Валери Парв
Лагуната на крокодилите (1)

Първа глава

Радваше ли се да се върне тук? Кери Донован остави погледа си да поскита из кафявата шир на реката, която си проправяше път през нагизнали от дървесни кори блата и наводнени брегове. Потърси признаци в земята дали се бе променила като нея и не откри нищо. Имаше огромна разлика между осемнайсет и двайсет и четири години, но това бе нищожна капка в океана на времето, с което се измерваха промените в тези безлюдни пространства.

Пълзящата трева, която надминаваше човешки бой, вероятно бе горяла поне десетина пъти оттогава, обаче сочността й не я издаваше. И жилавите дървета и храсти край водата, и тревата изглеждаха същите.

Отвъд реката едно жабиру се плъзна по повърхността на водата, за да набере достатъчно скорост да издигне във въздуха тежкото си тяло и дългите си крака. Затаила дъх, тя повели на птицата да излети и не я изпусна от поглед, докато жабируто не излетя успешно. Това бе игра, която измислиха с Робин като деца — като че ли обединените им волеви усилия можеха да бъдат предадени на устремените нагоре птици.

Над бръмченето на комарите се дочу цопване на огромна риба барамунди и дрезгав рев на крокодил-самец. Това й напомни, че в тази част на Австралия имаше и ужаси, освен чудеса. Все пак се радваше, че бе отново тук. Как бе могла да помисли, че ще живее щастливо в град, дори и в Дарвин?

Наведе се над разлива и потърси отражението си в тъмните води, като се крепеше с ръка, стиснала здраво ствола на едно надвесено дърво. Отдолу я гледаше овално лице със странно изострени черти, зеленикаво на цвят. А нейната кожа бе златиста и бляскава. Зеленикавият оттенък правеше лицето й да изглежда неземно и този ефект се подсилваше от ореола на златистата коса, бухнала около главата й.

Усмихна се, като усети, че се държи лекомислено и отражението й отговори с усмивка. Дръпна се назад и разтърси коси. Добре, че нямаше никой наоколо да я види. Наистина, да се усмихва на отражението си!

Внезапно осъзна, че някой я наблюдава — почувства как кожата между раменете й настръхна.

— Кой е там?

Блатната трева се разтвори и се появи висок жилав черен мъж. Бе облечен в риза каки и дочени панталони, станали почти униформа за скотовъдците. Белите му зъби просветнаха върху черното лице.

— Здрасти, госпожице.

— Добър ден. Стресна ме!

Той й подаде ръка.

— Аз съм, Нъгет, госпожице Кери. Не ме ли помниш?

— Разбира се! — усмихна се широко тя. — Радвам се да те видя отново, Нъгет. Още ли си в Кинга Даунс? Какво те води в Казуарина?

Той погледна надолу смутено.

— От много време водя говедарите в Казуарина. Откакто напусна Кинга Даунс, все се надявах, че ще се върнеш.

Нъгет й бе предан приятел на времето, когато тя редовно посещаваше Кинга Даунс — средище на скотовъдната империя на семейство Чемпиън. Сега бе шеф на говедарите в отдалечената ферма Казуарина. Беше й предал много от знанията за пустинните земи и повлия на избора й за професия. Като юноша бе дългурест, с ръце и крака привидно твърде големи за жилавото му тяло. Сега бе достигнал пълна зрелост и стоеше горд и висок, един съвременен мъж в западните си дрехи, и все пак със загадъчното излъчване на Каменната страна.

— Следвах — обясни Кери. — Сега съм рейнджър.

Нъгет огледа униформата й.

— Виждам. Мога да се обзаложа също, че си истински добър рейнджър.

— Винаги си бил на моя страна, Нъгет — засмя се тя.

— Имаше нужда от някого. Беше толкова объркана в пустинните земи. Но вече не си, нали?

— Надявам се, не съм. Научих много, откакто заминах. Какво те води насам, Нъгет? Да не преследваш заблуден добитък?

Той бутна бушменската си шапка назад и почеса чело.

— Губим добитък от много дни. Обзалагам се, че ги е изяла някоя голяма кинга.

