Дж. К. Майо
Ловен сезон (20)

Глава двадесета

Събудих се забързано, после се успокоих. Погледнах зад себе си, където на почтително разстояние от нас се движеше някаква кола.

— Просто кола — казах.

— Може и така да е — отвърна Санди. — Но сме твърде близо до мястото, накъдето сме тръгнали. Освен това е прекалено рано, за да има хора на път.

Отново погледнах назад. Беше зелен „Буик“ комби с черен покрив от грапава пластмаса. В него имаше четирима мъже. Съобщих това на Санди.

— Вероятно бързат да хванат влака до работата си — добавих успокоително.

— Никой не минава оттук, за да хване влака — отвърна тя.

— Е, може да отиват на работа с кола — казах.

— Каква е колата? — внезапно запита плешивият.

Той се опита да се обърне, за да я види, но въжето не му позволи.

— Зелен „Буик“ с черен покрив — отговорих.

— Ха! — възкликна той. — Неприятностите ви започват.

— Какви неприятности? — запита Санди.

— Това е колата на Палумбо, сладурче.

— Кой е Палумбо? — попитах и отново погледнах назад.

Зелената кола все още се движеше на прилично разстояние от нас по криволичещия път. Очевидно шофьорът бе достатъчно интелигентен, за да знае, че няма смисъл да се опитва да ни изпревари, докато не стигнем права отсечка в пътя. На мен ми изглеждаше съвсем безопасен. Защо трябваше да се доверявам на плешивия?

— Палумбо е ужасен грубиян — каза Шарл.

— Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място? — запитах го.

— Имаш пушка. Можеш да го разкараш от пътя.

Замислих се върху това. Ако наистина колата беше на Палумбо, в какво положение беше плешивият? След телефонния разговор, който бе провел, положението му определено не беше много розово. Беше докладвал, че сме мъртви, мисията — изпълнена, а той самият обратно на път заедно с ранения. Ако ни хванеха, щяха да се уверят, че ги е излъгал и ни е завел до мястото край река Отава. Мястото, където държаха семейство Монтейт.

Ако това беше колата на Палумбо, за плешивия щеше да е чудесно аз да използвам пушката и да ги премахна от пътя ни. От друга страна, с нищо нямаше да му навредя, ако застрелям кола с четирима невинни пътници, което пък щеше да причини доста неприятности на мен и Санди впоследствие. Освен това той вече знаеше достатъчно за Санди и мен, за да е сигурен, че това щеше да създаде доста проблеми между нас. Можеше да ни изкара от равновесие и да ни попречи да продължим, особено ако откриехме, че сме убили или ранили четирима спазващи законите канадци без никаква причина.

Споделих с тях всички тези неща. Не можах да разбера нищо от реакцията на Шарл. Той мърдаше неспокойно, ограничен от въжето, усмихваше се нервно от време на време без връзка с това, което казвах.

Санди хапеше устни. Беше напрегната и изморена от дългия път през нощта, но не това влияеше върху шофирането й. Усещах притеснението й по различните движения на колата. Вниманието й отчасти бе съсредоточено върху колата зад нас и тя или забавяше повече от необходимото на завоите, или ги взимаше прекалено бързо и широко, натискайки спирачката на неподходящи места от пътя.

— Какво мислиш? — запита тя.

— Колко още ни остава? — обърнах се към плешивия.

— Около седем километра — отговори той.

— Пътят такъв ли е през цялото време, или има права отсечка някъде напред?

— Да — отговори той. — След малко има права отсечка.

— Добре — казах на Санди. — Мисля, че трябва да се уверим. Когато ти се отдаде възможност, позволи им да ни задминат.

— Разумно ли е? — попита тя.

— Откъде, по дяволите, да знам?

Тя отново прехапа устни, а плешивият се ухили.

Проверих дали манлихерата е напълно заредена, поставих пистолета встрани на задната седалка, а другият — отдолу. Имахме достатъчно огнева мощ, ако се наложеше да стреляме.

Взехме следващия завой и пред нас се откри права отсечка, дълга над един километър.

— О, Господи! — каза Санди. — Ето я.

— Справяш се чудесно — казах. — Остави ги да ни надминат, ако искат.

Те бързо приближиха към нас, задминаха ни, после намалиха и две лица надникнаха от задния прозорец. Санди натисна спирачката и волвото леко поднесе по снега. Колата пред нас ускори напред по пътя, смали се и изчезна в далечината.

