Дж. К. Майо
Ловен сезон (6)

Глава шеста

На следващия ден се събудих малко преди обед. Чувствах се спокоен, отпочинал и не възнамерявах да се захващам с нищо. Зад прозореца падаше сняг. Помислих си, че още е твърде рано за сняг.

Включих отоплението и напълних кафеварката със силно кафе, което щеше да е готово, докато се облека. Изпуших три цигари с кафето и стана време за обед.

Денят ми вървеше чудесно и безоблачно. Надявах се, че целият свят е изчезнал някъде завинаги или поне за двайсет и четири часа. Телефонът иззвъня. Бях изкарал само един спокоен час.

Обаждаше се Джоана Лий, агентката ми.

— Какво реши?

— По кой въпрос?

— За Канада, Антъни. За Канада, за преработката на Дикенс, за писането на либрето за опера.

— О, да.

— Какво искаш да кажеш с това „О, да“? Не се мотай, Антъни. Вземи решение и ми се обади. Чао.

Сипах си нова чаша кафе, запалих цигара и я запуших бавно, като се преструвах, че усещам аромата на тютюна. Успях да се върна в собствения си безоблачен свят. Реших, че ако продължа да пуша, ще си купя златна запалка, като онази на Хари Сидал. Осъзнах, че поклащам глава недоумяващо. Той наистина беше странен човек. Телефонът иззвъня отново.

— Здрасти — каза някакъв глас. — Обажда се Хари Сидал.

— Здрасти — отвърнах леко притеснено.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Довечера ли?

— Довечера. Това е покана от шефа. Ще бъдем само тримата. В неговия клуб. Нали знаеш — от онези снобските.

Звучеше, сякаш казваше: „Знаеш го какъв сноб е.“ Замислих се неохотно върху поканата. Ако откажех, вероятно щяха да ме повикат в министерството или щяха да се самопоканят в апартамента ми.

— Добре — отговорих накрая. — Благодаря.

— Страхотен си — каза той. — Осем часа. Какво ще кажеш да мина да те взема към осем без петнайсет?

— Чудесно — отвърнах.

— Добре, ще се видим по-късно. Довиждане.

Сидал използваше старомоден жаргон, като хлапе в подготвително училище. Телефонът стоеше до прозореца и когато оставих слушалката, забелязах паркирания на улицата микробус. Познах човека, който излезе от него. Беше куриерът на службата на Джоана. Отидох да му отворя и той ми връчи пакет.

Тъкмо го разопаковах и затварях вратата, когато познат глас каза:

— Знаеш ли какво има вътре?

Беше главен инспектор Кена, издокаран с галоши и чадър. Огледах се за Гетънби и черния „Роувър“.

— Изчезнах от работа — ухили се той. — Време е за обед.

— Господин инспекторе — казах. — Да не си просите покана за обед?

— Нямах подобни намерения — отвърна той. — Но ако предлагате, няма да ви откажа. Знаете ли от кого е пакетът?

— От агентката ми — отговорих. — Влизайте. Знаете пътя.

Той изтърси снега от чадъра си и влезе. Затворих вратата и го последвах. Чадърът и галошите бяха паркирани спретнато на върха на стълбите.

Предложих му малко уиски, за да се стопли. Той погълна половината и застана в средата на стаята, разтривайки ръце.

— Хубаво местенце — каза Кена. — Приятно, простичко местенце.

Приключих с разопаковането на пакета. Вътре бяха подредени съчиненията на Пруст, новата версия на превода на Скот Монкрийф. Добрата стара Джоана. Видях бележка, която ми съобщаваше телефона на Маркъс Най, композитора. Джоана бе добавила към нея: „В момента важният човек е борсов брокер, но си пада и по изкуството. Май ще трябва да ме черпиш една вечеря.“

Това беше чудесно и нещо, с което бях свикнал. Но в момента Кена стоеше на килима ми, а довечера ме очакваха Сидал и шефът му. Добре, да караме подред.

— Хайде да обядваме — предложих и приготвих омлети, салата и сирената, които бях донесъл от Франция. — Добре — казах, когато седнахме. — Какво става?

— Нищо — отговори той. — Вчера беше доста неприятен ден. Дойдох да видя дали си добре.

Не повярвах и за момент, но ако искаше да ми каже нещо, щеше да го направи, когато реши.

— Този пакет — започнах. — Да не би да мислиш, че някой може да ми изпрати бомба?

— Всъщност не. Просто бе доставен от куриер, а аз случайно бях тук. Бих изглеждал доста тъпо, ако те бяха взривили пред очите ми.

— Благодаря — казах сухо, после добавих: — За кого работи Сидал?

— Охо! — възкликна той, нападайки салатата. — Техниката не се забравя.

— Техниката? — учудих се. — Това пък какво означава?

— Щом веднъж си бил следовател, за цял живот оставаш такъв.

— Бях в армията само три години, а и всичко приключи още преди десет години.

— Знам — отвърна той. — Мили боже, наистина правиш страхотни омлети. Знам също, че две от трите години си прекарал във военното разузнаване. Имал си изключителна дарба, макар да си полагал всички възможни усилия да я прикриеш.

— Стига дрънканици, Кена. Откъде научи това?

— Министерството на отбраната. Пише го в досието ти.

— Това нищо не означава. Бях млад, умен, тъкмо завършил университета, но нямах настройка за военен. Те имаха нужда от различни типове. Просто аз бях един от тях. Пръснаха доста време и пари, за да ме обучат. Разбира се, искаха да ме задържат.

— Направили са те капитан — каза той.

— И още щях да си бъда такъв — отвърнах. — Накъде биеш?

