Тонке Драгт
Писмо до краля (7)

Монасите в Кафявия манастир

Цял ден Тиури остана скрит в пещерата. Сивите рицари го търсеха все по-далеч от това място. Той трябваше да се погрижи разстоянието между него и тях да бъде колкото може по-голямо. Само веднъж се осмели да излезе, за да пие вода от потока. Бе дълго, скучно време на изчакване.

Привечер той отново се отправи на път. Придържаше се колкото може по-близо до пътеката и бе внимателен и предпазлив. Нощта изглеждаше безкрайна, а той бавно напредваше. Но не срещна повече никакви врагове. Рано сутринта поседна да си почине зад един храст. Помисли си, че вече шест дни е на път и се запита кога най-сетне ще излезе от тази гора.

Внезапно чу шум от стъпки! Надникна през листата към пътеката, която бе съвсем близо. Без съмнение идваха хора. Скоро ги видя: не бяха разбойници, конници или червени рицари, а двама монаси в кафяви раса. Те изглеждаха приятелски и миролюбиво настроени. Това са хора, на които мога да се доверя, помисли си Тиури. Дали да тръгна с тях? Може би тяхната компания предлага мъничко защита.

Той се изправи, излезе на пътеката и поздрави:

— Добро утро.

Монасите спряха.

— Бог да ви пази — каза единият.

Те не изглеждаха изненадани, въпреки че след своите объркани пътища Тиури изглеждаше толкова опърпан, а дори и да бяха, те не го показаха. Тиури ги погледна. Двамата вдъхваха доверие. Единият бе стар, висок и мършав, имаше загоряло лице и сива коса, другият бе млад, лицето му бе покрито с лунички, очите бяха проницателни и светлосиви.

— Отрано сте на път, преподобни братя — каза Тиури и после замълча, защото не знаеше какво повече да каже.

— Вие също, синко — каза по-старият монах.

— На запад ли отивате? — попита Тиури.

— Да — каза вторият монах и посочи пътеката. — На път сме към нашия манастир.

— Мога ли да вървя с вас? — попита Тиури.

— Естествено… синко — отвърна по-възрастният монах. — Ние не вървим бързо, но непрекъснато и вие можете да вървите с нас докато искате.

— Благодаря ви — каза Тиури.

— Тогава ще ви кажа веднага кои сме — продължи монахът. — Това е брат Мартин, а аз съм брат Лаурентиус. Ние живеем в Кафявия манастир до Зелената река.

Тиури се поклони и се позабави с отговора. Трябваше ли да си каже името? Не че се страхуваше от тези монаси, но те можеха да кажат на някой друг.

— Името ви няма значение, синко — каза брат Лаурентиус. — Елате, да вървим!

— О, ще го узнаете — каза Тиури. — Само не знам… Трудно е да го кажа, но…

— Ах, мълчете, синко — каза старият монах. — Кажете го или не го казвайте… За нас е все едно.

Известно време те продължиха да вървят мълчаливо.

— Далеч от тук ли е вашият манастир? — попита след това Тиури.

— Надяваме се да стигнем привечер — обясни брат Мартин.

— Къде се намира? — попита Тиури.

— В края на тази пътека — отвърна монахът, — в края на гората.

— На Зелената река, нали? — отбеляза Тиури. — Аз трябва да отида до Синята река.

— Тя е далеч на север — каза брат Лаурентиус, — където Големият път води на запад.

Значи съм се отклонил, помисли си Тиури.

— Много ли е далеч от манастира? — попита той.

— Не чак толкова — каза брат Лаурентиус. — Един ден път, мисля. Нали така, братко Мартин?

— Не ще е много по-далеч — съгласи се другият монах, докато внимателно наблюдаваше Тиури отстрани. По широката пътека бе приятно да се върви, а Тиури се чувстваше така, сякаш бяха на приятно пътешествие. Гората изглеждаше дружелюбна, изведнъж тя сякаш бе придобила друга природа. Но Тиури не можеше да престане от време на време да се оглежда.

Той забеляза, че брат Мартин отново го наблюдава.

— От къде идвате, братко? — попита той.

— От едно селце там на юг, от другата страна на хълма — отвърна монахът, като посочи с палец през рамото си. — Там имаше болест и помощта ни бе необходима.

— Не се ли страхувате да вървите през гората? — попита Тиури. — Наблизо има разбойници.

— Знаем това — каза брат Лаурентиус доста тъжно. — Това ни е неприятно, но не се страхуваме… какво могат да ни откраднат?

— Но вие сигурно се страхувате от тях — каза брат Мартин. — Вече няколко пъти ви видях да се оглеждате, сякаш се страхувате, че някой може да ви нападне. Какво има?

Тиури малко се изчерви и не отговори веднага.

— Разбойниците ме нападнаха миналата нощ — обясни той накрая.

