Валери Парв
Лагуната на крокодилите (5)

Пета глава

Когато влезе, Бен я погледна сърдито.

— Не признаваш ли чукането?

— Трябва да говоря с теб. Не мислех, че ще отвориш, ако се бях обадила.

Той се спря, както измъкваше ризата през главата си. Голите му гърди бяха като издялани от махагон.

— Съвсем вярно, нямаше да отворя. Твърде скъпа си за такива като мен. — Завърши движението и хвърли ризата на леглото. — Трябва да се приготвя за тържеството.

— Това е мой празник също — напомни му тя, — или забравяш, че се очаква да празнуваме годежа си?

— Не ми напомняй — подхвърли Бен язвително. — Като средство да те пазя от Рик не беше много успешен, нали?

— Нямаш никакви съмнения, така ли? А не ти ли хрумна, че Рик е оставил чека тъкмо за да си помислиш това, което си мислиш?

— Как? Той не знаеше, че ще дойда в Дарвин.

— Позна гласа ти по телефона. Трябва да е събрал две и две и решил да ми го върне, задето го изгоних. — Той премълча и Кери добави: — Мислиш ли, че ако чекът беше истински, щях да го оставя да се търкаля там, за да го намериш?

— С теб вече нищо не знам. Видя ми се странно, че си го оставила така на открито.

— И въпреки това не почака да го обсъдиш с мен… Защо не извикаш Рик и да изясним въпроса веднъж завинаги?

Бен се ядоса отново и коравите мускули на гърдите му се изпънаха.

— Това искаш, нали? Да обвинявам Рик, когато срещу него е твоята дума. Между другото, той дойде и се извини, че е изчезнал в Дарвин. Дори ми призна, че чака с нетърпение да се засели в Казуарина с Пърша.

— Значи така — въздъхна тя унило. — Е, сега поне знам как стоят нещата.

— Къде отиваш?

— Да си прибера багажа. Робин е по-добре сега, сигурно лекарят ти е казал, когато посети болницата. Не е необходимо да играем повече този фарс.

— Страхувам се, че е необходимо.

Кери застина в движение, смутена от категоричния му тон.

— Какво имаш предвид?

— Това дойде за теб днес. — Бен извади едно неразпечатано писмо от чекмеджето и й го подаде. Върху плика се виждаше знака на Комисията за опазване на природата в Северната територия и тя погледна Бен въпросително. — Като го отвориш, ще откриеш, че си прикрепена към моята ферма за крокодили, за да ми помогнеш да преодолея някои проблеми с излюпването на яйцата при необходимата температура.

— Но ти нямаш… — подзе Кери и гласът й замря, защото разбра какво бе намислил. — Изфабрикувал си този така наречен проблем, за да нямам друг избор, освен да остана. Само едно не разбирам — защо? Мислех, че чакаш с нетърпение да се отървеш от мен.

— Робин има нужда от теб — каза той просто.

Мисълта, че той самият може би желае тя да остане отпадна веднага щом осъзна, че всъщност бе загрижен за сестра си. От дневната достигнаха гласове, подсказващи, че тържеството вече започва. От нея се откъсна разочарована въздишка.

— По-добре да се приготвя. Робин ще се чуди къде съм.

Бен я спря на вратата.

— Дали да не поговоря с Рик след тържеството? Знам, че понякога се държи като кучи син. — Той се намръщи. — Не съм го наричал така от години. Татко ми изваждаше душата, когато ме чуеше. Винаги казваше, че Рик не е виновен, дето сме от различни бащи.

Кери бе съвсем наясно какъв е бил животът на Бен след смъртта на баща му. Трябва да е чувствал огромна вина, че цялата империя на Чемпиън бе оставена на него. Не беше чудно защо толкова силно искаше да възстанови равновесието. Нещо я подтикна да каже:

— Нито пък е твоя вина. Няма защо да продължаваш да го обезщетяваш! — След което бързо изскочи от стаята.

Когато привърши с косата и грима си, тържеството бе вече в своя разгар. Най-малко петдесет души се бяха струпали в стаите и навън по верандата. Робин зърна Кери и й махна да се включи в групата около компютъра. Тя закова една усмивка на устните си, защото разпозна двете гостенки, които разговаряха с Робин.

— Госпожа Редшоу, нали? И Дафни, едва те познах, толкова си пораснала!

