?

Сребристосивите очи се скриха зад тъмни мигли. Сигурно много го болеше. Въпреки това здраво стискаше абаносовия си бастун.

Табита Греъм, която само преди секунди се бе появила на алеята иззад ъгъла, спря като закована пред окървавения мъж. Зениците й се разшириха от изненада и изумление. Изпусна камарата пакети, които носеше.

— Господи! — едва промълви тя и, без да обръща внимание на сувенирите и дрънкулките, които се разпиляха по земята, затича към него. — Какво се е случило? — Мъчеше се да си спомни как се дава първа помощ.

По ризата и лицето на непознатия имаше кръв. Табита затаи дъх. За да му помогне, трябваше да потисне уплахата. Той явно изпитваше силна болка, но, слава Богу, дишаше, макар и мъчително!

Като се овладя, тя прехвърли през ума си жизненоважните органи, които трябва да се проверят първо.

Толкова отдавна беше учила как се оказва първа помощ на пострадал! Прекара внимателно ръце по широките рамене и гърдите му, като търсеше наранявания. Когато докосна ребрата, мъжът простена.

— Може би мислите, че съм се опитал да мина през стената? — направи опит да се пошегува той, но дори не отвори очи. Сякаш бе изразходвал цялата си сила, за да се задържи в тази поза.

— По-скоро някой ви е блъснал в стената — промърмори Табита, като приключи прегледа си. — Легнете, моля. Тече ви кръв, но освен някое и друго счупено ребро, едва ли е нещо по-сериозно. Да не припаднете сега?

— Жените припадат. Мъжете губят съзнание. — Тялото му бе плътно облегнато на стената.

— Има ли някаква разлика за този, който припада? — попита Табита и посегна да го подкрепи.

— Да.

— Моля ви, легнете. Не бива да изпадате в шок. Докато си почивате, ще отида за помощ.

— Не! — Сребристосивите очи се отвориха и тя прочете в тях неочаквана заповед. — Корабът ще отплува след половин час, нали?

— Да, но не мисля, че…

— Чуйте ме. Предпочитам да ме прегледа корабният лекар, отколкото да остана на този затънтен остров при някой местен шарлатанин. Един Господ знае каква лекарска помощ ще ми предложат.

Табита прехапа устни.

— Не съм много сигурна, че ще можете да се движите.

— Чувствам се отлично и не възнамерявам да прекарам нощта тук! — Отново затвори очи и простена. — Моля ви! Вие също сте от кораба, нали?

— Да.

— Май съм ви виждал. Ако ми помогнете да се върна, наистина ще ви бъда много задължен.

Тя се замисли. Разбираше колко е сериозно положението му. Той с основание не искаше да бъде изоставен на малкия Карибски остров, където екскурзионният кораб бе спрял за един следобед. Ако бе на негово място, и тя щеше да предпочете медицинската помощ на борда пред непознатите местни лекари.

— Добре. Ще намеря начин да ви помогна. Само не мърдайте, докато спра някое такси.

Той не отговори. Просто не бе в състояние. Като му хвърли тревожен поглед, Табита се изправи и затича към тясната уличка. Махна на първата появила се кола. Нямаше защо да се притеснява дали е такси, или не. Когато слезе днес на острова, откри, че щом туристическият кораб е в града, всяко превозно средство се превръща в такси.

— Такси ли искате, госпожо? — Шофьорът на спрялата пред нея развалина се усмихна широко.

— Да. Но ми трябва малко помощ. Има още един пътник. Там е, на алеята. Ще ми помогнете ли да го качим в колата? Ще ви платя двойно, естествено — добави бързо тя.

— О, разбира се! — Като чу за парите, усмивката му стана още по-широка и той бодро изскочи от нещото, което трудно можеше да се нарече автомобил. — Сейнт Реджис гостоприемен остров. Радва се помогне — забърбори на лош английски мъжът.

Без да чака, Табита се обърна и затича по алеята. Тъмнокосият се бе свил още повече на калдъръма и очите му отново бяха затворени. Тя видя студена пот по челото му и уплахата й нарасна. Беше горещо, а този човек като че ли имаше температура. Ръката му обаче продължаваше да стиска здраво бастуна.

Шофьорът подсвирна, като го видя.

— Много лошо. Трябва доктор, да?