— О — възкликна брат Мартин. — Направиха ли ви нещо?

— Ограбиха ме — отговори Тиури.

— Личи си по вида ви, синко — каза съчувствено брат Лаурентиус.

Тиури го остави да мисли, че външният му вид е последица от срещата с разбойниците.

— Нещо трябва да се направи — каза брат Мартин и свъси вежди. А към Тиури той отбеляза: — Мисля, че няма вече от какво да се страхувате. Разбойниците не се осмеляват да излизат към края на гората. Освен това не биха могли да ви откраднат вече много, струва ми се.

„Могат още повече!“, помисли си Тиури, но замълча.

— Но вие не само се страхувате от разбойниците — каза брат Мартин. — Има още нещо, нали?

— Какво ви кара да предполагате това? — попита Тиури.

— Не ми изглеждате страхлив — каза брат Мартин, — а и едва ли вече имате причини да се страхувате от разбойниците, още повече сега, посред бял ден. Значи има нещо друго.

— Чиста ли ви е съвестта? — попита брат Лаурентиус.

— Да — каза Тиури, — така мисля… знам го със сигурност.

— Тогава няма от какво да се страхувате — каза старият монах.

— Забравете го поне за малко — отбеляза младият. Той посочи пред себе си и добави: — Гората е красива, времето е хубаво. Денят е прекрасен.

Те вървяха нататък и наистина страхът на Тиури се стопи, но не и предпазливостта.

— Сигурно навреме ще си бъдем у дома — каза брат Лаурентиус доволно, докато продължаваха пътуването си. — Каква е вашата цел?

— Синята река — отговори Тиури.

— Синята река… При извора й живее отшелник — каза замислено брат Лаурентиус. — Казва се Менаурес, струва ми се.

— Да, Менаурес — отвърна брат Мартин, — той е много мъдър и много стар. По-рано пилигрими ходеха до хижата му в планината.

— Познавате ли го? — попита много развълнуван Тиури.

Монасите поклатиха глави.

— Отец Йеронимус го познава — каза брат Лаурентиус. — Нашият абат.

— Можете да пренощувате при нас — предложи брат Мартин.

— О, с удоволствие, ако това е възможно — с благодарност отбеляза Тиури.

— Уморени пътешественици са добре дошли по всяко време — каза брат Лаурентиус.

— Казвам се Тиури — каза ненадейно младежът.

Брат Мартин се усмихна, а брат Лаурентиус кимна приятелски на Тиури. Тиури попита монасите дали са срещнали и други хора в гората. Не, не бяха видели никого. Но бяха чули отекване на рог в далечината.

— Почти стигнахме — каза брат Мартин.

Скоро след това те стигнаха до края на гората. Пред тях се разкриваше склон с обработени ниви, малки бели къщи и тук-там растящи групи дървета. Зад селото, неясни и много надалеч, бяха планините в синкава мъгла. На южната страна се простираше надалеч гората, а пред нея Тиури видя църква и още една сграда, и двете от дърво и кафяви камъни. Виеща се пътека водеше към тях.

— Това е нашият манастир — обясни брат Лаурентиус, — а там виждате път на север; той идва от Големия западен път при Синята река. Зелената река не може да се види от тук; тя тече през гората зад манастира.

Те крачеха към манастира. Тиури погледна още веднъж към гората. Радваше се, че я бе напуснал; с това бе завършила част от пътуването му.

След по-малко от четвърт час брат Лаурентиус почука на портата на манастира. Пазачът, малък червенобузест мъж, им отвори и ги поздрави сърдечно. Озоваха се в малък вътрешен двор, заобиколен с колонада. Този двор, с цъфтящите цветя и кладенец по средата, изглеждаше приветлив.

— Градината ви отново изглежда разкошна, брат Юлиус — каза брат Лаурентиус.

— Много красива — добави Тиури с въздишка на доволство. Пазачът го погледна със светнало лице.

— Това е Тиури — каза брат Мартин. — Срещнахме го по пътя и той ще остане тук през нощта. Спокойствието тук ще му се отрази добре, защото наскоро е бил нападнат и ограбен от разбойници.

— О, наистина ли! — извика пазачът. — Слава богу, че още има тяло и крайници. А това е много, момчето ми, това е много; утешете се с това! — Той огледа Тиури от глава до пети и продължи: — От изток ли идвате, през гората?

— Да, братко — отвърна Тиури.

— Сигурно има и други младежи, така си мисля, които идват от източната страна през гората — продължи пазачът, — но можеше и така да е… да, можеше.

— Какво има? — попита Тиури, който внезапно изпита леко безпокойство.

— Тази сутри дойде някакъв на портата — каза пазачът, — който ме питаше за младеж… горе-долу на вашата възраст. Имаше груб глас и питаше… да, какво само каза…

— Какво каза той? — попита Тиури. — И как изглеждаше?

