Дж. К. Майо
Ловен сезон (22)

Глава двадесет и втора

Метнах радиото към мястото, където според мен се намираше Хенидж, хвърлих се на пода и блъснах стола към краката му. Вряла течност заля лицето ми. Изстрел от автомата разцепи въздуха. Последва трясък и шум от боричкане. Някой падна и нещо изтрака към мен и удари ръката ми. Сграбчих го.

— Оръжието е у мен — изкрещях, но гласът ми прозвуча като грачене на врана.

— Светлина! — извика Хари.

Не се появиха светлини, но пушката изтрещя отново.

— Антъни, копеле такова, запали лампите! — отново извика Хари.

Взех оръжието със себе си, като силно се надявах, че няма да се прострелям някъде по пътя, и се заблъсках по ъглите и стените към вратата. Завих зад ъгъла, където се намираше шалтерът, започнах да го търся слепешком, изругах и най-после го напипах. Кухненската лампа освети и коридора.

Затичах се към другата врата. Различих Санди в другия край на дългия коридор. На пода в кухнята Хари се бе проснал с цялата си тежест върху Хенидж. Затръшнах вратата и побягнах към Санди. Тя стоеше с вдигната до рамото пушка и когато стигнах до нея, стреля още веднъж навън в нощта.

— По какво стреляш? — изхърках, чудейки се кога ли ще си възвърна гласа.

— Там зад храста има някакъв тип, а зад него има само сняг.

Надникнах навън. Луната беше изгряла. Който и да беше онзи навън, не можеше да побегне през снега под огъня на зловещата пушка.

— Автоматът е у мен — казах. — Ще отида отзад и ще го подгоня. Внимавай да не застреляш мен.

— Можеш ли да работиш с това нещо?

— Сега ще проверим.

Зачовърках автомата и изстрелях един откос в нощта. Оръжието подскачаше като лудо в ръцете ми.

— Ще се видим по-късно — казах. — Внимавай.

Тръгнах обратно по коридора и излязох от задната врата. Вървях с дълги, пружиниращи крачки по снега под звездното, осветено от луната небе. Бях изпаднал в еуфория и адреналинът ми се покачваше. Стори ми се, че чувам остър звук и нещо закачи ръкава ми, когато стигнах до предната част на къщата. Пушката на Санди изтрещя два пъти. Изравних се с храста и стрелях. Някакъв мъж се изтърколи иззад него и се просна на снега с широко протегнати ръце.

— Не стреляй! Не стреляй! — извика той.

Отидох до него.

— Къде си ранен? — запитах.

— Никъде — отговори той. — Не съм ранен.

— Ставай — заповядах, после си спомних още нещо. — Ръцете зад главата! — добавих.

Мъжът се надигна и сложи ръце зад главата си. Стори ми се смътно познат. Беше дребен човечец.

— Ще го доведа вътре — извиках на Санди.

— Идвай — отговори тя.

Тръгнах уверено към къщата, но дребосъкът зад мен едва се движеше.

— Побързай малко — казах раздразнено.

Той направи всичко възможно, за да се затича по снега с хванати зад тила ръце. Влязохме в къщата.

— Ще го вкарам в кухнята — съобщих на Санди. — Можеш ли да останеш тук още малко?

— Да, но не се бави прекалено много — отвърна тя и ме потупа по ръката.

Картината в кухнята се бе променила. Хенидж седеше на стол с чаша алкохол в ръка, а Хари люлееше крака от масата, облегнал своя „Смит и Уетсън“ на бедрото си.

— Добре, добре — каза той. — Започваме да вадим кестените от огъня. Ти — обърна се той към дребосъка — седни ей там.

Новодошлият седна. Загледах се в него, а той отвърна на погледа ми. Разпознахме се и той се усмихна уплашено.

Беше онзи тип, който хвърли пиесата ми зад борда на ферибота. Яростта, която бях изпитал тогава, се разгоря с пълна сила, но почти веднага успях да я овладея. Перспективите се бяха променили: нещата, които се случиха оттогава, караха загубата на пиесата да не изглежда толкова важна, както на времето.

Преместих поглед от него към Хенидж. Той остаряваше пред очите ми, сякаш някаква буца лед вътре в него се разтапяше и се втичаше във вените му.