— Голяма кинга? — учуди се гласно Кери. — Мислиш, че крокодил е отмъкнал заблудените животни?

Той посочи към реката, невинно притихнала под наметката от водни лилии.

— Бъди сигурна! Там вътре има може би два големи крокодила. Не става за плуване. Няма място.

За местните скотовъдци изразът „няма място“ означаваше, че крокодилите първи са запазили право на собственост върху залива.

— Мисля, че си прав за двата големи крокодила, които живеят там — посочи към залива тя. — Те са причината да съм тук, трябва да ги изследвам за Комисията за охрана на природата.

Очите му се разшириха пред безкрайните лудости, които нейната раса проявяваше в тази вечна земя.

— Имаш пушка? — попита Нъгет.

— Няма да ми трябва. Дошла съм да ги наблюдавам и да правя снимки. Няма изобщо да стрелям.

— Може би е по-добре да се навъртам наоколо — каза той сериозно.

Това бе последното нещо, което искаше… Нъгет Малоун бе един от мъжете, които Бен Чемпиън най-много ценеше и на които се доверяваше. Отсъствието му щеше да предизвика въпроси, а тя не желаеше всички да узнаят, че се бе върнала. Робин Чемпиън знаеше, че е тук. Кери се съгласи да дойде заради нея. А и защото Робин я бе уверила, че Рик вече е благополучно оженен. Само мисълта за Рик Чемпиън охлади кръвта й. За никой от мъжете Чемпиън не би се върнала към сцената на толкова много горчиви спомени. Очите на Нъгет я извадиха от унеса й.

— Не се тревожи за мен, лагерът ми е горе на височината.

Той погледна одобрително, когато му показа как си е направила лагера на повече от осемнайсет метра над най-високото ниво на водата, далеч от калните улеи, издълбани от гигантските крокодили. Припасите й се полюляваха от едно дърво, недостъпно за скитащите биволи.

— Не си забравила какво съм те учил — каза Нъгет доволно, а после се намръщи. — Все пак е по-безопасно да отседнеш във фермата. На това място има много динго, бивол, змия и крокодил.

Кери вдигна ръце.

— Моля ти се спри, че ще ме накараш да хукна към фермата от страх! Взела съм много предпазни мерки. Имам сигнални ракети, защитна екипировка и радиовръзка с групата си.

Разтвори пешовете на палатката и му показа част от екипировката си. В колата си имаше радио, което я свързваше с другите членове от Отряда за опазване на крокодилите в този район. В добавка нейната подготовка и опит я осигуряваха срещу глупави рискове. Ако не се смяла навеждането над водата, гъмжаща от крокодили, за да се възхищавам на отражението си, помисли тя унило.

— Добре — отстъпи той. — Аз ще вървя. Но утре ще се върна да се убедя, че си наред.

— Чудесно! — Знаеше, че няма да успее да го разубеди.

Когато се обърна на тръгване, Кери забеляза коня му, завързан за едно дърво в сечището, и докосна ръката му.

— Няма да казваш на никого, че си ме видял, нали?

— Семейство знае, че си тук. Те ми казаха — обясни смутено Нъгет. — Шефът може би открие, но не от мен.

— Благодаря. Благодаря ти много…

Той й отвърна с широка усмивка, която разкри искрящите му бели зъби и после се метна на коня си.

Тя го гледаше със съжаление как си отива. Последните няколко дни бе прекарала сама. Пискливото радио не можеше да замени личното съприкосновение. А Нъгет винаги бе значел нещо специално за нея, внушил й бе любовта си към дивата земя. И като че ли сега бе донесъл със себе си миналото. Кери усещаше, че то нахлува в нея, колкото и силно да се опитваше да го отхвърли.

Бе шестнайсетгодишна, когато семейството й пристигна в областта, на повече от триста километра югоизточно от Дарвин. Баща й се установи тук заедно с Въздушната медицинска служба, бившият Летящ лекарски екип. Стивън Донован, познат на аборигените като доктор Донован, искаше тя да остане да учи в Куинсланд, близо до сестра си Луиза, но се поддаде на молбите й да дойде с него, като постави условие да не пострада учението й. Кери искаше толкова силно да замине, че залягаше още по-здраво над уроците и си изкарваше изпитите с блестящ успех.