— Той иска да го прегледа корабният лекар — отговори бързо Табита, защото мъжът с бастуна се опита да поклати глава. Очевидно и най-леките движения му причиняваха болка.

— Дайте ми ръка. — Тя се наведе към него и започна да му помага да се изправи.

Шофьорът услужливо се присъедини. Лицето на ранения побеля и бръчиците около твърдата уста се врязаха по-дълбоко. Когато се изправи напълно, той пребледня още повече. Но не каза нищо. Мълчеше, защото изразходваше цялата си сила, за да се задържи прав. Тримата тръгнаха бавно към колата. С помощта на шофьора Табита намести непознатия на седалката и се мушна до него. Обгърна с ръка раменете му в инстинктивното желание да го крепи и да облекчи болката му. Той извърна нараненото си лице към нея. Очите му бяха затворени.

— Добро лекарство — каза шофьорът, пресегна се и измъкна изпод седалката малка бутилка ром. Подаде я на Табита. — Дайте малко. Това помогне.

— Наистина ли мислите, че може да пийне малко алкохол?

Сребристосивите очи веднага се отвориха и се фокусираха върху рома.

— Определено — промърмори дрезгаво раненият. Опита се да вземе бутилката, но Табита я отдръпна. Отвори я и избърса старателно гърлото.

— Добре, но малко — предупреди го тя, като я придържаше до устните му. Това бе трудна задача, защото малката кола друсаше.

Движеха се по единствената главна улица на градчето към пристанището. Амбулантните търговци от двете страни дори не поглеждаха към тях. Корабът щеше да отплува след половин час и никой не искаше да го изтърве. Улицата бързо се изпразваше от туристи.

Тъмнокосият отпи глътка ром и поиска още. Обаче Табита беше непреклонна.

— Това е достатъчно.

Той повдигна сребристосивите си очи и погледна право в нейните.

— Моля ви — прошепна едва чуто. — Много ме боли!

Като знаеше, че не може да му предложи нищо срещу болката, тя отстъпи. Раненият отпи още една глътка и най-неочаквано припадна. В един момент пиеше ром, а в следващия главата му се озова в скута й.

— О, Боже! — извика Табита. — Побързайте! Моля ви!

Загледа мъжа, който лежеше в безсъзнание. Хвана китката му, за да провери пулса. С облекчение установи, че е силен и ясен. Белият й панталон обаче беше целият в кръв.

Бе виждала непознатия няколко пъти през първите три дни на пътуването, но винаги отдалеч. Нямаше представа кой е. Бастунът, който дори в момента стискаше в ръката си, беше винаги с него — и на палубата, и в трапезарията. Явно бе необходимост, а не каприз или преструвка, защото мъжът забележимо куцаше. Табита бръкна в джоба му и извади износен кожен портфейл. Отвори го. Вътре имаше шофьорска книжка на името на Девлин Колтър. Който и да го бе нападнал, не беше задигнал парите му. Слава Богу!

Девлин Колтър… Ето че вече знаеше и името му. Таксито спря на кея и тя бързо прибра портфейла в джоба му. Вероятно усетил движението й, мъжът се размърда. Обзе я чувство на вина.

— Пристигнахме — тихо продума Табита и леко докосна рамото му. — Ще повикам носилка.

— О, не, моля ви. Само ми помогнете да се измъкна от колата.

— Добре, обаче…

Девлин Колтър не обръщаше никакво внимание на това, което тя искаше да каже. Беше се концентрирал изцяло върху усилието да излезе от колата. Шофьорът изскочи да им помогне. Двама моряци от кораба видяха Табита и безпомощния й спътник и също се притекоха на помощ.

— Извикай доктор Емерсън — нареди бързо единият, като пое цялата тежест на Колтър върху себе си. — И съобщи на капитана. Изглежда един от пътниците е имал неприятности на брега. — Той се обърна към Табита. — Катастрофирал ли е?

— Намерих го проснат на една алея близо до главната търговска улица. Струва ми се, че са го нападнали и пребили.

— Така изглежда, макар че досега не сме имали подобно произшествие на Сейнт Реджис — обясни морякът, като водеше препъващия се Девлин към мостика. — Вземете бастуна му.

— Не! — процеди Колтър през зъби, сякаш се бореше да не загуби съзнание. — Бастунът ще остане при мен.

Сърцето на Табита се сви от жалост, като осъзна зависимостта му от бастуна.

