Дж. К. Майо
Ловен сезон (4)

Глава четвърта

Умиращият лежеше чисто гол на койката. Имаше сиви, широко отворени очи, вторачени в мен ужасено. После те сякаш потънаха в орбитите си, а тялото му се сгърчи в спазъм и падна назад, предавайки се на смъртта с няколко последни потръпвания на крайниците. Стори ми се, че се смалява, докато го гледам. Лицето му се завъртя бавно към стената. От устата му течеше тънка струйка кръв.

В следващата секунда върху тялото бе хвърлено одеяло, което го покри до врата. Мозъкът ми започна да функционира отново и забелязах и другия човек в каютата. Първо познах кафявото палто, сивия плетен шал и меката шапка с доста широка периферия, която бе хвърлена върху другата койка. Беше човекът от мерцедеса, качил се на ферибота в последния момент. До шапката му лежеше голяма черна чанта, която приличаше на лекарска. До нея имаше малка отворена кутия, елегантно подплатена с червено кадифе, в която проблясваха стъклени спринцовки.

Човекът стоеше и ме гледаше безизразно. Висок около метър и осемдесет, с малка, чернокоса, добре подстригана глава, доста остри черти и нещо като тънък мустак над тънките му устни.

— Кой сте вие? — запита той.

— Това е моята каюта — отговорих абсурдно, а после на свой ред запитах: — Какво му направихте?

— Глупости, това е неговата каюта — възрази мъжът.

Гласът му притежаваше онази странна съвършена интонация, внесена в английския от австрийците, галеща гласните с нежност, която говореше за по-добро възпитание, отколкото получаваха и най-аристократичните англичани.

— Той има ужасно тежък пристъп от морска болест — продължи приятният глас. — Приспах го. Когато се събуди, ще бъде съвсем добре.

Човекът вдигна дясната си ръка и пристъпи към мен. Спринцовката в ръката му съдържаше някакъв бледожълт разтвор, а иглата сочеше очите ми. Отстъпих назад, хипнотизиран от иглата, като заек, подплашен от невестулка. Беше невероятно преживяване. Корабът вече не се люлееше толкова силно, но бе така наклонен настрани, че той стоеше малко над мен. Това имаше ефекта на сюрреалистичен кадър от филм, но ефектът бе нарушен от проблясващия реализъм на иглата, насочена към лицето ми. Успях да отместя погледа си от спринцовката и погледнах към човека. Усмихваше се кротко, а очите му бяха спокойни и вежливи. После заговори отново:

— Това не е вашата каюта. Сгрешили сте. Що се отнася до пациента ми, при някои хора морската болест е в опасно тежка форма. Той е един от тях. Моля ви, отидете си и ни оставете на спокойствие.

— Струва ми се, че е мъртъв — възразих. — Мисля, че сте го убили. В моята каюта.

Мъжът изостави любезните маниери.

— Държите се ужасно тъпо — каза той.

Звучеше раздразнено и нетърпеливо, точно като ядосан лекар, принуден да се разправя със смахнат непознат. Щях да се зарадвам, ако бе изпуснал нервите си или бе показал някакви признаци на тревогата на убиец, заловен по време на деянието. Зачудих се дали няма да ме убеди въпреки всичко, а следващите му думи допълниха объркването ми.

— Ако мислите, че това е вашата каюта — каза той учтиво, — идете да поговорите с управителя, или както го наричат тук на кораба.

— Добре — съгласих се. — Ще го направя. Но, първо, позволете ми да го видя.

Внезапно меките кафяви очи се изпълниха с ярост.

— Върви по дяволите! — изсъска той и затръшна вратата под носа ми.

Останах вторачен в номера на вратата. Там пишеше „23“. Погледнах отново към ключа и на него видях същия номер.

Усетих, че треперя. Все пак не бе успял да ме убеди. Изпитвах абсолютна увереност, макар че съмнения се бяха прокраднали за момент в мислите ми. Знаех, че зад вратата има един жив човек и един мъртъв.

