Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Сидал (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunting Season, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
debora(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Дж. К. Майо

Заглавие: Ловен сезон

Преводач: Елена Чизмарова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика; ЕТ „Ангел Ангелов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Атика“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13420

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и първа

Оставих Санди да превърже раната на челото на Хари и се върнах долу, за да видя дали жертвата ми се е оправила след двата удара в главата. Когато ме видя, той се надигна, опита се да избяга и падна.

— Спокойно — казах му и отидох да му помогна.

Младежът беше слаб, разтреперан и уплашен, но ме остави да прехвърля ръката му през рамото си и да го кача по хълма към палатката. Той се сгърчи неволно при вида на Хари, когото бе видял за последен път, когато убиваше приятеля му с нож. Санди бе почистила кръвта от лицето на Хари и го бе облепила с пластири, но като цяло видът му беше зловещ.

— Имаш нужда от чисти дрехи — казах на Хари. — В раницата ми има джинси и риза, а от нашия приятел тук можеш да свалиш якето и пуловера.

— Момчето ще замръзне — обади се Санди.

— Няма — отвърнах. — Може да облече дрехите на Хари или онези на мъртвия си приятел.

Хари се ухили.

— У теб има истинска твърдост, Антъни. Радвам се, че я проявяваш. Ще имаме нужда от нея.

Той метна якето си на снега, стъпи върху него, свали обувките си и каза:

— Трябва да вървим. Ще ми дадеш ли онези джинси? А как стигнахте дотук?

Докато се преобличаше, като проклинаше и ругаеше студа, му разказахме историята си. Той я складира някъде из паметта си и не каза почти нищо, с изключение на странно нелогичната си забележка, когато му разказах, че сме отпратили плешивия с колата.

— Твоят приятел Денвър ще ти бъде ужасно благодарен за това — отбеляза той. — Време е да се връщаш в истинския свят.

— Мислех си, че според теб този е истинският свят.

— Така ли съм казал? Е, сигурно съм го направил, за да си поддържам смелостта. Аз никога не съм в истинския свят. Я вземи тази обувка и я сравни с крака на оня сладур. Ако ботушите му ми станат, ще ги взема.

Санди затопли малко супа на газовата печка. Раздели първата порция между мен и Хари, после затопли още малко за себе си и неканения ни гост.

— Възможности — каза Хари.

Ботушите му ставаха. Вече целият бе екипиран, беше изгорил езика си с горещата супа и нямаше търпение да действа.

— Първо, какво да правим с пленника? Второ, какво да правим със самите нас? Хайде първо да се занимаем с него. Можем да го убием, да го завържем, да го вземем с нас или да го пуснем да си ходи.

Предметът на този кратък разговор в момента стоеше по чорапи върху якето, гълташе бързо супата си и трепереше от студ. Не реагира на нито една от идеите на Хари, така че или Хари бе говорил прекалено бързо и младежът не бе успял да схване чутото, или въобще не знаеше английски.

— Няма да го убиваме — каза Санди.

— Добре. Но не го искам с нас, а и не искам да ни проследи — отвърна Хари.

— Къде отиваме? — попитах любопитно.

Хари се намръщи.

— Това е следващата точка от дневния ред. Ако нямате нищо против, ще я обсъдим в негово отсъствие.

— Ще тръгнат да го търсят и… — кимнах към билото на хълма в посоката, където лежеше трупът. — Ако го завържем и го оставим в палатката, със сигурност ще го намерят.

— Господи, та той би могъл да умре тук, ако не го намерят — обади се Санди.

— Глупости — възрази Хари. — Ще изкара поне четиридесет и осем часа, ако не и повече, а дотогава трябва да приключим с цялата тази история. Можем да го оставим настанен уютно като бебенце в люлката, нали, синко? — наведе се той към разтреперания младеж, който поглъщаше остатъка от супата си. — Добре — кимна Хари. — Точно това и ще направим, затова хайде да се захващаме за работа. Завържете го, увийте го удобно и го настанете за нощта. Аз съм готов да свърша това, но той ще умре от страх, ако го докосна. Мисля, че ще е най-добре да потеглим след около десет минути.

Закъсняхме с пет минути според часовника на Хари. Оставихме изплашения и объркан младеж опакован в спалния чувал и завързан не прекалено стегнато, за да не спрем кръвообращението му. Взехме провизиите и безценния газов котлон в раниците си, също така и три пушки, един пистолет и чист нож. Санди взе манлихерата, а Хари и аз се въоръжихме с другите пушки. Пистолетът остана у мен, а той прибра ножа. Бяхме чудесно оборудвана експедиция за четиридесет и осем часовия си поход.