— Засада — тихо прошепна плешивият. — Това е колата на Палумбо.

— Карай бавно — казах на Санди. — Потърси място, където да излезем от пътя.

— Какво място? — попита тя.

— Каквото ще да е. Ето там — от другата страна на пътя. Опитай там.

Колата зави и се плъзна към дебелия сняг и празното място между дърветата встрани от пътя, където предните колела заораха, сякаш шокът бе преминал през гумите до джантите. Санди изруга, опита се да завие и натисна спирачката, а колата поднесе надолу с ужасяващ скърцащ звук, който напомняше удара на метал върху камък.

— По дяволите! — изругах и аз. — Колата ни трябва да е в движение.

— Е, определено съжалявам за това — провлече Санди. — Трябваше да ми го кажеш или да ми напишеш бележка по въпроса.

— Добре — отвърнах. — Извинявай. Това е здрава кола, вероятно нищо не й е станало.

После насочих вниманието си към плешивия.

— Те ще те убият, Чарли, нали?

Той спря да хапе устната си.

— Да, ще ме убият. Прекарах ги доста лошо. Направо не знам как стана така, че го направих.

— Нервите ти се скапаха — обясних. — Ако ти дам колата, какво би направил?

— Ще я подкарам далеч оттук с такава скорост, с каквото не е била шофирана никога преди — отговори той. — Това някаква шега ли е?

— Не. Ние отиваме в гората, а ти изчезваш с колата. Става ли?

— Разбира се — отвърна той. — Просто ме развържи, и то по-бързо.

— Санди? — запитах.

— Може би — отговори тя. — Може би. Да.

Тя отвори вратата си и излезе. От другата страна на пътя започваше гората. Извадихме бързо снегоходките, ските, раниците и всичко друго, което можеше да ни послужи сред дърветата. Преди това обаче прерязах въжето на плешивия, за да може да раздвижи ръцете си и да се приготви да ги използва. Когато се приготвихме, прерязах и въжето около тялото му, а той сковано се премести на шофьорското място.

— А пистолет? — запита Шарл.

— Тръгвай — отговорих.

Последвах Санди в гората. Покрихме се сред падналите дървета и зачакахме, загледани в пътя. Плешивият измъкна колата от камъните. Направи го добре, като даваше на заден само когато наистина се налагаше. После подкара внимателно, за да не издере картера в гранита. Стигна до пътя, обърна колата и се отправи натам, откъдето бяхме дошли. Увеличи скоростта и изчезна от погледите ни като прилеп, изскочил от ада.

— Оставихме следи в снега — каза Санди.

— Те няма да търсят следи — отвърнах. — На пътя си личи идеално, че сме обърнали колата и сме поели обратно.

— Почти се надявам той да успее — каза тя.

— Дано — съгласих се. — Колкото по-далеч стигне, толкова по-добре за нас.

— Да, така е.

Санди огледа многобройните вещи, проснати върху учудващо широко пространство, които представляваха оборудването за импровизираната ни експедиция.

— Защо не съберем всичко това, докато ми обясниш какво ще правим сега — предложи Санди и внезапно се прозя. — Освен дето ще заспим — добави тя.

— Трябва да тръгнем веднага след като колата им мине покрай нас.

— Все още мога да се движа, но откъде си сигурен, че колата им ще мине оттук?

— Не съм. Надявам се. Ако ни чакат надолу по пътя, а ние не се появим, би трябвало да се върнат и да потърсят колата.

Замислих се и за нещо друго.

— Започвам да мисля, че май трябваше да дам на плешивия единия пистолет.

— За да могат да се изпозастрелят един друг?

— Да. Имам пистолет и пушка, а и ти имаш пистолет.

— Не, нямам. И двата пистолета са у теб, Антъни.

Замислих се и си припомних как бях подредил двата пистолета — единият встрани от задната седалка — него бях взел със себе си, а другият — отзад, където го бях забравил.

— Значи Чарли си има пистолет — каза Санди, след като й обясних положението.

— Ако го намери.

— Ще го намери. Ще го подуши от сто метра.

Чу се звук от кола, която приближаваше към нас. Снишихме се в прикритието си и се загледахме в пътя. Зеленият „Буик“ стигна до мястото, където бяхме обърнали колата, намали, после промени решението си и потегли бързо напред.

