Валери Парв
Лагуната на крокодилите (4)

Четвърта глава

— Само в Австралия може като нищо да пропътуваш стотици километри, за да си купиш рокля — размишляваше Кери, докато следеше изровения път пред себе си.

С ъгълчето на окото си видя как Робин силно кимна в съгласие. Грейналото й лице потвърждаваше колко добре направи, че предприе това пътуване. Бе дошла в Лагуната на крокодилите със съвсем малко дрехи и нямаше нищо подходящо за тържеството, организирано от Робин. Все пак, когато Бен предложи да се върне до Дарвин и да събере вещите си, като вземе и Робин, тя се поколеба.

— Не съм сигурна, че за Робин е подходящо да пътува с кола — забеляза Кери.

— Трябва да отиде в болницата за контролен преглед. Пътуването ще бъде по-спокойно и по-леко с кола, отколкото със самолет — обясни той. — Тя е достатъчно разтревожена, че ще трябва да преспи в болницата. Ще й бъде по-добре като знае, че си наблизо и ще можеш да я прибереш на следващия ден, като свършиш покупките.

— Мога ли да свърша нещо за теб в Дарвин? — попита Кери.

— Не, благодаря. Просто се пази.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Стига да можех… Но тук има много работа, а дъждовният сезон се задава. Рик няма да се справи сам.

Разбираше нежеланието му да остави стопанството на Рик.

— Ще трябва да свикне, ако му предстои да управлява Казуарина сам — посочи тя.

Изразителните му очи помръкнаха.

— Знам. Непрекъснато си казвам, че трябва да го товаря повече.

— Няма да ти е лесно да се откажеш от контрола върху половината от имотите на Чемпиън — осмели се Кери.

Бен кимна разсеяно, после тръсна глава.

— Трябваше да постъпя справедливо.

Да, помисли тя, той винаги ще постъпва справедливо, дори това да го убие. Изпълни я съчувствие към Бен, готов да се отрече от всичко за кауза, която намира за справедлива. Кери отново насочи цялото си внимание към шофирането. При Дейли Уотърс се включиха в главния път към Стюарт. Нататък продължиха точно на север, по „пистата“, както наричаха асфалтираната отсечка, простираща се от хоризонт до хоризонт като почти права линия.

Бяха решили да обядват в Катърайн, първият по-голям град по маршрута им. След няколко километра на юг преминаха отклонението за Матаранка. Добре би било да спрем тук, помисли Кери с носталгия. Преди години бе плувала в известния минерален басейн на Матаранка. Разположен сред гора от сочни палми и фурми, басейнът изглеждаше пуст, докато допирът й не накъдри кристалночистите води. Оттогава бе минало много време…

Хвърли поглед към Робин, която бе задрямала. В съня конвулсивните й движения бяха затихнали и изглеждаше спокойна. Бе все още твърде слаба, но видът й бе много по-добър, откакто дойде Кери. Усмихна се, като гледаше дремещата си приятелка. Не биваше да съжалява, че се бе съгласила да остане, като виждаше колко полезно бе присъствието й.

В Катърайн Кери купи печено пиле, после пиха кафе, приготвено им от Джеси сутринта. Освежиха се в бензиностанцията, където Кери поиска да й прегледат колата, и влязоха в столицата надвечер.

— Пристигнахме бързо, не мислиш ли? — обърна се Кери към Робин, вече съвсем будна и любопитна към всичко наоколо. Тя закима енергично и заръкомаха. Кери разбра движението, наподобяващо печатане.

— Да, взехме портативния ти компютър. Ще разопаковаме първо него.

Апартаментът й бе на няколко минути от центъра на града, така че скоро се разположиха удобно, пиеха чай и отпускаха схванатите си мускули. С компютъра под ръка Робин бе спокойна, защото отново можеше да разговаря с Кери.

— Това пътуване беше добра идея — забеляза Кери. — Ако бях останала по-дълго, все едно трябваше да изпратя за още дрехи.

Като спомена дрехи, Робин посегна към клавишите.

