Дж. К. Майо
Ловен сезон (7)

Глава седма

Джон Хенидж притежаваше всички неприятни черти на досадния домакин, произтичащи от снобизма. Говорът и маниерите му излъчваха толкова силни сигнали за добър произход и джентълменство, че ако бе фрегата по време на война, щяхте да заподозрете, че е вражески шпионин, откраднал тайния ви шифър. И преди се бях сблъсквал с невероятния снобизъм на държавния служител, но никога, както казва Хорнблауър, не бях плавал така близо до огъня на оръдията му.

Той имаше безизразно лице. По него личаха белезите, оставени от живота, напълно нормални за човек на около петдесет години, но нямаше никакви следи от характера му. Единственото интересно нещо във външния му вид бе снежнобялата коса, която обикновено се среща при старци на твърде преклонна възраст, и по-рядко при хора, побелели още в младостта си. Носеше безукорни дрехи и лъхаше на стипчив одеколон, чиято стерилна миризма ме караше да си мисля, че се запознавам с хирург, току-що излязъл от операционната.

Хенидж ни съобщи надуто, че си е позволил свободата да помоли сервитьора да отвори бутилка великолепен кларет, за да го остави да подиша. После добави, че се надявал да нямам нищо против кларета. Бях изкарал три месеца във Франция, пиейки вино, което купувах от селския магазин, и макар да обичам хубави вина, пресилената реклама ми направи неприятно впечатление. Когато се оказа, че кларетът не е от някоя от редките реколти, а напълно обикновен, реших, че снобските претенции на Хенидж ще ме дразнят цяла вечер. Началото не бе твърде обещаващо. Силно се надявах, че поне няма да се прави на толкова фин, та да не ни позволи да се заемем със случая, докато не стигнем до кафето.

Затова започнах още със супата:

— Защо съм тук? — попитах.

Хенидж се обърна стреснато към мен. Сидал остави лъжицата си и се огледа из ресторанта като човек, чул крясъка на рядка, екзотична птица, но неуспял да определи на кое дърво е кацнала. Хари Сидал се беше постарал в наша чест. Носеше еднореден костюм, доста старомоден и овехтял, който те караше да подозираш, че е спрял да си купува дрехи от „Савил Роу“^[1], когато чужденците се нанесоха там, защото вече се е сдобил с всичко, от което се нуждае.

Хенидж педантично попи устни с ленената салфетка и отпи от скъпоценното си вино.

— Ще бъда безкрайно благодарен за мнението ви за този кларет — каза той.

Усетих, че все още се надява да се придържаме към правилата, които бе определил за вечерята, и се почувствах доста развеселен от идеята да се подиграя с него.

— Буржоазният кларет е отличен за обед или за делови преговори — казах лаконично. — Добър избор.

Изпих половината чаша на една глътка.

— Много добър — допълних и им кимнах.

Без да промени изражението на лицето си, Сидал успя да ми покаже, че е схванал малката ми шега. Хенидж обаче продължи с дивотиите си, без да й обърне внимание:

— Напълно съм съгласен с вас, че буржоазният кларет е отлично вино за обед. И все пак намирам, че виното от Мули, ако човек избере подходящата реколта, може да се сравнява с най-добрите вина от трета класа — каза той, замисли се за момент и добави: — Да не говорим за втора.

— Виното не е темата, която ме вълнува — прекъснах го грубо. — Чух новините на господин Сидал за трупа в колата. Има ли нещо и за човека, който беше убит в каютата ми?

Започвах да се чудя как тези двамата успяват да работят заедно.

— Е, не е задължително да се придържаме към условностите — каза Хенидж с лекота.

Човек можеше да си помисли, че ние сме му наложили досадното снобско поведение.

— Името ми е Джон, а с Хари се познавате достатъчно добре. А ние Тони ли да ви наричаме?

— Наричайте ме Антъни.

— Добре — съгласи се той. — Хари, разкажи на Антъни за бедния Марко.

Той допи остатъка от виното си, изоставил маниерите си на познавач, което ме изненада за момент, и после се отдръпна от нас, за да довърши супата си, загледан съсредоточено в празното пространство пред себе си, сякаш невидим екземпляр от „Таймс“ бе облегнат на солницата.

— Човекът в каютата — започна Хари Сидал — беше италианец на свободна практика, който понякога работеше за мен.