— Слава богу! — възкликнах.

— Добре, но все пак трябва да изчезваме оттук и да вървим към мястото, където отиваме — каза Санди.

Беше права. Събрахме всичко, което бяхме разхвърляли около себе си.

— Хайде да навлезем в гората — предложих. — Можем да заровим в снега всичко, от което не се нуждаем.

— Добра идея — съгласи се Санди.

Натоварихме се и поехме сред дърветата. Отначало вървяхме бавно, защото земята беше застлана с изгнили дървета под снега, но когато се изкачихме на около петдесет метра и стана равно, вървенето се улесни. Снегът не беше толкова дълбок, колкото при езерото, а и въздухът беше доста по-топъл, макар вече да се намирахме близо до границата с Квебек.

Гората се поразреди и най-после забелязахме, че дърветата в нея са брези и борове. Скоро намерихме гъст храсталак, където скрихме ските и остатъка от излишния товар, който носехме.

Все пак взехме палатката, която плешивият и приятелите му бяха приготвили за нашата смърт чрез замръзване, взехме и спалните си чували, защото, макар и да се намирахме само на няколко километра от мястото, където бандитите държаха отвлеченото семейство Монтейт, Санди бе шофирала цяла нощ и сега едва се държеше на краката си. Поне тя трябваше да си почине малко, а и на мен почивката нямаше да ми се отрази лошо.

Възможно бе Палумбо и другарите му в зеления „Буик“ да се позамислят отново за мястото, където бяхме обърнали колата, или пък да пипнат плешивия и той да ни издаде. Реших обаче, че и двете възможности не са твърде вероятни, а и бездруго нищо не можехме да направим по въпроса. До известна степен се намирахме в капан. Не можехме просто ей така да нахлуем в щаба на похитителите, за да избегнем нападането ни в гръб, и макар Санди да беше упорита, не може да стигне надалеч. Нямахме друг избор, освен да се покрием за няколко часа, оставяйки в снега зад себе си ясни следи.

В този момент се намеси времето. Заваля сняг. Скоро беше достатъчно силен, за да покрие следите ни, затова продължихме малко по-уверено, но все пак се оглеждахме за място, където палатката щеше да е колкото се може по-незабележима. Най-после го намерихме: нещо като хълмче, което щеше да скрие палатката от едната страна, като другата бе защитена до известна степен от гъстата брезова горичка.

Разчистихме снега със снегоходките, които бяхме донесли не толкова, защото очаквахме, че ще ги използваме, а защото бяха адски леки. Веднага щом издигнахме палатката, накарах Санди да се пъхне в спалния си чувал, докато аз затопля малко супа на цилиндричния газов котлон. Тя изпи супата си и почти веднага заспа. Увих се с другия чувал и седнах на входа на палатката, като вдигнах ципа почти до края и се загледах в падащия сняг.

Налагаше се малко да помисля.

Късметът и еуфорията от началния успех ни бяха довели дотук, но сега еуфорията се бе изпарила, а и късметът сигурно щеше да ни изневери, ако се набутаме в бърлогата на звяра, която със сигурност бе натъпкана с лудите глави на Габриела от Италия, Палумбо и гангстерите му от зеления „Буик“, а защо не и от Востер и неговите главорези.

Освен това съществуваше и нещо, по което не бях напълно искрен със Санди. Бях отлагал въпроса какво ще правим, когато стигнем дотам отчасти защото не вярвах напълно, че плешивият не ни води по фалшива следа, докато зелената кола не се появи зад нас, и отчасти защото късметът и импровизацията ни бяха помогнали вече веднъж и можеше отново да ни изкарат от бъркотията.

Струва ми се обаче, че основната причина, поради която отлагах да направя определен план за действие, бе, че аз самият бях раздвоен. Ако успеехме наистина да намерим къщата, където държаха семейство Монтейт, най-разумният ход бе да отидем с новината си в полицията. Дори ако Санди бе твърдо решена да води личната си война, тя нямаше да може да направи нищо повече, след като и полицията се появи на сцената.