— Нещата се раздвижиха прекалено бързо — каза Хари. — Онези ще пристигнат тук след минута, за да проверят каква е била цялата тази стрелба. Санди до вратата ли е?

Кимнах в потвърждение.

— В шкафа, където намерихме чука, има въжета за простиране. Искам да завържа тези двамата.

— Напускам играта, Хари — обади се Хенидж. — Независимо как ще ги разиграеш, картите ти са доста добри.

Хари не му обърна внимание.

Нарязахме въжетата с ловджийския нож и се погрижихме за пленниците си коравосърдечно. Вързахме китките и краката им така стегнато, сякаш връзвахме краката на умрели пилета. После завързахме вратовете им към краката на тежката кухненска маса. Според Хари това щеше да ги обезкуражи да правят опити за измъкване. Той взе автомата.

— Можеш ли да уцелиш нещо с това? — запита той.

— Не — отговорих. — Мога само да стрелям с него. Дай ми пистолета.

Взехме и манлихерата — имахме кутия с патрони за нея — и се присъединихме към Санди до предната врата, където бяхме оставили двете пушки.

— Видя ли нещо? — попита я Хари.

— Не.

— Ще дойдат — каза Хари.

— Знам — отговори тя.

— Благодаря ти, че изключи осветлението — каза Хари. — Гениално и бързо. Страхотна реакция. Отгатни откъде Хенидж е ръководил операцията. От една от другите празни вили. Каза, че само той и дребосъкът са били там. Вярвам му. Той напълно се предаде.

Хари тръгна нанякъде, но се върна почти веднага.

— Заключих задната врата — съобщи ни той. — Поне ще го чуеш, когато я разбива, за да влезе. Ако имаш късмет, разбира се.

— На мен ли говориш? — запита Санди.

— Да. Искам да останеш до вратата. Имаш ли нещо против?

— Не. Няма проблеми. Какво ще кажеш да взема манлихерата? Това нещо ще ми счупи рамото.

— Добре, вземи я. Антъни, ти ще поемеш лявата част на къщата. Пробвай да напреднеш към тях, ако ти се отдаде такава възможност. Опитай да не минаваш покрай онзи голям бор, поне не в началото. Аз ще се движа в онази част — посочи той с ръка, — а не искам да се изпозастреляме един друг. Не започвай да стреляш, докато не си сигурен, че ще уцелиш някого. Санди, стой на резервната пейка, докато не решиш, че е време да се намесиш. Разбира се, ако се налага, стреляй. Луната е подходяща за нас. Да вървим.

Не се наложи да чакаме дълго. Все пак имах достатъчно време, за да приспособя очите си към нощта, към хвърлените от луната сенки, да различа отделните дървета и храсти, които в началото изглеждаха като една обща маса. Въртях глава непрекъснато, застанал до нисък клен с облегната на един от клоните пушка и пистолет, прибран в джоба на якето ми. Ръцете ми се топлеха в ръкавиците от агнешка кожа. Първоначалната еуфория беше изчезнала, но се чувствах уверен и сравнително изпълнен с надежда. Деловото ръководство на Хари спомагаше за увереността ми. Въпросът бе само колко човека ще изпрати врагът, за да разследват стрелбата.

Когато дойдоха, наистина ни изненадаха, но не по начина, от който се страхувахме.

Фарове на кола проблеснаха по пътя и завиха към къщата. Вдигнах пушката и бързо свалих дясната ръкавица. Колата спря на сравнително далечно разстояние, а фаровете й ме заслепиха за момент. Завъртях глава настрани, опитвайки се да видя какво става с периферното си зрение. Чу се шум от затръшване на врата и пред погледа ми се появи някакъв човек, осветен от фаровете.

Той тръгна бавно напред. Колата го следваше внимателно, така че през цялото време бе осветен. Изпитах неприятното чувство, че това е Монтейт, когото са принудили да върви пред колата. Раздразнено се напънах да измисля какво да направя, но мозъкът ми сякаш бе замръзнал.

Надявах се, че Хари ще реагира по-бързо.