— Каква свободна практика по-точно? — запитах.

— Информатор — отговори Сидал. — Нещо като скаут.

— За бога, Хари! — намеси се Хенидж, като излезе внезапно от унеса си и се впусна в нелеп американски жаргон. — Престани да се ебаваш и се заеми с бачкане!

Вторачих се в него, но той изглеждаше по същия начин като преди. Продължи да си яде супата и да гледа съсредоточено пред себе си. Струваше ми се, че вече не чете невидимия „Таймс“. Вероятно гледаше някой от онези стари американски филми, в които русата кукличка казва: „Много време мина, Джони“, а Джони отговаря: „Прекалено много, сладурче“, тъкмо преди да издъхне на канапето, издокаран в окървавената си жилетка.

Агнешките котлети пристигнаха.

— Забелязвали ли сте някога — запита Хенидж, — че когато Пери Мейсън води Дела в най-изискания френски ресторант в града, винаги си поръчват пържола, печени картофи и зелена салата? Изглежда такова прахосване на добрия готвач.

Той разля виното по чашите ни, като ми сипа утайката, за да ме научи да губя достойно.

— Да продължавам ли? — запита Сидал спокойно и се облегна на стола си, сякаш знаеше отговора.

— Не, аз ще се заема, Хари — отговори Хенидж. — Този Марко, струва ми се, няма смисъл да си правим труда да използваме фамилията му, та той беше италианец, който си изкарваше хляба в сенчестия и корумпиран финансов свят на Италия. Не искам да кажа, че целият финансов свят в Италия е корумпиран, говоря само за сенчестата му страна, която в действителност е доста голяма, но не е разумно да се обобщава, дори и при доказателства, които на пръв поглед имат статута на всеобщо мнение.

Той замълча за момент.

— Май се поувлякох — каза накрая. — Обичам да говоря като лорд Кързън, последния от великите министри на външните работи, не мислите ли? Е, добре. Този Марко напипал нещо горещо. Толкова горещо, че искал лично да стигне до Хари и да направи добра сделка. Той имаше договор с нас и за специална информация Хари щеше да вложи известна сума в банковата му сметка. Но този път Марко мислел, че е уцелил нещо голямо, и не искал да се появи, преди да убеди Хари да направи солиден залог. — Хенидж ни огледа, после добави: — Е, получи нещо наистина солидно.

— С какво точно се занимавате вие? — запитах.

Хенидж потърси с поглед сервитьора.

— Кажи му, Хари.

— Големите движения на валута засягат стойността на лирата — обясни Сидал. — Засягат и баланса на икономиката. Засилват и бездруго негативните положения. Ние…

— Ние правим прогнози на тези движения — кратко каза Хенидж, после се обърна към застаналия до него сервитьор. — Артър, чудесно! Никога не оставяш човек да ожаднее.

Артър постави на масата нова бутилка вино, легнала в бургундска кошница. Хенидж извади бутилката от кошницата и я подаде на Артър, който я отвори и се отдалечи от нас. Хенидж наля.

— Не обичам кошници в клуб, а вие? Ако виното е имало утайка, която налага употребата на кошница, то би трябвало да се сипе в гарафа!

Сидал му се усмихна с неприкрит сарказъм и така потвърди идеята ми за доста странното и неискрено разбирателство между тях.

— Това не е най-добрият ти клуб, нали, Джон?

— Това е клубът, който харесвам най-много — отговори Хенидж. — Трапезарията винаги е полупразна.

Наистина беше така.

— Все пак, ако можеш да ме уредиш, ти знаеш за какво, връзкар такъв, вероятно ще свикна с по-пълната трапезария и разкоша.

— Когато ме уволниш, Джон, ще те предложа.

— Не мисли, че не те разбирам — каза Хенидж. — Il existe des services si grands qu’ils ne peuvent se payer que par l’ingratitude. (Той съществува от услуги, толкова големи, че могат да се заплатят само с неблагодарност).

— Кой е казал това? — попитах.

— Дюма — отговори Хенидж.