Това, което ме въздържаше обаче, бе, че не споделях увереността на Санди, че Хари Сидал ще се окаже човека зад тази история. Откак покойният Коле и хората му се бяха появили в истинския си облик, ми се струваше, че Тозети е по-подходящ за главната роля от Хари. Макар за обективното ухо на Санди и дори за моето, докато й разказвах за него, Хари да изглеждаше най-вероятният кандидат за Главния, и макар да знаех, че е в състояние да проведе една толкова сложна операция, стига да иска, цялото ми същество се противеше на тази идея. Не харесвах доста неща у Хари Сидал и това, което представляваше, но инстинктът ми подсказваше, че у него има и нещо, което ценя. Не исках този инстинкт да се окаже погрешен. Щях да се придържам към него, докато узнаех със сигурност как стоят нещата.

Логично всичко това означаваше, че трябва да считам Хари за ангелче, докато не се уверях в сатанинството му. По някаква причина той не бе искал да замесваме полицията. Играеше си собствената игра, но колкото и потаен и безцеремонен да бе с мен, ми бе доверил тайната за присъствието си в Канада. До известна степен това ме правеше негов съюзник и тук отново се връщаше въпросът за предателството. Щеше да ми е адски трудно да го предам, докато не узнаех със сигурност, че имам повод.

Все още имаше един курс на действие, който трябваше да следваме, преди да вземем някакво решение. Трябваше да намерим къщата, описана ни от плешивия: голяма, изолирана сграда, наречена „Къщата на Камерън“ на името на семейството, което я бе построило. Беше една от четирите или пет къщи, разположени на огромно пространство земя, и както повечето канадски вили — на брега на някое езеро. „Къщата на Камерън“ се намираше на висок хълм в западния край на езерото.

Взимайки предвид разстоянието, което бяхме изминали от пътя, тя надали бе на повече от пет-шест километра от мястото, където бяхме в момента, вероятно дори и доста по-малко. Тази мисъл ме направи неспокоен.

Санди спеше дълбоко. Имаше да наваксва твърде много часове. Снегът все още валеше и бе достатъчно силен, за да се загубя, ако не внимавах. Оставих бележка на Санди, в случай че се събуди, в която й съобщавах, че ще се върна до един час.

Взех пушката, проверих я и излязох от палатката. Бяхме дошли от запад и припомняйки си информацията, дадена ни от плешивия, реших, че ако вървя на юг, ще стигна до езерото. Беше доста груб начин за ориентиране, но разстоянията бяха малки и смятах, че имам шанс да намеря езерото.

Дълбочината на снега варираше. На места бе достатъчно плитък, за да го разритам встрани, а другаде ми се налагаше да вдигам високо крака. Но работата не беше тежка и напредвах успешно. Бях закачил чифт снегоходки на рамо, в случай че ходенето станеше прекалено трудно, но никога не бях обувал такива и не знаех дали въобще ще мога да ги използвам. Оказа се, че най-добра работа ще ми вършат като означения. Първата оставих на четвърт, а втората на половин километър от палатката, за да имам ориентир, когато настъпеше време да се връщам.

Земята започна да се спуска надолу и внезапно наклонът стана стръмен, а дърветата изчезнаха. Подхлъзнах се и когато си възвърнах равновесието, видях на около половин километър къщата, която стоеше точно срещу мен. Отначало я виждах само като неясна форма, но постепенно гледката се изясни и осъзнах, че снегът отслабва. Докато стоях и наблюдавах къщата, снегът спря напълно и слънцето се показа.

После всичко стана сякаш изведнъж. Тъкмо преди да се обърна и да тръгна към укритието на дърветата, видях как някакъв човек се катери по наклона под мен, а зад него слънцето блестеше върху черната вода на езерото. Върнах се нагоре колкото се може по-бързо. Стигнах до върха и се скрих зад едно дърво. Не беше достатъчно дебело, но поне не можеха да ме видят така ясно, както ако стоях на голия сняг. Когато отново огледах склона, катерещият се гледаше нагоре. Зачудих се дали ме е видял, или просто си избираше маршрут.

Той хвърли поглед през рамо и промени курса, идвайки право към мен под остър ъгъл. Запълзях назад. Докато го правех, той вдигна глава и видях кой е.

— Хари — извиках. — Тук е Антъни Мур. Имам пистолет.

— Слава богу! — възкликна той.

Гласът му беше дрезгав шепот. Той ускори ход, а аз застанах на колене.

