Дж. К. Майо
Ловен сезон (8)

Глава осма

Самолетът мина над брега на Лабрадор и полетя на юг. Прекосихме провинция Квебек над облаците, но когато започнахме спускането си към Торонто, небето беше чисто и ясно. Капитанът сниши над града и зави над езерото Онтарио към летището. Въздухът беше брилянтно чист и ми предостави два ярки образа на Торонто. Първо, град от зелени паркове и очертани с дървета улици, а тъкмо преди да минем над брега — модерен метрополис от небостъргачи, нови и блестящи на слънцето. Езерото Онтарио се простираше до хоризонта като море. Когато завихме към брега и се снишихме над покрайнините на града, нещо се пробуди в мен. Беше като любов от пръв поглед. Бях прелъстен от Торонто още преди да стъпя на канадска земя.

Пристигането на международно летище „Пиърсън“ също не ме разочарова. Беше модерно, чисто и спокойно. Минаването през митницата и имиграционната служба беше бързо и леко. Тръгнах към просторната предна зала и забелязах зад стъклената стена един човек, който държеше програма на театралния фестивал в Стратфорд пред себе си. Приближих се до вратата. Тя се отвори сама и аз официално пристигнах в Канада.

— Здрасти — каза мъжът. — Аз съм Брус Балдуин. Добре ли пътувахте, господин Мур?

— Великолепен полет — отговорих. — Благодаря за посрещането. Как ме познахте?

— Видях снимката ви във вестника. Дайте да ви помогна.

Задържах сака си, но му позволих да вземе портативната пишеща машина, която носех със себе си навсякъде.

— Трябва да хапна нещо, преди да потеглим — каза той. — Имате ли нещо против?

— Не, разбира се. Аз ще пийна едно кафе за компания. Преди около час „Еър Канада“ ми поднесе чудесен обед.

Балдуин беше едър, широкоплещест мъж, с енергично лице и кафяви очи. Очите бяха спокойни и интелигентни, а и маниерът му бе спокоен и незабързан до степен необичайна за директорите на театри. Той беше съдиректор на театъра в Стратфорд и бе измислил идеята за осемчасовия маратон на „Студеният дом“, която аз трябваше да адаптирам. Реших, че ако бе толкова способен, колкото и спокоен, с нетърпение ще очаквам съвместната ни работа.

Докато той нападаше пържолата си, прочетох кратката статия под снимката ми в торонтовския „Глоуб енд Мейл“. Беше в съботното издание, в частта, посветена на изкуството, един от няколкото абзаца, които съставяха тази статия в ъгъла на страницата. Текстът гласеше:

„Антъни Мур е ирландски драматург, автор на пиесата «Двама в радостта», която се радва на осемнадесетмесечен успех в театър «Шафтсбъри» в Лондон, Англия. Мур пристига в Стратфорд, Онтарио, тази седмица, за да обсъди фестивалния проект на театъра за поставяне на «Студеният дом» от Чарлс Дикенс в осемчасов маратон. Проектът, очевидно сериозна задача, е предвиден за следващия сезон. Научихме, че пиесата ще бъде спонсорирана от водещи търговски компании.“

Оставих вестника.

— Предполагам, че театърът им е предоставил новината — казах.

— Доколкото знам, не — отговори Брус Балдуин. — Предполагам, че имаш способен рекламен агент. Всъщност — допълни той предпазливо — ние не искаме реклама, докато всичко не е решено окончателно.

— Брус, напълно съм съгласен с теб. Колкото и голямо желание да имаме, може да открием, че проектът не може да се изпълни. А нищо не е по-лошо за един театър от грандиозни планове, съобщени прекалено рано, а после забравени. Но аз нямам рекламен агент.

Брус се намръщи.

— Вероятно са слухове — каза той. — Театърът е чудесно място за клюки. Все пак статията е кратка и не може много да ни навреди. А сега, надявам се нямаш нищо против, но трябва да се отбием до Торонто, за да взема няколко сценария, и после веднага потегляме към Стратфорд.

Колата му беше волво, от старите модели със заоблени форми, които сигурно ще станат страст на колекционерите. Направих му комплимент за нея и той отговори:

— Здрава е и не ми създава проблеми. Чудесна кола за зимата.

Подкарахме на юг от летището към езерото, после на изток по магистрала „Гарднър“ към центъра на Торонто. Докато пътувахме, той ми разказваше за театъра, за особеностите на подвижната сцена, измислена от Тайрън Гътри, заобиколена от публиката от три страни, и за предимствата и трудностите, които създава на актьорите. Сподели, че щели да имат големи проблеми без дизайнерския си отдел.

— Те са невероятни — каза той. — А осветителната система е произведение на изкуството. Благодаря на бога за компютрите.