Забързах по коридора и нагоре по стълбите към кабинета на домакина. Тази част на кораба беше безлюдна, заета от разумни пътници, спящи спокойно или взимащи душ, преди да си легнат.

Жената в офиса не се зарадва на появата ми. Поклати неодобрително глава, без да възнамерява да общува с мен. Ударих по стъклото пред нея с юмрук. Устните й се изпънаха в тънка черта, тя се изправи и изчезна в задната част на кабинета. Ударих стъклото отново.

— Моля ви, престанете, господине — каза мъжки глас.

Французойката се появи отново, придружена от едър, мускулест служител.

— Какво има? — запита той. — Защо правите сцени?

Служителят помръдна леко глава. Осъзнах, че все още наоколо има хора, които излизат от ресторанта или си пожелават лека нощ.

— Слушайте! — казах развълнувано. — Първо, в каютата ми има човек.

Показах ключа си като доказателство, каквото и беше в известен смисъл. Той го взе от мен.

— Добре — съгласи се служителят. — Това е първото. Какво е второто?

Оставих куфарчето на пода, пуснах дрехите, които бях разнасял цяла нощ, и успях да намеря цигарите си. Отново треперех и едва запалих. Мъжът ме изчака с търпението и скептицизма на полицай.

— В каютата ви има човек — повтори той. — Искахте да ми кажете и още нещо.

Откак бях завършил пиесата, се опитвах да не пуша. Постигнах успех в продължение на два дни, но носех цигарите със себе си, за да не се изнервям прекалено много без тях. Внезапно се ядосах на слабата си воля. Всмукнах силно от цигарата.

— Да — отговорих вбесено. — Има и още нещо. В каютата ми има мъртвец. Видях го как умира. Убиецът е в каютата ми заедно с него.

За по-малко от три секунди се озовах в кабинета на домакина. Доколкото разбирах, той ме бе вкарал там, здраво хванал ръката ми, като краката ми едва докосваха пода. Мадам влезе след нас, носейки куфарчето, палтото и пуловера ми.

— Дайте да видя паспорта ви — каза домакинът и ме настани на един стол.

— По дяволите… — започнах.

— Паспорта! — повтори той.

Подадох му го. Той огледа внимателно снимката, а после и мен самия.

— Дадох му каютата, след като списъкът вече бе приключен — съобщи французойката.

Домакинът се обърна към мен.

— Този ключ отвори ли вратата?

Кимнах.

— Отговорете ми — нареди той.

Вече бях настанен в безопасния офис, а този човек се заемаше компетентно с положението. Успокоих се и си възвърнах самоконтрола. Треперенето спря. Дори загасих цигарата. Разказах драматичната си история бързо и стегнато. Когато свърших, французойката ме гледаше замислено, сякаш бе почти готова да промени първоначалното си мнение за мен, според което бях досаден идиот.

Домакинът заговори по телефона:

— Босън — каза той, — прати двама мъже в кабинета ми. Веднага.

После затвори и се обърна към французойката:

— Стефани, когато горилите на Босън се появят, изпрати ги в двайсет и три. Искам ги там колкото се може по-скоро, но да вървят спокойно, а не да тичат. А сега — каза ми той — хайде да отидем да видим какво става.

Той застана с гръб към мен, отключи едно чекмедже и прехвърли нещо от него в джоба на сакото си. Каквото и да беше, очевидно бе доста тежко.

— Пистолет ли е това? — запитах.

— Не, разбира се — отговори той. — Хайде.

Пистолет или не, той явно смяташе, че може да се справи с всеки убиец, който се крие някъде из поверените му каюти. Домакинът имаше масивна глава, абсолютно плешива, спокойно лице с едра, заоблена челюст и хладни сини очи. Не се съмнявах, че е най-подходящият човек за работата. С еднакъв успех можеше да е директор на затвор с усилена охрана или на петзвезден хотел. Радвах се, че е предпочел морската кариера.