Баща й често я вземаше със себе си на далечните медицински обиколки. При едно от тези пътувания тя за първи път срещна семейство Чемпиън. Джейк, главата на рода, все още не беше се предал на повредената сърдечна клапа, която накрая отне живота му. По него време бе Кралят на пустинните земи и беше необичайно висок, независимо дали бе върху седлото или не.

Причината за посещението на доктор Донован в главната ферма Кинга Даунс бе неговата дъщеря Робин. Кери преживя първата си среща с Робин като шок, макар че баща й я бе подготвил по време на полета.

— Робин Чемпиън е родена с мозъчна парализа. Мускулите й невинаги правят онова, което тя иска, и затова движенията й често са конвулсивни и неконтролирани. Но мозъкът й не е засегнат. Тя е интелигентна и пълна с живот. Ще я харесаш.

Думите му се сбъднаха. След като преодоля първоначалното си сътресение при вида на Робин в специалния инвалиден стол, тя се очарова от начина, по който момичето използваше едно табло с букви, за да общува.

— Защо не можеш да говориш? — попита Кери с типична младежка прямота.

Вместо да се обиди, Робин разбра искреността й и старателно изписа буква по буква на таблото, че мускулите на гърлото й просто не работят достатъчно добре.

— Тогава как успяваш да ядеш? — полюбопитства Кери.

— Чудесно се справям — появи се изписаният буква по буква отговор, а после инвалидният стол се разтърси от смеха на Робин.

Оттогава двете девойки станаха близки приятелки. Кери летеше с баща си при всяка възможност и често оставаше в Кинга Даунс, докато той завърши обиколките си. С помощта на Кери в ролята на неин глас Робин можеше да участва в радиосесиите. Скоро те станаха популярни членове на разпръснатия клас и поддържаха връзка с другите ученици чрез радиото.

Братът на Робин, Рик, понякога присъстваше на уроците. Най-големият в семейството, по него време той бе на двадесет и две. Робин й бе обяснила, че всъщност й бе доведен брат. Истинският му баща бе умрял от инфаркт, а две години след това майка му се бе омъжила за Джейк Чемпиън.

Кери бе останала с впечатлението, че Рик се чувства обиден, задето не бе роден Чемпиън, и бе доста различен от Бен, когото виждаше само отдалеч, тъй като обикновено той работеше из имението. Робин бе най-млада от тримата и разказа на Кери чрез таблото си с букви, че никога не е виждала майка си.

— Умряла е при твоето раждане, нали? — попита Кери.

Робин кимна конвулсивно и заудря по таблото си:

— Мама умря, за да ме има! По моя вина…

— Не, не трябва дори да го помисляш — настоя Кери. — Баща ми каза, че е умряла, защото голямо наводнение попречило на медицинската помощ.

— Родена съм в лодка — обясни таблото на Робин. — Без малко да не успея.

— Е, радвам се, че си успяла! — възкликна Кери с пламенна искреност. Страхопочитанието й към куража на Робин растеше колкото повече я опознаваше. Най-простите неща изискваха почти свръхчовешко съсредоточаване, но това не я спираше да опитва всичко, на което бе способна. Накрая дори се научи да рисува със специално пригодени четка и триножник. Създаваше картини на пустошта с такава трептяща красота, че Кери се вълнуваше до сълзи. Понякога трябваше да си напомня, че Робин бе заточена на инвалидния си стол и виждаше пейзажите, които рисуваше толкова ярко, само от къщата или от прозорците на рейндж-ровъра, когато някой от братята я вземаше на разходка из имението.

По време на един такъв излет Кери за пръв път се срещна с Бен Чемпиън. Никога нямаше да забрави този миг.

Джейк бе оставил момичетата да ловят риба в един разлив покрай Лагуната на крокодилите, докато нагледа някакви огради. Кери се смееше над несръчните си опити да метне кордата и в следващия миг се взря в едно лице, което й напомни Клинт Истууд. Гъста кестенява коса се разпиляваше на вълни по широкото му чело, което засенчваше поглед, проникващ като лъч.