— Трябва да държим врага под око — каза Хари, — но не виждам никакъв смисъл да нощуваме в снега, ако не ни се налага. Хайде да помислим по въпроса. Чудя се какво ли ще бъде времето.

— Приближава буря — отговори Санди. — Идва от югоизток. Ще бъде тук до сутринта. Чух го по радиото в колата.

— Каква буря?

— Снежна. Можем ли да спрем за минута?

Вървяхме по това, което смятахме за директен излаз към пътя, просто защото още не бяхме подготвили никакъв план. Но каквото и решение да вземехме, то трябваше да почива на факта, че по-голямата част от деня бе изтекла, а с настъпването на нощта и тъмнината щеше да ни е много по-трудно да вървим през гората.

— Иска ми се да не спираме — отвърна Хари. — Какво има?

— Дойде ми една идея — каза Санди.

Спряхме и застанахме кротко, за да я изслушаме.

— Според плешивия — започна тя — около езерото има три-четири големи къщи. Някои от тях вероятно са вили на богати хора и в момента сигурно са празни.

— Не е лошо — усмихна се Хари. — Можем да се настаним уютно за нощта, а ако сме късметлии, утре ще хвърлим поглед върху движението на противника.

— Не и ако бурята продължи — възрази Санди.

— Е, всички битки не могат да бъдат спечелени. Все пак мисля, че идеята е чудесна. Имаме нужда от почивка, а също така и от база за утрешните си действия. Хайде да го направим.

Хари се замисли за момент.

— Ако използваме пътя, ще изминем разстоянието по-бързо, но има солиден риск. Затова ще се движим в разтегната колона и ще си държим очите и ушите отворени. Може да се наложи да се покрием всеки момент, затова търсете прикритие встрани от пътя. Ако един скочи, всички скачаме. Онези сигурно ще са нащрек заради бягството ми.

— Бягство? — запитах. — Искаш да кажеш, че си бил техен затворник? Как успя да се измъкнеш?

— Гостите на Тозети ме овързаха. Но сега нямаме време за това. Можем да поговорим, когато се настаним. Хайде.

— Тозети? Искаш да кажеш…

Но Хари вече бе потеглил напред. Санди ми се ухили и го последва. Аз завършвах колоната. Разбирах мисълта на Хари. След час щеше да започне да се здрачава, а малко след това — да се стъмни напълно. Колкото по-скоро стигнехме до пътя, толкова по-добре.

Когато излязохме от гората, последните слънчеви лъчи огряха ниските облаци пред нас, но над главите ни небето беше бледо, сякаш зимният пейзаж бе изстудил цветовете му. Тръгнахме край пътя. Вляво от нас имаше широко открито пространство, където морето от дълги, кротки вълни, образувано от засипаните със сняг скали, блестеше ярко на дневната светлина, но отдясно дърветата се спускаха мрачни към края на пътя. Тръгнахме сред тях. Хари ни бе разположил на около десет метра един от друг. Той водеше, аз отново завършвах колоната, а Санди вървеше между нас.

Хари наложи бърз ход и заобиколихме края на езерото преди здрач. На известно разстояние от брега имаше лед, но нататък водата продължаваше черна, докато накрая се губеше в тъмнината. Зачудих се дали плешивият е успял да се измъкне, или Палумбо го е подгонил и хванал, и ако беше така дали Чарли е намерил пистолета и се е защитил. И сякаш си имахме работа с неприятелска армия по време на война, се запитах колко ли бяха враговете в къщата, превърната в щаб, за които говореше Хари.

Пред мен Санди забави ход и видях, че Хари е спрял на завоя. Приближихме се до него и той каза:

— Погледнете.

След завоя пътят се спускаше надолу по дълъг хълм, после отново се изкачваше, отбиваше се от езерото, а нататък всичко чезнеше в здрача. Настъпваше нощ. Но вдясно, там, където пътят отбиваше, се виждаха очертанията на огромна къща. Видях достатъчно от нея, за да позная онази, която бях видял от отсрещната страна на езерото.

— Чакайте тук — каза Хари. — Аз ще проверя дали ще имаме някакви проблеми с минаването оттук.

Той ми подаде пушката си.

— Не мога да я използвам, защото ще настъпи истински ад — обясни той и добави, сякаш цитираше някой генерал: — Ще използваме само хладно оръжие, господа, ако нямате нищо против.

После се спусна по хълма. Наблюдавахме го мълчаливо, докато изчезна от погледите ни.

— Добре ли си? — попитах Санди.

— Разбира се — отговори тя. — Съвсем добре. Какво смяташ, че ще направи той утре? Някакво шоу?