— Аз ще го пазя. Сега той наистина не ви трябва.

За миг си помисли, че няма да й го даде. Стоеше, подкрепян от двамата моряци, и се олюляваше. Изведнъж отвори широко сребристите си очи. Изглежда разбра, че не е в състояние да спечели малката битка.

— Добре, вземете го. Но останете с мен. Обещайте ми, че ще останете…

Табита се трогна от искрената молба, която прозвуча в гласа му. И отговори, без да мисли:

— Ще остана толкова, колкото пожелаете.

Сребристосивите очи останаха приковани в нейните. После, сякаш доволен от това, което видя, Девлин Колтър се усмихна.

— Обещавате, нали? — И отново припадна, сякаш решението да й повери бастуна бе изцедило и последните му сили.

Не, напомни си Табита, докато двамата моряци го отнасяха. Колтър не припадна, а само изгуби съзнание. Тя се подпря на бастуна му.

Два часа по-късно все още го стискаше в ръка. Беше седнала до леглото в малкия, но добре оборудван кабинет. Девлин Колтър на няколко пъти губи съзнание, докато корабният лекар почистваше раните му, но всеки път, когато идваше на себе си, виждаше Табита и това сякаш облекчаваше страданията му. Сега спеше, благодарение на успокоителните лекарства. Тялото му бе превързано с бинтове, а под очите си имаше синини. Ребрата му за щастие бяха само натъртени, а не счупени. Ала лекарят предупреди, че през следващите дни ще го болят силно. Все пак Колтър беше в добра форма за човек, претърпял толкова сериозно нападение.

Какво ли във вида й го успокояваше през кратките мигове, в които я поглеждаше? Табита се чудеше, седеше до него и стискаше бастуна. Очите му бяха бистри и тя реши, че той не сънува, нито халюцинира. И не я бърка с никой друг.

Не че беше от жените, които един мъж никога няма да сбърка с друга, помисли тъжно Табита. Всъщност хората най-често не я забелязваха. Понякога бе удобно, понякога — много досадно.

Табита Греъм бе достигнала своите двадесет и девет години със съзнанието, че не е нито красива, нито фатална жена. Беше съвсем обикновена. Кестенявата й коса бе непретенциозно подстригана и стигаше до раменете — нито къса, нито дълга, нито особено модерна. Чертите й бяха нежни, почти приятни. „Приятни“ бе дума, която не обичаше, макар че наистина подхождаше за вирнатия й нос и устните. Леко дръпнатите черни очи смекчаваха израза на лицето й. Излъчваха интелигентност и хумор.

Тялото й също можеше да се нарече приятно. Гърдите и бедрата й имаха онази мека закръгленост, която никакъв глад не можеше да унищожи. Всички диети, които бе опитвала, стигаха до задънена улица. Обилната и вкусна храна, която се сервираше на борда на кораба, изобщо не допринасяше в битката с килограмите. Дори напротив. Но когато взе решението за това пътуване, си бе казала — никакви диети и ограничения. Беше на почивка и щеше да си угажда и да се наслаждава на всичко.

С тази мисъл си купи свободни памучни дрехи, които да не й напомнят за добрия апетит — включително и белите панталони, сега изцапани с кръв, както и блузата с квадратно деколте и дантела. Единственото й бижу бе малък грифон на сребърна верижка. Фигурката представляваше лъвско тяло с орлова глава и бе свирепо, жестоко създание от средновековните легенди. Тя разсеяно го докосна и си спомни за дракона, който изтърва на алеята.

Беше един от многото сувенири, които хвърли на алеята. Но беше единственият, за който съжаляваше. Драконът бе прелестен, направо очарователен, с красива глава и детайлно оформени лапи. Всъщност този Колтър е още по-интересен звяр, помисли си с насмешка тя.

Когато той отново отвори сребристосивите си очи, на устните й трептеше тайнствена усмивка.

— Не се безпокойте, тук е — увери го Табита, като повдигна бастуна му.

Погледът му се плъзна от лицето й към бастуна и пак обратно.

— Благодаря за всичко. Много съм ви задължен.

— Не ставайте смешен. Всеки би го направил. Просто бях първият турист, който мина по алеята, след като са ви нападнали. Между другото капитанът иска да говори с вас, когато се почувствате по-добре. Сигурно има въпроси. Параходната компания не обича пътниците й да бъдат пребивани на места като Сейнт Реджис. Слава Богу, побойникът поне не е взел портфейла ви.

