Валери Парв
Лагуната на крокодилите (9)

Девета глава

Когато Кери влезе в трапезарията на следното утро и погледна към мястото на Бен начело на масата, разбра по купчината прибори, че той вече бе закусил.

Робин улови погледа й и поклати глава към прозореца да покаже, че Бен е навън по работа. Кери не знаеше дали се чувства облекчена или разочарована. Можеше да му обясни откъде Рик познава белега на гърдата й, но не бе сигурна дали ще иска да чуе. Робин я погледна загрижено и дотъркаля стола си до компютъра.

— Добре ли си? — излезе на екрана.

— Горе-долу — усмихна се вяло Кери. — Не спах много добре тази нощ, предполагам от жегата. — В желанието си да не тревожи Робин излишно, тя направи усилие да изглежда весела. — Какви са ти плановете за днес?

Робин посегна към клавиатурата:

— Подбирам картини за Тео.

Кери кимна, зарадвана, че приятелката й ще бъде заета. Все пак се почувства задължена да предложи:

— Искаш ли да ти помогна?

— После, при опаковането — отвърна Робин. — Мини към ателието, ако си самотна.

— Благодаря, ще го сторя — усмихна се горчиво Кери. Припомни си миналата нощ и си наля кафе. Независимо от всичко, Бен прие думите й, че не е насърчавала Рик. Но видът на рождения белег бе последният щрих…

Силна въздишка се изтръгна от плътно стиснатите й устни. Както и да постъпи, бе обречена. Бен дори не я изслуша, когато му пусна бомбата за плановете на Рик и Тео за Казуарина. Тя вдигна глава при шумното влизане на Джеси.

— Свърши ли закуската, скъпа?

— Да, благодаря, не съм много гладна…

— Интересно — цъкна с език Джеси, — и Бен каза същото. Любовта ли ви действа така?

Тя прибра съдовете и ги отнесе в кухнята, като остави Кери да гледа замислено след нея. Любовта не отнема апетита. Разбиването на любовта е истинският крадец… Ако се бе придържала към обета си да не се забърква с Бен отново, сега нямаше да има това болезнено усещане за пустота. Споменът от прегръдките и жадните устни, търсещи нейните, сега не би звучал така подигравателно.

Безутешна, тя бутна стола си назад. Нищо не можеше да облекчи тази празнота. Но поне можеше да направи нещо срещу плановете на Рик… Влезе в кабинета на Бен, затвори вратата и вдигна телефона. След минута приказваше със секретарката на Тео, която я свърза още щом чу името й.

— Кери, колко се радвам, че се обаждаш! — чу се възбуденият глас на Тео.

— И аз се радвам да те чуя, Тео! Надявам се, че хареса вечерята в Кинга Даунс?

— И още как! — засмя се той леко. — Надявам се, че Бен Чемпиън не е много раздразнен от моите незлобиви закачки?

— Малко се засегна, но скоро му мина — отговори Кери делово. — За друго се обаждам — за плановете да построите казино в Казуарина…

— Разбирам, че Рик ти е обяснил проекта — не отрече Тео.

— Нищо не ми обясни. Злорадстваше само какво щял да направи — каза тя тъжно. — Тео, как можеш да участваш в такова нещо? Нали видя с очите си фермата за крокодили и съоръженията? Едно казино ще съсипе целия му труд!

— Чемпиън Холдингс има обширни земи. Положително може да измести фермата си някъде другаде…

Кери уморено му обясни, както и на Рик, колко време ще отнеме преместването на фермата на друго място.

— Да не говорим за яйцата и животните, които ще загубим от травмите на преместването — завърши тя.

Тео помълча малко и въздъхна:

— Извинявай, Кери, но не знаех, че изборът на това място ще ти причини такива грижи. Бих искал да ти помогна…

— Добре тогава! Кажи на Рик, че не можеш да финансираш проекта. Без теб той не може да го построи сам.

— Не е толкова просто — забеляза Тео. — Нямам основания да се оттегля, освен ако не открия някаква вратичка в договора. Съжалявам.

— Добре, разбирам. Благодаря ти, Тео. Сбогом.