— Не знам — отговорих. — Струва ми се възможно да вярва, че тримата можем да осъществим внезапно нападение над къщата. Да сритаме вратите, да изпозастреляме всичко, което мърда, и да продължим, докато кървенето премине в капене.

Санди потръпна.

— Ако не знаех, че ми е студено и съм уплашена, щях да се запитам какво ме кара да треперя — каза тя. — Предпочитам да гледам подобни екшъни по телевизията. Добрите винаги побеждават.

Тя вдигна лице към мен и добави:

— Разбирам, че той е на наша страна, но не отговаря напълно на представата ми за добрия герой.

— На моята — също — съгласих се. — Но ми се струва, че обикновено побеждава. Той самият поема доста рискове, което означава, че би рискувал и живота на други хора.

— Мен ли имаш предвид?

— Да.

— Това е моята война.

— Ти направи достатъчно — възразих. — А, струва ми се, и аз също.

— Лъжеш — каза Санди. — И наполовината не мислиш така.

— Така ли?

— Да. Прегърни ме и ми разтъркай гърба. Замръзвам.

Прегърнах я и започнах усилено да масажирам гърба й. Над рамото й видях, че Хари се връща нагоре по хълма.

— Свърши ли работа хладното оръжие? — запитах.

— Нямаше нужда — отговори той и взе пушката, която бях облегнал на едно дърво. — Това не ми харесва — каза Хари. — Можеше да падне и да стреля.

— Предпазителят е спуснат — отвърнах. — Нали?

— Няма значение. Нищо. Можем да минем. Видях двама мъже, които обикалят около къщата и пазят, но не действат много хитро. Този път ще се придържаме по-близо един до друг — прекалено е тъмно вече за разтеглена колона. Разстоянието между нас трябва да е около два метра.

Последвахме го надолу по хълма и напред. След малко Хари спря и когато стигнахме до него, посочи и каза:

— Порта.

Наистина имаше висока метална порта.

— Тел — каза той и разпери двете си ръце.

Видях колоните на оградата и смътно различих нещо като телена мрежа между тях. Телта опасваше и портата.

Хари ни заведе до портата, застана неподвижно и се вслуша. После ме хвана за рамото.

— Бързо и тихо — прошепна той в ухото ми. — Продължавай нагоре по хълма. Хайде.

Пусна ме и аз преминах с широки крачки, колкото се може по-тихо и бързо, край портата и продължих напред. Пътят се отдалечаваше от оградата почти веднага, тъй като хълмът се намираше вляво от къщата. Скоро Хари ме настигна и аз забавих крачка, за да пусна Санди между нас, както преди. Изкатерихме се до върха на хълма и започнахме да си търсим подслон за нощта.

Нямаше нужда да търсим прекалено дълго. Бяхме вървели около десетина минути под все по-ярките звезди, когато се блъснах в Санди. Хари беше спрял.

— Ето тук има нещо — съобщи той.

Вдясно от пътя се виждаха очертанията на къща. Отворихме простата дървена порта и бавно се приближихме до нея. Не светеше. Не лаеше куче. Снегът беше дълбок и без следи от хора. Отидох до един от прозорците и прокарах ръка по него. Снегът бе замръзнал по стъклото. Заобиколихме къщата и застанахме зад нея. Положението с прозорците беше същото: очевидно къщата не бе отоплявана от дълго време. Завършихме проучвателната обиколка и се върнахме отпред.

— Изглежда подходяща за нас — каза Хари. — Отзад има врата, която ми харесва. Изчакайте ме тук. Аз ще отида да огледам мястото още веднъж. Ако всичко е наред, ще ви дам знак през прозореца и ще влезете през задната врата.

Десет минути по-късно се намирахме в голяма кухня. Беше студено като в иглу, но преди да включим електричеството, трябваше да обиколим цялата къща в тъмното, за да се уверим, че лампите не са включени. Мястото беше доста голямо и работата досадна, защото в тъмното човек се спъваше в мебелите, опипваше сляпо стените и се удряше по ъглите.

— Леле колко си раздразнителен — каза Санди, когато се събрахме в кухнята.

Тя беше влязла тук през вратата към задния коридор, където бе открила главния шалтер, но Хари още не бе съгласен да включим електричеството.

— Затова все още съм жив — обясни той. — Заради предпазливостта.

Следващото му нареждане бе да затъмним кухненските прозорци. Свалихме дебелите пердета от всекидневната. Търсейки някакъв инструмент, с който да ги закрепим за стените, Хари отново се поряза, този път на комплект кухненски ножове. Желанието му за отмъщение се поуспокои, след като ги използва, за да забие завесите в боровата ламперия. После, когато запалихме лампите, излезе навън и се върна със съобщението, че останалата част от къщата е тъмна, а още малко работа върху пердетата ще я направи да изглежда напълно необитаема.