Замълчахме и започнахме да ядем. Храната беше вкусна, проста и добре приготвена, а аз се чувствах чудесно в просторната, сънлива трапезария, с отдалечени една от друга маси, където тихите гласове на съседите ни едва достигаха до ушите ми. Събеседниците ми също не ме притесняваха. Наслаждавах се на актьорското им майсторство, по-скоро на това на Хенидж, което Сидал просто допълваше. Бях се освободил от част от резервираността, с която дойдох на срещата. Без съмнение точно това бе намерението им. Рано или късно щяха да се захванат за работа, а аз бях готов за това. Междувременно се наслаждавах на Джон Хенидж и бях силно заинтригуван от Хари Сидал. И у двамата имаше нещо хамелеонско, вероятно белег, оставен от съмнителната им и неопределена професия.

Сервитьорът се приближи, за да разчисти масата.

— Да опитаме ли ябълковия пай? — запита ни Хенидж. — Как мислиш, Артър?

— Името ми е Арчибалд, господин Хенидж — отвърна келнерът.

Той имаше едро, месесто лице и огромен, увиснал над горната му устна нос, който му придаваше вид на френски комедиант.

— Не мога да повярвам — каза Хенидж. — От години те наричам Артър, нали?

— Не, господин Хенидж — отговори Арчибалд. — Тази вечер е първият път. Но не бих ви препоръчал ябълковия пай. Аз никога не го ям. Засяда като олово в стомаха ми.

— Добре, тогава сирене — отсъди Хенидж. — Арчибалд, как може да съм толкова завеян? Винаги съм се гордял, че помня всяко лице, което съм виждал.

— Става дума за имена, а не за лица, господине — отвърна Арчибалд. — А и това е повече навик, отколкото памет, господин Хендрикс, особено като се има предвид колко често сядате на някоя от моите маси.

След тази хаплива забележка сервитьорът се оттегли.

Хенидж каза:

— Ние с Арчибалд се забавляваме като деца.

Моето мнение беше, че Хенидж доста се забавлява като дете, макар и самостоятелно, и още преди размяната на реплики с келнера започнах да се съмнявам във важността на служебния му пост. Сега ми се предоставяше нов поглед върху закачливостта му. Изразът на лицето му се промени. Изкуственото оживление, предизвикано от шегата с келнера, отстъпи място на неутралност, зад която очевидно можеше да се скрие по желание. За няколко секунди той се загледа в мен сериозно и леко уморено. Личеше си, че го прави нарочно, защото тъкмо преди да се върне към прочита на невидимия „Таймс“ или гледането на гангстерския филм, самоуверена, макар и едва доловима усмивка се плъзна за момент по лицето му. Явно трябваше да се досетя, че използва глупавите си малки игрички, за да се освободи от напрежението.

Второто му самовглъбяване ме остави на Хари Сидал и той нетърпеливо се върна на въпроса.

— Вероятно са инжектирали Марко с „наркотиците на истината“ по една от двете причини — започна той. — Или са искали да сподели тайната си с тях, или точно тяхната тайна е научил самият той и са искали да разберат колко е знаел и дали го е споделил с някой друг. Втората идея ми допада повече, защото обяснява и защо са застреляли Берменд в колата. Това означава, че са имали определен проект, който е бил изложен на риск от случайната ти среща с Берменд.

— Това ми се струва доста невероятно — казах. — Възможността да срещна Берменд отново беше минимална.

— Не толкова — възрази Сидал. — Берменд има досие със снимки в Интерпол. Ти си го видял да си играе на чичо доктор. Ние можем да ти покажем снимки на хора, които обичат да си играят на доктори.

Хенидж отново се присъедини към нас.

— Хари е прекалено лаконичен — каза той. — Ние бюрократите не сме свикнали с подобен стил. Аз също предпочитам втория вариант, макар да запазвам първия в чекмеджето с възможности. Е, и какво знаем, ако приемем второто тълкуване на Хари? Известно ни е, че Марко е надушил нещо, което го е навело на мисълта за прехвърляне на огромна сума пари. Колко огромна трябва да е била тя, Хари, за да е сигурен Марко, че ще успее да изстиска специална награда от теб?

— Започни от двеста милиона лири.

— Знаем — продължи Хенидж, — че престъпниците се интересуват от прехвърлянето на лири. Престъпниците — повтори той, — или имат интерес, защото парите са техни и ще имат солидна полза от придвижването им, или пък принадлежат на някой друг, а те възнамеряват да ги спечелят, откраднат или по друг начин да се възползват от информацията за придвижването им. За какъв вид престъпници говорим?