— Залегни, идиот такъв! — изръмжа той. — Бързо изчезвай назад!

Той се хвърли по очи и остана да лежи, дишайки тежко за момент, после пропълзя към дърветата, надигна се и пробяга покрай мен, докато навлезе около двайсет метра навътре в гората.

— Стой там — нареди ми той. — Дръж си очите отворени, но не се показвай.

Чувах тежкото му дишане, докато се възстановяваше от усилието, което бе положил, за да изкачи хълма. Погледнах през езерото към къщата. Беше голяма, тухлена, с веранда, опасваща първия етаж, и друга в предната част на втория. Нещо помръдна в крайчеца на окото ми и погледнах надолу.

— Двама мъже — казах на Хари.

Той стана и се премести сред дърветата.

Мъжете вървяха по неговите следи в снега. Носеха пушки. Спряха за момент, когато видяха, че следите му се качват по хълма, после тръгнаха отново.

Хари застана до мен.

— Имаш ли и друго оръжие? — запита той.

— Нищо, освен един нож.

— Дай ми го — нареди той, протегна ръка и я разтърси нетърпеливо.

Извадих ловджийския нож от калъфа и му го подадох.

— Стой ниско и ме следвай — каза той.

Тръгна обратно към мястото в гората, където бе почивал, и вървеше между дърветата, така че стъпките в снега започваха оттам, където бе спрял за първи път. Носеше яке с качулка, но иначе бе лошо облечен за това време, с прогизнали градски обувки и раиран костюм, залепнал от мокрота към краката му.

Скривалището ми не беше много добро. Пропълзях няколко метра назад, докато се покрих отчасти зад паднало дърво, отрупано със сняг. Ако погледнеха надолу, щяха да ме видят. Същото можеше да стане и ако спрат да починат, както бе направил Хари. Пушката ми не бе заровена в снега, но не беше в удобно за стрелба положение. Тъкмо щях да я наглася, когато чух гласовете им, затова застинах неподвижно, надявайки се да извадя късмет.

Изкачиха се шумно до върха на хълма, задъхани, но все още бърборещи. Звучаха в доста по-добра форма от Хари. Говореха на италиански. Надникнах през заснеженото си укритие и ги видях. Бяха много млади. Осъзнах, че сигурно са хората на Габриела — имаха неопитен вид и бяха развълнувани, а това означаваше, че не е възможно да са част от професионалния екип, който Коле бе ръководил. Носеха шапки с козирки, канадки и карирани ризи под тях. Видът им беше на ловци, преследващи елен. Но плячката им бе Сидал и те се отправиха по следите му, без да поглеждат вляво или вдясно. Пушките, които носеха, за да допълнят маскировката си, не бяха от изтънчените оръжия, с които модерните терористи от Червените бригади са свикнали. Бяха по-тежки от манлихерата и щяха да направят ужасни дупки в Хари Сидал, ако момчетата ги използваха както трябва. А Хари имаше само нож.

Излязох от леговището си и ги последвах. Стори ми се, че не се справям добре с работата си. Под тежестта ми пращяха клончета, а краката ми нямаха инстинкта на планинар за стъпване на безопасно място, също както очите ми не казваха нищо за дълбочината на снега. Попадах в пълни със сняг дупки и се препъвах в паднали дървета тромаво, вместо да се нося леко и безшумно, преследвайки враговете, прелитайки подобно на сянка от дърво на дърво като ловък индианец.

За щастие момците от Червените бригади бяха също толкова неопитни и тъй като бяха двама, си позволих да вярвам, че вдигат два пъти повече шум от мен. Окуражен от тази оптимистична мисъл, се придържах колкото се може по-близо до тях. Движех се по маршрут, успореден на техния, малко по-назад. През цялото време не ги изпусках от поглед, а понякога виждах и Хари.

Зачудих се какво би трябвало да направя. Помислих си дали ако ми се отдаде възможност да стрелям по единия, би трябвало да се възползвам от нея. Но тъй като очевидно момчетата твърдо бяха решили да пипнат Хари и макар да бяха въоръжени, нито един от двамата не се бе опитал да го застреля, не бях абсолютно убеден, че мога да ги убия хладнокръвно.

Разказът на Тозети ме бе оставил с впечатлението, че групата хлапета от Червените бригади не е особено печена и вероятно с изключение на водача им няма голям опит. Усетих сериозно нежелание да причиня смъртта на запален по политиката студент, който все още не се е превърнал във фанатизиран анархист, убиващ в името на революцията.