Брус беше приятен за компания. Разбирах защо типичните за театралните среди клюки и заяждания го дразнят. Беше от Албърта, започнал в театъра в Калгари, макар да бе изкаран режисьорския курс в театралното училище в Монреал.

— Чудесно училище, но в момента прекалено наблягат на франкофонството.

— Франкофонството означава френски говорещи ли?

Той се усмихна.

— Май това е канадски термин. Ние в Канада сме англофони или франкофони, макар че всъщност сме многонационално общество — португалци, италианци, гърци, китайци, южноазиатци, сикхи, други индуси, мюсюлмани. Това е доста стимулиращо.

— Но Монреал има право да бъде франкофонски, нали?

— Да, но училището би трябвало да е национално, нали разбираш? Французите в Квебек стигат до крайности с техния национализъм. Ще разбереш, ако отидеш дотам.

Намирахме се между небостъргачите, които бях видял от въздуха. Повечето бяха съвсем нови, а някои — направо прекрасни. Не беше нещо, което очакваш от обикновени сгради, пълни с офиси, особено ако живееш в Англия. Архитектите бяха развихрили въображението си върху ограничените възможности на небостъргачите и в някои случаи резултатите просто те оставяха без дъх. Това и фактът, че повечето бяха нови, представяше Торонто като град, посветен на нова ера, и предполагаше свеж живот, необременен от миналото. За един ирландец това бе твърде приятно, а за живеещия в Лондон — истинско удоволствие. Абсурдно е да надценяваш първите си впечатления от нова страна, но моите се потвърдиха и по-късно, когато заживях в Торонто, и дори се засилиха. Европейското разбиране, че историята неизбежно поглъща бъдещето, както е правила винаги, така че всичко да си остане същото, което е доста разпространено в Европа, тук липсваше напълно.

Посочих към сграда, блестяща в златисто от слънцето, ефект, получен от цвета на стъклото, медните рамки на прозорците и състава на бетона.

— Какво е това, Брус? Великолепно е.

— Това е сградата на „Роял банк“.

— Торонто голям финансов център ли е?

— Да — отговори той. — Наистина много голям.

Брус паркира пред жилищна сграда.

— Ще се забавя само минута — каза той. — Ако искаш, можеш да се поразтъпчеш. Доста е студено, но тук има пухено яке, което можеш да използваш.

Поразходих се напред-назад, издокаран в пухеното яке. Яркото слънце блестеше ослепително, но студът направо пронизваше. Усетих, че дори кожата на главата ми настръхва. Повечето хора, които вървяха по улицата, носеха вълнени шапки или бяха нахлузили качулките на анораците си върху главите. Щеше да ми се наложи да си понапазарувам за престоя тук.

Брус излезе от сградата с купчина сценарии под мишница. Потеглихме отново, този път към Стратфорд. Минахме през борови гори и ферми.

Къщата на Балдуин се намираше на тиха улица, очертана с дървета. Беше проста тухлена къща с огромна дървена врата, а вътре бе топло като в печка. Жената на Брус, Санди, излезе от кухнята, за да ни посрещне. Беше красиво, русо момиче, облечено в карирана риза и джинси, и носеше очила. Брус ни представи и тя свали очилата си, за да ме огледа.

— Здрасти — каза тя. — Славата ти те изпревари, Антъни. Четох за теб.

Кухненската маса бе затрупана с книги, бележници и листа хартия с нещо, напечатано по тях. Пишещата машина стоеше в средата на тази бъркотия, а върху нея лежеше вестник. Чашата кафе и димящата в пепелника цигара говореха, че Санди си е позволила кратка почивка и е четяла вестника, когато пристигнахме.

— Видяхме статията — каза Брус. — В „Глоуб енд Мейл“, нали?

— Не, това е „Бийкън Хералд“. Заповядай. — Санди ми подаде вестника и посочи статията, после седна на масата и залюля крака.

— Хей — каза Брус, — ял ли си нещо от закуска насам? Няма ли да приготвиш нещо за теб и Антъни? Аз хапнах на летището.

Тя се смъкна от масата и го прегърна.

— Разбира се — каза Санди. — Аз работих цяла сутрин и също съм гладна. Хайде да ядем навън.

— Американски жени — каза Брус.

— Вече съм канадка — отвърна Санди.

Взехме вестника с нас и отидохме в близко ресторантче, където този път Брус пи кафе и наблюдава как ние със Санди ядем. Поръчахме си хамбургери и пържени картофи.

— Той е много привлекателен — обърна се Санди към мъжа си, докато аз преглеждах статията за Антъни Мур, драматург.

— Чудесен е, но е прекалено голям за теб.

— Нищо не е прекалено голямо за мен.

Оставих „Бийкън Хералд“ и се присъединих към тях.

— Това — казах — е съвсем различно от живота в разюздания Лондон.

— Какъв сладък английски акцент. Но аз бях в Лондон и той въобще не е разюздан.