Той замълча, сякаш очакваше отговор, но въпросът очевидно бе реторичен и ние със Сидал не проговорихме. Просто Хенидж изказваше мислите си на глас.

— Ако приемем възможността сумата да не е само двеста милиона, а много повече, тогава трябва да се вгледаме в доста по-широк кръг престъпници. Големите придвижвания на пари се извършват в обхвата на многонационални корпорации и правителства. Това е инструмент на политиката, който е толкова важен за общото благополучие, че унищожението на човек, решил да прекрати действието му, може да се счита за необходимо.

Хари Сидал се прозя неприкрито в същия момент, когато Хенидж свърши, и реши да се възползва от временното му мълчание, за да преведе неговите думи:

— Джон иска да каже, че може да сме изправени не срещу професионални престъпници, а някоя голяма международна компания или правителство.

Намирах натруфения стил на Хенидж за напълно приемлив — оставяше ти достатъчно време да осмислиш думите му. По обяснението на Сидал ме накара да запитам:

— Някое правителство?

Той се усмихна със сардоничната си усмивка:

— Разбира се.

— Някое правителство — повтори Хенидж, наблягайки на думите. — Познавам хора, които биха удушили баба си със собствения й шал в името на политиката. Политиката е могъщо божество. За някои хора е вяра или поне приемливо тълкуване на църковните догми. Имам предвид — бързо добави той, защото без съмнение забеляза раздразненото изражение на лицето ми, — че те нямат проблеми да се примирят с всяко действие, стига то да е в името на политиката и установената в дадената страна религия.

— Това са дивотии — казах.

— Когато не следвам инструкциите, съм склонен да отида твърде далеч понякога — съгласи се Хенидж. — Сигурно и този път съм постъпил така.

Очевидно с това искаше да ми каже, че няма нищо против да му възразяват, но никой не може да промени мнението му.

— Вие не обичате политиката — казах.

— Не е така. Политиката е скъпоценна и трябва да се почита. Разбира се, че я обичам. Тя е вечно предизвикателство, като неизчерпаем запас от замразено тесто, от което човек прави вкусни сладкиши. Другият вид престъпници — продължи той — които трябва да огледаме във връзка с предполагаемото придвижване на голяма сума лири, са терористките движения или големите, създадени отдавна организации като мафията, или полузабравената Камора. Ужасяващите турци също имат своя мафия, която е най-могъщата тази година в Марсилия. Способните и интелигентни банкови крадци във Франция и Германия и на последно място малките банди с двама-трима служители.

Хенидж замълча за момент, после добави:

— Или съдружие между някои от тях въз основа на взаимните им интереси.

Сиренето пристигна и изчезна. Вечерята завърши. Настъпи време за кафе. Минахме през просторната трапезария по овехтелия килим между празните маси. До маса близо до вратата седяха трима мъже и пиеха портвайн. Единият вдигна поглед и каза:

— Здравей, Джон.

После кимна на Сидал и отмести очи от мен към Хенидж с любопитен, макар и безукорно учтив поглед.

Хенидж не спря.

— Сър Едуард! — натърти той с дикция, която уж намекваше за дистанция, дължаща се на уважение, но всъщност съдържаща ясно доловима нотка сарказъм.

Господин Едуард притвори очи, схванал обидата, и се обърна към събеседниците си.

В пушалнята Хенидж отиде до масата, където бяха наредени чаши за кафе за членовете на клуба. Хари Сидал ми кимна да се присъединя към него и напуснахме пушалнята. Тръгнахме по дълъг коридор, завихме и се изкачихме по три стъпала, водещи до врата с надпис: „Частно съвещание“. Сидал отвори вратата и влязохме в малка празна библиотека с прозорец в единия край и дълга махагонова маса в средата.

Сидал извади голоаза си и аз приех предложената ми цигара. Острата й миризма ми помогна да преодолея усещането за нереалност, дължащо се на вечерята в овехтелия клуб, придружена от префинените идиотщини на Хенидж, от образите на международните престъпници, представени от него, които притежаваха непоклатими препоръки и се намираха и от двете страни на закона, като се подготвяха да откраднат невероятни количества пари.