— Официална рокля? — изписа тя и прибави няколко въпросителни.

— Знам. Имам на ум да купя — засмя се Кери. — Иначе няма да ме пуснеш да се върна, нали? Ами ти какво смяташ да облечеш?

— Секси черна копринена пижама — пристигна напечатаният отговор и Робин се засмя дяволито.

— Охо! — светнаха очите на Кери. — Къде си я поръчала?

— По пощата. Прибиране от бутика утре — изтанцуваха ръцете й по клавишите.

— Нямам търпение да я видя! — възкликна Кери. Погледна визитната картичка, която Робин й подаде. Бе от един скъп моден бутик. Там може да намеря нещо и за себе си, помисли тя.

След като измиха прахта от пътуването — и буквално, и преносно, защото отвратителната „биволска прах“ на Северната територия проникваше във всяка пора, Кери закара Робин в болницата.

— Ще се върна довечера в часовете за посещение и утре ще те взема да се приберем вкъщи — увери тя приятелката си.

Робин завъртя очи в престорено смирение, а после написа на компютъра, който Кери бе настанила на нощното шкафче:

— Видя ли новия стажант-лекар? Страхотен!!!

— Непоправима си! — засмя се Кери. Но й олекна, че Робин се държи така добре. Чувстваше се много по-спокойна, когато напусна болницата и се върна в колата.

С нетърпение бе очаквала да има една вечер само за себе си и бе решила да й се наслаждава. Изведнъж това престана да я привлича и осъзна факта, че Бен й липсва. В Кинга Даунс можеше да го гледа от верандата как язди или да го мерне наведен над бюрото в кабинета му. Очите, които видя в шофьорското огледало, се разшириха от изненада. За Бога, не се ли влюбваше отново, независимо от риска? Той все още мислеше, че е използвачка. Пръстенът на ръката й, предложен в отплата за съдействието, бе предостатъчно доказателство.

С яд плесна длани върху волана. Защо толкова настойчиво й отреждаше ролята на злодей? Разбираше защо така силно искаше да види Рик оженен и усмирен. Завещанието на Джейк го бе оставило повече или по-малко отговорен за доведения му брат, но Бен би трябвало вече да знае, че тя няма да пречи на плановете му. Трябваше да има друго обяснение за държането му към нея.

Караше внимателно при падащия здрач, но умът й бе само наполовина в шофирането. Бен бе предложил брак-сделка, значи не се страхуваше от обвързване. Какво друго би могло да бъде? Потънала в мисли, паркира колата на улицата, готова да посети Робин по-късно и взе асансьора до етажа си. Вратите едва се бяха затворили зад нея, когато осъзна, че пред входа й се мотае някакъв мъж.

— Рик! Какво правиш тук?

— Каква изненада! — иронично подхвърли той. — Бен ми каза, че си довела Робин за контролен преглед. Не можех да те оставя сама нощем в големия град и дойдох да те изведа на вечеря.

— Бен има нужда от теб вкъщи…

— Бен няма нужда от никого. Освен това си мисли, че съм с мъжете при стадото.

Кери не посегна да отвори вратата.

— Бил си сигурен, че ще те посрещна с удоволствие, но не е така. Ти си последният човек, когото искам да видя.

Рик многозначително огледа коридора.

— Сега Бен не е тук, няма защо да се преструваш.

— Не се преструвам — рече тя, като натъртваше на всяка сричка. — Не искам да имам нищо общо с теб. Ясно ли е?

Той се наду и очите му потъмняха от гняв.

— Да, достатъчно ясно, ала песента ти е различна от онази, която ми пееше. Възнамерявам да открия защо.

— Може би защото пораснах и те видях такъв, какъвто си — каза Кери уморено. — Ти си напълно безотговорен. Днешната ти постъпка го доказва. И все още не си се научил как да понесеш достойно един отказ.

Рик се канеше да й отвърне нещо, когато чуха, че в апартамента телефонът зазвъня.

— Няма ли да се обадиш? — запита той.

