Дж. К. Майо
Ловен сезон (16)

Глава шестнадесета

— Какво става? — запита тя. — Трябва да те видя. Кой е този човек тук?

Гласът й звучеше раздразнено и изпълнен с напрежение.

— Санди — казах, — къде е това тук?

— Аз съм в апартамента ти — отговори тя. — Всъщност долу във фоайето. Исках да ти оставя съобщение, а този човек дойде и ми каза, че може да ме свърже с теб при господин… — гласът й заглъхна. — Господин кой? — чух я да пита, после отново се върна към мен. — Къщата на господин Тозети?

— Точно така — отвърнах. — В момента съм с господин Тозети.

— Добре ли си? Имам предвид те… ти…

— Съвсем добре съм, Санди. Господин Тозети е нещо като приятел. Ти добре ли си?

— Разбира се. Добре съм… — Гласът й отново заглъхна за момент. — Добре съм, Антъни, но трябва да те видя. Къде си? Мога ли да дойда там?

— Да — отговорих. — Изчакай за секунда. Тя иска да дойде тук — обърнах се към Тозети.

— Чудесно — отвърна той. — Кажи й да даде телефона на онзи човек.

После отвори вратата на кабинета и повика плешивия. Той влезе при нас. Подадох слушалката на Тозети, който на свой ред я връчи на плешивия.

— Вашият човек е в сградата на господин Мур — каза Тозети. — Кажи му да докара госпожа Балдуин тук.

Плешивият взе телефона, но каза:

— Там ще остане без човек. Коле няма да е доволен.

— Това е по-важно — възрази Тозети. — Името й е госпожа Балдуин. Кажи му да я докара тук.

— Добре — съгласи се плешивият и изпълни поръчката.

Когато плешивият излезе от стаята, се обърнах към Тозети:

— Имаш ли някаква специална причина да държиш апартамента ми под наблюдение?

— Под наблюдение — повтори той иронично. — Разбира се, че държа апартамента ти под наблюдение. И да, имам специална причина. Интересувам се кой ще се отбие в апартамента ти, а предполагам, че и ти също. Не го приемай като трагедия. Поне това ти помогна да се видиш с госпожа Балдуин.

Казаното звучеше разумно. Тозети се облегна на бюрото.

— Е? — запита той.

Погледнах го.

— Какво? — запитах, макар да знаех какво ще последва.

— Да — каза той. — Какво мислиш по въпроса? И след като ти разказах всичко, което знам, искам да попитам, какво знаеш ти?

— Не много повече — отговорих. — Но и това, което научих от теб, не обяснява нищо. Нито пък това, което вече знаех. Трябва да помисля.

— Аз също — каза Тозети. — Разкажи ми какво знаеш и може да мислим заедно.

Гледахме се в очите за дълго време.

— Значи няма да ми кажеш — отсъди той.

— Не мога — отговорих. — Поне не още.

— Знаеш ли как звучи това „не мога“? — попита Тозети. — Звучи като „име, чин, номер“.

Внезапно той заприлича на изключително твърд човек, а в очите му проблесна някаква идея.

— Име, чин, номер — повтори той. — Но войната свърши. Корея е история, Виетнам — също. Питам се защо казваш „не мога“.

— Казах все още не.

— Каза „не мога“, и то категорично, сякаш служиш в армията. Не харесвам мислите, които това ми навява. Смятам, че няма да станем толкова добри приятели, колкото мислех отначало.

— Тозети — прекъснах го, — аз съм писател. Единствената причина да дойда тук бе, за да пиша за театъра.

Откъм вратата на кабинета се чуха звуци от раздвижване. Тозети погледна натам, но вратата остана затворена.

Последва шум като от сборичкване и внезапно вратата се отвори. Бентли стоеше и я държеше здраво. Той погледна към мен, преди да заговори на Тозети.

— Тук има някакъв господин Шмид, който иска да се види с господин Мур — съобщи той.

После отпусна желязната си хватка и Хари Сидал се шмугна покрай него в стаята. Плешивият се вмъкна след него и застана като щит пред Габриела.

Сидал все още се представяше за член на немската търговска делегация. Правеше се на немец, завършил Хайделберг и защитил докторска степен в Оксфорд. Когато заговори, звучеше като английска версия на Хенри Кисинджър.

— Господин Тозети — протегна ръка той, — извинете ме за нахълтването. За мен е изключително важно да видя моя приятел Мур, преди да напусна Торонто.