Девлин продължи да я гледа. Все още бе замаян от лекарствата.

— Коя сте вие?

— Табита Греъм. От Вашингтон.

— От града ли?

— Не, от щата — намуси се тя. — Не мога да разбера защо всеки гражданин на щат Вашингтон трябва да обяснява едно и също. Всички първо си мислят за град Вашингтон.

Той кимна и трепна. Движението явно му причини болка.

— Повече приличате на провинциалистка, отколкото на столичанка. — Очите му се затвориха. Мъчително пое дъх.

— Как сте? — угрижено попита Табита.

— Живял съм там, в града. Хората са по-студени… и… — Гласът му трепна, сякаш търсеше точните думи.

— По-затворени? — предложи тя.

— Може би. Вие сте някак… — Очите му все още бяха затворени.

— Провинциална? Симпатична? Непретенциозна? — добави със сарказъм Табита.

— Да-а-а. — Явно беше уморен и изгуби интерес. Това не я изненада. Беше свикнала мъжете да губят интерес към нея. Помисли си, че отново е потънал в сън. Но за нейна изненада, сивите очи се отвориха.

— И какво правите във вашия щат, Табита Греъм?

— Имам книжарничка в едно малко градче. Всъщност работата ми е приятна и… безопасна. А вие?

Настъпи кратко мълчание. Тя не знаеше дали Девлин премисля думите си, или спи. Накрая той каза съвсем тихо:

— И аз имам приятна и досега безопасна работа — туристическа агенция.

— О, нека позная. Възнамерявате да включите Сейнт Реджис в списъка на препоръчваните от вас туристически обекти? Като се върнете у дома, нали?

— Изкушавам се да го направя.

— Какво се случи там, Девлин? — попита тихо тя.

— Наричайте ме Дев. — Той замълча, да посъбере сили. — Точно това, което видяхте. Бях нападнат от група млади хулигани, които горяха от нетърпение да увеличат годишния си доход.

— Да, но не са взели парите ви!

— И това е голямо облекчение за мен. Откровено казано, предпочитах да ме помолят най-учтиво да им дам чековете, които носех, вместо да ме обработят по толкова груб начин. Най-добре кажете на капитана, че съм буден.

— Сигурен ли сте, че сте в състояние да говорите?

— Да. И пазете бастуна ми.

— Няма да го изпускам от поглед. Искате ли нещо друго, преди да си ида?

— Една малка бутилчица уиски ще ми дойде много добре.

— А, не. Не и след всички болкоуспокояващи, с които ви натъпкаха.

— Болкоуспокояващите потискат едни и възбуждат други желания. Моля ви! — Направи опит да се усмихне и това я развесели.

— Не. Сигурна съм, че докторът ще бъде против. А сега си починете. Ще кажа на сестрата, че сте буден.

— Таби? — извика той след нея. Звучеше загрижено.

— Таби ли? — повтори като ехо тя и изненадано се обърна.

— Извинявайте. Нещо във вас ми напомня за котка с тигрова шарка — Таби-кет.

— Аха. Сладичка и мекичка. Какво искате, Дев?

— Само ви напомням за бастуна.

— Вярвайте ми. Няма да откъсна очи от него. — Табита хвана здраво бастуна и излезе.

Той наистина е привързан към него, помисли си тя със състрадание. Горкият, сигурно се чувства ужасно безпомощен. Куцането го правеше несигурен и уязвим. Не познаваше такива мъже.

Когато се преобличаше за вечеря, още си мислеше за него. Свободно падащият жълт пуловер, който си избра, бе удобен и галеше тялото й. Не беше екстравагантно, ала бе приятен за носене. Типичният външен вид на Табита Греъм, помисли тя и среса косата си както обикновено. Прическа, което не привличаше ничие внимание. Поколеба се за миг и реши да смени сребърния грифон с широко медно колие с гравиран върху него еднорог. Взе чантата и се приготви да напусне малката каюта. Беше сложила ръка на вратата, когато телефонът иззвъня. Тя премигна от изненада. Не познаваше никой, който да й звъни. Сигурно някой бе набрал грешен номер. Вдигна слушалката с известна досада.

— Таби?

Веднага позна ниския дрезгав глас.

— Да, Дев? Всичко е наред. Пазя бастуна. Цял и невредим е.

