Дж. К. Майо
Ловен сезон (5)

Глава пета

Когато свърших историята си, сержантът и аз се спогледахме в тъмнината, после, сякаш по взаимно съгласие, хвърлихме поглед към колата и лицето на мъртвеца с окървавените очни кухини и бързо отместихме очи.

Сержантът каза:

— Можете ли да опишете човека, с когото сте се борили на палубата?

— Господи! — възкликнах. — Не може ли да довършим разговора някъде другаде?

— Може — съгласи се той. — Елате обратно в колата. Ще поговорим там.

Тръгнахме обратно. Кена и Гетънби, които бяха застанали до нас, за да чуят какво разказвам на сержанта, отидоха да огледат трупа. Сидал стоеше зад мерцедеса и оглеждаше дърветата, които се издигаха в мрака, сякаш те го вдъхновяваха по някакъв начин. Вероятно му говореха нещо. За мен обаче там имаше само врани.

— Когато бях малък, стреляхме по тях — каза той, когато минах покрай него.

— Заради агнетата ли? — попитах.

— Да — отговори той с дрезгавия си, лишен от акцент глас. — А от дебелите правехме пай. Ял ли си някога пай от врани?

— Не — отвърнах. — И никога няма да го направя.

— Мой ред е — каза той, когато Кена и Гетънби се върнаха, и се отправи сам към мерцедеса.

Ние се присъединихме към останалите. Полицаите се набутаха в бялата кола, а ние се настанихме в черната, където униформеният сержант записа това, което успях да си припомня за човека, хвърлил пиесата ми в морето: дребен, блед, оплешивяващ, с тъмни очи. Учудих се, че помня толкова малко. Сержантът ми благодари и се премести в предната кола. Ние зачакахме Сидал.

Полицаят, който ни доведе в гората, заговори на Гетънби: — Искате ли някой да ви заведе? — попита той.

— До пристанище Госпърт? — учуди се Гетънби. — Полицейски ескорт? Няма нужда, благодаря.

— В някой от близките дни — обади се Кена — ще се загубиш някъде и това ще ти даде добър урок.

Продължихме търпеливо да чакаме Сидал. Двигателят на колата работеше, за да поддържа топлината. Никой не говореше. Полицаят стоеше до мотора си и масажираше облечените си в ръкавици ръце. Най-после Сидал се появи, спря да поговори с двамата мъже, които стояха до ленд роувъра и чакаха идването на линейката, наведе се елегантно, за да се сбогува с обитателите на бялата кола, качи се при нас и седна до мен.

Гетънби даде газ и потеглихме към крайбрежието.

Кена не чака дълго.

— Познаваш го, нали, Хари?

Устата на Сидал се отпусна в саркастична усмивка.

— Какво ни казва паспортът му, Джералд?

Неочаквано си бяха заговорили на малки имена, но отношенията им изглеждаха по-отчуждени от когато и да било преди.

— Хуго Винклер — отвърна Кена. — Австрийски паспорт, възраст четиридесет и седем, лекар.

— Хуго Винклер — повтори Сидал. — Добре, добре.

Това беше всичко, което каза.

Кена се наведе напред, сякаш току-що си беше тръгнал от погребението на скъп човек и бе обзет от емоции. Сидал се отпусна назад в ъгъла си и извади пакет „Голоаз“. Запали една с великолепна златна запалка „Дънхил“. Облак дим се понесе над главата на Кена.

Гетънби стигна до магистралата и елегантно се вля в движението.

Огледът на тяло в моргата в Нюпорт на остров Уайт бе по-чиста работа, отколкото преживяването в гората с накацалите по дърветата врани. Огледах восъчното лице на човека, когото бях видял да умира на койката във ферибота. Приличаше повече на маска на смъртта, отколкото на собственото му лице. Зачудих се какъв ли е бил като жив.

Удостоверих самоличността му, минахме отново през задължителните формалности, а после всички изглеждаха нетърпеливи да приключат с това и да се върнат в града.

Влязох в рубката на полицейския катер, за да се стопля, и попаднах на Гетънби, който разпитваше човека на руля за подробности по нощната навигация, за да може следващия път да се справи сам. Излязох навън на студа.

Кена стоеше на кърмата заедно със Сидал, който гледаше надолу към водата. Седнах на спасителната лодка. Кена се раздвижи и застана плътно зад Сидал, сякаш щеше да го арестува.

— Хари — каза той. — Кой беше човекът в колата?

— Хуго Винклер — отговори Сидал на черното, студено море под него. — Също така познат като Ото Улман. Истинско име — Клаус Берменд, роден в Грац, Австрия, преди почти петдесет години. Студент по медицина в Хайделберг, но не успял да завърши. Пренасяше хероин от Марсилия до Виена и получи пет години за това. После, три години за убийство в Потсдам, но излезе, след две…

— Потсдам беше в Източна Германия — прекъсна го Кена.

— Така е — съгласи се Сидал. — Не знаем за какво убийство точно става дума. Продължи да продава хероин в Германия, след като спря да го пренася през границата. Обича да си играе с „наркотиците на истината“ — това е хобито му. Наемник. Изкарва добри пари по различни начини.

Кена заобиколи Сидал и постави ръка на рамото му, за да го накара да се обърне и да го погледне в очите. Сидал наклони глава, за да огледа ръката на рамото си, но позволи да бъде обърнат. Движението му приличаше на свиване на рамене. Едрото ирландско лице над него беше почти отчаяно.

— Това означава, че и ти си вътре, нали, Хари? — запита Кена.

— Страхувам се, че е така, Джералд. Определено е така.

Сидал нежно свали ръката на Кена от рамото си.

— Знаеш ли, Хари — започна Кена, — когато преди малко ми разказваше за този Винклер-Улман, ти говореше така, сякаш той все още е жив. „Наемник“. „Изкарва добри пари.“ Знаеш ли какво си мисля, Хари? Струва ми се, съжаляваш, че е мъртъв. Част от твоя свят си е отишла. Ти харесваш съществата, които живеят в него, те са компания за теб. Затова ги харесваш, Хари, защото те са от твоя свят. Но това не е живот, Хари, а смърт.

Сидал заговори кротко към морето:

— Трябва да се върнеш в Ирландия, Джералд Кена. Трябва да си караш колелото по зелените ливади след бракониерите и да ги пускаш, след като им се скараш мило.

Сидал говореше толкова меко, че се зачудих дали самият той не е ирландец, но после гласът му се върна към мързеливия английски без никакъв акцент.

— Ние имаме едни и същи врагове, Кена — каза той. — Просто ти чувстваш нужда от баня всеки път, когато се докоснеш до тях, а аз не.

— И в момента чувствам нужда от баня — отвърна Кена.

— Разбира се — съгласи се Сидал спокойно.

Пристанищната полиция ни нахрани с печени сандвичи и какао, сякаш се връщахме от Мурманск по време на войната. После Гетънби ни върна в Лондон, почти хвърчейки по пътя.