Затова просто продължих след тях, придържайки се колкото се може по-близо.

За моя изненада събитията се развиха неочаквано бързо. Хари внезапно се появи пред очите ми, катерейки се по малко хълмче. Стреснато забелязах, че същото това хълмче бе един от ориентирите ми. Точно зад него се намираше мястото, където бяхме опънали палатката и където спеше Санди.

Забравих за предпазливостта и тръгнах бързо сред дърветата, за да изляза зад Сидал и преследвачите му. Доколкото успях да видя, Хари се катереше нагоре с мъка, пързаляйки се по снега. Италианците забързаха, очевидно убедени, че са го пипнали. Той също ускори ход. Изглеждаше, че след минута ще премине върха. Един от италианците вдигна пушката си и изкрещя нещо. Хари се препъна, тръгна отново и пушката експлодира.

Застинах.

Хари падна на снега, сякаш бе захвърлен там. Просна се по лице, а краката му потрепериха. Тялото му се сгърчи конвулсивно, завъртя се и той остана да лежи по гръб. Беше абсолютно неподвижен.

Италианците се спогледаха и тръгнаха напред. Последвах ги. Яростта премахна скрупулите и изостри сетивата ми. Вървях леко и уверено, сякаш бях роден в тази гора, и бързо съкращавах разстоянието между нас. Когато младежите стигнаха до подножието на склона, аз се намирах достатъчно близо, за да стрелям. Скрих се от погледите им зад една бреза, макар че ако се огледаха внимателно, веднага щяха да ме видят, и вдигнах пушката до рамото си.

Кръвта от челото на Хари бе потекла по снега. Левият му крак беше сгънат в коляното, а лявата му ръка бе разперена настрани. Десният му крак бе изкривен гротескно, а дясната ръка — забита в снега, сякаш се бе опитвал да се задържи за живота.

Все още дишаше, с къси, измъчени хрипове и дълго разстояние между тях. Фактът, че все още беше жив, изглежда, обърка италианците. Онзи, който го простреля, каза нервно нещо на другия, който поклати глава, когато му отговори. Първият застана над Хари, държейки пушката си небрежно с една ръка и жестикулирайки с другата. Вторият отстъпи назад и бавно вдигна пушката.

Хари се надигна на левия си крак и дясната му ръка проблесна към стомаха на младежа над него. Ударът беше страхотен. Дори аз успях да го чуя, преди италианецът да изпищи. Той изпусна пушката и се вторачи в ръката на Хари, все още държаща ножа и обляна в кръв. После падна бавно върху Хари, като изкриви ръката му с тежестта си. Момчето се изви и видях как кървавият нож излиза от него. Писъците спряха, но агонията му продължи и звуците, които издаваше, бяха ужасни.

Другият италианец сякаш се бе вкоренил на мястото си подобно на дърветата около него. Хари търколи умиращия младеж встрани от себе си и другият започна да стреля безразборно. Държеше пушката си отпуснато и при всеки изстрел дясната му ръка отскачаше силно. Имах чувството, че няма начин да не изкълчи рамото си. Той изпрати три изстрела към гората, преди да застана зад него и да стоваря приклада върху главата му. Младежът се отпусна на колене, издаде някакъв странен звук — смесица между въздишка и вик от изненада, после го фраснах отново и той се просна на снега.

— Дотук добре — каза Хари, като взе шепа сняг и избърса кръвта от лицето си.

После седна и се огледа наоколо.

— Страхотна касапница — добави той и посочи към момчето, което бях ударил по главата. — Не знам дали спаси моя живот или неговия, но благодаря за помощта.

Той се вгледа в ръката си, покрита до лакътя с кръв и все още стискаща ножа. Просто я огледа, но не реагира по друг начин.

— Благодаря ти и за ножа — каза Хари, все още вторачен в ръката, която бе нанесла удара. — Никога преди не съм правил подобно нещо.

Не само ръката му, но и той целият бе покрит с кръв — кръвта от трупа, проснат до него на снега, и кръвта от собствената му рана, която засъхваше по лицето му. Снегът, с който я избърса преди малко, едва бе почистил очите му.