За да не отваря вратата, докато Рик бе още там, тя беше склонна да го остави да звъни, но можеше да се обаждат от болницата за Робин. Беше им дала номера за всеки случай. Отключи неохотно. Не успя да попречи на Рик да я последва. Смая се, когато той я изпревари и вдигна слушалката.

— Ало? Да, това е номерът на Кери Донован. Кой е…

Вторачи се за миг в апарата, озадачен.

— Той прекъсна…

— Той? Кой беше? — попита ужасена Кери.

— Заприлича ми на Бен.

Сърцето й примря. Вероятно е бил Бен… Беше казал, че ще позвъни вечерта, за да се увери, че са пристигнали благополучно. Сигурно бе познал гласа на Рик и си бе помислил, че са си уговорили среща в Дарвин.

— Как можа? — изсъска тя яростно.

— Чакай малко, не знаех, че може да е Бен. Не си само ти в попарата. Сега знае, че съм зарязал стадото.

— Винаги ще помислиш първо за себе си — кипна Кери. — Махай се оттук, преди да съм повикала полиция!

Обаждането на Бен трябва да го бе стреснало повече, отколкото признаваше, защото се съгласи да си върви. Кери бе сигурна, че едва ли само нейната заплаха го бе направила така сговорчив.

Вечерта премина мъчително бавно. С изключение на посещението на Робин в болницата, останалото време прекара в кръстосване из апартамента. Молеше се телефонът да звънне. Ако Бен се обадеше отново, щеше да може да му обясни какво бе правил Рик при нея. По някаква причина внезапно й се прииска да накара Бен да разбере, че не бе злоупотребила и не си бе нагласяла среща с Рик. Когато безпокойството й стана нетърпимо, взе телефона и набра Кинга Даунс. Обади се Джеси Финч.

— Радвам се, че сте пътували добре. Знам, че ти можеш да се оправяш, но се тревожех как Робин ще понесе пътуването.

Кери едва овладя нетърпението си.

— Тя е добре. Спа почти през целия път. Току-що се връщам от болницата, казаха ми, че контролният преглед е нормален.

— Успокоих се. Ще предам на господин Чемпиън, когато дойде.

— Няма ли го Бен? — попита тя обезсърчена.

— Дойде за вечеря и след това замина отново. Не знам какво му беше станало, но беше бесен, когато тръгна.

— Не знаеш ли какво се е случило? — прехапа устни Кери.

— Не, ала изглежда сериозно.

— Каза ли кога ще се върне? Наистина трябва да говоря с него.

— Не ми каза.

Кери трябваше да се примири. Времето напредна, тя се отказа да чака Бен да позвъни и си легна. Спа на пресекулки и се събуди щом първите лъчи на зората оцветиха небето в червено. Аборигените ги наричаха „детски лъчи“, раждане на новия ден. Описанието бе много образно, но красотата му не можа да я ободри. Размисляше как ли ще се изправи срещу Бен довечера. Той ще е още по-убеден, че думата й не струва нищо. Опита се да си внуши, че мнението му няма значение, но бе разстроена.

Докато похапваше закуската си от препечени кифли с масло и кафе, на вратата се почука. Първата й мисъл бе, че Рик се връща, но бе много рано. Той обичаше да спи до късно, особено след нощта, каквато тя със сигурност знаеше, че бе прекарал в Дарвин. По-вероятно беше да е някой от съседите. Отвори вратата и едва не припадна.

— Бен!

Той я изгледа мрачно и влезе покрай нея вътре, без да чака покана. Спря се в дневната и се заоглежда.

Изведнъж Кери разбра какво очаква да открие.

— Рик не е тук — каза с равен глас.

— Тогава не отричаш, че той се обади на телефона ти снощи?

— Какво да отричам? Няма какво да крия.

— Как може да си толкова нагла? Наруши споразумението ни и си прекарала нощта тук с него…

— Не съм! — прекъсна го тя. — Той се появи изневиделица и се натрапи. Изглежда всички Чемпиън имате този навик. Вдигна слушалката, преди да успея да отговоря. И си замина две минути след това — завърши Кери предизвикателно.