Колата приближи и зави, следвайки очертанията на пътя, докато се оказа странично от мен. Вътрешната лампа светеше и можех да видя шофьора. С изключение на него колата изглеждаше празна. Колата спря на едно ниво с мен. Мъжът пред нея също спря и се обърна с лице към къщата. Преместих се предпазливо напред, за да мога да огледам осветения от фаровете човек.

Беше Востер. Востер, издокаран в боброво палто и кафява шапка и напълно спокоен. Стоеше търпеливо под ярката светлина, раздвижвайки се от време на време, очевидно за да ни даде възможност да го познаем.

Върнах се на мястото си зад клена и зачаках. Нямаше да спечеля нищо, ако реагирах веднага на странната, но определено типична за него поява на Востер. Той или искаше преговори, или искаше да ни накара да мислим, че това е желанието му.

След малко гласът на Хари прошепна името ми и той застана зад мен.

— Чудя се какво означава това — прошепна той в ухото ми. — Около къщата е съвсем спокойно, но вероятно това е някакъв номер. Какво ще кажеш да отидеш и да поговориш с него? Ще трябва обаче да изкараш и шофьора вън от колата. Искаме и двамата да са осветени от фаровете, за да може Санди да ги покрива.

— Добре — съгласих се и тръгнах напред.

Застанах до задния край на колата. Познах шофьора и си спомних името му.

— Мартин — казах.

Той нервно се обърна назад. Востер също се завъртя и примигва от силната светлина.

— О, господин Мур — каза той.

— Млъкни и остани на мястото си — наредих. — Мартин, излез от колата и застани до Востер.

Мартин седеше неподвижно с наклонена настрани глава. Вслушваше се усилено, опитвайки се да познае гласа ми. Може и да беше само навик. Не бяха дошли тук по този начин, поставяйки се в толкова неизгодно положение, за да рискуват да опитат нещо сега. Но още първия път, когато го видях, усетих, че Мартин е опасен, и сега бях нервен и напрегнат.

— По дяволите, човече — казах. — Направи го веднага или ще пръсна проклетата ти глава.

Мартин отвори вратата и излезе навън. Беше облечен като шофьор, както и миналия път. Погледна надолу към фаровете и ярката светлина го заслепи.

— Не — казах. — Не отивай натам. Застани до Востер. Сигурен съм, че имаш пистолет. Хвърли го в снега.

Той обаче продължи да стои неподвижно.

Какво пък, по дяволите, помислих си и прострелях решетката на лимузината. Мартин бръкна в джоба си, извади пистолета и го хвърли на земята. После отиде и застана до Востер.

Уверих се, че колата е празна, изключих двигателя, взех ключовете и поведох бандитите към къщата. Санди се отдръпна встрани от вратата, за да ни направи път, а Хари влезе секунда след нас.

— Имаме нужда от малко светлина — каза той. — Ще говорим тук. Хайде да отворим кухненската врата. Оттам ще влезе достатъчно светлина, за да ги държим под око, без да се излагаме на мушката на втория екип, който вероятно идва към нас.

— Господин Сидал — заговори Востер учтиво. — Толкова се радвам най-после да се запозная с вас. Чувал съм толкова много за господин Хари Сидал.

— Млъквай, Востер — грубо заповяда Хари. — Цивилизованите разговори ме нервират, а дори и да ги харесвах, сега нямаме време за тях.

Той хвана Востер за ръка и тръгна с него по коридора. Отвори кухненската врата и слаба светлина достигна до нас. После двамата мъже изчезнаха от погледа ми. Чувах смътно разговора, вероятно нецивилизован, който водеха в кухнята.

По някакво мълчаливо споразумение ние със Санди не проговорихме, а насочихме пушките си към Мартин и останахме в тази поза, докато другите се върнаха.

Когато се появиха отново, водеха и Хенидж със себе си. По-точно Востер го водеше, а Хари ги следваше. Хенидж все още бе със завързани ръце и едва ходеше, така че Востер го бе обгърнал с две ръце и се мъчеше да го поддържа изправен и в същото време да върви напред. Най-после го захвърли към скрина до стената.

— Имам нужда от повече мерки за сигурност — каза Хари замислено.

Отиде до предната врата, подаде автомата на Санди, взе облегнатата на стената пушка и се върна в коридора. Когато мина покрай Мартин, се завъртя и стовари приклада на пушката върху главата му. Огромният шофьор се свлече на земята като вол в кланица.

