Дж. К. Майо
Ловен сезон (15)

Глава петнадесета

Влязохме в една стая, където Бентли и мъжете, които бяха слезли от колата, ни очакваха. Седнахме около дълга маса. Реших, че присъствам на събрание на персонала на Тозети, но грешах.

— Кой от вас е главният? — запита ги Тозети.

— Аз, господин Тозети. Бернар Коле — обади се единият.

Беше мъж с черна, пригладена с брилянтин коса, каквато в наши дни можете да видите само в старите филми по телевизията, дълга, заострена брадичка, дълъг, заострен нос и дълга, тясна уста. Освен това имаше студени сиви очи и самоувереността на крупие, работещо на нагласена маса.

— И какво получавам за парите си, Коле?

Нищо не се промени в лицето на мъжа, когато Тозети зададе грубия си въпрос.

— Получавате това, за което сте се уговорили с господин Макинтайър, господин Тозети. Четирима мъже в къщата, двама наоколо и двама в колата отвън.

— Колата на пътя ли е?

— Не, господине, колата е…

Тозети го прекъсна.

— Искам колата да е на пътя — грубо нареди той.

— Не, господине. Не и когато вали такъв сняг. Снегът покрива прозорците на колата и през тях не се вижда нищо, а паркирана кола с почистен сняг изглежда неестествено.

— Е, и?

— Затова колата е малко по-надалеч. Когато снегът спре, ще паркират на улицата.

— Господин Макинтайър каза, че колата ще бъде на улицата — посочи Тозети с пръст. — Кой промени решението му?

— Аз — отговори Коле хладнокръвно.

Тозети скръсти ръце на масата и се загледа в пръстите си.

Когато заговори отново, в гласа му вече не се долавяше заядливият тон на голяма клечка. Вместо това той меко плъзна гнева си по полираната маса.

— Кажете ми, Коле, да не би да възнамерявате да правите каквито си искате промени в правилата, които съм договорил с шефа ви?

Отговорът на Коле бе поднесен със същия твърд и спокоен глас, с който говореше през цялото време:

— Да, господин Тозети, точно това възнамерявам да правя. Ще взимам всяко решение, необходимо, за да се осигури безопасността на семейството ви.

— И колко затегната може да е охраната ви? — запита Тозети, като вдигна поглед от пръстите си и го насочи към невъзмутимия наемник.

— Затегната като задника на крава, пазеща се от мухите — грубо отвърна Коле.

Очите на Тозети се разшириха. Коле му отвърна спокойно с погледа на крупие, наблюдаващо комарджия — безстрастен и невъзмутим. Аз огледах тримата му подчинени. Младият седеше с увиснало чене. Беше рус, грозен грубиян. До него нисък, плешив мъж се усмихваше към тавана с яркосини очи, само с очи. Следващият, мъж с жълтеникав тен и жизнерадостен вид, потропа с пръсти по масата в нещо като свой собствен аплодисмент.

Бентли ги наблюдаваше заинтригувано. Това беше като семинар за него — учеше се как хората се справят един с друг в истинския свят.

Коле се изправи. Беше доста висок.

— Къде отивате? — запита Тозети, сякаш смяташе, че Коле го напуска.

— Вече двадесет минути сме на работа, господин Тозети, а още не сме започнали да работим. Време е да разположа хората си.

Тозети въздъхна доволно, сякаш току-що бе свършил добра работа.

— Не попитах с какви оръжия сте — каза той. — В шкафа има пушки и карабини, ако имате нужда от тях.

Бентли бръкна в джоба си, извади връзка ключове и я остави на масата.

— Ето по един ключ за всеки от вас — каза Тозети. — Вземете ги.

Младият, плешивият и жълтеникавият погледнаха към Коле. Той кимна. Хората му взеха ключовете. Жълтеникавият подаде един на Коле.

Тозети се надигна. Вече всички бяха прави, с изключение на мен.

— Бентли яде тук — съобщи той. — Вие също можете да ядете тук или в кухнята, или да ви носят храната.