Почти очакваше да й възрази, но Бен наклони глава назад и примижа. Когато отново я погледна, войнственият блясък бе изчезнал от очите му.

— Имам чувството, че ще е по-добре да се извиня.

— Като начало — каза тя спокойно. Докато гледаше уморените му движения, част от гнева й угасна и осъзна, че се радва да го види. Беше й повярвал и дори искаше да й се извини. Непонятно защо настроението й хвръкна нагоре.

Бен пристъпи към нея.

— Съжалявам, че помислих за теб и Рик така снощи. Трябваше да се сетя, че той ще направи нещо глупаво.

— Приемам извинението ти. Искаш ли да закусиш?

Гладният му поглед към кафето бе достатъчен отговор. Наля му една чаша и го подкани към масата.

— Искаш ли да ти изпържа нещо? Омлет или бекон?

— Кифлите ми стигат. Сигурно не заслужавам повече…

Ако трябваше да избира между нахалството и покаянието, мислено предпочете нахалството му. Един разкаян Бен Чемпиън изглеждаше нелепо.

— Казах ти, че си извинен. Няма защо да се подмазваш.

— Подмазвах ли се? — повдигна вежда той.

— Почти. — Тя намаза щедро кифлите с масло и бутна чинията към него. — Има лешников крем и мед — допълни, като кимна към бурканите. — Защо си склонен да ми повярваш сега, след като винаги си мислил за мен най-лошото?

Бен я изгледа уморено.

— И преди исках да ти вярвам, но ти никак не ме улесняваше.

— Сигурно си прав — неохотно кимна Кери. — Създавах впечатление, че наследството е по-важно за мен от всичко друго, но не е така.

— А Тео Стратопулос? — тихо попита той.

Дългите мигли закриха очите й.

— Не излизах с него заради парите. Той е очарователен мъж и ми беше приятно с него.

— Но не се омъжи?

— Никога не е ставало дума за женитба. Семейството му е най-важното нещо за него. Винаги съм знаела, че очакват да се ожени за жена от собствената му среда. Бяхме приятели. Това е всичко.

— Все пак ти правеше много подаръци — подхвърли сърдито Бен.

— Да, и си ги получаваше обратно на другия ден. Тео винаги затрупва с подаръци жените, които ухажва. Не приех нищо от онова, което ми даваше, все едно какво писаха по вестниците.

Той шумно пусна ножа си.

— По дяволите, казваш ми това сега, но трябваше да видиш как изглеждаше отстрани!

— Знам точно как изглеждаше — отвърна тя. — Трябваше да живея между иронични погледи и клюки. Заради това престанах да излизам с Тео. Като знам какво мислиш за мен, не очаквам да ме разбереш.

— О, много добре разбирам. Това, което не разбирам, е защо ме засяга…

Очите й се разшириха.

— Засяга ли те?

— Не би трябвало. — Гласът му стихна в дрезгав шепот. — Не би трябвало изобщо да ми пука какво правиш и с кого ходиш, а пристигнах готов да удуша Рик и теб, защото го насърчаваш.

Ръката й се повдигна към врата, като че ли да се предпази. Каза си, че не е дошъл тук от любов, а само да провери дали тя стои настрани от Рик.

— Е, изпълни дълга си. Можеш вече да си вървиш — увери го Кери с всичкото достойнство, което успя да събере.

— Значи да си вървя, тъй ли?

— Да — отвърна след малко тя с буца в гърлото си.

Бен не се помръдна към вратата. Напротив, пристъпи към нея. Държеше ръцете си неподвижно отстрани, като явно се бореше с желанието да се разтвори към нея.

— Кажи ми да си вървя и ще си тръгна.

Устните й се отвориха, оформиха думите, но никаква сила не можеше да я принуди да ги изрече. Трябваше да си върви. Ако останеше, отново щеше да я нарани. Но някакъв копнеж, по-силен от целия здрав разум на света, сковаваше езика й. Безпомощно поклати глава.