Слязохме долу и тръгнахме по коридора. Той вървеше, без да бърза прекалено много, а аз се опитвах да го настигна с нестабилната походка на несвикнал с морето човек, попаднал на люлеещ се кораб. Вероятно вятърът се бе променил или пък курсът ни, защото огромният ферибот почти подскачаше по вълните. Осъзнах, че съвсем нелогично съм започнал да се тревожа за колата си. Чудех се дали има опасност някой от гигантските тирове, връщащи се от Турция или някое подобно далечно място, да се изплъзне от подпорите си и да превърне пежото ми в метални отпадъци. Надявах се, че вместо него ще смачкат мерцедеса.

Желязната ръка на домакина ме побутна към каюта 23. Той ми пъхна ключа в ръката и ми направи знак да отключа вратата. После бръкна в джоба си и кимна. Завъртях ключа и вратата се отвори. Домакинът остана на прага за момент, после влезе вътре.

— Влезте, господин Мур — каза той. — Заповядайте.

Каютата беше празна. Вратата към банята бе отворена и видяхме, че тя също е празна. Появиха се двама едри моряци и погледнаха към нас с изпълнени с надежда очи.

— Съжалявам, момчета — каза домакинът. — Нямаме проблеми. Получихме оплакване за прекалено шумен купон, но хората вече се укротиха.

— Значи няма да има веселба — чу се разочарован глас с шотландски акцент изпод гривата от къдрава рижа коса.

— Нищо, с което не мога да се справя, господин Макелрой — твърдо отвърна домакинът.

Двамата моряци ме изгледаха внимателно, съгласиха се с него и се оттеглиха с нежелание.

Домакинът затвори вратата след тях, седна на леглото на мъртвеца и ми направи знак да се настаня срещу него. После вдигна крака и се просна удобно на леглото с ръце зад главата си.

Сигурно изражението на лицето ми се бе променило, защото той ме загледа напрегнато, а в очите му се четеше още нещо, освен съмнение и скептицизъм. После му дойде някаква идея.

— Господин Мур, били ли сте актьор, преди да започнете да пишете пиеси?

— Не, не съм — отговорих. — Откъде знаете, че пиша пиеси?

— Прочетох в паспорта ви — „професия драматург“.

— Разбира се. Не, никога не съм бил актьор, а и тази вечер не съм изпълнявал роля, ако това имате предвид.

— Е, признавам, че нещо подобно ми се въртеше из главата.

Той се вторачи замислено в краката си и за известно време не промълви и дума.

— Ще претърсите ли кораба? — запитах накрая.

— Не — отговори той. — Не възнамерявам да го правя. Ако тук е станало убийство, както казвате вие, трупът отдавна е изчезнал. Аз лично бих могъл да изнеса тялото оттук и да го метна зад борда за по-малко от една минута. Не бих си и помислил да го крия някъде на кораба.

Той продължи да оглежда краката си, докато отново се почувствах длъжен да наруша мълчанието.

— Мислите ли, че съм си измислил всичко? — запитах.

— Спрях се на тази мисъл — отговори той, — но не й вярвам напълно. Чудех се дали господин Антъни Мур — драматург — не търси безплатна реклама, но и това не ми се струва вероятно. Запитах се дали не ви хлопа дъската — понякога си имаме работа с подобни пътници, които обичат да си измислят приключения. Но вие не ми се виждате подходящ и за тази група.

Отново наблюдение на краката и тишина.

— Значи вярвате, че е имало труп? Вярвате, че съм видял как убиват човек, проснат на това легло?

Домакинът завъртя глава към мен и в очите му проблесна смях.

— Натиск ли ми оказвате, господин Мур? — попита той, като спусна крака от леглото и седна. — Добре. Вярвам ли, че е имало труп? Надали. Вярвам ли, че сте видели как убиват човек на това легло? Може да се каже, че вярвам. Не знам дали очите ви са видели, но смятам, че въображението ви им е помогнало. Ще ви кажа какво виждам аз. Пред мен стои човек, който е работил усилено в продължение на месеци. Вероятно е живял съвсем сам и е вложил всичко от себе си в творбата си.