Чу го да добавя нещо, но вече затваряше слушалката. Ако го бе оставила да продължи, сигурно щеше да я убеждава защо проектът бе единствената възможност. Знаеше, че Тео цени нейното мнение, но този път не можеше да оправдае действията му. Учудваше се как Рик бе успял да го убеди да участва в проекта. Тео Стратопулос, какъвто го познаваше, винаги бе проявявал внимание към дивата природа и животните. Това бе една от чертите, които бе харесвала в него.

Всъщност имаше една малка възможност да спре строежа, но се боеше да рискува… Устата й се изви в горчива усмивка. Вече нямаше какво да загуби. А природата можеше само да спечели.

Малко време й отне да подготви всъдеходния рейндж-ровър за дълъг път. Джеси и Робин бяха заети и никой не я видя, когато тръгна. Не би казала къде отива, но правилата за оцеляване в дивите земи изискваха всеки да обявява накъде тръгва и кога ще се върне. Затова остави на компютъра съобщение, което Робин да намери по-късно.

За щастие познаваше достатъчно добре района и успя без усилие да открие в лабиринта от нерегулирани пътища кой точно води към имението Ред Ривър. Като момиче, когато още живееше в Кинга Даунс, бе ходила с цялата фамилия Чемпиън на осемнадесетия рожден ден на Пърша Редшоу. Скоро след това Пърша замина за Швейцария да учи в скъп колеж и Кери не я беше виждала оттогава. Питаше се как ли изглежда сега?

Когато след няколко часа най-после се появиха постройките на Ред Ривър, Кери бе изморена от борбата с тежкия автомобил по трудния терен. Надяваше се Пърша да е вкъщи. Имаше късмет — самата Пърша излезе на верандата да я посрещне.

— Изненадана съм… Не очаквах посетители. — Тя протегна ръка. — Кери Донован?

— Аз съм — стисна ръката й Кери. — Не вярвах, че ще ме познаете, госпожице Редшоу. Много време мина.

— Осемнадесетият ми рожден ден! — сети се веднага Пърша. — Наричай ме Пери, моля те. Омръзна ми да ме наричат Пърша или госпожица Редшоу в Швейцария. Все още само майка ми държи на цялото ми име.

Кери не можеше да повярва на очите си. Пърша си бе все същата красавица, каквато я помнеше, с копринена руса коса и невъзможно сини очи. Изглеждаше много разсъдлива и дружелюбна. Как, за Бога, се бе забъркала с Рик?

Последва я зарадвана в къщата, благодарна на прохладния полумрак след нетърпимата горещина навън. Както и Кинга Даунс, Ред Ривър бе стогодишно имение, заобиколено от куп други постройки. Опасваше го красива веранда с полегат гофриран покрив. Имаше също тенис корт и плувен басейн, зад който Кери видя примамлива изкуствена пещера. Очевидно Пърша не се женеше за Рик заради парите му.

Пърша-Пери позвъни за чай, който бе донесен от изумително красива прислужница полу-аборигенка. Пиха малко чай, опитаха сервираните сладки и Пери се наведе напред.

— Какво те води към Ред Ривър? Надявам се, че не си дошла да видиш родителите ми, защото те са на кръщене в Дарвин.

— Дойдох да говоря с теб — отвърна просто Кери.

— Много мило от твоя страна — кимна Пери. — Откак се върнах, половината област дойде да ме види.

Кери си припомни бързо за скорошната загуба на семейство Редшоу, която бе забравила за момент.

— Със съжаление научих за твоята баба — изказа съчувствие тя. — Аз загубих моята преди няколко години и знам, че е много тежко, дори когато са много възрастни.

Очите на Пери се навлажниха.

— Знам. Аз също много обичах баба си. Щастлива съм, че успях да прекарам последните седмици с нея и Рик не се противопостави да отложим сватбата. Как е той? Не съм го виждала откак се върнах. Каза ми, че са страшно заети със стадата.

Кери едва не се задави с кифличката, намазана с масло.

