Тонке Драгт
Писмо до краля (6)

Разбойниците и сивите рицари

Тиури отново се отправи на път. Той бе отчупил клон от едно дърво и го носеше в ръка като единственото си оръжие. Яздеше през гора, която изглеждаше цялата в пламъци поради светлината на залязващото слънце. Пръстенът на пръста му отново му даде светлина. Не чак толкова, че да му свети, но достатъчно, за да го окуражава. Тиури не чуваше нищо друго, освен обичайните нощни шумове в една гора, с които сега вече бе свикнал. Конят се движеше бързо и сигурно напред. След известно време Тиури забеляза, че се намира на пътека, водеща на запад. Тогава се случи.

Шепот, който не идеше от вятъра в дърветата… Трошене на клони, не от лапите на животни… Те изникнаха внезапно пред него, от двете страни на пътя… единият дори падна от дърво! Няколко мъже, около десетина, заобиколиха коня на Тиури и се спуснаха да го спрат. Единият от тях вдигна нагоре фенер и в слабата светлина Тиури съзря грубите брадясали мъжаги, въоръжени с тояги, мечове и кинжали.

— Спри! — крещяха те. — Парите или живота!

Разбойници! Тиури доста се уплаши. Цялото му тяло се разтрепери. Но той бе достатъчно храбър, за да не покаже страха си. Погледна заплашителните лица и каза:

— Нямам пари — никакви.

— Ахо! — викна разбойникът с фенера, като насочваше светлината към лицето на Тиури. — Не изглеждате богат, но конят ви си го бива!

— А и той носи хубав пръстен — каза друг, докато сграбчваше ръката на Тиури. Тиури си отскубна едната ръка, а с другата вдигна клона.

— Още отдалеч видях пръстена — каза трети разбойник. — Той излъчва светлина.

— Оставете ме да си вървя — каза Тиури. Гласът му прозвуча твърдо, но сърцето му лудо биеше. Разбойниците бяха толкова слисани, че се поотдръпнаха.

— Хо-хо! — викна един от тях. — Той е куражлия!

— Няма да ви пуснем, преди да ни дадете всичко — викна един. Той пристъпи и хвана коня за юздата. Животното вдигна глава и сърдито изпръхтя.

На Тиури му мина мисълта, че бързо бягство би могло да го спаси. Но преди да го стори останалите разбойници също се бяха приближили и заплашително размахваха оръжията си.

— Слизайте; не можете да се изправите срещу нас — каза разбойникът, който държеше коня за юздата. — Животът ви не е ценен за нас, но парите ви ще получим. — Той се обърна към останалите и заповяда: — Вземете му сопата, преди да ви е заудрял по главите! — Очевидно това бе главатарят.

Тиури стисна по-здраво клона и викна:

— Нямам нищо у себе си. Нито един халер. Няма да забогатеете от мен. Оставете ме да си вървя!

Един разбойник се изсмя подигравателно, а друг извика:

— Той трябва да си държи устата! Смъкнете го от коня!

Черният кон отново вдигна глава и изцвили. Главатарят пусна юздата и троснато каза:

— Изглеждате беден, младежо, но имате на пръста си извънредно хубав пръстен. Него искам!

Пръстенът! Само да не бях си го слагал на пръста, мислеше Тиури объркан. И той каза:

— Няма да получите пръстена!

— Ама че дявол! — каза главатарят на разбойниците. — Слизай от коня и то веднага!

Груби ръце сграбчиха Тиури, изтръгнаха му тоягата и го смъкнаха от коня. Бе ужасно. Конят се изправяше на задните си крака и цвилеше и трябваше да го държат трима разбойници. Другите се нахвърлиха върху Тиури, но главатарят ги изблъска встрани и викна:

— Стойте далеч от него! Аз пръв видях пръстена, той блестеше отдалеч като звезда.

Разбойниците се подчиниха, обаче останаха около Тиури със заплашителни лица. Тиури дълбоко си пое дъх, скри едната си ръка в другата и повтори:

— Няма да получите пръстена. Никога!

— Ще си го взема — каза главатарят, — и да му мислите, ако ми попречите. Защо яздите наоколо по никое време!

Смелостта на Тиури се бе стопила. Той не биваше да губи пръстена. Нали трябваше да го покаже на отшелника при извора, за да го преведе той през планините! Не, не биваше да губи пръстена! Той погледна главатаря.

— Беззащитен съм пред вас — каза той. — Нямам оръжие и съм сам. Но не мога да се откажа от пръстена. По-добре да умра, отколкото да ви го дам. — Това бе изречено много смело, а той не се надяваше на успех.

— Ей, ама стига сте дрънкали! — каза нетърпеливо един разбойник.

— Отсечи му пръста! — злорадо викна друг. — Тогава ще сте на чисто.

— Безсилен съм — каза Тиури на главатаря, — но ви моля, оставете ми този пръстен. Той принадлежеше на човек, който умря и ми е много скъп.

Главатарят на разбойниците пристъпи съвсем близо и хвана едната ръка на Тиури.

— Така, този пръстен ви е скъп. Но пръстите ви също са ви скъпи, струва ми се. Ще ви отрежа един пръст. Какво ще кажете?

— Нищо — отвърна Тиури, докато напразно се опитваше да си изтръгне ръката.

— Но тогава ще ви оставя пръстена! Какво ще кажете сега?