— Добре, благодаря. Само че не се обаждам за това. Чудя се дали би ви затруднило да ми донесете малко супа или нещо подобно?

— Как, нима сестрата не ви е поръчала вечеря?

— Не съм в лекарския кабинет, а в моята каюта. Не можех повече да издържам „стерилни“ погледи.

— Сигурен ли сте, че не трябва да прекарате нощта под лекарски надзор? Още не сте се възстановили напълно.

— Това може да стане и тук. Ако хапна нещо — добави той. — Е, какво ще кажете? Можете ли да измолите нещо от кухнята?

— Ще опитам — съгласи се неохотно тя, като се чудеше защо ли не се беше обадил на стюарда. Сигурно не е искал да обяснява надълго и нашироко за инцидента. — Добре, ще видя какво мога да направя. В коя каюта сте?

Дев каза номера и затвори. Гласът му бе съвсем слаб. Табита замислено остави слушалката. Горкият, явно пътуваше сам — като нея. И също като нея не бе завързал никакви нови познанства на борда. Никой, към когото да се обърне в случай като този. Табита почувства топла симпатия към Девлин Колтър. Изглеждаше спокоен самотен мъж, който не бе свикнал да досажда никому или да се налага. Човек, който не се вписваше лесно сред околните и не пасваше на жизнерадостния живот на туристическия кораб. Човек, твърде подобен на нея.

След кратък спор и обяснения в кухнята тя успя да уреди вечерята да бъде сервирана в каютата му. За двама им. Изпита задоволство от победата си, когато след половин час почука на вратата. Зад нея стюардът буташе количката с храна.

Дев лежеше гол до кръста, с превързани гърди. И изглеждаше много по-зле от днес следобед. Тя спря на прага и го загледа. Скъпоценният му бастун бе в ръката й.

— Сигурен ли сте, че не трябва да сте в лекарския кабинет?

— Да. Не ме гледайте така. Просто синините от натъртванията започнаха да добиват по-тъмен цвят. Утре ще бъдат тъмносини.

— Говорите като експерт по тези въпроси — отбеляза сухо тя и се отмести, за да направи път на стюарда.

Дев погледна с нетърпение към вечерята.

— Боже мили, та аз поръчах само супа! А вие сякаш сте взели цялото меню на ресторанта!

— Мидите с лук са за вас. Останалото е за мен.

— Значи ще вечеряте с мен? — Изгледа я с интерес. — Ценя високо вашия жест. Но ще ви бъде скучно.

— Ще видим. А сега да се заемем с тези вкусни нещица. Ще можете ли да седнете?

— С ваша помощ.

— О, да! — Прекоси стаята и внимателно го прегърна през раменете.

Топлината на тялото му възбуди неочаквано, странно чувство у нея. Усети играта на мускулите му. Макар и с мъка, той все пак успя да седне. Подпря се на възглавниците, а тя рязко се дръпна назад. За малко да събори таблата с вечерята.

— Ей, внимателно, че ще остана гладен!

— Извинете ме — промърмори едва чуто Табита и започна да сервира. Когато му поднесе чинията и голямо парче хляб, отново усети онова странно чувство. Но очевидно допирът на ръката й нямаше подобен ефект върху него. Този човек е зле, напомни си тя. Последното нещо, за което му се мисли сега, е собствената му голота! А дори да се беше сетил, то не следва, че нейното докосване непременно ще докосне същите струни на очакване и копнеж! Мъжете не реагират по този начин, даже когато са в отлично здравословно състояние.

— О, чудесно! — каза с искрен ентусиазъм Дев. — Взели сте дори вино!

— Обаче то е за мен — засмя се Табита. — Ще върви чудесно с пастета и спагетите ми.

След като отвори останалите блюда, тя го погледна. На лицето му бе изписано ужасяващо примирение.

— И вие възнамерявате да седите тук, да си ядете вкуснотиите и да си пиете виното, без да ми предложите нито капка!

— Но нали искахте само супа! — напомни му Табита и седна пред малката масичка.

— Ами, май промених решението си. — Очите му следяха ръцете й, докато пълнеше чашата.

— Мина ми през ума, че може да стане така. Затова поръчах двойна порция спагети и две чаши. — Тя му показа втората, скрита зад сребърния похлупак. — Говорих с доктора. Той каза, че действието на успокоителните е преминало и може да пийнете малко вино.