Малката дъщеря на съседите бе много по-млада от Кери и последния път, когато се срещнаха, все още носеше плитки. Побъбриха няколко минути и Кери разбра, че Пърша Редшоу още се грижи за баба си, но ще си бъде вкъщи след няколко дни.

— Рик ще се радва, като научи — каза Кери и се огледа. — А той къде е?

— Предполагам, че се чувства изоставен без Пърша — отвърна госпожа Редшоу със задоволство.

Кери не пожела да й разкаже как се утешава бъдещият зет.

— Сигурно — съгласи се тя и се извини, че трябва да обиколи и другите гости. Докато разговаряше, непрекъснато обръщаше очи към портала на стаята. Най-после входът се запълни от едрата фигура на Бен. Сърцето й подскочи неочаквано. Бе го чакала да се появи, без дори да го съзнава…

Тръгна към него. Долавяше погледите върху себе си, докато се приближаваше. И в същото време усещаше една твърде неоправдана гордост, че има всички основания да го притежава, поне според останалите. Кимна му да се наведе, за да може да прошепне в ухото му:

— Дължа ти извинение за онова, което казах преди малко. Нямам право да се меся в семейния ти живот.

— Не се извинявай — отвърна й той. — Закъснях, защото обмислях думите ти. Може и да си права. Възможно е чувството за вина, че съм единствен наследник на баща си, да ме е направило сляп за някои постъпки на Рик.

— Все едно, не ми е работа да се меся — повтори Кери.

Бен погледна към ръката й, свойски обхванала неговата, и я покри с пръсти.

— Ще поговорим по-късно.

След обещанието му й бе по-лесно да издържи вечерта. Все още нямаше и помен от Рик, но затова пък половината област дойде на празника.

— Каза, че няма да каниш толкова много хора — сопна се тя на Робин.

Робин завъртя стола си към клавишите и напечата:

— Е хайде, дай ме под съд!

Кери я загледа нежно. През последните дни на бузите й се бе появил малко цвят. От бледото измършавяло същество, което я поздрави като пристигна, слава Богу, почти нищо не бе останало. Един мъж със стоманеносива коса я видя да говори с Робин и се приближи.

— Не знам тайната ви, но бих искал да я сипя в шишенце и да я давам на всичките си пациенти — каза той на Кери.

— Сигурно сте доктор Сайм — досети се тя. — Робин ми е говорила много за вас.

— А аз пък постоянно чувам „Кери така — Кери иначе“ — засмя се той. — Все пак не мога да се начудя на вашите резултати. — Увери се, че вниманието на Робин е заето с други гости и се наведе по-ниско. — Преди да дойдете, беше на косъм да я настаним в болница.

— Сега е добре, нали? — разтревожи се Кери. — Поне изглежда по-добре.

— Видът може да лъже — обясни докторът. — Жена с проблемите на Робин има нужда от голяма воля, за да ги преодолява. Загубата на бавачката й предизвика пристъп на депресия, който я изтощи. Ще й трябва известно време, за да се възстанови отново. — Потупа я по ръката. — Вие й действате добре, скъпа. Просто продължавайте, това е всичко, за което моля.

Очите й се навлажниха. Беше помолила Бен да не обявява официално въображаемия им годеж, но не бе взела предвид добрите намерения на Робин. Малко преди полунощ доктор Сайм се изправи и предложи наздравица за „щастливата двойка“. На Кери й се искаше да се отвори земята и да я погълне.

Вместо това бе принудена да приема поздравленията на гостите. Бен бе образец на щастлив годеник, както се здрависваше и навеждаше глава за целувките на дамите. Приближи се до Кери.

— Усмихни се, това е щастлив повод все пак…

— Трудно е, ако се чувстваш толкова фалшиво като мен — изсъска тя в отговор.

— Казах ти, че имам голямо желание да го направя истински — каза той помирително.

Идеше й да го удуши. Знаеше, че тя не иска делово уреден брак, така че бе съвсем безопасно да поднови предложението си.

— Би могъл да ми кажеш, че докторът все още се тревожи за Робин — подхвърли Кери над чашата си с шампанско. — Не беше необходимо да измисляш проблеми във фермата си за крокодили. Щях да се съглася да остана.