— Ще се оправим — отвърна Коле.

Тозети се обърна, за да се оттегли. Последвах го към вратата. Когато стигнахме дотам, той се завъртя и каза на Коле:

— Поисках най-добрите от Макинтайър — каза той. — Изглежда, точно тях съм получил.

Коле не отговори, но когато Тозети му кимна, той отвърна на кимването.

Върнахме се в кабинета, където Габриела седеше на мястото му, с качени на бюрото крака и книга в ръка.

— Мърдай, хлапе — каза чичо й.

Дори хора като Тозети имаха какво да научат от някой като Коле.

Габриела се размърда. Носеше сини джинси, които й прилепваха като тапет на стена, само дето нищо под тях не беше плоско. Над тях имаше морскосин пуловер и макар той да беше кашмирен, тя приличаше много повече на обикновена канадска племенница, отколкото на буйното италианско момиче, което бях видял миналия път.

— Имам нужда от едно питие — каза Тозети.

Всички се нуждаехме от такова и всички пихме скоч. Тозети седна зад бюрото, аз се настаних на предишното си място, а Габриела хвърли една възглавница на пода и се облегна на стената. Ухили ми се похотливо, а аз отвърнах с любезна усмивка и отпих от уискито.

— Престани с тия дивотии! — нареди й Тозети и добави нещо на италиански.

Тя сви рамене, нацупи се и промени позата си. За няколко секунди цялото й тяло се раздвижи буйно.

Когато представлението завърши, Тозети въздъхна.

— Е, поне има характер — отбеляза той.

— Има нещо повече от характер — казах.

— Я престани!

Той вече се дразнеше и от двама ни.

— Само ако знаеш в какви неприятности се е накиснала! Защо мислиш съм докарал тия телохранители в къщата?

— Не знам. Защо?

— За да я пазят — отговори той. — Хлапетата днес са много различни от нас. И аз имам два броя, та добре знам. Единият се прави на овчар в Австралия, а другият свири с някаква рокгрупа в Мароко. Мароко, за бога! Какво й има на Канада?

— Е, Канада е домът им — отвърнах.

— Добре — съгласи се той. — Добре. Моите хлапета са страхотни. Обичам ги и не се тревожа за тях. Тя е, която ме притеснява. Беше първа година в университета — продължи Тозети, поспря за момент и започна отново: — Виж, Антъни, трябва да ти кажа, че имам известна информация за теб. Наех една детективска агенция да проучат Антъни Мур, драматург. Знам за теб доста неща, които въобще не ми влизат в работата. Знам кой е бил баща ти, къде си ходил на училище, какво са мислели за теб там. Знам за службата ти в армията, за театъра и телевизионните сценарии. Знам дори кредита ти.

— Страхотна работа може да ти свърши това. Продължавай.

Тозети беше леко напрегнат, докато ми разказваше това, но сега се отпусна.

— Трябваше да знам кой си, каква е връзката ти с Востер обясни той и поклати глава. — Доколкото разбирам, въобще нямаш връзка с него.

— Така е, поне не и по мое желание — отвърнах спокойно, без да се притеснявам от полуистината.

— Да — съгласи се той и ме огледа скептично. — Трябва да ти се доверя.

Примигнах.

— Трябва да ми се довериш?

Той въздъхна и погледна към Габриела, която седеше кротко или поне толкова кротко, колкото можеше да се очаква от момиче с нейния темперамент.

— Да — повтори той. — Заради нея.

Аз също погледнах към Габриела. Седяхме и я оглеждахме. Тозети с мрачен поглед, а Мур, преценяващ буйния й темперамент и в същото време чудещ се как това забавно хлапе е успяло да създаде проблеми на чичо си. Красивата кожа на мургавото й лице потъмня, когато Габриела започна да се изчервява от погледите ни. Очите й загледаха гневно.

— К’во искаш? — запита грубо чичо си.

— Ще му разкажа каква глупачка беше и как ме опозори — отговори Тозети с мрачно задоволство.