— Аз също не съм го виждала скоро, предполагам, заради стадата. — Сега разбра защо Пери бе решила да се ожени за него. Беше я заблудил умело, също както се бе опитал и с Кери, когато бе наивно момиче. Пери очевидно го смяташе за сериозен, трудолюбив стопанин. Спомни си и думите на Рик, че не се познавали добре. Това обясняваше много неща. Пърша кимна с разбиране.

— Бен сигурно също е ужасно зает. Той ще бъде много облекчен, когато Рик поеме част от задълженията. Рик ми разказа как смъртта на баща му едва не го съсипала. Отначало не смеел да се прибере в Кинга Даунс, затова доста попътувал, докато се успокои. Но ти сигурно знаеш тези неща, щом си сгодена за Бен. — Усмихна се още по-сърдечно. — Представяш ли си, ние ще станем етърви!

— Да, наистина — разсеяно потвърди Кери. Кери и Пери… Звучеше й повече като комична пиеса… Смая се как Рик жестоко бе подвел бъдещата си съпруга. Смъртта на Джейк изобщо не бе го разстроила, освен условията на завещанието, които оставиха Рик на сухо. Неговите скъпоструващи пътувания нямаха нищо общо с възстановяването му от мъката. Пърша очевидно вярваше на тези приказки и не бе работа на Кери да разбива илюзиите й. Въздъхна дълбоко.

— Дойдох тук по друга причина.

— Слушам те — изгледа я заинтригувана Пърша.

Колкото можеше по-откровено, Кери описа плановете на Тео и Рик да превърнат една голяма ивица земя от Казуарина в туристически курорт.

— Имат намерение да построят казино на брега на реката, до фермата за крокодили на Бен — завърши тя.

Пърша отпи от кафето си замислено.

— Разбирам. Нямах представа какво е имал наум за Казуарина.

Кери се наведе напред.

— Нали разбираш какви щети ще нанесе на околната среда?

— Сигурно е така, но това все пак е негова земя. Естествено той може да прави каквото иска с нея.

В Кери напираше безсилен гняв, ала го сдържаше внимателно.

— Права си, разбира се. Ала в бъдеще децата ти също ще понесат рисковете. Сигурно не би желала да наследят съсипана земя?

Неочаквано лицето на Пърша потъмня.

— Може би те изобщо няма да искат тази земя… Аз израснах тук с жегата, прахта и мухите, но от мен се очаква да ми харесва и с радост да остана тук до края на живота си. Обаче не искам. — В очите на Пърша се появи твърд блясък. — С никого не съм споделила как се чувствам. А истината е, че бих желала да остана в Швейцария, ако имах тази възможност.

— Да не си срещнала някого там? — досети се Кери.

Пърша се поколеба, докато реши дали да отговори на въпроса. После въздъхна дълбоко.

— Щом ти разкрих толкова много, по-добре да ти разправя и останалото. Впрочем, сега това вече няма значение.

— На никого няма да кажа, обещавам — насърчи я Кери.

— Запознах се с един френски банкер, който живее постоянно в Цюрих. Влюбихме се и той искаше да остана в Европа. Но мама и татко биха умрели, ако знаеха. Цял живот са мечтали да се оженя за местен човек и да продължа семейните традиции.

— Значи те одобряват Рик Чемпиън?

— Да, разбира се! — горчиво се засмя Пърша. — Той е като по поръчка — много земя, от добро семейство и с приятна външност…

— Това достатъчно ли е за женитба? — На Кери й звучеше като списък за пазаруване.

— Трябва да е — вдигна красивите си рамена Пърша. — Татко има сериозно заболяване — гръдна жаба. Не мога да мисля за себе си, ако това ще го убие, не е ли така?

Сега стана ясно защо Пърша смяташе да се ожени за мъж, когото не обичаше, и който, от своя страна, също не се интересуваше от нея, освен като стъпка към финансова свобода. Ако не се оженеше за френския си банкер, за нея бе все едно кой мъж ще избере, щом родителите й бяха доволни.

Кери от все сърце й съчувстваше. Нейните родители я оставиха да живее както намери за добре и никога не бяха очаквали да се съобразява с тях. Трудно й бе да разбере как се чувства Пърша. Все пак, трябваше да опита още веднъж.

