Дж. К. Майо
Ловен сезон (2)

Глава втора

Седях объркано на задната седалка на мощния полицейски „Роувър“, който се плъзгаше по крайната лента на пътя за Саутхамптън. Атмосферата в колата бе така тежка, сякаш можеш да я срежеш с нож. Имаше нещо общо с човека, който седеше до мен и чието присъствие очевидно бе причината, сериозно раздразнила главен инспектор Кена.

Когато колата пристигна, за да ме вземе, Кена запита дали може да влезе вътре и да използва телефона. Каза ми, че получил кодирано съобщение по радиото в колата, което искал да изясни. Той влезе и се огледа из стаята, гризейки палеца си с намръщено лице.

Не докосна телефона, а само погледна към него и каза:

— Беше много разумно от ваша страна да ми позвъните обратно в Скотланд Ярд.

— Исках да се уверя, че сте от полицията — отвърнах. — Парен каша духа. Имате ли документи? Имам предвид, колата отвън е цивилна, няма полицейски знаци.

— Разбира се — отговори той разсеяно, все още дълбоко замислен.

Останах с впечатлението, че печели време, докато реши проблема, който го измъчваше.

Най-после извади палеца от устата си, показа ми картата си, седна на канапето, търкайки лицето си с две ръце и се вторачи в килима. Всичко това ми се стори много мило, вероятно защото с име като Кена той очевидно бе ирландец като мен, а и в момента се държеше точно като такъв. Видът му също бе типичен. Беше от онези едри мъже с черна къдрава коса и мургаво, зачервено лице, които можете да видите на запад. Имаше широки рамене, изпълнени с енергия, едва частично прикрити от широкия реглан на палтото му.

— Донегал — изръсих, колкото да кажа нещо.

Той се усмихна кисело.

— Аз или палтото?

— Да, и на двете.

— Така е.

Той се усмихна пресилено стеснително.

— О, по дяволите! — каза Кена. — Хайде да тръгваме.

Изправи се, загърна палтото си и тръгнахме към колата.

Влязохме вътре и той ме представи на шофьора:

— Сержант Гетънби, господин Мур.

Сержантът подкара колата и се вля в трафика със забележително умение. Нямаше никакво място, където аз лично бих могъл да пъхна колата, но на никой от насрещните шофьори не се наложи да отстъпи. За да пътуваме към брега, трябваше да тръгнем на запад, но Гетънби зави обратно към Лондон.

— Къде е трупът? — попитах.

— Остров Уайт — отговори Кена и отново загриза палеца си.

После приключи с това, извади лула от джоба си и започна да я пълни.

— Трябва да се отбием до министерството — съобщи ми той. — Да изкупим греховете си.

Всеки светофар светваше в зелено в чест на сержант Гетънби и когато завихме по улица „Дарламент“, бях почти сигурен, че кракът му не е докосвал спирачката по целия път откъм Кенсингтън.

— Ще се върна след минутка — каза Кена, излезе от колата и изчезна зад мрачния портал на Министерството на вътрешните работи.

Седях в черния „Роувър“ и наблюдавах другите черни роувъри, които влизаха и излизаха от Уайтхол. Изглежда, правителството не използваше нищо друго, освен тях, така както французите използват техните черни ситроени, а германците — черните си мерцедеси. Чаках да чуя шепота на властта в ухото си, пулсът ми да се забърза, а космите по врата ми да настръхнат. Нищо не стана. Уайтхол вече нямаше сила да въздейства на хората. Претрупаните сгради излъчваха измамна атмосфера, подобно на досадни лица, претендиращи да владеят съдбите на хората, докато единственото, на което са способни, е да се справят с прането веднъж седмично.

Главният инспектор се забави повече от минута в пералнята си. Един от портиерите излезе от сградата и леко почука по страничното стъкло. Гетънби натисна бутона и прозорецът се отвори.

— Премести я малко, синко. Държавният секретар чака колата си.

Гетънби го изгледа студено. Лицето му приличаше на айсберг.

— Има достатъчно място — каза той.

Човекът се позамисли за момент и се отдалечи.

— За какво беше всичко това? — попитах.

Гетънби сложи ръка на облегалката, обърна се назад и ме загледа с полицейския си поглед. Той му казваше колко престъпления бях извършил, дали бях твърд по характер или не, какъв бе кредитът ми, дали положението ми в живота би позволило да ме тормозят, без да потърся възмездие, и дали пежото в гаража ми бе застраховано и в достатъчно добро състояние за шофиране.

— Просто се правеше на интересен — отговори Гетънби. — Портиерите са длъжни да наглеждат паркинга, а полицаите се занимават с охраната.

— Да, но държавният секретар ръководи полицията — казах.