— Той не е англичанин — поправи я Брус. — Ирландец е.

— За мен всички изглеждат еднакво — каза Санди и обви ръка около врата ми. — Отпусни се — каза тя. — Не съм прекалено развратна. Той при нас ли ще отседне? — запита тя съпруга си.

— Съмнявам се — отговори Брус. — Особено след като се е запознал с теб.

Брус ми бе обяснил настаняването още по пътя насам. Бяха ми резервирали хотел, в случай че предпочитам да живея сам, но бях добре дошъл да отседна у тях.

— Върху какво работиш? — попитах Санди. — Книга ли пишеш?

— Да. Върху средновековното банкерство. Какво има, мислиш, че не съм достатъчно стара ли?

— Учен ли си?

— Натам се стремя. Взех магистърска степен, но не искам да изкарам в университета целия си живот, затова се опитвам да напиша книга върху средновековното банкерство и да продължа напред. Изглеждаш впечатлен, Антъни.

Наистина бях впечатлен. И от двамата, и от начина, по който живееха. Харесваше ми, че тя работи върху книгата си в кухнята, вместо да приготвя храна за гостенина, харесваше ми, че ме доведоха да обядваме тук, а също и държането им един към друг. Досега не бях убеден, че ще мога да живея с човека, с когото ще работя, и то доста усилено, но в момента ми се струваше, че домът си е дом и ние ще успяваме да оставяме работата за в театъра или офиса на Брус. Във всеки случай ставаше дума само за няколко дни, преди да се заема със самостоятелна работа в Торонто.

Санди се изсмя.

— Ще останеш при нас — каза тя. — Просто се шегувам с теб, но невинаги се държа така. Как ти харесва рекламата?

Хвърлих поглед към Брус.

— Не разбирам — казах. — Това е обширна статия с огромна снимка към нея. За мен не може да се напише много, но са изровили всичко възможно. Мислиш ли, че театърът е виновен за това?

Той прегледа статията.

— Аз не знаех всички тези неща за теб — каза Брус.

Статията говореше за пиесите ми, поставени в Дъблин и в Питлокри в Шотландия, дори за онези на фестивала в Авиньон в Южна Франция. И все пак през изминалите години се бях смятал за драматург, борещ се за утвърждение. Единствено успехът на „Двама в радостта“ в Уест Енд ми бе донесъл някаква слава, а и този процес едва бе започнал. Кариерата ми не заслужаваше такова внимание, нито пък работата, която ме бе довела в Стратфорд.

— Не загрявам — каза Брус на свой ред. — Ние не се борим за реклама извън сезона, а сега не работим — винаги затваряме през зимата. Надали рекламният ни офис е виновен за тази статия, но ще проверя за всеки случай. Ще звънна на Шийла — момичето, което е написало статията, и ще я питам откъде има цялата тази информация.

Брус поиска сметката и ме запита:

— Искаш ли да работим днес, Антъни, или имаш нужда от почивка след полета?

— Хайде да поработим — отговорих. — Да видим докъде можем да стигнем.

Нужно бе доста време, но започнахме добре. През следващите три дни разбихме книгата на сцени, очертахме водещите моменти, подбрахме героите и части от сюжета, възстановихме някои от тях и изхвърлихме други. Бяхме обладани от писателска треска и напълно забравихме за времето. После отново станахме практични и решихме, че времето е важно за структурата на пиесата, ако искахме да задържим публиката на мястото й през целия ден. Започнахме с шестнайсет часа продължителност, но успяхме да ги смъкнем до осем.

От време на време се качвахме на сцената и се разхождахме, въплътили се в образите на героите, за да усетим сцената и да разберем как ще се чувстват актьорите, заобиколени с публика от три страни, вместо само от една.

Следобед на третия ден се появи дизайнерът по осветлението и ми показа какво може да прави компютризираната им осветителна система. Той направи завеси от светлина, покриви и нива, накара светлината да танцува, да пада като дъжд, после проблеснаха хиляди светкавици, които падаха като дим на сцената. Накрая подгониха Брус по сцената, за да получим идея за пълния ефект. Седях в празната зала и наблюдавах. Бях омагьосан. Никога не бях работил в театър с подобно виртуозно техническо оборудване, а и не си бях представял, че някой може да го управлява толкова майсторски.

По това време вече се вълнувах от поставянето на „Студеният дом“ на сцената на Стратфорд, което означаваше, че почти бях решил да го направя. Този следобед направи решението ми окончателно. Знаех, че ще напиша адаптацията. Бях убеден, че ще успея. Споделих това с Брус и се върнахме в офиса му в приповдигнато настроение. Вече му бях казал, че искам да заведа него и Санди на вечеря същия ден, защото това бе последната ми вечер с тях засега. Въпреки протестите му реших да вечеряме в най-добрия ресторант на Стратфорд. Все пак имахме повод за празненство. Брус каза, че ще резервира маса в „Чърч“, който бил изключително шик и скъп, ако наистина искам това. Потвърдих, че точно такова е желанието ми.