— Мили Боже! — възкликна Санди и после нелогично добави: — Е, предполагам, че така трябва.

— Така е по-добре — каза Хари и си взе автомата от нея. — Антъни, защо не смениш Санди пред вратата? — запита ме той, после се обърна към нея: — Санди, ти стоя там доста време, сигурно ще искаш малко кафе.

— Мисля, че на всички ще ни дойде добре — отвърна тя. — Колко да направя?

— Три, моля — отговори Хари с престорено изненадан глас. — Нямаме да даваме помощ или комфорт на врага. Искаме те да се чувстват нервни и уплашени, нали, Востер?

Востер обаче не обръщаше почти никакво внимание на това, което ставаше около него. Дори коравосърдечния и безжалостен удар, с който Хари бе повалил Мартин, не предизвика по-силна реакция от стреснато потръпване на ръцете.

Целият му интерес бе насочен към Хенидж.

Хенидж имаше ужасен вид. Докато Мартин оставяше впечатлението, че най-вероятно няма да умре от травмата, получена от удара, Хенидж изглеждаше сякаш всеки момент щеше да умре от покруса. Хари ни бе казал по-рано, че Хенидж напълно се е предал, и макар поради далечното разстояние между нас да не можех ясно да различа лицето му на слабата светлина, цялото му поведение се бе променило, а той самият се бе свил, сякаш очакваше разстрел.

Востер, който се бе навел над него, се изправи с въздишка.

— Значи това е господин Пертинакс? — каза той.

— Да — потвърди Хари. — Това е господин Пертинакс.

— Пертинакс? — запитах.

— Това е бил псевдонимът му — обясни Хари. — Започнал да се нарича така, когато пристъпил към осъществяване на мечтания си план. Това име използвал, когато се обаждал по телефона, за да им даде инструкции. С него потвърждавал заповедите си, пратени по пощата или чрез телекс. Никой от другите никога не го е виждал. Използвал компютрите на военното разузнаване в Мейфеър, за да си осигури помощници, а когато се сдобил с тях, направлявал шоуто иззад завесата.

Хенидж повдигна глава.

— Метафората ти е неточна, Хари — обади се той.

— Ето това имах предвид, когато говорех за цивилизованите разговори, Востер — каза Хари. — Заради това ги мразя.

После грубо се обърна към Хенидж:

— Защо дойде тук, размахвайки скапания си автомат?

— За да те убия — отговори Хенидж. — Не е ли ясно?

Последва кратко мълчание.

— Когато влизаш в една стая с намерението да убиеш хората там, просто влизаш и убиваш — каза Хари. — Не започваш да се перчиш с изисканите си обноски. Навремето го знаеше.

— Минаха двайсет години, откак го знаех — отвърна Хенидж. — А и когато разбрах, че си приближил прекалено много, усетих, че нервите ми се опъват. Ти приличаш твърде много на канадските ченгета — винаги успяваш да пипнеш човека, когото преследваш. Когато научих, че си тук, усетих пръста на съдбата върху себе си, почувствах спускането на савана.

— Това е просто елегантен начин за сбогуване, Джон — прекъсна го Хари. — И вече не означава абсолютно нищо.

— За мен означава, господин Хенидж — обади се Санди, появявайки се на сцената с табла, върху която бяха поставени чашите с кафе.

В гласа й се долавяше студенина, която контрастираше с безукорно произнесената и елегантна реч на Хенидж като сблъсъка между две цивилизации.

— Това означава, че Хари е бил единственото човешко същество в тази история, което сте познавали като истинска личност. Останалите, които убихте или искахте да убиете, бяха просто кодови наименования. Когато Хари се появи, сте изпитали ужас, защото сте знаели, че с него няма да успеете да се справите.

Хенидж се облегна плътно на стената, сякаш искаше да се отдалечи колкото се може повече от Санди, и завъртя глава настрани.

— Ето, виждате ли — простичко каза Санди.

— Кафе — извика Хари. — Чудесно!

Санди ми донесе кафето до вратата. Докоснах леко ръката й. Трепереше. Тя бързо се отмести, поклащайки глава, клекна в ъгъла до мен и хвана чашата си с две ръце. После погледна към Хари.