Стоеше разкрачен и с отпуснати ръце. Позата му създаваше впечатление за огромна, едва удържана жизненост. Стегнатото му тяло трептеше от енергия като тетива, преди стрелата да бъде освободена. Кери знаеше от Робин, че Бен е по-млад от Рик, но изглеждаше по-възрастен и по-зрял. Тя никога не бе срещала човек, който да излъчва такова самообладание. Това я очарова и изплаши едновременно.

— Значи ти си приятелката на Робин? — каза той и я заоглежда така, сякаш бе някоя нова кобила за разплод. — Аз съм Бен Чемпиън.

— Знам, виждала съм те из имението. Аз съм Кери Донован — отговори тя, като едва овладя гласа си. Отчаяно й се искаше да каже нещо поразително оригинално, но успя да промълви само едно: — Как си?

Кафявите му кадифени очи се заразхождаха по нея и тя усещаше топлината им, сякаш я докосваха. Усещането изпълни гърдите й, които се очертаваха добре под леко омалялата фланелка. След това той бавно измери краката й в опънатите, избелели джинси. Това бе най-нахалният оглед, който бе изтърпявала, и усети, че се изчервява.

— Добре съм, благодаря — отвърна той, като опустошаващите му очи най-после се спряха на лицето й. — Как така не сме се срещали досега?

— Предполагам, защото винаги си много зает с работа — избърбори Кери, объркана от неговото внимание. Той успя да я накара да се почувства като единствената жена! Опита се да отклони поглед към устата му. Една пълна чувствена долна устна спасяваше от арогантност силната му, волева челюст и широката уста. Кери погледна бързо настрани към реката.

Бен се изсмя меко. Тя рязко обърна глава и откри с изненада, че той продължаваше да я гледа със същия вбесяващ, всезнаещ поглед.

— Ще гледам да не съм толкова зает отсега нататък… — После Бен нахлупи смачканата си шапка, скочи върху коня и се отдалечи в лек галоп, като я остави да се взира след него захласната.

Кери усети, че някой подръпва фланелката й и погледна надолу. Робин я наблюдаваше с ликуващо изражение.

— На какво се смееш? — попита Кери.

— Вие двамата — твърде много… — изписа Робин на таблото и рухна в безпомощен кикот.

Верен на думата си, Бен започна да прекарва повече време в дома на Кинга Даунс. Обикновено се заемаше да кърпи седла, да поправя някоя моторетка или да обяздва хванати наскоро диви коне, но очите му неизменно откриваха Кери и се впиваха в нея, докато не ги усетеше и не го погледнеше.

— Влюбена ли си в Бен? — изписа един ден Робин.

— Не! Какво те кара да питаш? — стрелна я Кери с изненадан поглед.

— Ти си първата — отговори Робин с енергичните си пръсти на таблото.

— Първото момиче, към което проявява интерес? — поинтересува се Кери. Когато Робин й кимна, тя поклати глава. — Не го вярвам. Той просто мисли за мен като за още една сестра.

— Ще видиш — пристигна тайнственият отговор на Робин.

Интересът на Бен към нея, доколкото го имаше, породи неочакван страничен ефект. След като две години не я бе забелязвал, Рик Чемпиън започна да й обръща повече внимание. Двамата мъже бяха образец за контрасти. Докато Бен бе сериозен и работлив, Рик обичаше забавите и приключенията. Бе винаги готов да си зареже работата и да заведе момичетата да поплуват или на пазар в града.

Не можеше да се сравнява с Бен, но Кери съзнаваше, че всъщност малцина можеха. Рик бе забавен и тя се улови, че прекарва все повече и повече време с него.

Кери забеляза, че когато бе с Рик. Бен ставаше мрачен и затворен. Неизвестно защо, това я разтревожи. Смущаваше я фактът, че Бен вече не я гледаше по особен начин и като че ли я бе намразил. Болеше я, защото искаше да бъдат приятели. Един ден си призна пред Робин:

— Изобщо не разбирам Бен.

— Интересно — отговори й Робин. — Той казва същото за теб.

— Така ли? — Щом разговаряше с Робин за нея, вероятно не я ненавиждаше чак толкова… — И какво друго казва за мен?