Дев въздъхна с облекчение.

— Бях започнал да си мисля, че зад сладката ви нежна външност се крие сурово и жестоко сърце!

Табита се разсмя и му подаде препечена филийка, намазана с пастет.

— Обичам хубавата храна толкова, че не мога да лиша от нея когото и да било. Освен това във вашето състояние можех ли да седя и да ви измъчвам с всяка своя хапка?

— Права сте. О, по дяволите! Всичко ме боли! Дори краката. Гледайте! — Той вдигна супената лъжица. — Ръката ми трепери! От всички тъпи, идиотски неща…

— Това е реакция след шока. Чакайте, ще ви помогна.

Отиде при него. Взе лъжицата от нестабилната му ръка и започна да го храни. Когато дойде ред на спагетите, Девлин се бе почувствал достатъчно силен, за да държи вилицата сам.

Табита го гледаше със задоволство. Ако не се беше заела да уреди вечерята му, той сигурно щеше да си остане само със супата. Съвсем недостатъчно за мъж с неговия ръст и килограми. Учудена от този неочакван майчински инстинкт, тя великодушно му отстъпи остатъка от божолето.

— Оу, страхотно е! — Той въздъхна и се облегна на възглавниците, а тя пое празната чаша от ръката му. — Бил съм по-гладен, отколкото смятах. А пък виното ми помогна много повече от хапчетата на доктора!

— Изглеждате изморен. Сега ви е нужен сън — каза Табита, докато нареждаше празните чинии върху таблата.

— Да, така е. Но знаете ли колко е хубаво да има някой, с когото да си говори човек? Бихте ли останали поне за малко?

Изненадана, тя се обърна и го погледна объркано. Наистина ли искаше тя да остане? Вероятно шокът, че е бил пребит от банда главорези, се бе отразил дори на силен мъж като него. И беше причинил това странно желание да прекара дългата нощ на болка с някого.

— Ще остана за малко. Искате ли да играем на карти или нещо друго?

— Не — поклати глава той. — Само… да си говорим. Става ли? Сигурен съм, че ще заспя много бързо.

Тя възприе недоизказаната мисъл. Всъщност той искаше само да постои до него, докато заспи. Нищо повече. Приближи стола си и инстинктивно вдигна ръка, да го погали по челото.

— Как е главата ви?

— Боли ме страхотно, както и всичко останало. Ръката ви е хладна. Хубаво е…

— Може би един студен компрес ще ви помогне. — Още веднъж усети необикновената тръпка, която премина по гръбнака й. Стана и отиде в малката баня. Намери една хавлиена кърпа и я натопи във вода. Когато се върна, очите му бяха затворени. Тя нагласи компреса на челото му и Дев въздъхна с облекчение.

— Така е по-добре — промърмори той. Взе ръката й и я постави на слепоочието си. — Тук боли най-силно.

Табита прехапа устни и осъзна, че наистина иска да облекчи болката му. Започна да разтрива нежно слепоочията му. Той отвърна с едва чута въздишка и тя усети как тялото му започва да се отпуска. Твърдите линии на лицето му омекнаха, но очите останаха затворени. Лицето му не е красиво, помисли си тя, а има толкова прекрасни очи. Като на дракон.

Образът, който тази мисъл събуди в съзнанието й, я накара да се усмихне. След известно време усети, че Дев е заспал. Продължи да разтрива слепоочията му още няколко минути и внимателно отдръпна ръка. Трябваше да се връща в каютата си.

— Не… — каза той сънено. Хвана ръката й и я върна на челото си.

Не можеше да си отиде. Дев имаше нужда от нея. Табита въздъхна и премести стола си по-близо. Той сякаш усети, че няма да го напусне и този път наистина заспа. Наблюдаваше го, удивена от странното чувство, което изпитваше към този напълно непознат мъж. Сигурно защото го бе спасила. Или защото бе изразил необходимостта си от нейното присъствие. Каквато и да беше причината, чувстваше желание да го приласкае и успокои. Никой мъж досега не бе показвал на Табита, че се нуждае от нея.

Неговата уязвимост бе нещо ново и й допадаше. Правеше го да изглежда по-загадъчен и… чувствен. С онази чувственост, която повечето мъже не притежаваха.

Осъзна, че го харесва. А това предизвика вълна от приятна топлина, която се разля по тялото й. Щеше да се погрижи за Дев…