— В такъв случай няма проблем, нали? — отвърна Бен с подлудяваща кротост.

Тя остави чашата си разгневена.

— Ако веселбата е свършила, аз ще кажа лека нощ.

Преди той да може да й отговори, отиде до Робин и й пожела лека нощ.

— Благодаря ти за прекрасния празник! — стисна Кери ръката на приятелката си.

Робин изрази с кимване удоволствието си, а бузите й пламнаха. Отблизо обаче се виждаше, че докторът бе прав. Въодушевеното й лице не успяваше да прикрие виолетовите кръгове около очите й, нито пък хлътналите бузи. Каквито и причини да имаше Бен, за да я задържа тук, Кери внезапно се зарадва, че не трябваше да си тръгва тъкмо сега.

Най-после останала сама в стаята си, тя изрита обувките си и застана до прозореца. Отвъд верандата градините бяха озарени от лунна светлина. Разтворила широко вратите, Кери вдъхваше уханията. Душната нощ й напомняше банята на богата жена, с натежал от влага въздух, ухаещ на безброй скъпи парфюми.

До нея достигаха шумовете на тържеството. Чуваше как хората се сбогуват, докато вървят през градината или се оттеглят в различни крила на къщата. Скоро остана само бръмченето на комарите, разкъсвано от случаен писък на свирци в дърветата. Тя започна да се отпуска. Това бе Кинга Даунс от детството й, вълшебното място, към което се връщаше в сънищата си, докато учеше за рейнджър.

Облегната на рамката на вратата, се видя като момиче, безгрижно и наивно. Чарът на Рик я бе завладял всецяло. Трябваше й доста време да открие какъв бе всъщност. Мислеше, че бе прозряла навреме грешката си и се бе опитала да каже на Бен какво чувства. Оказа се много късно. Той бе вече убеден, че бе прехвърлила обичта си заради завещанието на Джейк.

Градината й напомни за други лунни нощи, когато бе твърде горещо да се спи. Заедно с Бен, Рик и някои от децата на пастирите отиваха до бента, за да се разхладят в свежите води на дългия близо два километра разлив, който снабдяваше фермата. Отначало се боеше да плува там заради крокодилите, но Бен я убеди, че просто в него няма крокодили. Окуражавана от другите, Кери се гмуркаше във водата, като държеше високо краката си за всеки случай. Плуването в хладната зелена вода й харесваше. Младежите се къпеха почти голи и тя, бързо забравила срамежливостта си, се събличаше по долни дрехи и се наслаждаваше на копринената вода, която я обгръщаше.

Кога изчезна това чувство за свобода? Припомни си нощта, когато каза на Рик, че заминава да учи, в университета. Също като Бен, той я обвини, че го напуска заради завещанието и нищо не можа да го разубеди.

Потръпна, като си спомни как се опита да я целуне, за да й покаже какво изпуска, както сам се изрази. Когато го отблъсна, той сграбчи дрехата й така, че блузата се свлече от раменете й. Уплашена от държането му, избяга в храстите зад къщата, за да изчака Рик да дойде на себе си. И тогава се случи нещо, което щеше да помни до края на дните си.

Както се криеше в храстите, във въздуха изневиделица изсвистя бич. Още чуваше как изплющя, докато се усукваше около голите й рамене. Болката от удара пресече писъка й, краката й се подкосиха. Докато падаше, в мозъка й се запечата силуета на мъж.

Нямаше как да разкаже на някого за случката, без да признае, какво се бе опитал да направи Рик, а гордостта не й позволяваше. Прокрадна се до стаята си, без никой да я види. На другия ден дойде баща й, за да я отведе вкъщи. Прие обяснението, че това се налагало заради смъртта на Джейк. Родителите й може би бяха озадачени защо никога не поиска да се върне в Кинга Даунс, но така и не я попитаха.

И днес бе достатъчно да види и чуе мъж, размахващ бич, за да настръхне — спомняше си ужасното усещане на сурова кожа, която разрязва раменете й. Щом споменът от преживяното нахлу, белегът, който още носеше, затуптя и тя го потърка разсеяно. Бе успяла да потули тази нощ далеч от съзнанието си. Защо избра тъкмо днешната от всички други нощи, за да изплува отново?

Кери пак се загледа в градината. При мисълта за онези безгрижни къпания в разлива зажадня да се гмурне пак в прохладата. Наблизо нямаше никой. Дали да не дръзне да поплува в басейна на къщата?