Дълбоко зад светлосините очи, някъде вътре в айсберга, проблесна искра. Той наклони глава, за да ми покаже, че е чул забележката ми, и полицейския поглед изчезна. Гетънби беше висок, слаб мъж, двайсетинагодишен, със светлокестенява коса, подстригана много късо, и бяло-розова кожа на издълженото си лице. В него имаше някаква особена бдителност, която, ако въобще някога ходеше на почивка, би го накарала да изглежда като божи дар в очите на старите дами, желаещи да пресекат улицата. Струваше ми се, че тази бдителност никога не го напуска. Имах определено мнение за сержант Гетънби и главен инспектор Кена, но реших засега да го запазя за себе си.

— Според доклада на домакина на ферибота — каза той — възможно е да сте видели как убиват този човек.

— Да, но домакинът не ми повярва — отвърнах. — Защо тогава е направил доклад? На кого е докладвал?

— Той винаги прави доклади. Вие представлявате определен инцидент за него. Той е вписал историята в корабния дневник, а после докладвал на полицията в Саутхамптън. Значи сте видели убийството?

— Ако е същият човек, да, видях.

Гетънби кимна леко и огледа внимателно околностите, сякаш за да се увери, че ИРА не възнамеряват да предприемат нещо, докато той не ги наблюдава. После обърна светлите си очи към мен.

— И веднага отидохте и разказахте на домакина?

— Да — отговорих. — Вие как бихте постъпили?

Очевидно Гетънби бе отговарял на прекалено много въпроси. Полицейският поглед отново се появи на повърхността.

— Постъпили сте точно както трябва — каза той. — Не искаме гражданите да се опитват да вършат работата на полицията.

Замислих се за момент над току-що чутото. Звучеше като успокоение, но също така и като предупреждение.

Гетънби се протегна да отвори предната врата и Кена се качи в колата. Задната врата също се отвори и някакъв човек се качи и седна до мен.

— Здравейте — каза той.

Ако Кена изглеждаше притеснен, когато влизаше в Министерството на вътрешните работи, то сега вече бе сериозно вбесен. Лицето му бе страхотно зачервено, а зъбите му изтракаха силно върху красивата лула. Въпреки това ни представи един на друг с безукорна учтивост:

— Господин Хари Сидал — каза той, сякаш ни запознаваше с най-лошия си враг. — Господин Антъни Мур, сержант Патрик Гетънби. Тръгвай — обърна се той към сержанта. — Вдигни и малко шум, ако се наложи.

Забелязах мигновената промяна в изражението на Гетънби в огледалото. Той завъртя колата и полетя напред като вятър.

— Господин Сидал — каза Кена с излишната енергия на човек, който усилено се опитва да мисли положително въпреки всички неприятности — е от Министерството на вътрешните работи.

— А вие пишете пиеси, господин Мур — обади се Сидал.

— Да — потвърдих.

Отговорът ми беше доста лаконичен. Въпросът на Сидал съдържаше любезна настойчивост и увереност, че ще получи очаквания отговор, присъщи за председател на комисия за интервюта, който добре знае, че вие ще бъдете темата на разговора. Но когато се обърнах да го огледам по-добре, останах със странното впечатление, че сигурно някой друг е говорил. Никога не бях виждал човек, който по-малко да прилича на председател на комисия или на служител на Министерството на вътрешните работи.

Седеше свит в ъгъла на колата, облечен в смачкан шлифер и кафяви, нелъснати обувки. Половината яка на вълнената му риза бе обърната нагоре, а върху нея се виждаше неподходяща шарена копринена вратовръзка, очевидно връзвана прекалено често, чийто възел се намираше на около пет сантиметра под врата му. Сидал имаше широка, снизходителна и леко цинична усмивка, която добре подхождаше на очите му — жълтеникави, прикрити очи, разкриващи смесица от безпристрастна прямота и полузаспала подигравателност. На кръглата му глава имаше сивкава, оредяваща коса, упорита челюст и слабо загоряла кожа, като че ли навремето бе живял под слънчево небе, но после бе променил решението си. Беше ми доста трудно да определя възрастта му — можеше да е и под, и над четиридесет. Изглеждаше небрежен, ленив и със съмнителна репутация и над всичко — умен. Френската дума louche (подозрителен) сигурно е била създадена за Хари Сидал.

За мое учудване той не продължи с въпросите. Очевидно ограничената размяна на реплики му бе казала всичко, което искаше да знае. Вместо това се усмихна учудващо дружелюбно и заговори с Кена:

— Не съм си доспал, господин инспекторе. Дали да не разкажем на господин Мур всичко и да приключим с това? После той може да обмисли историята, а вие да наваксате писмената си работа, докато аз подремна малко.

Кена ни бе изнесъл истинско представление за заетостта си, като постави куфарчето си на колене и се гмурна в купчината документи с очевидното намерение да се отдели от нас. Сега, подобно на раздразнен баща, той въздъхна, свали очилата с тежки рамки и насочи отговора си към предното стъкло.

