Дж. К. Майо
Ловен сезон (10)

Глава десета

Първото нещо, което направих на сутринта, бе да започна да звъня на компаниите за коли под наем. След няколко разговора открих фирма, която даваше европейски коли. Предложиха ми „Рено 18“. Съгласих се и им съобщих, че ще мина да го взема, след като закуся. Планът ми за деня бе съвсем прост. Реших да отида до Стратфорд и да взема екземпляри от всичко, което ми бе откраднато предишната вечер, после да се прибера в апартамента и да започна работа.

Това бе категоричното ми решение. За да го подкрепя, щях да си наложа режим за премахване на негативните мисли, тоест всеки спомен за наскорошните нахлувания в живота ми от страна на всякакви престъпници, международни или местни, щеше веднага да бъде отпъждан. Основната ми и единствена задача щеше да е да отида до Стратфорд и да взема копията от бележките.

Взех душ, избръснах се и се облякох за нула време. После си купих вестник и отидох да закуся в кафенето на ъгъла. От вестника научих, че банковите обири в Монреал намалели — били сведени до един седмично. После прочетох, че полицията нахлула в хамбар в Северно Онтарио и там намерили количество марихуана, „достатъчно да задържи населението на цялата провинция със замаяни глави в продължение на седмица“, както цветисто се бе изразил един от полицаите. Другата новина бе за отвличането или поне необяснимото изчезване на цяло семейство на име Монтейт. Имаше и две кратки описания на инциденти, при които един мъж бе застрелян, а една жена — наранена от ловци, объркали ги с елени.

— Здрасти — каза някакъв глас. — Да ти правя ли компания за кафето?

Беше Бил Голдуин, домоуправителят.

— Добро утро — поздравих сърдечно.

Той седна, а келнерката се приближи и разчисти остатъците от закуската ми.

— Миналата нощ очевидно не е съсипала апетита ти — отбеляза Бил.

— Това, което виждаш пред себе си — казах твърдо, — е Алтъни Мур, решен да забрави миналата нощ.

Той ме погледна любопитно и леко развеселено.

— Съвсем просто, а?

— Да — отговорих. — Всъщност не е, но дойдох тук, за да работя, и работата е единствената точка в дневния ми ред.

— Браво на теб.

Засмях се и му подадох вестника.

— Не обичам разни хулигани да си играят с нещата ми — казах, — но това е нищо в сравнение с истинските престъпления — кимнах към вестника. — Внезапна смърт, отвличане, арести на наркотърговци, банкови обири и какво ли не.

Бил прегледа първата страница.

— Да — съгласи се той. — Ловният сезон е открит. Човек трябва да внимава, ако е в гората по това време на годината. Някои от онези типове стрелят по всичко, което мърда.

Той продължи да оглежда новините и повдигна вежди учудено.

— Семейство Монтейт — каза Бил. — Гледай ти. Стари торонтовски богаташи и още се занимават с бизнес. Той притежава голяма част от Канада.

— Земя ли имаш предвид?

— Да, но не само. Той притежава много недвижими имоти тук, в Торонто, Монреал, Ванкувър. Най-вече сгради с офиси.

Бил отпи от кафето си и продължи:

— Торонто е пълен с пари. Време е да отида и да спечеля своя дял. Надявам се да прекараш добре тук. Поне без повече премеждия. Довиждане.

Върнах се в апартамента и звъннах на Брус Балдуин в театъра, за да му кажа, че искам да взема бележките му.

— Разбира се — отговори той и след кратка пауза попита: — Какво стана с твоите?

— Загубих ги — отговорих. — Ще ти обясня, когато се видим.

Подкарах към Стратфорд под чистото синьо небе. Пътят минаваше през безкрайните ферми на Онтарио. Опитвах се да не се връщам към мислите, обезпокоили съня ми. Колата беше почти нова, удоволствие да я шофираш, а когато наближих Стратфорд, слънцето грееше весело. Възможно ми бе да повярвам, че съм в мир със света. Дори си помислих, че мога да напиша изгубената пиеса по-скоро, отколкото се надявах. Можех да се занимавам с адаптацията сутрин, а следобед или вечер да пиша пиесата или пък обратното.

Влязох в театъра с повишено настроение, но Брус беше ужасно зает.

— Имам събрание след десет минути — каза той. — Сигурно ще отнеме по-голямата част от деня. В момента правят копия на бележките ми и обещаха, че ще са готови до един часа. Струва ми се обаче, че сам ще трябва да си осигуриш книгите. Можеш да си купиш нови в Торонто и да повториш това, което направихме. Ще ми изпратиш сметката в театъра. В събота ще дойда в Торонто. Тогава ще си взема бележките от теб и ще видя как напредваш. Става ли?

— Чудесно — отговорих.

Той ми подаде книгите, които бяхме накъсали и сглобили наново.

— Как ги загуби?

Разказах му. Брус бавно седна.

— Проклета работа — каза той. — Абсолютно смахната. Кой би могъл да иска някакви бележки върху „Студеният дом“?

— Бог знае — отговорих. — Реших да не мисля по въпроса. Искам да се заема с работа.

— Добре, бележките ще бъдат върху бюрото ми в един часа. Защо не обядваш със Санди? Казах й, че ще дойдеш.

— Ще се радвам да я видя, но не знам за обед. Струва ми се, че трябва да се върна в Торонто и да започна работа.

— Кажи й го и тя ще осигури ранен обед. Санди наистина ще се зарадва да те види. В момента е в едно от потиснатите си настроения.