Бързо се преоблече и скоро се запромъква на пръсти през вече утихналата къща. Басейнът бе разположен отзад и към него гледаха само дневната и гостните стаи. Повечето от спалните бяха в другия край на постройката.

Тихо излезе на терасата и въздъхна дълбоко с истинско удоволствие. Как примамваше водата, посребрена от лунната светлина и нашарена от сенките на околните дървета…

Джейк бе пожелал басейнът да изглежда като естествен вир. Почти до ръба на водата растяха пълзящи треви и храсти. В единия му край имаше кей от стари дървени греди. Използваха го за скокове и препичане на слънцето, любимо местенце на младежите от Кинга Даунс.

В плиткия си край басейна изтъняваше в бряг, покрит с речни камъни, където можеше да се изтегнеш и в най-горещия ден. От дънери и дървени решетки бе издигната една беседка, в която можеше да поседнеш приятно на сянка.

Откакто се бе върнала, Кери наблюдаваше как Робин плува в басейна. Завиждаше й за волността да се наслаждава на водата. Няколко пъти се изкуши да облече костюма и да се гмурне при нея, но не искаше да чуе въпросите, които знаеше, че белегът й ще предизвика.

Сега нямаше кой да го види. С чувство на свобода отхвърли хавлията си. След това вдигна ръце над главата и се стрелна в мамещата вода. Поплува малко насам-натам като морска нимфа, обърна се по гръб и се понесе с поглед към безбройните звезди, осеяли тъмносиния небосклон.

— Добре ли ти е?

Толкова се стресна, като чу гласа на Бен, че за малко да потъне. Изплю водата, посъвзе се и се огледа. Откри го да седи на дървения кей. Лицето му бе в сянката, но не можеше да сбърка широките му рамене или гордата извивка на красиво изваяната му глава. С ужас осъзна, че беше само по гащета и се канеше да скочи в басейна. Едва успя да каже спокойно:

— Не знаех, че си тук. Тъкмо мислех да изляза…

— Не си отивай заради мен — помоли той. После скочи от кея, разсече водата с тяло и изплува недалеч от нея.

Трябваше да се измъкне от клопката на басейна и да се сгуши в хавлията, но си напомни, че Бен не може да види нищо на лунната светлина. Засега тайната й бе съхранена. Въпреки това се напрегна, когато той доплува до нея и се хвана за ръба на басейна.

— Това ми напомня за времето, когато бяхме деца и плувахме зад бента. Помниш ли?

Тя въздъхна няколко пъти дълбоко, за да се отпусне, преди да отговори:

— Мислите за онези дни ме подсетиха да поплувам сега.

— Дали са отминали завинаги? — Гласът му бе мечтателен, но се долавяше скрито напрежение.

— Не знам — отвърна Кери искрено. — Предполагам, че рано или късно всички трябва да пораснем.

— За съжаление — съгласи се Бен. — Но ти май порасна повече, отколкото мнозина от нас, Кери. Беше толкова весела. Не можеше да дочакаш да скочиш във водата при всяка възможност, а сега не съм те видял нито веднъж в басейна, откакто се върна.

— Както сам каза, пораснах — забеляза тя неуверено.

Той се обърна и застана опасно близо в меката вода.

— Вината е моя, нали?

— Трябва ли да има виновен?

— В твоя случай, да. Имам чувството, че ако ти бях отвърнал по друг начин, когато дойде при мен след прочитането на завещанието, нещата щяха да са различни.

— Направи, каквото мислеше за правилно.

Бен изруга тихо под носа си.

— Но ти не се помъчи да ме разубедиш, нали? Като че ли искаше да мисля така.

— Защо е трябвало да го правя? — усмихна се пресилено Кери.

— Не знам. Може да си се бояла от онова, което би произлязло от съюз между теб и Рик. — Неговото обяснение за държането й бе толкова далеч от истината, че едва не се изсмя на глас. — Някога беше влюбена в него. Може би още таиш същите чувства, но с недъгавостта на Робин от страна на нашето семейство и заболяването на сестра ти от ваша страна, шансовете в генетическата лотария не са много привлекателни.

— Затова ли мислиш, че отхвърлих Рик?