След около час бяхме прогонили мразовития студ от кухнята. Термостатът за електрическото отопление беше на най-силно, а на масата ни чакаше вечеря. Санди бе преровила шкафовете, търсейки консерви, и щастливо ни съобщи, че можем да живеем тук със седмици, ако ни се наложи.

— Мили Боже! — възкликна Хари. — Ние не сме гангстери, покрили се след обир на банка. Ние сме силите на закона, които скоро ще накажат злодеите. Утре всичко трябва да свърши.

— На мен пък ми се струва, че повече приличаме на банда отмъстители — каза Санди сухо.

Хари се намръщи.

— Аналогията — каза той, преструвайки се на не особено паметлив — не е подходящ аргумент в споровете. Освен това отмъстителите винаги са повече на брой от жертвите си — поне десет към едно. В нашия случай ние сме малцинството.

— И какво ще направим по въпроса? — запитах.

— Още не знам — отговори Хари. — Вероятно нещо смахнато. Това ще ги обърка — ухили се той и стана. — Вие, дечица, си стойте спокойно. Сидал ще направи кафето.

Той разчисти приборите от масата и започна да ги мие, докато чайникът завираше. Предположих, че представляваме доста уютна гледка в голямата, луксозно подновена стара кухня — ние със Санди, седнали удобно до масата, а Хари — зает с домакинство. Усещането за комфорт бе подсилено от мисълта за приближаващата буря. Започвах да гледам на положението ни като на сцена от пиеса, особено след като се сетих, че бяхме влезли в къщата с взлом — скривалището не ни принадлежеше, беше несигурно и временно.

Внезапно кухненската сцена изчезна, а аз се озовах на истинската. Забелязах, колкото и нелогично да ми изглеждаше това, че Санди е облечена с почти същите джинси и пуловер, както в деня, когато я видях за първи път. Но срещата ни тогава бе в нейната собствена кухня, а третият човек — Брус, а не Хари.

Мисълта сигурно се бе изписала на лицето ми и Санди интуитивно я прочете. Очите й се напълниха със сълзи, а устните й затрепериха. Стана, заобиколи масата и каза на Хари, че тя ще направи кафето.

— В никакъв случай — възпротиви се той и я погледна.

После се обърна към мивката.

— Добре, направи го — съгласи се Хари.

Санди приготви кафето, а Хари довърши миенето на чиниите. После седнахме отново около масата и се заслушахме в усилващия се вятър навън.

— Време за приказки — каза Хари. — Какво знае Санди за всичко това?

— Всичко, което аз знам — отговорих.

— Разказал си й за мен и Хенидж и това, което той ти обясни за малкия ни екип, така ли?

— Да.

Хари повдигна вежди.

— Е, дотук с поверителността — каза той.

— Аз си плащам данъците — казах. — Не съм служител на малкия ви екип. Клиент съм.

— Господи, каква гледна точка!

Хари отпи от кафето и изтърси пепелта от цигарата си.

— Нищо, все пак това ми спестява известна част от обясненията.

После разказа историята по-скоро на Санди, отколкото на мен, сякаш признаваше, че тя има специално право да я чуе. Така си и беше, но подобна деликатност ми изглеждаше невероятна от страна на онзи Хари Сидал, когото познавах.

— Човекът, който умря в каютата на ферибота — обясни Хари, — се наричаше Марко Реджи. Беше убит, защото узнал нещо, което щеше да ни съобщи — на мен и шефа ми — Джон Хенидж. Ние му плащахме добри пари, за да ни съобщава разни неща.

— Значи работата ти е да си наясно с големите придвижвания на лири, преди те да се осъществят, така ли? — запита Санди.

— Точно така — отговори Хари. — Всяко подобно придвижване на пари от Англия към друга страна е сигнал за някакъв търговски план, а хората обикновено предпочитат да запазят тези планове в тайна. Това си е бизнес. Но убийствата, за да запазиш тайна, не се срещат често.

Той ни наля още кафе, запали цигара „Голоаз“ и издиша дълга струя син дим.

— Ходих да се видя с майката на Марко — продължи Хари.

— С майка му! — възкликнах.

— Защо не? Всеки има майка, а майката трябва да узнае дали синът й е мъртъв. Тя живее в Леричи на италианския бряг.

Хари ме наблюдаваше любопитно, сякаш бе предположил, че ми е трудно да спогодя представата си за него с тази проява на човечност.