Хвърлих поглед към книгите в библиотеката, предпазвани от праха със стъкла и телени решетки. Бяха странна смесица. Видях първото издание на романите на Уейвъри от 1830. До него бяха подредени стари правни книги, до тях група романи от Чарлс Морган, а навсякъде другаде стените бяха покрити с мемоари, биографии и пътеписи от рода на „С въдица и пушка в Омдърман“. Най-добрите заглавия надминаваха въображението, например „Горски данъци на Федералните Малайски щати“. С лекота можех да си представя как Хенидж, след като се пенсионира, се настанява в тази ужасна библиотека и се задълбочава в мъдрите чуждоземни четива.

Седнах близо до древен чугунен радиатор, който излъчваше слаба топлина в хладната стая.

— Хенидж е странна птица — казах. — А ти също, ако трябва да съм честен.

Бях решил отново да се опитам да разчупя атмосферата, която те двамата бяха създали. Сидал също го знаеше. Той се облегна на прашната библиотека и се ухили мързеливо.

— Благодаря — отвърна той.

— Двамата сте страхотен екип — настоях.

— Екип? Не съвсем — отговори Сидал неясно, така че не разбрах дали не са страхотни или не са екип. — Хенидж е лайно — каза той неочаквано и издиша синкавия дим от цигарата си. — Добре се разбираме.

Някой ритна вратата. Сидал отиде да отвори и после се върна на мястото си, оставяйки Хенидж да се справи с голямата сребърна табла. Той я остави на масата с доволна въздишка.

На таблата бяха подредени кафеник в стил кралица Ана, чаши от много по-фин порцелан от онези в пушалнята, кутия фурми в старомодна сребърна кошничка, купа ръчно изработени шоколадови бонбони и половин дузина пури. Пръстите на дясната ръка на Хенидж крепяха внимателно три стъклени чаши, а под мишницата му бе стисната бутилка коняк.

— Хари, направи нещо, за бога! — каза Хенидж.

Сидал издърпа бутилката изпод мишницата му и това позволи на Хенидж да постави чашите на масата. Конякът беше „Файн Шампейн“, пурите „Ромео и Жулиета“, а бонбоните имаха джинджифилов крем. Изненадах се, че Хенидж е успял да изтръгне старинния, великолепен севърски порцелан от управата на клуба. Сега излъчването му беше различно — не само на приятен, но също така и доволен и щедър домакин.

— Джон — казах, използвайки фамилиарниченето като част от опита ми да проявя инициативност, — тук ли живееш?

— Всъщност, да, понякога — отговори той с маниера на университетски преподавател или херцог, натоварен да забавлява някого от по-долна класа. — Тук приготвят добра закуска и това е адски удобно за хората от министерството.

Сидал ми се ухили, предизвиквайки ме да пресека новия облак от дивотии.

— Кой е сър Едуард? — попитах.

Хенидж ми избра пура, подаде ми ножчето и остави кибрит до кафето ми.

— Заповядай — каза той учтиво.

— Сър Едуард — повторих.

— Сър Едуард е ужасно високопоставен — отговори той и изостави ролята си. — Седни, Хари — нареди той. — Не виждам какви физиономии правиш зад гърба ми.

— Високопоставен в министерството ли? Това вашият началник ли е?

— Да, на първия въпрос. Колкото до втория, ще отговоря по този начин: аз, Хари и още няколко човека си имаме началник, но точно кому дължим подчинение е въпрос на разправии между тузарите. Служителите от хазната ценят службата ни, но ни намират за недодялани. Ние сме от Министерството на вътрешните работи, но повечето ни дейности са извън интересите им, а и всъщност голяма част от тях е в чужбина, което пък засяга Министерството на външните работи. Когато има някакви съмнения, винаги е възможно да се създаде комисия и съмнението да се преразпредели в обща полза.

— Не очаквах да ми кажеш всичко това — казах.

— Защо не?

— Вероятно греша, но имах идеята, че работата ви е секретна.

Хенидж не каза нищо, но лицето му доби любопитен вид. Седеше наведен над масата като шахматист, предвидил следващите седем хода, уверен, че противникът му може да очаква само пет от тях. Започнах да се тревожа въпреки самонадеяността си.

— На всекиго ли би разказал това, което току-що сподели с мен? — запитах.

— Не — отговори той. — Но всички тук сме приятели.