— Не е ли така? Ако не се безпокоиш от наследствеността, както казваш, какво друго обяснение има?

Най-очевидното от всички — че Рик не можеше да се мери с привлекателността на Бен. Самата тя бе заслепена от Рик в началото, обаче откри истината много късно. Генетичният проблем изобщо не бе минавал през главата й.

— За умен мъж със сигурност си сляп — измърмори тя. Преди той да усети, изскочи от водата и се загърна в спасителната хавлия.

— Кери, почакай! — извика Бен и започна да се измъква от басейна. Скоро щеше да се озове между нея и къщата. Инстинктивно Кери се мушна под заслона на беседката, ала той бързо я настигна.

— Кери, знам какво чувстваш към Рик, но той не е за теб, не разбираш ли?

Сложи леко ръце на раменете й, ала като че ли я смаза огромна тежест. Бен я обърна с лице към себе си.

— Рик не ме интересува — отговори твърдо тя.

Лицето му бе грубо и ъгловато на лунната светлина.

— Тогава защо се върна?

— И аз се питам същото — призна Кери. — Знам, че когато бях много по-млада, неговата личност и щедрост ме омайваха, но сега не изпитвам нищо към него.

— Неговата така наречена щедрост бе главно за сметка на баща ми — отбеляза Бен сухо. — Това му подсказа, че Рик просто ще разсипе владенията на Чемпиън. Всъщност той вече е похарчил и последния цент от парите, които татко му остави. Ако не бе онова, което държа под попечителство, досега да се е разорил.

— Сигурно от това се е страхувал баща ти, когато е правил завещанието? — предположи тя.

— Искаш да ми кажеш, че не те е грижа дали Рик ще вземе земята или не? — изненада се Бен.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Казвам ти, че не ме е грижа какво прави Рик, точка!

— Но ти не се върна, докато не се обяви годежът на Рик. Бях сигурен, че той е причината…

— Дали ще ме чуеш поне веднъж? — ядоса се Кери. — Върнах се, защото ще се жени — защото мислех, че така ще е безопасно за мен тук.

— Безопасно ли? Какво значи това?

Тя прехапа устни. Вече му бе казала повече, отколкото възнамеряваше.

— Изтече много вода — продължи Кери примирително. — Реших, че като е вече женен, Рик няма да си помисли, че се връщам заради него. — Усмихна се изнурено. — Не предполагах, че тъкмо теб ще трябва да убеждавам.

— Да приемем, че се държах малко прибързано.

Ръцете му притиснаха по-здраво раменете й и я привлякоха към него. Докато разговаряха, хавлията й се бе разтворила и той я отметна. Влажните косми по гърдите му гъделичкаха чувствителната й кожа.

Какво остана от решението й да го държи поне на една ръка разстояние? Дори и толкова нямаше между тях и в нея се надигаше вълнение. В неговите ръце й бе трудно да си припомни защо не биваше да стои тук. Опита се да си напомни, че той я нарани два пъти и ще е глупачка, ако го допусне отново. Но глупачката в нея отвърна на целувката му, очевидно забравила рисковете.

Така потъна в магията на ласките му, че не забеляза кога дрехата й се е изплъзнала от раменете, докато ръцете му не заскитаха по гърба й. Усети го да замръзва, когато пръстите му докоснаха белега върху раменете й.

— Боже мили, кой ти направи това?

— Нищо, един стар белег… — загърна се припряно тя.

Бен я притегли към себе си, за да разгледа рязката.

— Нищо ли? Мога да позная следата от камшик, когато я видя. Кой ти го направи?

Не, изкрещя на ум. Защо трябваше да я пита сега, когато отговорът можеше да разруши крехкото разбирателство, което най-после започваха да създават…

— Рик ли е? — настоя той.

— Не мога да ти кажа — поклати глава Кери.

— Тогава кой?

— Недей, Бен, моля те!

Тя се шмугна покрай него, политна навън от беседката и се затича към къщата. Щом се вмъкна в стаята си, затвори вратата и я заключи. Тъкмо на време — миг по-късно той вече чукаше и настояваше да му отвори:

— Искам да знам кой те нарани!

Истеричен смях набъбваше в гърлото й, но Кери го потискаше, защото се страхуваше да не събуди къщата. Ако знаеше само, мислеше си тя обезумяла. Само ако знаеше…