Мислех, че английският й не е достатъчно добър, за да го разбере, но тя очевидно знаеше какво иска да каже чичо й. Габриела размаха ръце и каза със саркастично съгласие:

— О, да, да! Каква глупачка бях и какъв позор!

После се вторачи ядосано и в двама ни, което не беше справедливо, сви крака и облегна глава на коленете, за да скрие лицето си.

— Чувал си за Brigate Rosse, нали? — запита ме Тозети.

— Червената бригада?

— Да, макар че ние го казваме в множествено число. Червените бригади. Това е движение, в което участват няколко групи.

Момичето притискаше лице в краката си като дете и бе поставило ръце на ушите си.

Тозети беше затруднен. Изпразни чашата си и разтри лицето си с ръце. После извади носна кърпа и отново избърса лицето си. Накрая издуха носа си, сякаш искаше да се освободи от насъбралите се емоции.

— Карам те да повярваш, макар на самия мен още да ми е трудно да повярвам, че това дете дойде в Канада с една група от тези бригади.

Докато го каже, новината вече не представляваше голяма изненада за мен. При всички случаи, изглежда, ме учудваше много по-малко, отколкото самия него. Ако човек си има работа с Червените бригади, няма причина да се задържа само в собствената си страна.

Все пак не исках да приемам откровенията на Тозети прекалено леко. Все още не знаех какво го е накарало да се почувства толкова ужасно. Сигурно имаше нещо повече от светското неудобство или шока от изпадането на Габриела в немилост пред буржоазното общество. Все пак тя му беше племенница, а не дъщеря. Оказа се, че съм прав, но само отчасти — бях подценил италианското разбиране за семейство.

Станах и отидох до прозореца, за да прикрия факта, че реакцията ми не бе достатъчно силна. Снегът бе спрял. На пътя беше паркирана кола без сняг по предното стъкло. Седнах обратно, а Тозети бавно ми кимна, сякаш главата му внезапно бе натежала. Изглеждаше доволен от това, че не бях успял да сдържа изумлението си от чутото, без да се разходя до прозореца и обратно.

Доказах, че съм добър слушател, но сега се налагаше да кажа нещо.

— На колко е години? — запитах.

— Осемнайсет.

— Аха. Само осемнайсет.

Погледнах към Габриела, докато го казвах. Тя отново беше с нас. Седеше облегната на стената, пушеше и ни гледаше с мрачно и разтревожено лице. И аз щях да съм същият на нейно място. Взех тежкия кристален пепелник от бюрото и го плъзнах по килима към нея. Тя ме изгледа признателно.

Спомних си колко внимателно Тозети бе разказал историята.

— Ти спомена група, „която се нарича“ Червена бригада. Мислиш, че може да не е истинска Червена бригада, така ли? — запитах.

— Не съм сигурен — отговори той. — Тя мисли, че е истинска. Но не разбирам защо Червените бригади биха направили това…

— Какво са направили?

Знаех, че Тозети не бе възнамерявал да пристъпи толкова скоро към същественото, но, от друга страна, на бизнесмена Тозети не бе присъщо да се държи като герой от някоя опера, да се занимава с прекалени чувства и да дава шанс на музиката, вместо бързо да разкаже историята.

Той ни сипа още уиски, дори на Габриела.

— Отвлякоха моя приятел Джони Монтейт, а Габриела беше човекът, който го посочи — каза той като някакъв стар Ал Капоне, глътна лекарството си и го поля с остатъка от уискито.

Внезапно самият аз се озовах в операта и се развиках.

— Искаш да кажеш, че те са застреляли Брус!

Този път скочих на крака несъзнателно. Застанах над Габриела, която ме гледаше напрегнато и тревожно като куче, очакващо да го ударят. Спрях да крещя, но гласът ми остана доста силен.

— Ти дойде на погребението му, за да ме доведеш тук и да ми разкажеш, че това хлапе е в бандата, която застреля Брус!

Плешивецът със сините очи влезе забързано в стаята. Погледна към момичето, мен и Тозети, после запита:

— Какъв е проблемът?