— Не можеш ли поне да говориш с Рик за строежа? Може да го накараш да се замисли за последиците.

— Аз също мога да ти дам добър съвет — намеси се дълбок мъжки глас.

Сепна се от изненада, като видя Бен на вратата. Толкова бяха погълнати от разговора с Пърша, че не бяха чули колата му.

— Влез, Бен! — скочи Пърша. — Ела да пиеш чай с нас.

Бен седна и пое чашата, предложена му от Пърша.

— Почуках, но изглежда не ме чу.

— Нищо чудно. Разказвах на Кери за моите преживявания в Швейцария и се заплеснахме. — Отправеният към Кери поглед умоляваше да не споделя доверените й неща.

Бен изгледа Кери над чашата си укорително.

— Интересно, стори ми се, че дочух името на Рик, когато влизах.

— О, да… Кери ми разказа за плановете му да строи в Казуарина. Тя изглежда смята, че мога да му повлияя да ги промени.

— Така ли смята? — От хладния му тон я полазиха тръпки по гърба. Знаеше, че неправилно ще изтълкува посещението й. Бе готова за последствията. Но сега явното му неодобрение я засегна.

— Какво реши да правиш, Пърша? — Въпросът бе зададен небрежно, но Кери имаше чувството, че отговорът живо го интересува.

— Не знам. Това е негова земя — казах и на Кери. Кой знае? Може би едно казино ще посъживи района.

— Може би…

— Как пристигна толкова бързо, Бен? — попита Кери.

Знаеше защо е дошъл — да я спре да се меси между Рик и Пърша. Трябва да се бе върнал рано в имението и прочел съобщението й за Робин. Но това не обясняваше как бе успял да я настигне толкова бързо.

— Хванах един автовлак в тази посока. Безпокоях се за теб да караш толкова дълго в двете посоки за един ден. Имах късмет, че намерих транспорт, нали?

— Голям късмет… — подхвърли тя небрежно.

— Не съм ви поздравила още — намеси се Пърша, без да усети напрежението между тях. — Кога е щастливият ден?

— Още не сме определили датата, нали скъпа? — попита я Бен, подчертавайки нежното обръщение. — Но ще трябва да го направим до края на сухия сезон, за да могат да пристигнат гостите, преди мусоните да направят пътя непроходим.

Кери му хвърли убийствен поглед. Защо трябваше да украсява лъжата толкова много?

— Може би ще изчакаме малко — обади се тя. — Все пак решението бе внезапно и не искаме да допуснем грешки.

— А какво става с теб и Рик? — попита Бен. — Може да направим двойна сватба?

— Бен! — извика Кери ужасена, макар да знаеше, че го направи само за да я вбеси. И успя отлично!

— Не, Бен! — притече се на помощ Пърша. — Всяка жена заслужава свой сватбен ден… — промълви тя някак далечно.

Бен изглежда долови тъжните нотки в гласа й.

— Всичко наред ли е между теб и Рик?

Пърша потърси Кери с очи, но тя поклати глава незабележимо. Явно се опасяваше Бен да не е разбрал някак си, че обича друг. По-вероятно той се опитваше да установи какви поразии бе направила Кери с тази визита. Само да знаеше истината…

— Всичко е наред — увери го Пърша. — Защо питаш? Да не би Рик…

— Не, Рик нищо не ми е казвал, освен какви усилия полага да подготви къщата в Казуарина за вас двамата.

— Това е много хубаво — каза с облекчение Пърша.

— Защо не дойдеш сама да видиш — покани я Бен. — Откак се върна, ти и Рик не сте били заедно и Робин много ще се зарадва да постоиш при нас.

— Много ти благодаря, но обещах на родителите си да наглеждам нещата в Ред Ривър, докато ги няма. Може би ще успея да дойда след няколко дена, когато се върнат.

— Чудесно — кимна Бен. — Как е баща ти?

— Добре е. Той не може без работа, а вече няма сили да работи из стопанството, макар че лекарствата го облекчават. Сега се консултира с много добър специалист в Дарвин.

Бен се изправи, хвана Кери за ръката и я накара да го последва.