— Познавах Марко твърде добре. Бях сигурен, че няма да се изложи на опасност, без да остави послание някъде. Затова се представих на майка му и й съобщих лошата новина за Марко. След малко тя ми нареди да се поразходя, за да може да остане за момент сама. Когато се върнах, ми предаде един плик, който Марко й бе изпратил. В него имаше друг плик, на който пишеше само „Хари“.

— Разказа ли й как е умрял Марко? — попитах.

— Казах й, че се е удавил. Паднал през борда на малък кораб по време на буря. Такива неща стават често. Случва се и на рибарите по онези брегове. Мисля, че ми повярва. Не искаше да вземе от мен пари за информацията, която Марко ми бе оставил, но накарах Хенидж да й ги изпрати. Съобщихме й, че Марко ги е спечелил преди смъртта си.

Зачакахме да чуем какво е било посланието на Марко, но Хари се мръщеше на цигарата си.

— Сигурно остарявам — каза той, стана и излезе от кухнята.

Когато се върна, каза:

— Ако имаш подобна вила, няма да прережеш телефонните жици, когато я оставяш за зимата, нали, Санди?

— Не, разбира се. Няма никакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Да не би да са прерязали жицата отвън? Знаят ли, че сме тук?

— Не. Според мен са прерязали телефонните жици на всички къщи наоколо. Вероятно са се сетили за това, след като им избягах.

Хари се загледа ядосано в пода.

— Това им дава усещане за сигурност. Възможно е вашият приятел Палумбо да се е занимавал точно с това по време на разходката си. А и плешивият — те ужасно ще се страхуват, че може да звънне в полицията, ако е успял да се измъкне.

— И да ги предаде на полицията? — запита Санди.

— Да. Да разкаже, че похитителите държат семейство Монтейт в една къща до езеро еди-кое си.

— Мисля, че плешивият не би го направил — каза Санди. — Това ще е лошо за малкото останало от кариерата му, нали?

Хари се усмихна неохотно.

— Да, лошо ще е — отговори той. — Също така вярно е, че той няма нищо против тях, освен ако го хванат, нанесат му известни повреди и се окажат достатъчно глупави, за да го пуснат да си ходи. А те не са толкова глупави. Но ще се тревожат, че аз мога да стигна до телефон, а и точно това възнамерявах да направя. В онази къща има голяма банда. Мислех, че трябва да повикам канадските ченгета. За мен ще е лошо, но може да се окаже добро за семейство Монтейт.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Според мен ще преместят семейство Монтейт веднага щом си уредят друго място, където да ги държат. Може дори да си имат готово резервно място. Но както и да е, ще ги преместят преди сутринта.

— Защо?

— Защото, ако навали прекалено много сняг, може да не успеят да се измъкнат поне докато не разчистят пътищата.

— Така е — потвърди Санди. — Съмнявам се, че тия затънтени гори ще бъдат едно от първите места, където да минат снегорините.

После погледна към Хари.

— Какво искаше да кажеш с това, че за теб ще е лошо да повикаш ченгетата?

— О, по-късно ще говорим за това — отговори той. — Ще се върна след минута.

Когато се върна, Хари каза:

— Небето е още ясно, но има солиден вятър. Те сигурно се тревожат дали утре снегът няма да е прекалено дебел.

Той задъвка горната си устна замислено, после добави:

— Ще трябва да се задействам тази нощ.

— Да се задействаш? — повтори Санди. — Не искаш ли да кажеш „да се задействаме“?

— Сладурче — отвърна той, — в никакъв случай не искам да кажа „да се задействаме“. Тук става дума за смъртен риск. Вие двамата вече свършихте достатъчно.

— Аз пък не мисля така — възрази Санди. — И човек от моето семейство е замесен в тази история.

Тя вдигна лице към Хари, за да му покаже как се чувства.

— Искам нещо в замяна на това.

— После може никак да не ти хареса — каза Хари, — дори ако успеем. А ако не успеем, сигурен съм, че мъжът ти не би искал да умреш само защото и той е мъртъв.

— Не, по дяволите, не би искал — каза Санди. — Но той не е тук, нали? Мъката ми е за него, но тя си е моя мъка.

В очите й нямаше сълзи, но тъгата бе изписана на лицето.

— Както и да е, ти каза „ако успеем“.

— Грешка на езика, нали разбираш. Бездруго, като се има предвид до каква степен вече са изнервени, не е безопасно дори да живееш в съседната къща. Добре, хайде да видим какво можем да измислим.

— Чудесно — съгласи се Санди. — Но първо довърши историята.

— Ще я предам накратко — отвърна Хари. — Марко беше научил за голямо придвижване на лири на стойност около един милиард канадски долара от арабски сметки в Лондон към Торонто.

— Това са около 550 милиона в лири — отбеляза Санди.