Той повдигна ръка, за да предотврати очевидния въпрос.

— Стюардът, който ви е обслужвал, ми донесе вечерята. Разказа ми всичко за вас. А и аз ви видях да пийвате в бара преди вечеря. Изглеждахте пребледнял и изморен. Стояхте самотен, вглъбен в себе си, изпълнен с триумф. Но в същото време имахте вид на човек с ужасно обтегнати нерви. Като онези луди, които току-що са преплували Атлантическия океан в малка лодка.

Домакинът прекъсна речта си и ме погледна в очите, кимайки.

— Трябва да се видите — каза той. — Отидете и се погледнете в огледалото.

Останах на мястото си.

— Говорих с онзи човек — казах. — Взех каютата, след като списъкът бе приключен. Той не е знаел, че това ще стане. Смятал е, че няма никакъв риск или поне е по-малък, отколкото ако той лично наеме каютата и го запомнят. Този човек пристигна на ферибота опакован до веждите. Искал е да не го забележат, затова е проникнал в празна каюта, принудил е някак си жертвата да дойде тук и го убил.

Когато свърших обяснението си, станах и отидох да се погледна в огледалото над мивката. Приличах на жертва на божия гняв. Ако сега изчезнех от кораба и доплувах до някое западно пристанище, съобщавайки, че идвам от Бостън, доста хора щяха да ми повярват. Лицето ми беше бледо и заслабнало, сякаш съм бил на принудителна диета. Очите ми бяха зачервени, трескави, хлътнали дълбоко в тъмните кухини. Но най-ужасно бе дишането ми. Дишах тежко през устата и си личеше, че съм прекалено напрегнат. Това лице никак не ми хареса и бързо му обърнах гръб.

— По дяволите, господин…

— Сътън — отвърна той. — Джон Сътън.

— Господин Сътън — казах, — изслушах думите ви, но не са верни. Ако си въобразявах нещо… Е, аз не пиша от този вид пиеси. Не се занимавам с изчезващи трупове и загадъчни австрийци, маскирани като лекари.

— Това пък какво общо има? — попита той. — Вие писателите имате доста развинтена фантазия. Вижте Вирджиния Улф, Стайнбек, Хемингуей, Скот Фицджералд. Улф е достигнала до момент, когато казва, че писането на всяка дума напомня за бутане на тежък камък нагоре по хълм. Вие се вглеждате прекалено много в себе си. Ницше беше казал нещо по въпроса. Според него трябва да помниш, че когато се вгледаш в бездната, тя веднага отвръща на погледа ти.

Вторачих се в него за момент и се засмях. Не можах да се въздържа, но в смеха ми нямаше присмех и той не се обиди.

— Ако бях музикант, щяхте ли да ми съобщите имената на изкукуригали композитори?

Той се усмихна.

— Не — отговори. — Просто по време на пътуванията чета много. Това е всичко. Ако бях на ваше място, щях да забравя случилото се. Полицията не може да направи нищо с това, което ми разказахте, аз също.

Домакинът се изправи и допълни:

— Имам чувството, че вече не искате тази каюта. Да ви намерим ли друга?

Поклати бавно глава. Неохотно си признах, че не бих могъл да направя нищо повече, за да го убедя. Ако „моят“ убиец искаше да се крие, щеше да си остане скрит. Можех да изчакам потеглянето на мерцедеса на следващата сутрин и да кажа: „Това е той.“ Но какво щеше да докаже това?

— Добре — казах. — Добре. Но не искам каюта.

— Билетът ви дава право на кушетка в спалния салон — съобщи ми той. — Ще се чувствате по-добре в компания. Кроткото хъркане наоколо ще ви помогне да се отпуснете. Елате в офиса и си вземете нещата. Как платихте за каютата си?

— С чек.

— Ще го скъсаме и ще отменим резервацията. Хайде, елате.