— Знаеш накъде и си прав да се държиш отбранително, господин Мур. Но аз не съм заплаха за теб. В никакъв случай. Просто се правя на лошия, агресивен съученик, от когото всички се страхуват. Но истинските големи момчета те чакат вън от игрището. Прочетох досието ти тази сутрин. Те са го преглеждали вчера.

— Кои са големите момчета?

— Не мога да ти отговоря. Трябва да отгатнеш.

Това означаваше, че мога лесно да отгатна. Имаше предвид Хари Сидал и шефа му, които щяха да ме забавляват тази вечер. Защо Кена бе дошъл да ми отправи нещо като предупреждение? Симпатията към земляка ирландец можеше да обясни част от това, но ако го ръководеха емоциите му, тирадата, която бе произнесъл срещу Сидал снощи на полицейския катер, вероятно обясняваше доста повече неща.

— Значи ме предупреждаваш да внимавам с Хари Сидал — казах.

— Той използва всеки, който може да му свърши работа — отвърна Кена мрачно.

— Не е твърде вероятно да свърша работа на някого, освен на самия себе си. Но вие и двамата работите по тези убийства. Защо тогава се изпречваш на пътя му по този начин и ме предупреждаваш?

Той започна да разтрива лицето си, както бе правил вчера, когато се видяхме за първи път.

— Полицаите, независимо дали се наричат полицаи или не, трябва да си вършат собствената работа. Не го оставяй да те забърка в нея. Опасно е за теб, а на нас с нищо няма да ни помогне.

— Гетънби ми намекна нещо от този сорт — казах. — Но това не е цялата история. Какво има между теб и Сидал?

Той се изправи.

— Това беше грешка. Вчера се поизложих. Хората обикновено нямат възможност да говорят по този начин със специалните старши агенти.

Кена се ухили засрамено и седна отново.

— Всъщност, господин Мур, отчасти харесвам Хари Сидал и отчасти — не. Той е саможив и неприспособяем, ужасен за съвместна работа. Груб и саркастичен и какво ли не още. Не уважава никого, а ако не одобри заповедите — не ги изпълнява.

— Но сигурно получава добри резултати, щом още е на служба.

— На служба? Е, да. Получава резултати, но не остава дълго под един покрив. Местят го от служба в служба като горещ картоф. Започна в Министерството на отбраната — беше военен, а може и още да е такъв. Остана там около шест години. Накрая му възложиха някаква задача, от която научиха повече, отколкото искаха — един генерал се пенсионира. Мисля, че Сидал се изкефи прекалено много. Баща му бил генерал и той никак не харесва това съсловие. След това го преместиха. Няколко пъти. Сега е в Министерството на вътрешните работи и само Господ знае къде ще се озове след известно време. Няма да се учудя, ако е в някоя канавка със забит в гърба нож. Той е прекалено гъст с мошениците. Това е ловното му поле, там открива миризмата. Може да се каже, че обича да започва с утайката и да стига до пяната.

Кена млъкна и загледа объркано за момент, сякаш заслушан в собствените си думи.

— Давам го доста тежко — каза той. — Провалям собствения си случай. Няма да ми повярваш — допълни той и размаха изразително ръце във въздуха, — но отчасти се държа така, защото се тревожа за Хари.

Загледах го мълчаливо. Седеше и наблюдаваше лъжичката, с която разбъркваше захарта в кафето си. Очите му не отговориха на погледа ми, докато не заговорих:

— Господин Кена, до какъв извод би трябвало да стигна? Идваш тук, за да ме предупредиш за Хари Сидал. Пълен си със съчувствие към мен, а после и към него. Съобщаваш ми, че Сидал ще се опита да ме използва, и ме предупреждаваш да не му позволявам това. Аз нямам нищо против — вчерашният ден ми бе предостатъчен. Особено огледът на онези трупове. Но вече приключих с това, а останалото няма нищо общо с мен. Това е.

Спогледахме се над остатъците от обяда. Видях мъжествения специален агент с решителни черти и твърд поглед, а по-навътре — умния, объркан келт. Запитах се до каква степен двете му половини са във война една с друга или доколко си помагат.

— И какво е останалото? — запита той. — Не си свършил, нали?

Изсмях се и усетих раздразнението в гласа си.

— Странен човек си ти — казах. — Мисля си, че имаш някаква цел, за която нищо не знам. Предполагаш, че Сидал или Сидал и шефът му ще се опитат да ме омотаят някак си. Но знаеш, че аз бездруго няма да се хвана на това, знаеш каква ще бъде реакцията ми. Затова ми дойде следната идея. Идваш да ме видиш, за да ме предупредиш, и да се приключи с реакцията ми. После, по заобиколен начин ме заинтересуваш за Сидал, така че у мен се появява втора реакция, действаща срещу първата. Докато стане време да се видя с тях довечера, аз вече ще съм узрял.

Поклатих глава замислено.

— Но нещо не ми се вижда логично. Нямам време да играя игричките ви, нито желание, нито талант за тях. И двамата го знаете.

Лицето му се изпълни с ирония и съчувствие.

— Може да няма никаква нужда от времето ти, нито пък от таланта ти.

Той се изправи и затърси палтото си.

— Имаш доста развинтена фантазия, господин Мур. Не можеш да различиш театралната сцена от истинската. Без съмнение това е риск на професията ти. Благодаря ти за помощта. Трябва да се връщам, иначе Гетънби ще си помисли, че съм изчезнал, и ще започне да наблюдава всички летища и пристанища.

Слязохме долу до вратата и той каза:

— Обедът беше великолепен. Благодаря. Надявам се да се видим отново, когато всичко приключи.

— Господин Кена — отвърнах. — Аз също ще се радвам на това.

Кена се отдалечи в падащия тихо сняг. Какъвто и да беше мотивът за посещението му при мен, трябваше да призная, че наистина бе забележителен човек.