— Мислех, че са те очистили — казах. — Куршумът трябва да е минал на косъм от теб. Просто не разбирам как не те уцели. Ти падна, сякаш си бил ритнат от муле.

— Въобще не ме докосна — отвърна Хари. — Играех си ролята. Срязах си челото с ножа, когато паднах. Трябваше да изглеждам убедително.

После почти извинително, сякаш се страхуваше, че ще се надсмея над актьорските му способности, добави:

— Раните по челото кървят много.

— Искаш да кажеш, че той въобще не те уцели?

— Или не ме уцели, или е искал да стреля над главата ми, за да ме спре. Мислех си, че малкият кретен никога няма да посмее да стреля.

Вторачих се в него. Забелязах потрепващата, презрителна усмивка на лицето му.

— Какво мислиш? — запита ме той. — Че нямаше да стреля отново, за да ме убие, ако се бях качил по хълма?

Беше ми нужно известно време, за да осмисля всичко.

— Преструвал си се, че се спъваш по снега? Опитвал си се да го накараш да стреля по теб? Имам предвид — ти си го накарал да го направи?

— Не съм го карал да прави нищо. Просто улесних ситуацията. Той натисна спусъка.

Сетих се за нещо друго.

— Ти пое ужасен риск, Хари.

— Да-а — провлече той и се ухили. — Но не чак толкова. Той трябваше да стреля само веднъж и щеше да го направи прибързано. Беше просто едно хлапе, определено не снайперист. Типове като него не си падат по стрелба с пушка. А и аз трябваше да направя нещо.

Погледнах към хлапето, момче, участващо в мъжка игра. Но и това не изглеждаше съвсем вярно. Имаше войници на неговата възраст, и то доста добри. Беше млад и опасен, но бе надхитрен от стария боец. Защо трябваше да се притеснявам от това?

— Прав си — казах. — Положението беше или ти, или той.

— Може би — отвърна Хари. — Но само може би. Възможно е самият той да не е знаел какво възнамерява да направи. Но никога вече няма да го узнае.

Хари се изправи на крака.

— Все още кърви — каза той, като постави ръка на челото си. — Имаш ли аптечка? Къде е колата?

— Няма кола, пеша сме, но в палатката има аптечка.

— Няма кола? — учуди се Хари и погледна към дърветата. — Страхотна новина. А кои сте това „ние“? Ти и две ченгета, надявам се.

— Аз и Санди Балдуин. Тя мисли, че ти си злодеят в тази пиеса.

— Бих могъл да бъда. Къде е палатката?

— Зад върха на хълма, на около трийсет метра.

Той отново се вгледа в гората.

— И Санди не е чула изстрела или звуците, които оня момък издаде, когато го изтърбуших?

Сняг или не, изкачих склона като попарена котка. Палатката си беше там и от нея изпълзя Санди, която се изправи и започна да се протяга.

— Здрасти — каза тя. — Страхотно си поспах. Но имах ужасни кошмари.

Тя погледна зад мен и очите й се разшириха.

— И това ли е кошмар? — запита ме тя.

Обърнах се да й представя Хари Сидал, покрит с кръв от глава до пети, ухилен с мрачната си, сардонична усмивка, с която сякаш се подиграваше на себе си и на целия свят, и с обилно кървяща рана на челото.

— Здрасти — каза Санди и протегна ръка.

— Привет — отвърна той. — Аз съм Хари Сидал, злодеят в пиесата.

Ръката й се отпусна и очите й изгубиха топлината си, докато го преценяваше, сравнявайки го с прототипа, който си бе измислила. Проучва го дълго време, но, изглежда, аз бях единственият, който се изнерви. Хари издържа проучването, загледан в нея така, както гледаше към всичко — сякаш тя бе Чингиз Хан, появил се внезапно, или стриптийзьорка, изскочила от сватбената торта.

Най-после Санди взе решение и когато ми заговори, несправедливостта й ме остави без дъх.

— Добре си го фраснал — каза тя. — Но той е на наша страна, нали?

— Да — едва успях да отговоря.

Тя отново протегна ръка към Хари.

— Е, привет — каза Санди.

Хари се ръкува с лявата ръка, тъй като дясната бе покрита със съсирена кръв.

— Не можем да си стоим и да си приказваме цял ден — каза Хари. — Ще дойдат доста хора, за да намерят онези двамата.