Квадратното му, обветрено лице бе тревожно. Личеше си, че е претрупан с работа, но най-вече притеснен за жена си. Погледът му излъчваше молба. Не можех да му откажа, а и имах нужда да намаля малко скоростта.

— Добре — отговорих. — Ще се радвам да обядвам с нея. Защо е потисната Санди?

— О, това е обичайно нещо — каза Брус. — Почти винаги е в добро настроение, но понякога изпада в депресии.

Брус разтърси здраво ръката ми и добави:

— Благодаря ти, Антъни. Страхотно ти благодаря.

Той ми напомни как да стигна до къщата им — надолу по моста, после наляво и два завоя надясно. После изчезна, стиснал купчина документи, палейки цигара в движение.

Прекосих моста, завих наляво и надясно и отбих по частния път на дома на Балдуин.

Санди ме посрещна на вратата. Вехти джинси, огромен рибарски пуловер, сини очи, които ме гледаха сякаш през облак, и лека усмивка. Тя затвори вратата, заведе ме до кухнята за ръка и каза:

— Добри ли са прегръдките ти, странниче?

Обвих ръце около нея и я прегърнах.

— Притисни ме силно — измърмори тя, полегнала на гърдите ми. — Пречупи ме на две. Изстискай напрежението.

Придърпах я по-близо до себе си и я притиснах здраво. Тя кимна одобрително. Държах я така, докато почувствах, че в нея се надига силна въздишка. Отпуснах я, за да може да диша свободно. Тя остана неподвижна, с ръце, обвити около кръста ми. Пригладих разрошената руса коса и нежно погалих гърба й. Загледах се в ръката си, която галеше избелелите й дънки, усещах стегнатата заобленост на бедрата й.

Сали обви ръце около врата ми и ме погледна в очите.

— Добре прегръщаш, моряко — каза тя, — но какво правиш сега?

— Увличам се — отговорих с дрезгав глас.

— Това е съвсем сигурно — отбеляза Санди. — Усещам го. Мисля, че е много любезно от твоя страна.

Тя ме целуна леко по устните и допълни:

— Благодаря ти, Антъни.

Хванах главата й в ръце, погледнах я в очите и после я пуснах.

— Няма нищо, винаги съм готов да помогна. Как се чувстваш?

— По-добре — отвърна тя и отстъпи назад, загледана в мен. — Мамка му, наистина се радвам, че си тук. Искаш ли бира?

Санди ми подаде кутия „Молсън“ и се настанихме до масата, отрупана с нейните книги и документи. Пиехме си бирата кротко и пушехме.

— Работя със седмици — каза тя — и внезапно започвам да се чувствам съсипана и безполезна, а после се разтрепервам и се скапвам.

— Меланхолия — казах.

— Да — съгласи се Санди. — Вероятно нещо такова.

— Търсила ли си причината?

— Имаш предвид да отида на психоанализа? Да, опитвала съм. Никога не съм спирала да опитвам. Но в Стратфорд няма много психоаналитици.

— Торонто не е много далеч — отбелязах.

— Проклет да си — каза Санди. — Спри дотук. Знам всички отговори.

— Не — възразих. — Отговорите винаги са по-ясни за друг човек.

— Мили Боже! — извика тя. — Какво е това? Да не си решил да ме поучаваш? Забрави. Поне засега.

— Добре — съгласих се кротко.

Тя сложи единия си крак на масата, намръщи му се, после погледна замислено към мен.

— Не се сърди — каза тя. — Аз просто така си крещя. Не се сърдиш, нали?

— Няма проблеми. Позволявам ти да го правиш по веднъж на всеки час. Но ако прекалиш, ще напляскам хубавото ти задниче.

Санди отвори уста и ми се ухили изпод падналата си коса.

— Това го каза само за да говориш секси.

— Може и така да е — отговорих. — Но ще го направя.

— Да, сигурно ще го направиш — отвърна тя, все още вторачена в мен изпод косата си. — Да — повтори Санди и прокара ръка по бедрото си. — Харесваш ли крачетата ми?

— Прекрасни крачета.

— Какво още харесваш?

— Всяко парченце от теб.

Тя отново ме погледна изненадано.

— Страхотен си, Антъни. Но аз не съм нимфоманка. Мислиш ли, че те свалям?

Поклатих глава отрицателно.

— Не. Знам точно какво правиш.

— Тормозя ли те?

— Повече от това. Играеш открито. Очертаваш границите. Установяваш правилата.

Санди кимна бавно и се засмя, после отметна глава назад и продължи да се смее.

— Господи, Антъни. Страхотен диалог. Не заслужавам идването ти тук днес, но ужасно се радвам, че дойде.

Тя свали крака от масата, сложи ръце зад главата си и се протегна, освобождавайки се от напрежението.

— Работата е такава — каза тя, като отметна косата от очите си, за да я виждам ясно. — Сигурно бих могла да се влюбя в теб, но съм влюбена в Брус и всичко това — тя очерта тялото си с елегантен жест — е негово.

— Мисля, че всички знаем това — отвърнах. — И всеки от нас знае достатъчно.

— Ах ти, надуто копеле, а какво ще кажеш за себе си?

— Е, аз съм наполовина влюбен в теб — отговорих. — Какво има за обед?

— Проклет драскач! — Извика тя. — Реплики, реплики и само реплики!

После се хвърли върху мен и ме прегърна свирепо.

На обед ядохме сандвичи с пастърма върху ръжен хляб, сирене, кисели краставички и още бира.