— Не много. Но Рик говори много — обясни Робин чрез таблото. — Той каза на Бен, че ще се ожени за теб. Бен побесня.

— О, така ли? — рече тя замислено, еднакво заинтригувана както от реакцията на Бен, така и от увереността на Рик, че ще се оженят. По тези места щом двама души прекарваха толкова много време заедно, както тя и Рик, обикновено следваше женитба. Но тъкмо това ли искаше? Разбира се, Рик бе забавен и подходящ за съпруг по много показатели, но можеше ли да го приеме като партньор за цял живот?

Когато той й направи предложение, Кери все още нямаше готов отговор и отвърна, че ще си помисли. Без нейно знание обаче той вече бе уведомил Бен, че са сгодени. Когато го потърси за съвет, Бен бе хладен и безразличен.

— Ти си достатъчно голяма, за да знаеш какво правиш — каза той и се метна на коня си. Тя се загледа унило след него с усещането, че нещо значително си отива от живота й.

През следващите няколко дни нито чу, нито видя Бен. Искаше й се Рик да не му бе казвал, че са сгодени, защото се чувстваше ужасно неуверена. А Рик се държеше с нея като годеник и си позволяваше да я целува, когато си поиска. Но странно защо от целувките му не изпитваше нищо. След това дойде онзи ужасен ден, когато Джейк Чемпиън бе повален от фатален сърдечен удар и всичко се промени. Рик изчезна и остави Бен да поеме управлението на имотите. Той бе толкова зает, че Кери все не успяваше да разговаря с него, докато не отмина погребението на баща му и всички се събраха да чуят завещанието на Джейк. И макар Бен да бе твърде далеч от нея, тя го усещаше, като че ли се докосваха. В този миг разбра защо отбягваше да даде отговор на Рик. В сравнение с Бен, Рик бледнееше. Но как можеше да заличи стореното зло, след като му позволи да смята, че е приела предложението на Рик? Можеше да каже на Рик, че е сбъркала, но можеше ли да убеди Бен, че всъщност обича него?

— Така е много удобно, нали? — подхвърли Бен подигравателно, когато накрая останаха сами и тя успя да изрази чувствата си с думи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кери, стресната от присмеха в гласа му. Досега никога не бе й говорил с такъв тон.

— И мене ли щеше да зарежеш така лесно, ако имотът бе наследил Рик? — продължи той.

— Какво общо има всичко това? — отвърна смаяна тя. Бе толкова заета да обмисля какво ще каже на Бен, че не бе чула нищо от завещанието на Джейк. Беше дошла само да помогне на Робин да издържи изпитанието.

— Когато смяташе, че Рик ще наследи имението Чемпиън, бе готова да се ожениш за него. Щом научи, че той не ще получи нищо, освен чрез мен, реши, че не го обичаш повече. Както казах, така е твърде удобно.

— Грешиш много — задъха се Кери, като се бореше със сълзите си. — Не ме интересува завещанието. Имах друго предвид.

— Например бъдещето си — подигра й се Бен. — Добре, нека сега ти обясня. Въпреки че Рик не е негов син, Джейк никога не правеше разлика между нас. Едва когато започна да се тревожи от навиците на Рик да пръска пари с широки пръсти, той промени завещанието си и остави Кинга Даунс и Казуарина на мен. Аз съм длъжен да осигуря дом и средства за Рик, но той няма да наследи никакъв имот, докато не се усмири.

— Не затова не мога да се оженя за Рик — настоя тя. — Аз не го обичам и никога не съм го обичала. Глупаво направих, че не ти казах по-рано.

— Виж, за едно си права — отбеляза той. — Била си глупава. Глупава да мислиш, че ще повярвам в една приказка, когато истината е очевидна. Разочароваш ме, Кери. Когато дойде тук си помислих, че си нещо повече. Струваше ми се, че държиш на Робин и си почти член на семейството. Но ти не си Чемпиън и никога не можеш да бъдеш. Липсва ти почтеност.

Думите му я жегнаха като камшик. Само да бе поговорила с Бен по-рано за чувствата си, може би щеше да й повярва… Сега изглеждаше като използвачка, която го ухажва, защото Рик е останал без наследство.