— Добре, господин Сидал. Вие ли ще му разкажете или аз?

— Смятам, че е по-добре вие да направите това, господин главен инспектор. Все пак е възможно тази работа въобще да не ме засяга.

Кена погледна към мен за момент и после отново се обърна напред.

— Господин Мур, можете ли да опишете човека, за когото смятате, че е извършил убийство в каютата ви?

Това беше неочакван въпрос.

— Значи сте го намерили?

— Не знаем, господин Мур. Бихте ли го описали, моля?

— Добре. Малко под метър и осемдесет, черна коса, причесана гладко назад, сякаш с брилянтин, малка глава, дребно, остро лице…

— Дребно и остро лице? Какво означава това?

— За мен означава, че имаше малък, остър нос и остра брадичка — доста триъгълно лице. Тънки мустаци, каквито рядко се виждат в наши дни. Приличаха на черта от къси косми.

— Какъв цвят бяха очите му?

— Кафяви. Спомням си, защото имаха доста мило изражение, което бе наистина изненадващо, като се имат предвид обстоятелствата.

— Казали сте на домакина, че сте познали дрехите му?

— Точно така. Видях го и по-рано, когато пристигна с колата си на ферибота. Кафяво палто, дебел плетен шап и мека шапка, кафява, с малко по-широка периферия от обичайното.

— И накрая, господин Мур, колата. Казали сте, че той е шофирал черен мерцедес с парижки номер. Защо решихте, че номерът е парижки?

— Имаше цифрата 75. Сигурен съм, че и вие знаете това, господин Кена.

— Защо мислите така? — попита той. — Аз съм лондонско ченге.

Това ми се видя подходящия момент да проверя мнението си за Кена и Гетънби.

— Но не сте обикновени полицаи, нали? Вие със сержант Гетънби сте от специалния отдел май?

Седях облегнат в ъгъла на колата и забелязах реакциите на Сидал и Кена. Сидал не промени изражението си, но се захили тихичко с поклащане на главата, придружено от нещо като подсмъркване. Кена обаче се обърна към мен с повдигнати вежди.

— Защо казвате това?

— Ами например сержант Гетънби. Той ми прилича на човек от военното разузнаване.

— Обяснете ни по-подробно — обади се Хари Сидал.

— Винаги е нащрек, забелязва какво го заобикаля. Дори в паркирана кола наблюдава пътя около себе си. Но не търси неприятности и нищо не се вижда на пръв поглед.

Кена заговори отново:

— Това не е комплимент, приятелче — обърна се той към Гетънби.

Забелязах леката червенина, която се плъзна по лицето и врата на сержанта.

— Ще трябва да ти измислим някаква маскировка — допълни Кена. — Какво друго? — запита ме той.

— Министерството на вътрешните работи и вие — отговорих.

Гетънби загуби концентрацията си за момент. Спряхме на червено.

— Е, и? — попита Кена. — А за мен?

— Не съм сигурен — отвърнах бавно. — Но има нищо. Естеството на проблемите, с които се занимавате.

— Откъде знаете с какви проблеми се занимавам?

— Личи си от държането ви — отговорих простичко.

Кена ме изгледа сериозно.

— А господин Сидал? С какви въпроси смятате, че се занимава той?

Завъртях очи към Сидал, който отвърна спокойно на погледа ми. Жълтеникавите очи сякаш прикриваха не толкова човека зад тях, а историята му.

— Мисля, че е по-разумно да не научавам това — отговорих.

Сидал отмести очи от мен и се усмихна презрително към фабриките на Лондон. Кена се засмя.

— Е, това наричам аз разумно мнение — каза той.

Струваше ми се, че макар повечето въпроси да бяха зададени от Кена, Сидал бе този, който преценяваше отговорите. Почувствах погледа му обратно върху себе си, но не реагирах. Вместо това запитах Кена защо иска да му опиша убиеца от каютата.

— Смятам, че това може малко да ви шокира, господин Мур — каза той. — Сега трябва да огледаме два трупа и доколкото разбирам, той е единият.

Това наистина ме изненада, но осъзнах значението му доста по-късно.

— Защо? — бе първият въпрос, който зададох, а после: — Как е умрял?

— Казаха ми, че е бил застрелян. Ще чуем историята, когато стигнем дотам.

С тези думи той се върна към документите на колената си. Сидал намести глава на облегалката и се приготви да спи.

Лицето му беше напълно безизразно. Наблюдавах го как спокойно затваря очи. Гетънби фучеше забързано по пътя. Започнах да обмислям дали да замина за Канада, или да остана в Лондон и да прочета Пруст, за да видя могат ли книгите му да се превърнат в опера или в цикъл от опери. Размишлявах лениво и постепенно задрямах.