— Ти пък кой си, по дяволите? — изръмжа Тозети. — Да не се смяташ за личен съветник? Това е семейна работа.

Плешивият се оттегли и кротко затвори вратата след себе си.

— Тя няма нищо общо с убийството на приятеля ти — каза Тозети. — Мисля, че и бандата й няма нищо общо. Седни и се успокой, за бога.

Габриела ме наблюдаваше мрачно, докато сядах, после изсъска някакъв въпрос на италиански към чичо си. Той й отговори нетърпеливо. Тя изсъска отново, жестикулирайки в моята посока, но думите му, каквито и да бяха те, я накараха да млъкне. Габриела се отпусна назад и се вторачи в пода.

— Тозети — казах. — Какво става? Червените бригади са отвлекли приятеля ти Джони Монтейт. Бригадата на Востер напада апартамента ми, а после вечеря с мен, за да ми се извини. Брус Балдуин бива застрелян на път към колата ми. Каква е връзката между всички тези неща?

— Не знам — отговори той. — Знам само половината, по-скоро една трета. Не знам много за Востер, а за стрелбата — абсолютно нищо, с изключение на това, че ти е трябвало да си жертвата.

И преди беше споменал, че аз съм бил набелязаната жертва.

— Откъде знаеш, че е така? — попитах. — Кой ти каза, че аз съм бил мишената?

Тозети се вгледа в тавана за момент.

— Моля те, остави ме да говоря. Не реагирай така бурно през цялото време. Ако искаш да знаеш, полицаите ми казаха. Сега слушай. Успокой се и просто слушай, ясно ли е?

— Ясно.

— Имах среща за обед с Монтейт, за да поговорим за една негова сделка. Огромна сделка. Искаше съвет от мен, преди да я сключи. Ставаше дума за имоти. Аз се занимавам с имоти, затова Джони искаше съвета ми. Имаше ми доверие.

Той погледна ядосано към Габриела, но тя не му обърна внимание. Седеше и мрачно зяпаше в пространството.

— Щяхме да се срещнем и да поговорим за тази сделка. Е, та това хлапе е тук само от един месец, но познава Джони, срещала го е у нас и дори е ходила на гости в дома му. В собствената му къща, за бога!

— Успокой се — казах меко.

— Да, прав си — въздъхна той и възобнови разказа си. — Тя му се обажда по телефона и казва: „Здрасти, Джони, обажда се Габриела, племенницата на Рики Тозети. Трябва да ти предам, че той ще те вземе от офиса ти в 12,15 с ягуара си.“ Имам кафяв ягуар, английска кола е, знаеш ги. Възможно е да му се е сторило странно, че карам племенницата си да му се обажда, но може и да не е. Оказа се, че той просто приел.

Изглежда, Габриела знаеше достатъчно английски, за да разбере докъде е стигнал чичо й в речта си. Тя улови погледа ми и бързо отмести очи.

Тозети въздъхна отново.

— И така, Джони излиза от офиса си на улица „Блур“. Вижда ягуара. Габриела изскача от задната врата и я държи отворена за него. Той влиза и сяда до човек с черен балтон и сива шапка — аз нося такава понякога, тя затваря вратата и си тръгва, онзи тип насочва пистолет срещу Джони и колата потегля.

— Твоята кола ли им е дала за целта? — попитах.

— Не. Само сивата ми шапка. Колата взели под наем.

Тозети погледна ядосано и потропа с пръст по бюрото.

— Наложило им се да наемат колата в Ню Йорк. Не могли да намерят този модел ягуар в кафяво в Онтарио, затова минали границата. За да наемеш кола като тази, трябва да покажеш удостоверение за самоличност и да имаш добър кредит. Тези кретени всичките са студенти или изключени, прости италиански хлапета. Дори да са имали много пари или приемлива кредитна карта, пак трябвало да покажат удостоверение за самоличност, което компанията да признае. Те не са можели да го направят, повярвай ми. Но някой го е направил.

— Искаш да ми кажеш нещо — обадих се. — Но не знам какво.