— Писна ми вече от това. Хайде да приключваме — каза тя.

— Да, да! — нетърпеливо се обади и Востер.

Той стоеше с изпънат врат, вторачен в Хенидж, но сега сви рамене и въздъхна.

— Свършеното си е свършено — каза той. — Сега трябва да помислим за бъдещето.

— Да не мислиш, че имаш такова?

По двусмисления саркастичен тон на Хари веднага разбрах, че несъзнателната наглост на Востер не е минала незабелязано. Востер също се усети.

— Когато двама души могат да си бъдат полезни един на друг, те трябва да се възползват от това, господин Сидал — каза той.

После замълча за момент и отново въздъхна, този път за по-силен ефект.

— Направих голяма грешка. Оставих се да ме подведат. Работех по поръчка.

— Давай по-точно — спокойно каза Хари.

— Ами получих само малък депозит и разноските ми бяха платени, но останалото…

Той отново погледна към Хенидж, но само за секунда. Хенидж се бе провалил — хитър и амбициозен мошеник, който си бе изпуснал нервите при настъпването на кризата. За мен най-впечатляващото бе, че той бе позволил суеверният страх от Хари Сидал да му пресуши смелостта. За Востер Хенидж просто бе минала история, следователно и човек, на чиито пари вече не можеше да разчита.

Въпреки препускащите из главата ми мисли неотлъчно държах терена под око и съсредоточено го проучвах. Нищо не се движеше по снега под луната. Фаровете на лимузината все още осветяваха малка пътечка пред къщата.

— Знаеш какво искам — каза Хари. — Искам семейство Монтейт да се измъкне оттук.

— Чудесно! — извика Востер. — Това ще бъде най-добрият край на една лошо объркана работа.

— Чакайте да загрея — намеси се Санди. — Да не би вие двамата да ставате партньори?

— Мисля, че е възможно — отговори Хари.

— Мили боже! — възкликна Санди. — А говорим за морал! Имам предвид, Боже Господи!

— Мила, млада госпожо — каза Востер, — вие сте прекалено цинична. Една престъпна конспирация не е по-различна от бизнес консорциум. Ако член на консорциума се провали в това, което е обещал, останалите членове имат право да защитят собствените си интереси.

— Не ме наричай „мила, млада госпожо“, дърт дегенерат такъв — ядосано каза Санди. — А определението „цинична“ можеш да си го…

— Това е безсмислено — прекъсна я Хари. — Хайде да се залавяме за работа. Кой е в къщата сега, Востер?

— Преди всичко, госпожа Монтейт и дъщеря й.

— Без господин Монтейт? — запитах.

— Внимавай за посетители — предупреди ме Хари. — Казах ти, че историята се развива бързо. Господин Монтейт е на път за Торонто, нали?

— Напълно сте прав, господин Сидал. Вашият приятел Франц Лехар, господин Мур, го кара към Торонто. С него има и още един човек.

— Кой е другият? — запита Хари.

— Един от онези млади италианци, които си мислят, че са от Червените бригади. Един от двамата, които изпратиха след вас, господин Сидал. Когато господин Палумбо се върна от безуспешната си гонитба…

— Значи плешивият се е измъкнал — обади се Санди.

— Да, измъкна се — потвърди Востер, после продължи: — Та когато господин Палумбо се върна и чу, че и господин Сидал е избягал, той ужасно се ядоса. После му съобщиха, че двамата млади мъже са тръгнали след вас и още не са се върнали. Той все още беше ядосан, но се засмя и изпрати двама от собствените си хора, за да открият труповете, както се изрази самият той.

Зад мен настъпи мълчание. Зачудих се какво ли означаваше, докато Востер не заговори отново.

— Не съм свикнал на подобни убийства. Всъщност въобще не съм свикнал с убийства, а това, което направихте на момчето, господин Сидал… Е, без съмнение от ваша гледна точка е било нужно.

— И от моя и от гледна точка на дамите Монтейт, Востер — отвърна Хари студено. — Чуй и това: Хенидж може да е бил композиторът, а онези италиански хлапета и бандата на Палумбо да са били оркестрантите, но и ти си участвал в дирижирането, така че престани да се преструваш на светец и си спомни, че дойде тук, за да предадеш останалите от бандата. А и твърде добре го правиш, така че продължавай. Лехар е тръгнал към Торонто с Монтейт и хлапето. Кой се грижи за магазина?