— Беше рицар, облечен в сиво рицар. Имаше оръженосец до него. Аз работех в градината, когато почука на портата. Отворих и той стоеше там и питаше за някакъв младеж. Младеж с кафяви очи, струва ми се… ами да, съвсем като вас. — Пазачът поклати глава. — Беше доста нетърпелив, но аз му казах: „Моля, повдигнете си наличника, господин рицарю и кажете кой сте!“ Бих предпочел да говоря пред лице, нали?… Е, той го направи, имам предвид повдигането на наличника… Не си каза името…

— Как изглеждаше? — попита притеснен Тиури.

— Нелюбезен господин, много мрачен и брадясал. Е, аз казах, че не съм виждал такъв младеж… нали тогава още не го бях видял… Тогава той препусна нататък с всичка сила. Погледах след него и го видях да изчезва в гората. И чух там да отеква изсвирване на рог, много ясно и силно…

Тиури бе побледнял. Дори тук, в този миролюбив манастир, е имало враг. Тримата монаси го гледаха въпросително.

— Познавате ли този рицар? — попита брат Мартин.

— Не — отвърна искрено Тиури. — Не познавам нито един от тях. Те са четирима, плюс техните оръженосци. И ме търсят.

— Защо? — попита пазачът.

— Не знам това — отвърна Тиури. — Или всъщност го знам добре, но не бива да го казвам. Ще ме убият, ако ме намерят.

Сякаш тъмна сянка падна над приветливия вътрешен двор. Брат Мартин сложи ръка на рамото на Тиури. Младежът го погледна и каза:

— Не познавам тези рицари; нищо не съм им направил. Но те ме преследват и желаят смъртта ми.

— Има нещо тайнствено у вас — проговори монахът, — и от думите ви разбирам, че има нещо, което не искате или не можете да кажете. Но в този манастир сте на сигурно място. Никакъв сив рицар не може да ви причини нещо тук.

— Приют — каза Тиури.

— Да, това е приют — каза брат Мартин.

— Благодаря за доверието ви в мен — каза Тиури. — Радвам се, че мога да остана тук.

— Можете да останете толкова дълго, колкото искате — заяви брат Лаурентиус.

— До утре — каза Тиури. — Тогава ще трябва отново да продължа. — Той неволно въздъхна. Светът наоколо изглеждаше толкова враждебен и изпълнен с опасности.

— Не се тревожете за утрешния ден — каза брат Мартин. — Трябва най-напред да си починете.

— Ако някой от рицарите се върне, няма да му кажа — обеща пазачът, — че именно вие сте този младеж! О, сега си спомням още нещо… Той спомена нещо и за някакъв пръстен… Но нали вие нямате пръстен?

— Имам пръстен — каза Тиури и сложи ръка на гърдите си.

— Елате! — каза брат Мартин. — Брат Юлиус, моля ви покажете на Тиури място за спане! Брат Лаурентиус и аз сега отиваме при абата.

— Следвайте ме! — покани Тиури пазачът. — След половин час ще се храним; така че дойдохте точно навреме.

— Скоро отново ще се видим — отбеляза брат Мартин. Той и брат Лаурентиус се отдалечиха с приятелско кимване.

Тиури последва пазача през колонадата и по една стълба нагоре. Стигнаха до дълъг коридор с много врати. В края на този коридор пазачът спря и отвори една врата.

— Тук можете да спите — каза той и изчезна.

Тиури влезе. Намираше се в малка, варосана в бяло килия, обзаведена с тясно легло и пейчица. През висок прозорец в дълбока ниша вътре падаха последните слънчеви лъчи. Тиури седна на леглото и погледна към разпятието, което висеше на стената. Тогава отекнаха припрени стъпки и пазачът се върна с кафяво расо в ръка.

— Ето — каза той, — облечете това! То е по-добро от похабените ви дрехи!

Скоро след това Тиури, обгърнат от расото, крачеше през малката градина към първия вътрешен двор, където го посрещна брат Мартин, придружен от висок, облечен в тъмно монах. Монахът се представи като отец Йеронимус, абат, и сърдечно поздрави Тиури за добре дошъл. Звънец прозвуча като знак, че е време за вечеря.

В трапезарията Тиури седеше между брат Мартин и пазача и се наслади на простата храна. След вечеря абатът му махна с ръка да отиде с него. Тиури го последва в килията му.

— Брат Лаурентиус и брат Мартин ми разказаха всичко за вас — каза абатът, — поне всичко това, което знаят. До утре сте наш гост и след това продължавате към Синята река.

— Да, отче Йеронимус — каза Тиури.

— Опасно ли е за вас това пътешествие? — попита абатът.

— Да, отче Йеронимус — отговори Тиури.