Това му бе достатъчно. Внезапно прекрачи до нея и я притисна към твърдите си гърди. Дъхът му изгори челото й, през памучната роба усети пламтящите му ръце по гърба си. Кери се олюля към него.

— О, Бен!

— Кажи го пак — задъха се той. — Казваш името ми като стих.

— Бен, Бен, Бен! — повтаряше тя, опряла буза на рамото му, и усещаше как прелива от радост.

Бен обхвана с ръка тила й и наклони главата й. Притиснаха се още по-силно.

— Повтори го пак…

Стана й смешно.

— Бен, Бен, Бен, Бен… — Напевният й тон ставаше все по-задъхан. Той го прекъсна с целувка, която едновременно даваше и искаше. С готовност прие дара на устните му и отвърна с взаимност.

Възбуждащо прекара език по долната й устна и тя го ухапа леко. Очите му излъчваха огън. Играта е за двама, предупреждаваха те и той притисна устните й със зъби така, че тя ги отвори с изненада. Езикът му потъваше навътре, докато усети, че ще избухне от сдържаната страст. Кери плъзна ръце по ризата му, разкопча няколко копчета и обгърна здравия му гръб. Чу как остро пое дъх:

— Боже мили, Кери!

Искаше я, осъзна го съвсем ясно. И, в името на всички светии, искаше го и тя. Никакъв разум не можеше да надделее. Когато я повали на леглото, не се възпротиви. Като насън го видя как отмята ризата си, която бе разкопчала до кръста. После изхлузи и джинсите. Скоро само робата й остана между тях и тя му помогна да я разтвори и да я разголи пред натежалия му поглед.

— Моята прекрасна Кери — промълви Бен, като поглъщаше с очи всеки сантиметър от нея. — Трябваше да ме накараш да си отида.

— Щеше ли да си отидеш? — с усилие го попита тя.

— Може би не. Но щеше да е по-добре и за двама ни…

Изведнъж всички мисли потънаха в порой от чувственост, когато той започна бавно да изучава тялото й. Кери почти обезумя. Не можеше повече да издържа, сключи ръце на гърба му и го притегли към себе си в неизречено отдаване.

— Сега, любов моя, сега — промълви Бен в ухото й. Това „сега“ й се стори цяла вечност и от гърдите й се откъсна стон. При неволния звук той се повдигна на лакът и я погледна. Удиви се на самообладанието му.

— Веднага, моля те — настоя тя.

— Търпението е добродетел — напомни й Бен. Но нямаше нищо добродетелно в целувката, с която затисна разтворените й устни. Усети как цялото му тяло се разтърси в страстен порив.

Запита се как бе могла толкова дълго да живее без него. Чу като в мъгла телефонът да звъни, ала не му обърна внимание — редеше целувки по наболата брада на Бен. Той също изглеждаше съгласен да го пренебрегне, но и двамата едновременно казаха:

— Може да е болницата…

Кери изстена от безсилие. Очакваше да позвънят, за да се уговорят за прибирането на Робин, но защо точно сега?

— Ще се обадя — примири се накрая тя.

Бен затвори устните й с пръст.

— Не, аз. Не мърдай, докато се върна.

Почувства отделянето му от нея като предателство. Проследи го с гладни очи как следва телефонния звън и изчезва в кабинета й. Звънът спря и го чу да говори. Само от гласа му по гръбнака й премина тръпка. Ела, умоляваше без думи.

— Болницата ли е? — попита го Кери, когато той се върна.

— Да. Трябва да прибереш Робин по пладне. Всичко е наред.

Но нещо не бе наред, осъзна тя уплашено. Гласът му бе изгубил гальовния тон. Звучеше почти студено. Кери скочи и навлече робата си.

— Какво има? Нещо лошо?

— Не с Робин.

— Тогава какво? Бен, какво става?

Объркана го гледаше как си обува панталоните. После й подаде някаква хартийка.

— Това беше на бюрото ти, до телефона.

Тя се взря в хартията смутена. Бе чек за голяма сума пари, платима от сметката на Чемпиън Холдингс. Носеше подписа на Бен и бе преподписан от Рик, с вчерашна дата. И на нейно име.