— Много добре, господин Сидал, но не оставяте на човек много от самоуважението му.

— Всеки се грижи за себе си, Востер. Никой не му дава или отнема нещо. И престани да се майтапиш. Държиш на себе си повече от достатъчно. Кой е останал в онази къща?

— Палумбо — отговори Востер лаконично и внезапно придоби адски делови маниери. — Трима от неговите хора. Двама от италианците. Бяха силно разстроени от смъртта на приятеля си, но Палумбо ги накара да останат. Другият, който е бил там, когато… когато младежът е умрял, беше прекалено деморализиран, затова го изпратиха в Торонто, а оттам ще полети обратно към нежните прегръдки на семейството си.

— А Тозети?

— В собствения си дом в Торонто, където се намира и племенницата му. Тозети подготви всички документи, които трябва да бъдат подписани от Монтейт, нали разбирате, и установи всички малки компании, които канадският закон изисква за подобна гигантска сделка. Аз самият не разбирам достатъчно от тези неща. Те притиснаха Тозети чрез племенницата му. Първо я замесиха в така наречената Червена бригада, която трябваше да дойде тук, за да събере пари за извършването на безполезните терористични актове, с които се занимават в Италия. После заплашиха живота й, а сега Тозети е затънал до гуша от страх за племенницата и за репутацията на семейството му в Италия — нали познавате италианците и семейните връзки — невероятна работа! Та той е затънал ужасно, защото е свършил доста от работата, необходима за успешния резултат от тази откачена конспирация.

Нямаше нужда да се обръщам, за да усетя, че Востер отново въздъхва. Направи го доста шумно.

— Ааах! — провлече той меланхолично. — Вижте и горкия Мартин.

— Тоя тип е абсолютно лайно — обади се Санди.

— Абсолютно си права — съгласи се Сидал. — Мартин диша, Востер. Може все още да не е съвсем добре, но не тежи на съвестта ми. Освен това той е най-малкият ти проблем.

Последва пауза, после Хари заговори отново:

— Джон, ще имам нужда от теб — каза той. — Останало ли ти е нещо, което мога да използвам? Някаква издръжливост? Малко остатък от смелостта, която имаше навремето? Част от стария актьор?

Хенидж отговори след няколко минути:

— Защо, Хари? Можеш ли да ми дадеш нещо, заради което да ти помогна?

— О — провлече Хари, — само за поддържане на формата. Животът ти вече не струва и пукната пара, а и не мога да ти го върна. Само за поддържане на формата — повтори той.

Категоричните думи бяха произнесени с учудващо интимен тон. Интонацията на Хари говореше за приятелство, което бе приключило напълно, но бе останало неразбираемо за всички други. За мен приличаше на изпълнявана на чужд език трагедия, в която усещаш развитието на събитията, но единствено главният герой може да разбере цялото значение на това, което става.

— Заради това дойдох да те убия, Хари — за да си поддържам формата.

В гласа на Хенидж вече се долавяше искрица живот.

— За да те убия или да бъда убит.

В начина, по който говореше, се долавяше и известен страх, сякаш Хенидж бе ужасен от мисълта, че между него и Хари може да настъпи вечно мълчание.

— Би могъл да приключиш всичко — каза Хари. — Да изпълниш дълга си. Ти би казал точно това, нали, Джон?

— Да, нещо подобно — съгласи се Хенидж. — И ми е напълно достатъчно, тъй като мисля, че времето не ти достига. Какво искаш от мен?

— Искам да отидеш в онази къща и да изиграеш ролята на господин Пертинакс. Кажи им, че е крайно време да пуснат дамите да си ходят — отговори Хари.

— Чудя се дали бих могъл да го направя — каза Хенидж като лекар, който се опитва да прецени сериозността на собственото си заболяване. — Вероятно ще мога. Кой ще дойде с мен?

— Преди всичко Востер.

— Аз? — реагира веднага Востер, едновременно възмутено и ужасено. — Разказах ви всичко, което знам, а сега искате подобно нещо от мен?