Събудих се, като се питах стреснато дали ченгетата не мислят, че аз съм го убил. Имах предвид човека, когото бяха намерили застрелян. Засега ми се струваше, че не се отнасят с мен като със заподозрян, но пък как ли наистина се държаха със заподозрените? Как ли щях да се държа самият аз, ако наистина бях застрелял някого? Сигурно като сега, ако имах достатъчно самообладание, макар да не разбирах как виновният би могъл да не се издаде. Особено, ако беше в положение като моето — никой не го обвинява в нищо, следователно той няма извинение да бъде раздразнителен. Без съмнение един опитен престъпник е и добър артист, но те знаеха, че не съм опитен престъпник. Отново се отпуснах спокойно.

Здрачаваше се и карахме на фарове по магистралата, обагрена в червено от залязващото слънце. Цялата експедиция започна да ми се вижда интересна и стимулираща по някакъв странен, зловещ начин. Събитията се бяха развили твърде бързо, откак Джоана ме остави в италианския ресторант само преди три часа. Погледнах над рамото на Гетънби към скоростомера. Стрелката сочеше над 150 км.

— Значи сте буден, господин Мур — обади се главен инспектор Кена, чиито документи бяха прибрани обратно в куфарчето му. — Скоро ще стигнем. До първата ни спирка — добави той.

Осъзнах, че след малко ще оглеждам отблизо трупа на застрелян човек. Ентусиазмът ми бързо се охлади.

Гетънби намали скоростта и отби във вътрешната лента. Магистралата свърши и завихме на юг към Уинчестър.

— Търсим полицейски мотор с проблясваща светлина. А, ето го — каза Кена и Гетънби спря роувъра пред паркирания мотор.

Полицаят пристъпи до прозореца на колата.

— Остават ви около десет километра, господине — съобщи той с мек хампширски акцент. — По тесни, криволичещи пътища. Искате ли да ви заведа?

— Да, моля — отговори Кена. — Тесни, криволичещи пътища — добави той на себе си.

Последвахме синята светлина по черния път. Най-после полицаят сви в букова гора. Земята бе твърда от ноемврийския мраз и продължихме право напред, докато стигнахме до полицейска кола, паркирана встрани от пътя. Колата беше бяла, с червени и сини черти по нея. Зад нея се виждаше един „Ленд роувър“, а още по-назад в гората имаше черен мерцедес. Онзи черен мерцедес. Излязохме от колата. Сидал, който очевидно се бе събудил току-що, вървеше зад нас.

Навън ни чакаше група униформени и цивилни полицаи. Бяха закачили мощен фенер на един нисък клон. На задното стъкло на мерцедеса имаше лепенка с „F“ на нея, а на регистрационния номер се виждаше цифрата 75. Кена се представи делово на униформения началник, който на свой ред го представи на един от цивилните, но определено не направи от това светско събитие.

— Моля, свършете работата си, господин Мур — обърна се той към мен.

— Внимавайте къде стъпвате — посъветва ме униформеният сержант, който ме придружи до мерцедеса.

Един от полицаите насочи силен лъч светлина към лицето на мъртвеца.

— Господи! — възкликнах. — Какво е станало с очите му?

— Страхувам се, че враните са, виновни, господине — отговори сержантът. — Пролетно време правят това с живи агнета, ако успеят да ги отмъкнат от майките им. Гадни копелета са. А това е било деликатес извън сезона, може да се каже. Е, поне вече е бил мъртъв.

Главата му бе облегната на рамката на вратата, а малката, чиста дупка в средата на челото му не изглеждаше така смъртоносна, както кървавата каша, която птиците бяха направили от очните му кухини. Прозорецът беше смъкнат наполовина. Ако е бил оставен така, единственото, което е било нужно на враните, за да закусят, е било да кацнат на ръба на стъклото. Внезапно си спомних как се бях пошегувал с Кена за изгризания от рибите труп, който ми предстоеше да видя, и ми се зави свят.

— Добре ли сте? — попита сержантът.

— Оставете ме за момент — помолих и погледнах към тъмните форми на високите букове.

Чак тогава забелязах накацалите по тях врани. Десетки врани, които се настаняваха удобно за през нощта. Исках да се махна оттук колкото се може по-бързо. Обърнах се към мъртвеца в колата.

Наистина беше той. Човекът от каютата ми, който се бе приближил към мен със спринцовка в ръката и бе затръшнал вратата под носа ми.

— Името ви, господине?

— Моето име? — запитах учудено и забелязах, че сержантът държи бележник в ръка. — О, Антъни Мур — казах и съобщих адреса си.

— Познавате ли този човек, господине?

— Да, познавам го.

После му разказах къде и как бях срещнал човека, който сега бе мъртъв.