Рик също не бе по-мил с нея. И той вярваше, че го изоставя, защото не е наследник. Когато се опита да се оттегли, той я сграбчи за раменете и я притисна в жестоко подобие на прегръдка. Онова, което стана после, Кери зарови толкова дълбоко в подсъзнанието си, че още бе като в мъгла. Единственият ясен спомен бе, че се свърза по радиото с баща си и го помоли да я вземе, когато се връща в града. Закле се никога повече да не стъпи в земята на Чемпиън. И въпреки че сърцето й се късаше да изостави Робин, удържа клетвата си. На Робин каза, че отива да учи в университета, за да получи диплом по защита на природата и да стане рейнджър към Комисията за опазване на околната среда. Робин не можа да разбере защо Кери не идва дори през ваканциите, но някак си приятелството им оцеля чрез писмата.

После Робин й писа с гореща молба да дойде и да й помогне около женитбата на Рик за една богата наследница от съседното имение, Пърша Редшоу. Кери помнеше Пърша като добродушно приказливо момиче и се чудеше как Рик е могъл да я убеди да се ожени за него. По същото време дългогодишната бавачка на Робин бе напуснала по семейни причини и още не бяха я заместили. Икономката на имението, Джеси Финч, с желание се грижеше за Робин, но й бе трудно да се справя и със задълженията да поддържа цялото домакинство. „Наистина имам нужда от теб“ — писа Робин и на Кери не й оставаше нищо друго, освен да се върне.

В този момент Отрядът за защита на крокодилите й предложи командировка в Лагуната на крокодилите, която разделяше двете ферми. Случаят изглеждаше идеален. Тя писа на Робин, че ще работи достатъчно близо до фермата и ще имат възможност да се виждат много често. Предпазливо проучване показа, че Бен прекарва малко време в къщата, защото предпочиташе да бъде с работниците си на открито. Нямаше много шансове да го срещне. А женитбата на Рик успя да успокои опасенията й достатъчно, за да опъне палатката си върху земята на Чемпиън, където никога не бе очаквала да стъпи отново.

Зарадва се, че някакво движение в края на залива прогони унеса й. Грабна фотоапарата и се върна в наблюдателния пост на тревистия бряг. Може би този път щеше да успее да направи добра снимка на един от гигантските крокодили, окупирали разлива.

Ето го там… Неволно потръпна. Надигна се масивна люспеста глава, две лапи с големи нокти се вкопаха в калта и измъкнаха животното от водата. Напомняше праисторическо видение. Бе огромно, според нея, поне пет метра. Вдигна апарата.

Преди да успее да щракне, нещо я сграбчи, изправи я на крака и я отхвърли назад. За щастие падна в гъстата трева и само дъхът й секна. Умът й работеше светкавично и засече присъствието на мъж с голямокалибрена пушка, насочена към крокодила.

— Стой, не стреляй! — заповяда тя и бързо отклони пушката.

С един замах на опашката крокодилът се обърна и потъна във водата.

— По дяволите, какво става? — изсъска яростно ловецът.

— Не знаеш ли, че е забранено да се убиват крокодили в тази страна? — отвърна не по-малко гневно Кери.

— Разрешено е, когато нечий живот е в опасност — подметна той. — За малко да те изяде!

— Нищо подобно! Справях се отлично, преди да дойдеш. — Вдигна глава и очите й срещнаха неговите. Едва сега разбра с кого се бе спречкала и цялата изстина. В същия миг и той я позна. Двамата извикаха едновременно:

— Ти!

— Бен Чемпиън, трябваше да се сетя! — ахна тя.

— Кери Донован, трябваше да се сетя! — повтори Бен. — Какво правиш, искаш да загинеш ли?

— Правя изследване за Отряда за защита на крокодилите към Комисията за опазване на природата — отговори Кери високомерно, като натъртваше на всяка сричка. Но ако се надяваше, че ще го смае, трябваше да се разочарова. Жълто-кафявите му очи се стрелнаха към клиноопашатия орел, пришит на пагоните й и се върнаха хладно на лицето й.