— Налага се да свикнеш с тази мисъл — грубо каза Хари. — Така трябва да стане. Санди, мога ли да те помоля да донесеш малко коняк от кухнята? Протегни си ръцете, Джон. Ще срежа въжето. Стани и се раздвижи малко.

Хари дойде при мен до вратата.

— Спокойно ли е?

— Да — отговорих. — Знам, Хари, искаш и мен да изпратиш.

— Е — отвърна той, — нещата може да се пообъркат, нали разбираш? Мисля, че никой там не знае кой си, но може и да греша. Снимката ти бе отпечатана в няколко вестника и макар Коле и двама от хората му да са вън от играта, в къщата на Тозети имаше още един, който ще те познае веднага. Наистина смятам, че снимката е без значение, но ако онзи е заедно с Палумбо в къщата, ти си мъртъв.

— Кой съм аз? Каква роля ще играя?

— Те не познават Хенидж, както знаеш. Той е само господин Пертинакс, човекът без лице, организирал цялата тази работа отдалеч. Ти ще бъдеш с него — помощник, телохранител, прислужник, каквото и да е. Той е шефът, а шефът винаги води своя човек със себе си.

— И какъв е планът?

Хари се ухили. Под светлината на луната и разсеяния отблясък на фаровете видях жизнерадостната му, саркастична усмивка.

— Е, всъщност няма план. Те имат четири човека и две момчета, а нашият отбор има теб и мен. Те може да послушат Хенидж, но може и да не го направят. В момента той изглежда като смъртта, но доколкото те знаят, това си е нормалният му вид.

— И? — запитах.

— Онзи нещастник, когото завързахме за кухненската маса, имаше пистолет със заглушител. Трябва да го вземем и да видим какво е останало в него. Ако те все още имат двама часови около къщата, аз сигурно ще успея да се справя с тях с помощта на заглушителя и ножа. Ще оставим Санди тук. Мисля, че фраснах Мартин доста силно, но за всеки случай ще го завържем.

— Не мислиш, че семейство Монтейт…

— Мисля, че онези там вече са прекалено нервни. Възможно е да прережат гърлата на дамите всеки момент и да побягнат към гората.

— Дотук зле — казах. — Значи ние влизаме и започваме да си приказваме. Ти се правиш на командос отвън. После какво?

— После влизам вътре и действам според това, което чуя. Струва ми се, че не мога да измисля нищо по-добро. Независимо дали вратата на стаята, в която водите светския си разговор, е отворена или не, щом реша, че е време да вляза, ще почукам силно два пъти. Когато влизам, стисни „Смит и Уетсъна“ в ръка и се просни на пода. По две причини. Първо, всеки пистолет се вдига нагоре, когато стреля, а така ще си в безопасност от тях и, второ, ще стрелям по всичко, което стои на крака.

— Господи, Хари — казах. — Имаш ли представа как звучи това?

— Звучи ужасно — отговори той. — Затова хайде да вървим и да приключваме по-бързо.

— Четвъртият — казах. — Востер би трябвало да знае.

Обърнахме се да го попитаме и го видяхме как води Хенидж нагоре-надолу по коридора, грижовен като медицинска сестра, която раздвижва любимия си пациент в първия ден вън от леглото след сериозна операция. Двамата мъже спряха до Санди, която наблюдаваше разходката им с интерес, и протегнаха чашите си, за да бъдат напълнени отново.

— По колко питиета удариха вече? — попита Хари.

— Това им е второто — отговори Санди.

— Две е достатъчно — отсече той. — Две е напълно достатъчно. По дяволите, аз самият също ще пийна едно.

Хари отпи от бутилката и ми я подаде. Аз също поех щедра глътка и върнах бутилката на Санди.

— Востер — казах. — Между хората на Палумбо има ли един висок, кльощав тип с жълто лице? Много жълто. Сякаш е бил болен от жълтеница. Важно е да си припомниш. Помисли сериозно по въпроса.

Востер се замисли. После бавно един след друг вдигна трите пръста на ръката, с която държеше коняка.

— Не — каза той. — Няма висок, кльощав тип с жълто лице.

— Страхотно — ухили се Хари жизнерадостно. — Поличбите са благоприятни. Можеш спокойно да тръгваш.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това — отвърнах.