Хари я изгледа леко изненадано.

— Да — отговори той. — Толкова. Когато арабите планират да раздвижат подобни суми пари, ние искаме да разберем защо, особено ако някой убива хора, за да ни попречи да научим за това.

— Не мисля, че арабите са извършили тези убийства — казах.

— Не — отвърна Хари. — Не са.

— Ти знаеш за какво са тези пари, нали? — попита Санди.

— Да, знам. А ти можеш ли да ми кажеш?

— Предполагам, че става дума за купуването на кварталите с офиси, които Монтейт продава из цялата страна от Монреал до Ванкувър. Говори се, че това е цената, която е поискал.

Хари каза:

— Бързо схващаш.

Той очевидно оценяваше интелигентността й, но за него бе невъзможно да проговори, без в гласа му да звучи ирония.

Санди повдигна брадичка, а над носа й се появиха вертикални линии.

— Защо си толкова саркастичен?

Хари незабавно се разкая, но в опита си да се покаже искрен изглеждаше почти комичен.

— Вярвай ми, нямаше никакъв сарказъм — каза той и разпери ръце изразително, подобно на мазния левантинец в някой филм.

Ефектът беше невероятно комичен.

— Просто съм изненадан, че се интересуваш от подобни финансови операции.

После, връщайки се към онзи Хари, с когото бях свикнал, я погледна любопитно, дори подозрително.

— Адски бързо направи връзката между милиарда долари и продажбата на недвижимите имоти.

— Не толкова бързо — възрази Санди. — Антъни ми разказа за семейство Монтейт в хижата, а и чета финансовата преса. Моята научна област е средновековното банкерство и обичам да съм информирана за модерната практика. Това освежава перспективите.

Съмнявах се, че Хари някога е гледал някого с уважение, но сега се вторачи в Санди с интерес.

— Банката на Фугер в Отсбург и разни ей такива?

— Не, не — отвърна Санди недоволно. — Хората винаги казват това. А то е много след моя период. Говоря наистина за средните векове.

— Е, би ли могла от гледна точка на средновековието да обясниш, защо някой би отвлякъл Монтейт заради това, че продава сградите си на консорциум от арабски бизнесмени?

— Вече го казах на Антъни — отговори тя. — Заради печалбата, за пари.

— Е, наистина разсъждаваш като банкер — каза Хари невесело. — И как похитителят ще получи желаното? Би могъл да поиска печалбата на Монтейт или дори целия милиард в замяна на това, че ще го пусне да си ходи. Но това ми се вижда прекалено непохватно. Сделката още не е завършила и за бандитите щеше да е по-добре да изчакат приключването й. Не е лесно да получиш дори по-обикновен откуп, а съдейки по мащаба на операцията, мога да кажа, че те очакват огромна сума. Където и да държи Монтейт парите си, банките веднага биха се усетили, ако той започне да тегли отдалеч. Не биха осребрили чекове на приносителя за големи суми, без да поискат да узнаят какво става. Така че, къде е печалбата им?

— Прав си. Трябва да помисля — каза Санди. — Още едно кафе няма да ми е излишно.

Тя бутна стола си назад, качи крака на масата и задъвка пръста си.

— Ще направиш кафето, нали? — обърна се Хари към мен. — Аз ще отида да поразузная. Няма да се бавя — допълни той и отиде към предната част на къщата.

Запристъпвах тихичко на пръсти, за да направя кафето.

— Не прави така — каза Санди раздразнително. — Опитвам се да мисля. Дръж се нормално.

Струваше ми се, че до голяма степен съм страничен човек за това, което ставаше в кухнята. Сякаш бях драматург по време на репетиция, когато цялото действие е разпределено между режисьора и актьорите. Само дето в този случай аз не бях човекът, написал пиесата. Затова направих всичко възможно да си изиграя ролята добре, макар да нямам големи актьорски способности.

Хари носеше радио, когато се завърна.

— Ще чуем прогнозата за времето — каза той. — Бях горе на покрива. Оттам чудесно се вижда къщата на врага. Не забелязах никакво движение, но къщата изглежда нормално. Прозорците са осветени, а пред нея има три коли. Мисля, че нямат повече от три. Значи още не сме закъснели. Господи, какъв студ е навън! Готово ли е кафето?

Сипах му прясно кафе.

— Финансовият ни гений стигна ли до някакво решение?

Санди се вторачи в него, изтръгната от мислите си.

— Не се ентусиазирай толкова — каза тя. — Пий си кафето спокойно.

После погледна към часовника на китката си.

— Време е за новините. Нали искаш да узнаеш какво ще бъде времето — каза тя и отново потъна в мислите си.