— Брат Мартин ми каза, че криете много тайни — каза абатът. — Но не сте ли много млад?

— Вече съм на шестнадесет — отбеляза Тиури.

Абатът се поусмихна.

— Откъде идвате? — попита после той. — И накъде отивате?

— Идвам от града на крал Дагонаут — отговори Тиури, — и съм на път към извора на Синята река… към отшелника Менаурес.

— Отшелника Менаурес! Много време мина, откакто го видях. Поздравете го от мен, когато го видите. Той ли е целта на пътуването ви?

— Н-не — каза Тиури. — Всъщност не бива да ви разказвам къде отивам… — Той въздъхна.

— Ако пътят ви води покрай Менаурес, това е добър път — каза абатът. — А същото ми казват и очите ви и вашият глас. Не питам накъде отивате и какво поръчение имате. Бих искал единствено да зная, дали не мога по някакъв начин да ви помогна.

— О, отче — каза Тиури, — тогава, моля ви, не казвайте на никого, че съм бил тук и че отивам към Синята река!

— Обещавам ви — каза абатът. Той присви вежди и каза, сякаш на себе си: — Но ще трябва да имате повече безопасност. — Той помълча мъничко; после каза: — Трябва да задържите расото, което носите сега. Ако покриете глава с качулката, ще се скриете до известна степен.

— Благодаря ви, отче Йеронимус — каза Тиури.

— А сега трябва да си лягате — заяви абатът. — Дано спокойствието тук ви влее нови сили!

Тиури му благодари още веднъж и си отиде в килията. Тази нощ спа спокойно, без да сънува.

Укрепнал и бодър, на сутринта Тиури се отправи на път към Синята река. И сега той се чувстваше сигурен; в кафявото расо, с качулката на главата и с една пръчка в ръка можеше да мине за пилигрим. Враговете със сигурност не биха разпознали лесно в него младежа, когото търсеха. По полето работеха хора, които любезно го поздравяваха, когато минаваше покрай тях. Тиури също така винаги любезно отговаряше на поздравите. По средата на предобеда го настигна кола, теглена от магаре. Върху капрата седеше селянин, който го попита дали не иска да се качи. Тиури с благодарност прие предложението. Така той седна до човека и отговори на въпроса му, че е на път към Синята река.

— Аз не отивам толкова далеч — каза селянинът, — но бихте могли все пак да изминете доста път заедно с мен, добри братко. Краката ви ще си отпочинат. Сигурно идвате от Кафявия манастир?

— Да, така е — отвърни Тиури.

— На пилигримско пътуване? — попита селянинът.

— Да — бе отговорът на Тиури, — би могло да се нарече така. — Той си мислеше, че пътуването му наистина има нещо общо с пилигримско.

— По-рано, тогава тук пътешестваха пилигрими и заселници и такива хора наоколо — разказваше селянинът. — Аз самият не мога добре да си спомня за това, а вие самият, естествено съвсем не можете. Но сигурно някога сте чували за злата сила, която владее в замъка Мистринаут.

Тиури никога не бе чувал за това и замълча. Селянинът сякаш не забеляза това и продължи да бъбри.

— Сега в тази страна цари мир и благоденствие, слава богу — каза той. — Може би затова има по-малко пилигрими. Ходили ли сте някога до Синята река?

— Не на тази височина — отвърна Тиури. — Ще мога ли да стигна до там преди свечеряване?

— О, съвсем спокойно — каза селянинът. — Бихте могли довечера да спите в замъка Мистринаут. Той е от другата страна на Синята река, точно срещу мястото, където този път се влива в Големия път. Ще можете да го видите отдалеч.

— Замъка Мистринаут? — попита Тиури, като си мислеше за това, което току-що бе чул за злата сила там.

— Да, но нали не си мислите, че там все още има нещо страшно? Този владетел още преди години е унищожил злото! Или нищо не знаете за това? Той дойде от друга страна, този рицар, и уби предишния владетел. Той прогони злите духове и самият крал му благодари за това. Сега Мистринаут е гостоприемен замък. Мостът винаги е спуснат; всеки е добре дошъл; човек получава подслон и толкова храна, колкото може да изяде. Ас също съм бил там няколко пъти, когато посещавах брат си, който живее от другата страна на реката… — Той продължи да говори за брат си и след това за неговата жена, деца и стопанството им. Той говореше много, но на Тиури това му бе приятно. Така той трябваше само да слуша и не трябваше да говори за себе си. Към обяд те стигнаха до селцето, където отиваше селянинът. Любезният мъж обаче не искаше да се сбогува преди Тиури да се наслади заедно с него на обеда.

— На добър път, братко — каза той след това. — Спомени ме в молитвите си! Надявам се да стигнеш до Синята река и замъка, преди да стане много късно. Мисля, че довечера времето ще се развали.