— Казвам ти, че някъде в картинката има човек с добро финансово положение и убедително удостоверение за самоличност.

— Това пък с какво ни помага? — запитах.

Раздразнението накара Тозети да се усмихне накриво.

— Не казвам, че ни помага. Просто ми стана ясно, че някой използва тези хлапета и вероятно използва и Востер. Може да е човек, който изглежда почтен, или пък става дума за почтена група, или дори почтена организация.

Той замълча за момент и се замисли, после продължи сякаш на себе си:

— Предполагам, че в престъпния свят има важни хора, които се смятат за почтени, но кой би наел банда чуждестранни аматьори? Всеки би предпочел да използва професионалисти, възрастни хора, които знаят как да се оправят.

— Червените бригади са професионалисти — намесих се.

— Хайде стига, Антъни! Те са професионални терористи, мотивирани от политиката. Ако аз се занимавах с престъпления и исках да отвлека Джони Монтейт, а Бентли ми предложеше да използвам Червените бригади, как смяташ, че щях да му отговоря?

Внезапно осъзнах какво иска да каже. Две фигури от скорошното ми минало се присъединиха към нас в стаята. Тозети не можеше да види двамата мъже в мислите ми, но усети, че аз виждам нещо.

— Помисли за това — каза той предпазливо. — Какъв човек би използвал групата на Габриела и малката банда на Востер и би наел екип от професионалисти да те убият, но не много добри професионалисти, като се има предвид, че застреляха друг човек?

Тозети се отпусна назад и размаха ръце над бюрото си.

— Кажи ми — помоли той. — Какъв човек? Опиши го.

— Прибързваш — отвърнах.

Опитвах се да печеля време. Объркани схеми се опитваха да се сглобят в мислите ми, разпадаха се и отново опитваха. Не бях убеден, че искам някой от тях да придобие форма, докато съм в компанията на Тозети.

— Защо питаш мен? Питай момичето. Габриела е тази, която е замесена с тях, за бога.

Той поклати глава.

— Била е замесена, но знае само това, което са й нареждали да направи. Водачът на групата…

— Кой е водачът на групата? — прекъснах го.

Тозети сви рамене.

— Не знам. Тя не иска да ми даде имената. Който и да е, той е прикрит човек — обясни италианецът и внезапно се ухили. — Габриела казва, че действали на принципа „знаеш само най-необходимото“. Можеш да си помислиш, че е работила с ЦРУ.

Схемите в главата ми се оформиха отново. Държаха се като новобранци, които се опитват да се подготвят за тревога в мъглива нощ. Постепенно обаче мъглата започваше да се разсейва.

Погледнах Тозети в очите.

— Цялата работа е била на принципа „знаеш само най-необходимото“, нали?

— Продължавай.

— Според теб в това участват три различни групи. Три групи, изпълняващи три функции.

— Да — съгласи се той. — Забелязах го.

— Това описва човека зад тях поне малко. Той, или те, стои далеч назад. Далеч от погледите. Сигурно има странен списък с телефони на последните страници на тефтерчето си. Говорим не само кой би използвал такъв тип хора, а по-скоро кой би ги познавал.

— Да — кимна Тозети. — Или кой би знаел за тях и къде да ги намери.

Той ме изгледа любопитно и замислено.

— Какво мислиш? — запитах.

— Преди минута се пошегувах за ЦРУ, но знаеш ли как звучи всичко това? Наистина звучи като нещо, което ЦРУ би могло да измъдри в един от лошите си дни.

— Да, те имат кофти дни понякога — съгласих се, — но не чак толкова.

— Не — каза Тозети. — Не са те. Обаче притежават необходимото. Нямат списък с телефони на задните страници на тефтерчето. Имат компютри. А в компютрите има данни за Червените бригади, за екипи наемни убийци и разни други наемници на свободна практика, какъвто Востер се оказва.

— Какво искаш да кажеш с това „оказва се“? Да не си наел агенция „Пинкертън“?

