Братя Грим
Йоринда и Йорингел

Имало някога един стар замък всред голяма и гъста гора, а в него сам-сама живеела една старица, която била вещица.

Денем се превръщала в котка или в кукумявка, а вечер отново придобивала човешки вид. Тя умеела да примамва дивите животни и птици, а после ги убивала, варяла и печала.

Ако някой се приближал на сто крачки от замъка, бил заставян да стои неподвижно и не можел да помръдне от мястото си, докато тя не го освободи. А когато някоя невинна девойка попаднела в тази зона, тя я превръщала в птица, затваряла я във върбова клетка и занасяла клетката в една зала в замъка. Тя имала в замъка около седем хиляди клетки с редки птици.

Имало и една девойка, наречена Йоринда, която била по-хубава от всички останали момичета. Тя и един напет момък, на име Йорингел, си били дали дума да се оженят и за тях било най-голямо щастие да бъдат заедно.

Един ден те отишли да се разходят в гората, за да могат да си поговорят насаме.

— Внимавай — казал Йориндел, — не се приближавай много до замъка.

Била чудно хубава вечер. Слънцето ярко проблясвало между стволовете на дърветата в тъмнозелената гора, а гургулиците печално припявали по младите клони на брезите.

Йоринда заплаквала от време на време. Тя сядала да погледа слънцето и й било тъжно. Йорингел също бил тъжен. Те били така печални, сякаш ги очаквала близка смърт. После се озърнали наоколо и разбрали, че са се загубили, защото не знаели по кой път да се приберат у дома. Слънцето все още било наполовина над планината и наполовина било залязло.

Йорингел погледнал през храстите и видял старите стени на замъка съвсем наблизо. Той бил поразен и обзет от смъртен страх. А Йоринда пеела:

— Моята птичка с червено герданче

пее скръб, скръб, скръб,

пее за близката смърт на гълъба,

пее скръб, скр… чик-чик-чик.

Йорингел потърсил с поглед Йоринда. Тя се била превърнала в славей и пеела „чик-чик-чик“.

Една кукумявка с пламтящи очи прелетяла три пъти в кръг около нея и три пъти извикала: „улу-лу улу-лу улу-лу!“

Йорингел не можел да се помръдне. Той стоял като вкаменен и не можел ни да изхлипа, ни да продума, ни да помести ръка или крак.

Слънцето било вече залязло. Кукумявката влетяла в гъсталака и веднага след това оттам излязла една прегърбена старица, жълта и мършава, с големи червени очи и извит като кука нос, чийто връх стигал до брадата й. Тя промърморила нещо под носа си, хванала славея и го отнесла в шепата си.

Йорингел не можел нито да говори, нито да помръдне от мястото си, а славеят вече го нямало. Накрая жената се върнала и казала с глух глас:

— Приветствам те, Цахиел. Ако луната освети клетката, Цахиел, веднага го пусни.

Тогава Йорингел бил освободен. Той паднал на колене пред жената и я замолил да му върне неговата Йоринда, но тя казала, че той никога повече няма да я види, и си заминала. Той викал, плачел и ридаел, но всичко било напразно:

— Ах, какво ще стане с мен?

Йорингел тръгнал, накъдето му видят очите и накрая стигнал до едно чуждо село. Там дълго време пасъл овце. Той често обикалял около замъка, но не се доближавал много до него. Една нощ му се присънило, че намерил кървавочервено цвете, в средата на което имало прекрасен голям бисер, че откъснал цветето и отишъл с него в замъка и всяко нещо, което докоснел с цветето, се освобождавало от магията. Сънувал още, че с негова помощ си възвърнал своята Йоринда.

Сутринта, когато се събудил, той започнал да търси по долини и рътлини дали няма да намери такова цвете. Търсил до деветия ден, и тогава, рано сутринта, намерил кървавочервеното цвете. В средата му имало голяма капка роса, едра колкото най-съвършения бисер.

Ден и нощ пътувал Йорингел с това цвете към замъка. Когато стигнал на стотина крачки от него, нищо не го спряло и той продължил до вратата.

Изпълнен с радост, Йорингел докоснал вратата с цветето и тя веднага се отворила. Той минал през двора и се ослушал да чуе гласовете на птиците. Най-после ги чул. Продължил нататък и намерил залата, откъдето идвал звукът, а там вещицата хранела птиците в седемте хиляди клетки.

Като видяла Йорингел, тя много се разгневила, започнала да му крещи и да плюе отрова и жлъч срещу него, но не можела да се приближи на повече от две крачки от него. Без да й обръща внимание, той тръгнал да оглежда клетките с птици. Но там имало стотици славеи, как да открие своята Йоринда?

Точно тогава видял как старицата тихомълком взела една клетка с птица и се запътила към вратата.

Той бързо се спуснал натам и докоснал с цветето клетката и старицата. Сега тя не можела повече никого да омагьосва. А пред него застанала Йоринда и обвила ръце около шията му, по-красива от всякога!