Кафето беше отвратително, но тя го пиеше, без да покаже с нещо, че е усетила вкуса му.

Хари пусна радиото и се чу музика. Санди се протегна и го нагласи на друга станция, без да излезе от интелектуалната си нирвана. Чухме новините на СВС. Богатата на нефт Албърта все още бе ужасена от сумата, която бе платила на федералните ковчежници. Монреал все още бе канадската столица на банковите обири, а бейзболният отбор на Торонто не играеше достатъчно добре. Снежната буря, която трябваше да пристигне от Съединените щати и бе засегнала Онтарио, сега се изместваше на северозапад, така че Източно Онтарио и Квебек вероятно щяха да се отърват от нея. Това означаваше, че може би и ние ще се измъкнем от бурята, тъй като езерото се намираше в Източно Онтарио, на около трийсет мили от река Отава и границата с Квебек.

— Е, това вече е нещо — каза Хари. — Може да получим…

Радиото го прекъсна:

— Господин Джон Монтейт — каза говорителят, — чието отсъствие от Торонто тази седмица доведе до спекулации в бизнес кръговете с оглед на очакваната продажба на голям брой офиссгради из цяла Канада, направи днес сутринта изявление, съобщаващо, че сделката ще бъде сключена тази седмица. В изявлението, предадено от офиса му в Торонто, се казва, че той самият ще се върне в града след два дни, за да подпише договора, чиито последни подробности се уточняват в момента лично от господин Монтейт на поверителна конференция. Монтейт не съобщи къде са се провели преговорите, нито с кого е преговарял.

С това новините приключиха, а аз загасих радиото с леко разтреперана ръка. Седяхме вторачени в безмълвния и малък уред на модерната технология, който ни бе нанесъл такъв удар, сякаш бе пещерата в Делфи, където оракулите правели предсказанията си.

Хари запали нова цигара, макар че старата все още димеше в пепелника, запалена само преди минута.

— Какво, по дяволите, означава това? — запита той раздразнено.

— Нямам представа — отговорих.

— Бинго! — възбудено извика Санди и се изправи бавно, сякаш излизаше от транс. — Ще разсъждавам на глас. Но не говорете. Въобще не се обаждайте. Това е отговорът. Проклетият отговор.

Тя взе цигарата от пепелника и се заразхожда из кухнята, обяснявайки ни отговора.

— Монтейт продава на арабите имоти за един милиард долара. Изчислено е, доколкото въобще може да се изчисли подобно нещо, че той лично ще спечели около триста-четиристотин милиона. Проста работа. Похитителите казват на Монтейт да нареди на арабите да платят откупа — да кажем около сто или двеста милиона — директно в банковите сметки, държани от бандитите.

Санди стоеше с отпуснати ръце и цигара в устата и ни гледаше триумфално. После извади цигарата и продължи обясненията:

— Дялът на похитителите отива в Насау или Швейцария, в една от онези непристъпни банки. Купувачът си запазва оригиналната сделка с Монтейт. Самият Монтейт получава вероятно половината от очакваната печалба, но също така получава жена си и дъщеря си. В същото време никой друг не узнава нищичко по въпроса.

Хари изглеждаше полузаспал, отпуснат назад в стола, чиито предни крака стърчаха във въздуха, и с притворени очи. Това означаваше, че осемте цилиндъра на мозъка му работят на пълни обороти, но единственото, което каза, беше:

— Мили боже, и всичко това става точно под носа ми!

От своя страна аз бях зашеметен от количеството пари, за които ставаше дума, и то не толкова от сделката, колкото от сумата, която Санди смяташе, че ще получат похитителите.

Най-после успях да проговоря:

— Как могат да направят подобно нещо? — запитах. — Как могат да се надяват, че ще се измъкнат?

Санди прояви изключително търпение.

— Какво би могло да ги спре?

— Ами първо Монтейт. Той може да спре чека, нали? Точно както аз мога да спра написан от мен чек. Или пък сделката да бъде счетена за невалидна, тъй като той е действал по принуда. Веднага щом се освободи, би могъл да си върне парите.

— Парите вече ще са преминали в други сметки, а първите плащания ще са приключени. Няма да има никакъв начин да се противодейства, след като парите са се задвижили. Освен това похитителите могат да прикрият следите си по хиляди начини: да ги обърнат в злато и обратно в пари, в която и да е сутрин, на който и да е пазар за злато. По-лесно е, отколкото да откраднеш стереоуредба от магазина — само се опитай да я скриеш под палтото си. Чиста работа, адски чиста. И точно затова са убили Брус.

Казвайки това, Санди загуби самообладанието си и избяга от кухнята през вратата, която водеше към задния коридор.