Ръката му остана във въздуха, а Тозети се вторачи в нея, без да помръдне, затова Хари я вдигна към мен в поздрав.

— Скъпи Антъни, радвам се, че те намерих. Тази вечер отлитам за вкъщи, а е ужасно важно да си довършим работата.

Докато говореше, Хари се настаняваше удобно като у дома си. Свали масивното палто от вълча кожа, което без съмнение носеше в ловната си хижа в Бавария, и бе твърде подходя що за посещение в Канада през ноември. После го подаде на Бентли с маниер, сякаш имаше поне десетина слуги като него в Есен или Дортмунд, а Бентли го пое в същия дух.

— Кафе, моля — учтиво нареди Сидал на Бентли. — Без мляко и захар — добави той и се отпусна в креслото. — И аз имам охрана вкъщи — обърна се той към Тозети, — но въобще не може да се сравнява с вашата. Почти ми се наложи да се бия с хората ви.

Това беше повече предизвикателство, отколкото изявление, придружено от подигравателната усмивка на Хари, и домакинът му не го прие с голямо удоволствие. Тозети се вторачи поред във всеки от нас, с изключение на Габриела, която бе скрита зад плешивия, после гневният му поглед се фокусира върху мен.

— Приятел ли ви е? — запита той.

— О, да — отговорих. — Радвам се да те видя, Хайнрих.

Сидал притвори очи за момент, но пое кафето си от Бентли със спокоен и небрежен маниер.

Коле нахлу в стаята, скърцайки с ботуши и с пистолет в ръка. Погледна към Сидал, сякаш бе видял гъсеница в салатата си.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.

Тозети вече бе започнал да се успокоява и пристигането на Коле му помогна да се съвземе напълно.

— Не знам към кого отправяш въпроса си — отвърна той, — но ми се струва, че аз би трябвало да те запитам за това.

— Бях навън, отзад — поясни Коле.

Лицето му промени цвета си, когато осъзна, че почти се е извинил, но вместо да се зачерви, той пребледня още повече.

— Този нахлу тук насилствено — каза плешивият.

— Нахлу насилствено?

— Да, доста е силен — отвърна плешивият спокойно.

Беше ред на Тозети да се прави на силен.

— Коле — каза той, — проведи разследването си вън от моя кабинет. В тази стая стана прекалено претъпкано.

Последната реплика бе насочена и към Сидал, но единственият отговор бе иронична усмивка.

Коле се завъртя на токове, а плешивият го последва. Бентли излезе с тях, носейки палтото от вълча кожа, и вратата се затвори.

Тозети задържа инициативата.

— Какъв бизнес имате да обсъждате с господин Мур, господин Шмид? Импресарио ли сте?

Сидал не му обърна внимание.

— Здрасти — каза той на Габриела, сякаш я забелязваше за първи път, и добави нещо на италиански.

Очевидно тя го хареса и му се ухили приятелски. Хари разсипа малко кафе и пепел върху костюма си, разхлаби вратовръзката си и й се ухили в отговор.

— Това е племенницата ми! — излая Тозети.

Хари изостави немския акцент.

— Да, а и тя причини на всички нас доста неприятности, нали?

Габриела може и да не бе разбрала всички думи, но усети нещо ново и загледа разтревожено. Тозети застина неподвижно, но си личеше, че разсъждава бързо. Дясната му ръка се скри под бюрото.

Хари мързеливо поклати глава.

— Аз не представлявам заплаха за вас, господин Тозети. Нито за племенницата ви. Дори не и за приятеля ви Джони Монтейт — усмихна се той накриво.

Буреносни облаци покриха лицето на Тозети.

— Кой е този човек? — дрезгаво ме запита той, почти без да помръдне устните си.

— Какво му разказа, Антъни? — попита ме Сидал, без да отмести очи от Тозети.

— Нищо не ми разказа, по дяволите! — почти изкрещя Тозети, който още не бе възвърнал самообладанието си.

— Чудесен тип си, приятелче — ухили ми се Хари.

— Откъде разбра, че съм тук? — попитах го.

— Видях те да се качваш в неговата кола пред църквата.

В същия момент чух затръшване на врати отвън и бързо отидох до прозореца. Санди се качваше по стълбите с някакъв мъж до себе си.

— Госпожа Балдуин — съобщих и се отправих към вратата.

— Госпожа Балдуин — повтори Сидал спокойно. — Смея да кажа, че сигурно ще искате да останете насаме за малко. Вероятно ние с господин Тозети бихме могли да си поговорим.