Събрахме бележките си, сценичните планове и диаграмите и се прибрахме вкъщи. Когато Санди чу къде ще ходим на вечеря, каза:

— Ще си приказваме по-късно.

После изчезна в банята и пусна душа. Отидох да се преоблека и оставих Брус да се обади на журналистката, която бе написала статията за мен.

Бях твърде доволен от количеството работа, която успяхме да свършим и обещаващите й резултати, за да се притеснявам повече за източника на статията. Предположих, че изпращат през Атлантическия океан кратки вести от света на изкуството заедно с останалите новини и вероятно Джоана, която познаваше доста хора, се бе разбъбрила пред някого на някой купон.

По пътя към „Чърч“ вниманието ми бе ангажирано с напълно различен въпрос. Брус също изглеждаше замислен и подозирах, че размишлява по същия въпрос като мен. Имам предвид вида на Санди Балдуин, която изглеждаше великолепна, красива, съблазнителна и невероятна.

Настанихме се около масата в „Чърч“ и Брус отиде да занесе палтата на гардероб. След като свали палтото на Санди от гърба й, забелязах как един мъж от съседната маса се вторачи в нея и не успя да уцели устата си със супената лъжица. Приятелят му имаше по-добри маниери и самоконтрол. Той се завъртя да види какво става, примигна и отново се обърна към събеседника си.

Санди носеше рокля от фино, златисто ламе, която се спускаше елегантно по тялото й. Ръцете и раменете й бяха голи, също и гърбът, а ниското деколте на роклята разкриваше великолепно закръглената й гръд, удържана единствено от леката, златиста материя. Но това не бе всичко. Съкрушаващият ефект се допълваше от златисто червило, лак в същия нюанс и златисти сенки за очи. Санди изглеждаше смайващо и аз направо останах без дъх.

— Здрасти, сладур — ухили се тя на човека, който бе разсипал супата си и все още седеше вторачен в нея, после се обърна към мен: — Какво мислиш?

— Мисля, че никак нямаш вид на учен.

— Това е прекалено уклончив отговор. Кажи честно.

— Мисля, че си най-съблазнителното същество на запад от Урал.

— Това включва и Кавказ, което си е истински комплимент — усмихна се Санди.

Предложих й цигара с пресилено треперещи ръце. Тя запали и моята, а веселите й сини очи се изпълниха със секс и палавост.

— Ти си дяволска жена — казах.

— Напълно си прав — потвърди Брус. — Това място свободно ли е, или вие двамата предпочитате да сте сами?

Санди се разкърши, наблюдавайки лицето ми, докато го правеше, и се засмя.

— Това е несправедливо отношение към човека — меко каза Брус. — Ще го оставиш без апетит.

Сервитьорът пристигна със скоча.

— Донесете още — помолих го и изпих своя на една глътка.

Санди каза:

— Разбих те, Антъни. Ще трябва да си намериш едно хубаво, топло тяло, когато стигнеш до Торонто.

— Изберете вечерята — казах спокойно. — Избягвайте риба, яйца и пикантна храна и ако имаме късмет, ще изкараме вечерта.

— Това не ни оставя голям избор — засмя се Санди. — В тази рокля не мога да ям и супа. Пада, ако се наведа.

— Вярно е — потвърди Брус и двамата се засмяха като деца.

Завиждах им и на двамата и усилено се опитвах да се съсредоточа върху богатото меню.

Изкарахме великолепно. Брус и аз бяхме доволни от себе си заради прогреса на работата ни, а Санди седеше с нас, съблазнителна и все по-закачлива. Изпихме две бутилки шампанско и се наслаждавахме на флирта й с нас. Бях сигурен, че играта няма да загрубее. Те бяха прекалено влюбени за това.

На следващия ден във влака за Торонто си спомних за това. Последната вечер с тях бе едно от най-хубавите ми преживявания и установих, че съм щастлив от запознанството ми със семейство Балдуин и приятелството им.

В събота вечер на гарата Санди ме прегърна и каза:

— Върни се скоро, Антъни.

— Три или четири седмици — отговорих. — После ще дойда, за да докладвам на Брус.

— Ще докладваш на мен — каза тя. — Аз също те обичам.

Познавах ги само от три дни, но открих, че ми е трудно да се сбогувам. Санди обви ръце около мъжа си, притисна се плътно до него и го погледна с усмивка.

— Хайде, приятел — обърна се към мен кондукторът. — Трябва да прибера стълбичката. Иди си намери място.

Хвърлих им последен поглед. Никога не бях виждал толкова щастливи хора. Погледнах ги още веднъж и се качих във влака.