— Мили боже! — възкликна Хари. — Трябва да действаме бързо.

Осемте му цилиндъра ме бяха оставили далеч назад. Нямах идея дали трябва да се движим бързо, бавно и дали въобще да се движим. Казах му го.

— Нещата стоят така — каза той. — Те мислят, че ако успея да се добера до телефон, ще повикам ченгетата. Изявлението на Монтейт, вероятно предадено в офиса му под тяхна диктовка, съобщава на ченгетата, че и при най-малка намеса от тяхна страна госпожа Монтейт и дъщеря й ще бъдат убити. Това е идея за докарване на противника в задънена улица, докато парите се задвижат, а както Санди подчерта, това означава, докато не изчезнат от любопитните погледи.

— Какво им дава това? — запитах. — В онази къща не могат да бъдат в безопасност завинаги.

— Не — съгласи се Хари. — Не могат. Но вероятно на голямата клечка, която стои зад тази история, въобще не й пука, тъй като не се намира в къщата. Не мислиш, че шефът им също е с тях, при положение че няма нужда да е там, нали? Той си върши работата отвън. Може да ръководи операцията по телефона от която и да е страна. Подчинените му няма нужда да знаят къде се намира босът. Той просто им се обажда от време на време, за да изслуша докладите им. А сега са определени последните етапи, вероятно и времето е разчетено. Той ги кара да прережат телефонните жици, защото единственото, което може да направи сега, е да седи и да чака да види как ще протече операцията. Планирал е всичко до последната подробност, а когато броенето започне, ще наблюдава как ракетата се придвижва към определеното си местоназначение. Или по-точно казано — как парите се придвижват към мястото, което той им е определил.

Хари ми се ухили със същата подигравателна усмивка, която при всички обстоятелства би се появила на лицето му, независимо дали току-що е чул, че ще бъде разстрелян на разсъмване, или пък че конят му току-що е спечелил състезанието.

— Е — каза той, — струва ми се, че броенето е започнало. Какво ще кажеш?

Стори ми се, че виждам недостатък в историята.

— Но похитителите, които и да са те, няма просто да си седят в къщата и да рискуват живота си, за да може шефът им да забогатее.

После се сетих още нещо.

— Тозети в къщата ли е? Той ли стои зад това?

Хари се ухили отново, този път подигравайки се на мен, а не на себе си.

— Тозети не е в къщата, но и бездруго той не е нашият човек. Не той е накарал хората на Коле да ме доведат тук. Самият Коле го направи. Тозети просто действаше под заплаха — заплаха, отправена към красивата му племенница. Бил избран, за да направи промяната в сделката с имоти. Той също е в този бизнес, не помниш ли? Бил подходящ, тъй като имал племенница, хубаво, впечатлително момиче, студентка в университета в Италия. Точно затова Червената бригада е толкова лоша имитация — била е сглобена само за да я вкарат вътре. После ги подмамили да дойдат тук, за да съберат пари за каузата, или някаква подобна дивотия.

Почти заекнах, докато бързах да му обясня, че цялата му схема е погрешна.

— По дяволите, Хари, как въобще би могъл някой да се добере до всички тези факти? Само КГБ или ЦРУ могат да сглобят нещо подобно, а и то би отнело поне година планиране, дори и с техните компютърни системи.

Долових в гласа на Хари по-тежък сарказъм от обичайния.

— Подценяваш собствената си страна, Антъни. Ние също имаме компютри и един-двама способни мъже дори в Лондон.

Дрезгавият му глас стана толкова провлечен, сякаш преди малко бе пил успокоително, което вече започваше да дава ефект.

— Аз самият също бих могъл да уредя нещо подобно, нали, Джон?

— Искаш да кажеш „Антъни“ — поправих го объркано, но друг глас заглуши моя.

— Да, Хари, вярвам, че би могъл — каза гласът зад мен. — Но аз винаги съм поддържал мнението, че ако едно нещо си заслужава да бъде направено, то човек би трябвало да го свърши лично.

С тези думи през вратата влезе Джон Хенидж. В ръката си, така елегантно и внимателно, сякаш бе порцеланов кафеник от времето на кралица Ана, държеше автомат, който изглеждаше ужасно недодялан в дългите му бели ръце.

— Господин Мур, моля ви, не ставайте — каза той. — Хари, ти се прояви като много лошо момче. Мислех си, че съм те изпратил в Япония или някое друго далечно място.

Той застана неподвижно и бързо се огледа наоколо.

— Къде е момичето? Чух я тук преди минута.

Внезапно всички светлини загаснаха, а някъде из къщата една от пушките изтрещя три пъти.