— Защо не — съгласих се и отворих вратата.

— Изчакайте малко — обади се Тозети, погледна към Сидал и ме запита. — Можете ли да гарантирате за този човек?

Сидал присви очи и се ухили на Габриела. Тя се изчерви.

— Не — отговорих. — Но и за вас не бих гарантирал.

Излязох и затворих вратата зад себе си. Минах покрай Бентли и плешивия и се затичах надолу. Един от хората на Коле стоеше до предната врата, а прислужницата прибираше палтото на Санди в гардероба.

— Къде е госпожа Балдуин? — попитах прислужницата.

— Дамата е там — кимна тя към стаята с картините.

Влязох вътре и намерих Санди да топли ръцете си на огъня.

— Здрасти, Санди — казах.

— Здрасти — отвърна тя, все още загледана в пламъците. — Е, няма ли да получа прегръдка? — добави тя.

Приближих се към нея.

— Искам истинска прегръдка — каза Санди.

Притиснах я плътно до себе си. След малко усетих тялото й да се отпуска и тя каза:

— Добре. Чувствам се напрегръщана.

После седна на облегалката на канапето и ме погледна.

— Не можех да се видя с теб — каза тя.

— Знам.

Санди изглеждаше прекрасна както винаги, но този път с отдалечената красота на страдащите. Беше далеч от тази стая, в света, където тя и мъжът й бяха живели заедно.

— Той бе убит заради теб.

— Да — съгласих се.

— Вместо теб.

— Да — повторих. — Така е.

— Да. Затова накрая реших, че ще е по-добре да се видя с теб.

— Добре. Добре…

— Хайде да не казваме нищо — помоли Санди. — Не искам да плача сега.

Тя държеше очите си широко отворени, за да задържи сълзите си. Посочи с глава към масата, където стояха питиетата. Сипах й неразредено уиски и тя погълна почти цялото на един дъх.

— Уау — възкликна Санди. — Какво е това?

— Не знам — отговорих и огледах бутилката. — Дванайсетгодишно малцово шотландско уиски.

— Е, страхотно е — поклати глава Санди и допи остатъка. — Колко време трябва да останем тук?

— Въобще не трябва да стоим тук. Искаш ли да си ходим?

— Да, след минута. Ще ме закараш ли? Нямам кола. Онзи човек ме докара с неговата.

— И аз нямам, но ще вземем такси.

Намерих звънеца, а когато прислужницата се появи, я помолих да повика такси.

Когато отново останахме сами, Санди каза:

— Искам да замина някъде. Искам да ме заведеш на някое просто място.

— Ами семейството ти? — запитах тъпо.

— По дяволите! — извика тя. — Те ме разбират. Защо ти не можеш?

— Разбирам — казах. — Ще отидем.

— Дори не се извиняваш, нали?

— Казах нещо адски тъпо…

— Не се извинявай — прекъсна ме тя. — Ще казваш и други тъпи нещо. Вината не е твоя.

— Ще имаме известни проблеми със заминаването ни сами — наблегнах на последната дума и тя се усети. Погледна ме разтревожено.

— Имаш предвид полицията и разни такива?

— Най-вече разни такива — отговорих. — Трябва да ми кажеш къде искаш да отидем. Това е твоята страна. Ти знаеш местата.

Но знаех много добре къде да я заведа. Просто нямаше смисъл да го казвам в къщата на Тозети. Когато наоколо има охрана, и стените имат уши.

Видяхме таксито да спира пред вратата и излязохме в коридора. Прислужницата ни помогна да се облечем и отиде да отвори вратата. Човекът на Коле се поколеба, но прислужницата го изгледа възмутено и той се отдръпна. Извади неизбежното радио от джоба си и нервно заговори. Ако той бе мъжът, покрай когото бе минал Хари, очевидно днес имаше лош късмет. Помолих прислужницата да благодари на господин Тозети за гостоприемството му и се отправихме към таксито.

— Хей!

Викът беше на Тозети и идваше отгоре. Той стоеше на балкона с Хари Сидал до себе си.

— Трябва да поговорим, Антъни — каза Хари.

— Друг път, Хари. Благодаря за обеда — обърнах се към Тозети, но той вече бе влязъл вътре.

Настаних се до Санди на задната седалка на таксито.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Ъгъла на „Йънг“ и „Блур“ — отговори Санди и потеглихме.