— Почти. Все още проучват Востер, но вече знаем, че се е занимавал с промишлен шпионаж навремето. Освен това внася вино и деликатеси от Европа. Ходи там три-четири пъти годишно. Сега проверяват точно къде ходи.

Тозети харчеше доста пари по тази история — телохранители в къщата, детективи, пуснати по следите на престъпниците. Запитах го защо и той се ядоса. Не на мен, дори не и на Габриела, а на нещо извън стаята.

— Тя е член на семейството ми, не разбираш ли? Момиче от моето семейство, а предаде приятеля ми, кръстника на дъщеря ми, така че той бе отвлечен и вероятно е мъртъв.

Тозети се контролираше адски добре. Гневът беше в гласа му и в кръвта, която се надигаше по лицето му, но ръцете лежаха спокойно на бюрото и тялото му не помръдваше. За човек, който си служеше с много жестове, това спокойствие бе наистина изразително.

— Трябва да поправя това, което тя направи. Трябва да върна Монтейт и семейството му.

Габриела отново реагира на думите му. Тя стисна глава с ръце и започна да я удря в коленете си. Ставаше ми ясно защо е в стаята с нас. Намираше се тук, за да понесе наказанието си, да възприеме ужаса на това, което бе причинила на семейството си, като всичко се набиваше в главата й не с удари, а с повторения. И вероятно по този начин да ми покаже защо самият Тозети се е захванал с историята толкова сериозно.

Представлението обаче имаше и противоположен ефект върху мен. Тозети придаваше на цялата история атмосферата на италианска мелодрама от деветнайсети век. От своя страна Габриела изпълняваше добра роля като разглезеното дете на семейството, което страда заради постъпката си, и в същото време запълваше и по-модерното клише — смахнатото, объркано хлапе, решило да се самонакаже.

Тя ми напомни, че това ставаше в наши дни, когато хората не отмъщаваха за семейната чест по този неумолим начин, по който се държеше чичо й.

Споменах това кротко, но все едно го бях ударил по лицето с думите си.

— Не мислиш ли, че полицията…

Нарочно не довърших въпроса си. Тозети въздъхна.

— Аз не съм някой възбуден неаполитански мафиот — каза той. — Аз съм възбуден практичен бизнесмен. Онези типове са идиоти, почти деца, а това е първата им задача. Те са развълнувани и нервни. Освен това се борят за някаква кауза, във война са. Господ знае каква е каузата им и с кого са във война, но сигурно смятат, че мъжеството им трябва да се докаже. Ако отида в полицията, веднага ще разберат и ще убият семейство Монтейт. Такава е заплахата им.

Не знаех какво се изписа на лицето ми, но той ми се усмихна иронично.

— Да, господин Мур. Съобщиха ми го чрез Габриела. Тя е техният посредник, а исканията им са отправени към мен. Габриела приключи с тях, срамува се, и е уплашена, но въпреки това трябва да говори с тях, когато се обадят по телефона. Те настояват за това. Ще се обадят утре по някое време, за да говорят с мен, но първо ще приказват с нея. Погледни я. Ако бях прехвърлил грижите си на полицията, мислиш ли, че тя щеше да успее да скрие това от тях?

Тозети й каза няколко кратки изречения на италиански, от които долових думите „полиция“ и „телефон“. Тя погледна стреснато и ядосано, после уплашено. Отговори му с бляскащи очи и оживени жестове на ръцете. Повтори „не, не, не“ няколко пъти и млъкна.

Последва дълга тишина, нарушена внезапно от телефона на бюрото на Тозети.

Габриела изпищя леко и лапна пръстите си. Аз подскочих на стола. За момент Тозети изглеждаше по-развълнуван, отколкото практичен, но после каза:

— Все пак още е днес. Те няма да се обадят до утре.

След това вдигна слушалката. Изслуша нещо и каза:

— Свържете ме с него.

После очите му се преместиха върху мен.

— Да — каза Тозети. — Аха. Да. Тя иска ли да говори с него?

После италианецът се наведе над бюрото и ми подаде телефона.

— Обажда се госпожа Балдуин — каза той. — Иска да говори с теб.