— Все пак имаш нужда от разрешението на собственика, за да бъдеш тук. Не си спомням да съм ти го давал.

— Робин го даде — каза тя и забеляза сянка на раздразнение по лицето му. — Нали е съсобственик на владението Чемпиън?

— Дяволски добре знаеш, че е. Няма да се учудя дори ако цитираш номиналната стойност на акциите й. Припомням си, че проявяваш повече от случаен интерес към тези въпроси.

Кери сви и отпусна юмруци. Значи времето не бе смекчило отношението му към нея… Все още мислеше, че тя се интересува само от парите им!

— Ако мислиш така, не мога да те спра. Но истината е, че дойдох тук, защото Робин ме помоли. След като загуби старата си бавачка, тя има нужда от приятел, особено заради данданията около женитбата на Рик.

— Искаш да кажеш, КОГАТО Рик се ожени? — присви очи той.

— Ама той още ли не е оженен? — сепна се уплашено тя.

— Още не — подигравателно стисна устни Бен. — Сватбата бе насрочена за миналата неделя, но бабата на Пърша получи удар и тя трябваше да отлети до Дарвин да се погрижи за нея. Сватбата се отложи с един месец.

— Не знаех — поклати глава Кери. — Мислех, че вече е минала…

— Ами, не си знаела! — Позата му изразяваше презрение. Издаденият хълбок и скръстените ръце изключваха всякакви защитни аргументи срещу обвиненията. Все пак трябваше да се опита да го накара да я разбере.

— Грешиш — каза тя с цялото достойнство, което можа да събере. — Тук съм на открито от една седмица и не знаех, че сватбата е отложена. Иначе не бих дошла.

— Значи не си знаела, че ще дам на Рик документите за собственост на Казуарина като сватбен подарък?

— Прочетох го във вестниците, но това изобщо не ме засяга.

— И не си дошла с надежда за втори опит с Рик?

— Не! — Протестът се изтръгна от нея с такава искреност, че дори Бен се поколеба за миг. След това очите му се ожесточиха.

— Страхувам се, че не мога да рискувам и да ти се доверя.

Дали ще заповяда да се махне от земите му?

— Можеш да ми наредиш да си вървя и аз ще си отида, но така ще нараниш Робин. А тя вече очаква да се видим отново.

— Колко си жалка! — процеди той през зъби. — Като си помисля само, че си готова да се възползваш от човек в положението на Робин, за да постигнеш своето… Достатъчно бе злото, което причини на Рик, но това е вече твърде много!

Кери остави думите му да минат покрай нея. Беше се заклела никога да не допуска Бен близо до себе си, за да не я обижда отново. Това се оказа много по-трудно, отколкото очакваше…

Докато все още имаше сили да се брани, обърна гръб с намерение да си събере нещата и да си отиде. Едва тръгна по склона, и коравите му пръсти се впиха в нежната плът на ръката й.

— Къде тръгна?

— Където и да е, но по-далеч оттук — каза тя, без да го поглежда.

Бен хвана брадичката й с ръка и вдигна главата й, докато очите им се срещнаха.

— Отново ли бягаш? — подигра се той.

— Не ми оставяш голям избор — вдигна рамене Кери.

Чувствено извитите му устни, които си представяше някога впити в нейните, се свиха в безпощадна черта.

— Още не си ме чула докрай!

Някъде вътре в нея припламна надежда, но бързо изгоря, когато забеляза диамантено студения блясък в очите му. Каквото и да й предложеше, тя не очакваше да й хареса.

— Права си, че Робин има нужда от теб — заяви Бен безцеремонно. — Знам колко е нещастна, откак бавачката й напусна. Няма да е добре за нея, ако те отпратя сега, щом като знае, че ще дойдеш.

— Тогава какво ще правиш?

— Искам да бъда сигурен, че няма да застанеш между Рик и Пърша, а в същото време и ще удържиш обещанието си към Робин.

Със засегнато самочувствие, Кери се изпъчи и дръпна рязко ръката си.

— Как предлагаш да стане тази работа — да ме държиш на каишка до себе си ли?

— Нещо такова — сви устни той. — Каишката, която имам предвид, е годежен пръстен.