— Да не мислиш, че съм приела пари от Рик? — попита Кери смаяна. Знаеше, че точно това мисли.

Бен закопча ризата си с бързи, ядосани движения.

— Защо не? Не плащам за първи път на неговите любовници.

— Но аз не съм от тях! Снощи го изпъдих. Нищо не се случи…

Погледът му я смаза.

— Предполагам, както нищо нямаше да се случи и преди малко, нали? Е, поне си струваше парите.

Никога не бе се чувствала така евтина и унижена. Възхитителните усещания от преди няколко мига се превърнаха в пепел.

— Как можеш да помислиш такова нещо, камо ли да го кажеш?

Той погледна към чека, който тя държеше в треперещите си пръсти.

— Как да не помисля така?

Прилоша й, като гледаше чека. Никога не би допуснала, че Рик ще избере толкова долен начин за отмъщение задето го изпъди. Бен никога нямаше да повярва, че не бе излъгала и Рик не е бил тук през изминалата нощ.

— Вземи си го — подаде му чека Кери.

— Задръж го. Изкара си го тази сутрин.

После си отиде. Тя остана неподвижна, твърде съсипана, за да помръдне. Би трябвало да се вслуша в собствените си решения и да държи Бен на една ръка разстояние — и нищо подобно нямаше да се случи. А сега не знаеше как ще застане срещу него отново.

Случи се така, че не й се наложи. Два дни по-късно, в деня на тържеството на Робин, Бен все още не се бе появил в къщата. Бяха чули от Нъгет Малоун, че е с мъжете при стадото.

— Ще дойде ли? — напечата Робин на компютъра в стаята си, когато Кери отиде да й помогне.

— Разбира се. Това е и негов празник — увери я тя с повече убедителност, отколкото чувстваше.

Помогна на Робин да си облече черния копринен костюм, който взеха от бутика, преди да напуснат Дарвин. Макар че сърцето й бе другаде, Кери бе избрала тоалет и за себе си. Докато стоеше зад Робин и нагласяваше косата й, погледът й се спря на огледалото. Дрехата бе класическа. Състоеше се от свободно падаща риза от коприна в коралов цвят върху тесни прилепнали панталони от същата материя, дълги според модата до над глезена.

— Фантастично! — напечата Робин, когато я видя облечена.

Кери не се чувстваше фантастично. Беше отчаяна.

Тя и Бен бяха на прага на примирието, когато Рик разби всичко с този обвинителен чек. Той самият не бе се появявал, откакто се върнаха, иначе Кери щеше да му даде да разбере. Вероятно изчакваше да дойде в последната минута, така че присъствието на гостите да го предпази от нейното избухване.

Погледна часовника. Първите гости пристигаха със самолет след по-малко от час. Нъгет бе вече на път към пистата, за да ги посрещне. От съседните имения щяха да дойдат с коли и независимо от обещанието на Робин, очакваше се голяма навалица. Мнозина от тях щяха да останат в Кинга Даунс, за да си спестят дългия обратен път късно през нощта.

В кухнята Джеси и цяла армия от помагачи приготвяха нещо, което изглеждаше като планина от храна. Повечето продукти идваха от собствените стада и поля на фермата. Кери знаеше, че всичко това се прави заради една измама и не й ставаше по-добре, като гледаше как всички се щурат наоколо.

Искаше да се качи в колата и да замине колкото бе възможно по-далеч от Кинга Даунс. Как можеше да стои и да позволи на всички тези хора да празнуват годеж, който бе чисто лицемерие? Но сияйното изражение на Робин и окуражителните резултати от болницата след прегледа й даваха сили да издържи вечерта до край. Къде ли се губеше Бен? Остави Робин да довършва тоалета си и изтича към стаята си, за да се приготви и тя.

Когато отвори вратата, ръката й замръзна на дръжката. В другия край на коридора Бен тъкмо влизаше в стаята си. Взе решение за по-малко от минута и забърза нататък след него.