Помислих си, че няма нужда от седем хода. Вече бе готов да ме матира.

— Аха — изсумтях. — Какво пък означава това „всички тук сме приятели“? Какво означава, за какво намеква или предполага?

Запушихме мълчаливо пурите си, сякаш разучавахме шахматната дъска, за да се уверим в разположението на фигурите и на всяка стратегическа и тактическа комбинация, която можеше да се направи с тях. Сидал издуха облак вулгарен френски цигарен дим и изля малко коняк в гърлото си, сякаш бе абсент. Аз постъпих по същия начин и пресуших чашата си. Имах чувството, че следващите думи на Хенидж никак няма да ми харесат.

— Когато си бил в армията, си подписал официалния документ за неразгласяване, нали? — каза той.

— Е, и какво от това? — запитах.

— Нищо — отговори той. — Просто можем да ти се доверим, че няма да повториш това, което сме ти казали.

— Да — отвърнах бавно. — Можете.

Струваше ми се, че има и нещо повече от това. Сетих се за по-ранната ми среща с главен инспектор Кена. Това ме обърка, защото осъзнах, че на него дължах увереността, че Хенидж и Сидал искат да ме използват по някакъв начин. До този момент прекарах цялата вечер в желание да узная какво искат от мен. Но бе възможно и нищо да не искат. В такъв случай, защо беше тази среща? Направих проучвателен ход с коня, за да видя каква ще е реакцията на Хенидж.

— Разузнаваческата ми работа в армията… — започнах.

— Е била елементарна — прекъсна ме Хенидж. — Що се отнася до мен, със същия успех може да си бил и скаут.

— Да, но все пак си проучил досието ми в Министерството на отбраната.

— Аз ли? Предполагам, че Кена ти е доверил това. Направих го, разбира се. В противен случай щях да проявя ужасна небрежност. В него можеше да има нещо, което да ни покаже, че си умен и способен престъпник.

Той дръпна от пурата си и ми се усмихна учудващо дружелюбно.

— Не, Антъни, просто исках да науча колкото се може повече неща за теб, затова изисках малко информация, а сега вечеряхме заедно. Ти се появи неочаквано в една доста мрачна драма и макар да изглеждаш невинна рибка, можеше да се окажеш едра и лоша хищна риба.

Хенидж внимателно остави пурата в пепелника, взе чашата с коняк и я залюля нежно с белите си ръце, които изглеждаха неспособни да предадат някаква топлина на коняка. Изнежени ръце на човек, работещ в офис, подходящи за подреждане на документи и водене на бележки, за елегантни жестове в краищата на тъмните ръкави.

— Да — каза той. — Можеше да се окажеш едра риба, Антъни. Уважаван драматург през деня и зъл враг през нощта.

Повярвах му. Всичко, което каза, изглеждаше логично, освен последното. Изсмях се.

— Драматурзите обикновено не са престъпници или зловещи агенти на чуждите сили — казах.

— О — изръмжа Хари Сидал. — Не знам. Кит Марлоу е бил шпионин на Уолсингъм.

По време на целия ни разговор той се бе настанил удобно, полегнал на стола, чиито предни крака стърчаха във въздуха. Беше свалил обувките си, а краката му почиваха на рафта, който разделяше двете половини на библиотеката. Вратовръзката му беше разхлабена, а сакото — разкопчано. Беше привлякъл фурмите до себе си.

— Не знам — каза Хенидж — дали имаш достатъчно основание да твърдиш това. Можеш ли да го докажеш?

Сидал се усмихна саркастично и изплю някакво камъче в ръката си. Имаше някаква самонадеяност в начина, по който тези двамата се държаха с мен, в показването на личните им проблеми и откритата размяна на реплики между тях, които ми приличаха на добре обмислен комплимент. Те бяха ексцентричен екип и ме караха да се чувствам приет в компанията им. Това действаше на суетата ми, правеше ги симпатични, но след като го забелязах, отново се разтревожих.

— Говореше за дребните и едрите хищни риби — обърнах се към Хенидж. — Аз от кой вид съм?

Хенидж изтърси дългата пепел от пурата си и духна леко огънчето й.