— Време е да вървим. Чака ни дълъг път и предпочитам да си бъдем у дома преди мръкнало, нали, скъпа?

Тя си каза наум, че ако още веднъж я нарече „скъпа“, ще изпищи. Лепна си една усмивка и кимна.

— Разбира се! Благодаря за чая, Пърша.

— Благодаря ти, че ме изслуша — приближи се Пърша. — Толкова ми беше хубаво да споделя с някого. Нали ще си мълчиш?

— Обещах вече — припомни й Кери, леко раздразнена. Ако станеше нещо между Рик и Пърша, сигурно тя щеше да опере пешкира, макар че нямаше да има никаква вина.

Сбогуваха се на вратата и Бен отиде да докара колата. Когато не можеше да ги чуе, Пърша каза:

— Щастлива си, че имаш мъж, който те обича така. Да бие целия този път от загриженост да не се връщаш сама!

Откъде можеше да знае, че причините за идването на Бен съвсем не бяха толкова романтични…

Щом се отдалечиха от имението Ред Ривър, Бен се обърна към Кери.

— Какво искаше да постигнеш с това посещение?

— Чу какво каза Пърша. Исках да поговоря с нея да повлияе на Рик срещу строежа.

— Срещу строежа или срещу Рик? — сви устни той.

— Има ли някакво значение? При всички положения ти ще вярваш каквото си решил. Фактът, че се завтече след мен чак дотук доказва, че все още смяташ да следиш всяка моя стъпка.

— Не допускаш ли, че мога да се безпокоя за теб?

Мисълта бе толкова невероятна, че тя дори не я удостои с отговор. В паметта й ярко изникна изражението му, когато видя рожденото петно.

Колата се люшкаше и друсаше по неравния път, ала Бен я управляваше с лекота, за която Кери му завидя. Знаеше накъде отива и успешно се справяше с всеки терен, както и в живота. Не го плашеха нито тежките преходи, нито житейските трудности. Той просто прегазваше всичко по пътя си…

— Май не става така, както очакваше, а? — наруши мислите й дрезгавият му глас. Тя въздъхна дълбоко.

— Какво искаш да кажеш?

— Говорих днес с Тео Стратопулос за плановете му. Предполагам, когато си запознала Рик с Тео си помислила, че той ще ти бъде ужасно благодарен и ще ти падне в краката. Ала стана обратното — изпусна Рик, а строежът си върви…

— Не! Няма нищо такова! — извика неволно Кери. — Нямах понятие, че Тео е замесен, докато не го видях на фермата. И не съм се надявала да спечеля Рик. Да видя тази земя застроена е последното нещо, което бих желала. Аз я обичам.

Бен вдигна ръце от волана, за да изръкопляска безшумно.

— Звучи убедително… Обаче тази сутрин Тео ми каза, че именно ти си му предложила да инвестира капитали в района.

— Да, но за защита на дивите животни и научни изследвания, а не за курорти и за игрални домове!

— Може да е така, ала той има други идеи.

— Винаги е имал. Това е една от причините да не бъдем повече приятели. Той смята, че всички решения в бизнеса трябва да вземат мъжете, а жените трябва да ги слушат.

Бен така стисна волана, че кокалчетата му побеляха.

— В такъв случай извинявай. Грешно съм преценил ролята ти.

— Така е — потвърди тихо тя. — Никога няма да участвам в съсипването на дивата природа. Станах рейнджър за опазване на природата, а не за разрушаването й. Има ли някаква възможност да ги спрем? — изгледа го умолително Кери.

— Страхувам се, че нищо не може да се направи. Земята принадлежи на Рик, освен ако се откаже от брака, което не ми се вярва да стане. Съжалявам, Кери — добави той за нейна изненада. — Трябваше да те пусна да си отидеш в деня, когато се срещнахме на Лагуната на крокодилите, вместо да те забърквам в тази каша. Предполагам, защото се надявах…

— Какво? — Дъхът й спря.

— Сега е без значение. Защо не се опиташ да поспиш? Пътят е дълъг и сигурно си уморена.