Спомних си кървавата вадичка, потекла от устата на мъртвеца, и се наведох към стената, където той бе облегнал лицето си. Не се виждаше нищо. Последвах Джон Сътън, страхотния домакин, обратно към кабинета му и госпожица Стефани. Тя ме изгледа презрително, така както само французойките могат, подаде ми куфарчето, пуловера и якето. После, спазвайки указанията на Сътън, ме поведе през кораба към спалния салон и ме настани. Тръгна си, без да се сбогува.

Седях, или по-скоро лежах, заслушан в звуците, които издаваха спящите. В просторната зала, населена със заспали хора, беше полутъмно и спокойно. Люлеенето на кораба действаше приспивателно.

В главата ми обаче се въртяха образите и картините, които видях в каюта 23, и ме държаха буден. Мислите ми препускаха безцелно. Изведнъж със закъснение се сетих, че убиецът може да пожелае да се отърве и от мен — свидетеля. След малко осъзнах, че доколкото той знаеше, посещението ми при домакина не бе довело доникъде. Никой от пътниците не бе притесняван или разпитван. Убиецът не беше оставил следи зад себе си. Единственото, за което можеше да се тревожи, бе дали на брега в Саутхемптън няма да го чака полиция. Но междувременно за него бе по-разумно да си кротува и да ме остави на мира.

Ако ме откриеха мъртъв или изчезнех, това щеше да потвърди моята история пред управата, а тъй като от посещението ми в кабинета на домакина не бе произлязло нищо, убиецът сигурно беше убеден, че никой не ми е повярвал. Сигурно му се искаше да ме смятат за абсолютно смахнат, но в момента не можеше да направи нищо повече по въпроса. Оставаше му само да изчака. Това беше последната ми съзнателна мисъл за нощта.

Събудих се от яркото слънце. Около мен хората се раздвижваха, разкършваха схванатите си крайници и се отправяха към банята, стиснали хавлии и четки за зъби. Корабът продължаваше да се люлее. Погледнах през прозореца и видях, че морето е доста бурно. Надигаха се огромни вълни с пенести гребени. Вятърът носеше бели облаци по синьото небе.

Сънят ми беше изпълнен с кошмари и когато се събудих, осъзнах, че един от тях бе съвсем реален, но жизнерадостното време и мисълта, че скоро ще сляза от кораба и ще потегля към Лондон, където ще предам новата пиеса на агента си, ме изпълни с оптимизъм. Предишната нощ бях объркан, защото не бях на мястото си, но по отношение на агенти, режисьори и импресарии знаех за какво става дума. Четката ми за зъби, кърпата и електрическата самобръсначка се намираха в безценното куфарче, стиснато здраво между краката ми. Лицето, което ме погледна в огледалото, вече приличаше на моето. Това ме зарадва и се отправих в търсене на закуска в много по-добро настроение, отколкото бях очаквал.

Наслаждавах се на компанията на всички непознати, чието весело бъбрене държеше далеч от мен кошмарната сцена в каютата. Шумът не можеше да прогони спомена ми, но поне помагаше на собствените ми усилия да не се съсредоточавам върху него.

Групата, към която се присъединих, мина по палубата на път към кафенето. Всички обсъждаха възторжено чудесното време, вълните и приближаващия бряг на остров Уайт. Вървях с тях доволно, като овца, заела мястото си в стадото. Стигнахме до входа на ресторанта, пред който се бяха струпали доста хора. Наредих се и търпеливо закачах реда си.

Тогава се случи невероятното.

Отнякъде се появи един мъж и се блъсна в мен. Ударът не беше много силен и аз автоматично казах:

— Извинете.

— Вината е моя — отвърна той.

Внезапно кракът му се оплете някак си в моите и се проснахме на палубата във възел от ръце и крака. Скъпоценното ми куфарче се озова в ръката му.

Ръката се протегна към парапета и внезапно осъзнах какви бяха намеренията му.

— Недей! — изкрещях, но едва чух гласа си. — Не го прави! Куфарчето е адски ценно. В него е новата ми пиеса.

— Да — каза той и се усмихна. — Знам.

Все още с усмивка на уста той прехвърли куфарчето над парапета и го пусна. Видях го как пада надолу и цопва във водата. Вълните го отнесоха навътре в бурното море.