— На рибен език — отговори той — бих те определил като способна пъстърва, плуваща уверено в познатите води на собственото си езеро. Но навън в голямото солено море, Антъни, живеят чудовища, които са неразбираеми за теб. Не толкова жестоки, колкото безразлични. За тях ти си само планктон, който ще смелят, без въобще да забележат, че са погълнали.

Каза го с равен и спокоен глас, без да ме погледне, с приковани в пурата очи. Сидал обаче ме наблюдаваше. Жълтеникавите му очи бяха полузаспали, полупрезрителни, но не разбрах дали това се дължи на бомбастичната реч на Хенидж или на факта, че аз очевидно бях впечатлен от нея. За мен това нямаше значение. Джон Хенидж бе произнесъл точно обратното на вербуваща реч и така изчисти мислите ми от съмненията.

Хенидж изгаси цигарата си, без да я допуши.

— Ужасно съжалявам за пиесата ти, Антъни, също и за куфарчето на баща ти. Такава загуба. Тези хора са доста опасни. Чух, че се готвиш да заминеш за Канада. Добра идея. Там ще си в безопасност. Ще хапна един бонбон.

Нямаше смисъл да го питам откъде знае за Канада.

— Мисля да тръгвам — казах. — Струва ми се, че така е най-добре.

— Това се отнася за всички ни — съгласи се Хенидж. — Смея да твърдя, че тази злощастна история ще бъде приключена преди завръщането ти.

Хари Сидал се захили беззвучно с леко поклащане на главата и рамената и отворена уста, сякаш си мислеше нещо прекалено хубаво, за да го сподели с нас.

Хенидж го изгледа неприязнено.

— Имаш отвратителни маниери, Хари.

Очевидно вечерта бе свършила. Благодарих на Хенидж за гостоприемството, той ми пожела всичко най-хубаво и се надигнахме. Сидал извади червената кърпичка от джоба на сакото си, уви няколко бонбона в нея и каза:

— Благодаря, Джон. Чудесна вечеря.

После отиде до вратата и зачака.

Оставихме Хенидж в малката библиотека. Белите му ръце бяха стиснали облегалката на стола. Забелязах колко е напрегнат — кокалчетата му бяха побелели. Внезапно усетих, че няма търпение да си тръгнем, и се зачудих колко ли нерви изискваше представлението му тази вечер. Имах чувството, че оставяме актьор, който е изчерпал всичките си сили в гримьорната.

Сидал затвори вратата и тръгна през клуба с разкопчано сако. Ризата му се подаваше от панталона, възелът на вратовръзката му висеше на гърдите, а той размахваше червената кърпичка с бонбоните жизнерадостно.

Почти не говорихме, докато не седнахме в колата. Сидал постави грижливо бонбоните на задната седалка и внезапно за моя изненада каза:

— Искаш ли жена?

— Жена?

— Да. Искаш ли жена сега?

— Не — отговорих. — А ти?

— Зависи от теб — отговори той и запали двигателя.

След изминалата вечер това предложение ми прозвуча учудващо младежко, сякаш бяхме двама ученици, вечеряли с учителя си или бащата на един от нас, а сега бе настъпило времето да сме млади и буйни и да завършим вечерта както трябва.

Шофирането му определено се различаваше от това на Гетънби. Караше с лекота, без да бърза, сякаш споделяше момента с колата, а не я използваше. Снегът се бе стопил и гумите, свистящи по кишата, издаваха успокояващ звук. Сидал шофираше спокойно, нямаше какво да доказва.

Струваше ми се, че той винаги е спокоен и има много по-малко да се доказва, отколкото всеки друг, когото познавах, или пък много повече. Безгрижието как го възприемат хората и презрението към общите човешки навици и светско поведение, което не му подхождаше, изглеждаха като резултат на пълно нежелание да споделя мислите си. И все пак сардоничното, презрително безстрастие, което го отделяше от другите, носеше белезите на самопризнат парий, на самотник, на недосегаем.

Харесвах го. Изненадано се чух да казвам:

— Вероятно някой друг път.

Той се усмихна с чиста, момчешка, лишена от сарказъм усмивка.

— Аз имам кола, бонбони и желание, аз ще получа момичето — каза той.

Малко по-късно ме остави пред къщи.

— Довиждане, Антъни — каза той. — Пак ще се видим.

За първи път използваше малкото ми име. Стори ми се, че прозвуча някак си самотно.

— Да — казах. — Лека нощ, Хари.