Тя не беше изморена, а сломена от отношението му. Явно продължаваше да смята, че се е върнала заради Рик. За съжаление всичко изглежда потвърждаваше тази версия. А истината бе, че се върна заради Бен. Той бе в кръвта й като тропическа треска и нямаше лек срещу въздействието му върху нея.

Обезсърчена послуша съвета му, отпусна се в седалката и се остави клатушкането да я приспи. Докато стигнаха до земите на Чемпиън, сенките се удължиха. Наблюдаваха ги стада от стоманеносиви биволи и някое случайно динго с щръкнали уши, което се шмугваше в тревата при шума на колата. По едно време Бен мерна диви говеда, подслонили се под бодливите храсти.

— Трябва да пратя Нъгет да подбере тези животни — обади се той, когато тя се надигна да види какво става.

— Много ли път остава?

— Още час. Близо сме до фермата. Искаш ли да спрем да се поразтъпчеш?

— Моля те — кимна нетърпеливо Кери. Гърбът я болеше от продължителното друсане.

На Лагуната позна стария си бивак и се наведе да разпръсне пепелта от огъня. Като че ли бе изминала цяла вечност, откак Бен я изненада тук и тя прие неговата игра…

— Скоро трябва да започна работа — изрече Кери като на себе си. — Отпуската ми почти свърши.

— Сигурно с радост ще се върнеш на работа.

Тя се обърна, когато Бен застана зад нея, загледан в реката през рамото й. Струваше й голямо усилие да не се облегне назад, в уюта на ръцете му…

— Обичам работата си.

— Не питах за това.

Една барамунди проби повърхността на тъмната, обрасла с мангрови дървета, вода под тях. Кери се загледа в кръговете, чезнещи в края на реката. Щеше ли да си отиде с радост? Би трябвало, щом Бен очевидно не я обичаше. Въпреки това знаеше, че ще й бъде трудно да си отиде. Знаеше, че част от нея щеше да остане тук с него.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не знам отговора — каза тя неуверено. — Има ли нещо, което да ме задържа тук?

Той бе сложил ръка върху нейната. Изведнъж рязко я отдръпна и тръгна към колата.

— Предполагам, че няма.

Докато го гледаше да крачи през тревата към колата, Кери изпита непреодолимо желание да бъде в ръцете му още веднъж, преди да си отиде.

— Почакай, Бен — извика тя и забърза по брега след него. Когато стигна до колата, той не беше вече сам. При него бе Нъгет Малоун. Очевидно бе яздил бързо, защото хълбоците на коня му бяха покрити с бяла пяна и се движеха като мех.

— Какво има? — попита Кери обезпокоена. Нещо лошо трябва да бе станало у дома, за да дотича Нъгет тук толкова спешно. Той мачкаше притеснен шапката си с кокалестите си пръсти.

— Робин… Тази сутрин започна да диша трудно. Успяхме да повикаме доктора по радиото и той ни каза какво да правим. Сега вече е добре, наистина — побърза Нъгет да успокои пребледнялата Кери.

— Докторът е на път, нали? — попита Бен.

— Да, Бен. Самолетът му кацна преди час. Погрижих се да има всичко необходимо, преди да тръгна да ви търся.

— Добре си направил — увери го Бен. — Тръгвай напред. Ние ще те следваме колкото можем по-бързо.

— Опасявах се, че предложението на Тео ще й дойде много — обади се тя, като тръгнаха отново. Този път Бен караше бързо, колкото теренът позволяваше, без да се съобразява с удобството на пътниците. Но сега то нямаше значение. Най-важното бе Робин да се оправи.

— Какво предложение? — надвика шума на мотора Бен.

Кери му обясните Тео иска да купи цялата серия картини за скалите.

— Той не знаеше, че Робин не бива да се вълнува.

— Не го обвинявам — въздъхна Бен. — Ако трябва да се вини някой, това съм аз, защото я оставих сама, макар да знаех колко са деликатни нещата.

Ако аз пък не бях отишла при Пърша, Бен нямаше да напусне къщата, помисли си Кери. Изведнъж разбра, че не може повече да продължава така и се хвана здраво за подскачащата кола с мрачна решителност. Колкото по-бързо напуснеше Кинга Даунс, толкова по-добре щеше да е за всички…