Мъжът бе коленичил, когато се обърнах към него. Гледаше ме със странен поглед. Усмивката презрително ме дразнеше. Изкрещях яростно и се хвърлих върху него. Стиснах го за гърлото и той падна назад, като удари главата си в палубата. Продължих да я удрям в пода и да го разтърсвам като териер, хванал плъх. Мъжът не отвръщаше на ударите ми, само се мъчеше да се предпази от щетите, които се опитвах да му нанеса.

Всичко свърши бързо. Бях дръпнат от него и изправен на крака от половин дузина шокирани пътници.

— Горкият дребен дявол! — чух да казва един от тях, докато помагаше на врага ми да стане.

Забелязах, че онзи мръсник бе поне двайсетина сантиметра по-нисък от мен.

— И без никаква причина — обади се друг от пътниците.

Дребосъкът отклони помощта на доброжелателите си, изтупа дрехите си и съобщи, че отива в каютата си, за да се измие. После изчезна от сцената.

— Ще трябва да дойдете с нас, господине — обади се познат глас.

Видях горилите от предишната нощ — Макелрой и приятеля му, — които бързо ме поведоха по коридора.

Озовах се в малка стая с бюро и няколко стола. Приличаше повече на стая за разпити, отколкото на обикновен офис. Бюрото беше голо, с изключение на един пепелник. Нямаше шкафове, нито каквато и да е следа от работещи тук. Място, където прибират лошите момчета. Не приличаше на килия, но щеше да свърши работа.

Влезе домакинът. Тази сутрин не използваше метода на продължителните мълчания.

— Ако човекът, когото сте нападнали, пожелае да ви обвини, ще ви предадем на полицията в Саутхемптън — каза той. — За всеки случай ще останете тук с Макелрой, докато акостираме и разчистим кораба. Дайте ми ключовете от колата си. Ние ще я свалим на брега.

Това напълно ме вбеси.

— Господин Сътън — започнах, — дребното копеле хвърли пиесата ми в морето. За нея щях да получа поне 50 000 лири, може и много повече.

— Значи загубата е доста голяма — отвърна той спокойно. — Сигурен съм обаче, че той не е направил нищо подобно. Просто вие двамата сте паднали и куфарчето е паднало зад борда. Всички, които са ви видели, твърдят, че нападението не е било провокирано.

Той замълча за момент, после добави:

— Мисля, че сте доста изнервен, господин Мур. Струва ми се, че трябва да отидете на лекар и да потърсите съвет. Но това няма нищо общо с мен. Вие ще си решите. Откак се качихте на кораба, имаме проблеми с вас, а сега нападнахте невинен човек. Приятен ден — каза той, после се обърна към Макелрой: — Не го пускайте да излезе оттук, докато господин Уебстър не дойде за него. Ще ви изпратя кафе и нещо за ядене.

Той се оттегли, а аз усетих ужаса от случилото се. Най-страшното бе загубата на пиесата, рожбата на въображението ми, но колкото и да е смешно, съзнанието ми бе заето преди всичко от мисълта, че домакинът вече не вярва на нито една моя дума. Случката на палубата е била добре обмислена. Дребосъкът не се спъна в мен случайно, нито пък хвърли куфарчето ми зад борда от чиста злоба. Беше го направил нарочно и бе изчакал да се хвърля върху него.

Заедно с мъката от загубата на пиесата и гнева от това, че снощи и тази сутрин бях манипулиран така успешно от тези хора, които и да бяха те, в мен започна да се прокрадва и неприятно чувство на страх. Бяха прекалено умни за мен. Ако не бяха приключили с мен, то бъдещето ми не изглеждаше доста розово. Всъщност изглеждаше твърде мрачно.

Дребосъкът не отправи никакви обвинения към мен. Час по-късно шофирах по пътя към Лондон, оглеждайки се за черния мерцедес. Не свалях очи от огледалото за обратно виждане. Струваше ми се, че приличам на врабче, което търси следи от хищен ястреб.