Тиури се втренчи в разбойника с неразбиращ поглед.

— Какво искате да кажете? — промълви той.

— Ще ви отсека един пръст, вместо да взема пръстена. Един пръст в замяна на вашия пръстен. Какво ще кажете?

Тиури се разтрепери. Да остави да му отсекат един пръст? Но иначе пръстена? Пръстенът на храбрия рицар с белия щит? Пръстенът, който трябваше да покаже на отшелника?

„Така всичко ще престане“, каза смело той на съмненията си. „Тогава все още ще имам четири пръста на тази ръка.“ Той се чу да си говори на себе си, сякаш бе някой друг и се учуди на собствените си думи.

Главатарят му пусна ръката.

— Добре — властно каза той.

Друг разбойник пристъпи към него с изваден меч.

— Аз ли да го направя? — попита той хилейки се. — Мечът ми е остър.

Тиури затвори очи, но не се отказа от думите си.

— Нека го направя! — просъска разбойника.

Тиури отвори очи и успя да види, че главатарят издърпа меча на разбойника и му зашлеви плесница.

— Ето — каза той, — това получаваш от мен. Махай се от този младеж! — Той се огледа наоколо и продължи. — Той има повече смелост в един свой пръст, отколкото всички вие през целия си живот! — Той се обърна към Тиури и каза: — Задръжте пръстена; защитихте го храбро. Но го скрийте добре, защото в тази гора има още много разбойници.

Тиури не можеше да повярва; тежък товар изведнъж се бе свлякъл от него.

— Продължавайте! — заповяда главатарят. — И ви съветвам да напуснете това място. Ще ви взема коня. Нали все пак трябва да взема нещо.

Верният черен кон!

— Но… — започна Тиури, — това може…

— Без повече дрънкане! — викна главатарят. — Махайте се, преди да съм се разгневил! — Той вдигна кинжала си и погледна Тиури. Към останалите започна да мърмори заплашително.

Тиури се поколеба за миг, но разбра, че бе по-добре да се подчини. Той се обърна и бързо се отдалечи. После погледна назад. Заобиколили коня от всички страни, разбойниците се оттеглиха.

След няколко секунди бяха изчезнали.

Тиури се запрепъва нататък, свлече се на земята и заплака. Плачеше заради страха, на който бе устоял и затова че бе изгубил черния кон.

Когато се овладя, той извади пръстена от пръста си и отново го закачи на връвчицата на шията си. После се изправи и опипом тръгна през тъмната гора. Бе се отклонил от пътеката, мястото бе хълмисто и пълно със скални блокове и камъни. Накрая вече не можеше да върви. Падна на земята и потъна в дълбок сън.

Рано сутринта се събуди и забеляза, че е спал до една пътека. Отдалечи се на известно разстояние от нея, слънцето грееше, а след малко Тиури чу бълбукането на поточе. Същевременно той откри на един хълм от лявата страна тъмния отвор на малка пещера. Бе добро място за почивка. Тиури не се чувстваше достатъчно силен, за да пътешества много сега. Той коленичи до поточето, което минаваше пряко на пътя му и пи. Там, във водата, той намери и растения, чиито корени ставаха за ядене. Тиури изскубна малко от тях от земята, качи се на хълма и влезе в пещерата. Тя бе доста дълбока и широка, но не изглеждаше да е обитавана от животно. Тиури седна, облягайки се на каменната стена и захапа един от корените. После подремна въпреки неудобното си положение.

Стресна се от шума на гласове. Предпазливо надникна навън. На пътеката в подножието на хълма стояха трима мъже и си говореха. С ужас Тиури разпозна в тях трима от разбойниците!

— Къде ли остана главатарят? — изръмжа единият.

— Опитва се да язди новия си жребец — каза друг с подигравателен смях. — Вече два пъти се изтърси от него.

— Беше хвърлен — каза третият злорадо.

Тримата се засмяха, но внезапно един от тях тихичко каза:

— Тихо!

Двама мъже тичаха насам; единият от тях бе главатарят.

— А сега си затваряйте устата и търсете скривалище — каза той, когато стигна до тримата. — Той идва и след миг ще е тук.

Това веднага бе изпълнено. Разбойниците напуснаха пътеката и се скриха зад скалите и храстите срещу хълма. Главатарят също изчезна. Тиури бе сигурен, че нищо добро не са намислили. Но кого чакаха? Той събра няколко камъка от пода на пещерата и ги натрупа на входа. После легна по корем до тях, погледна надолу към пътеката и зачака да види какво ще се случи. Не му се наложи дълго да чака.

В далечината отекнаха удари на копита и скоро след това от изток бавно се приближи един рицар. Тиури можеше да го види добре. Носеше тъмносива ризница и сив щит висеше на рамото му; сиви бяха и конят и шлемът му със спуснат наличник, сива бе също мантията, която носеше. Но на шията му висеше нещо, което блестеше на слънце: голям рог, който сигурно бе сребърен. Тиури видя как помръдват храстите и сдържа дъха си. Разбойниците сигурно имаха пред вид този самотен рицар! Той изглеждаше войнствен, но бе съмнително, че ще може да издържи срещу петима мъже. Трябва да му помогна, помисли си той, да го предупредя…

В този миг разбойниците нададоха силен вик и изскочиха напред.

— Спри! — викаха те към рицаря. — Златото или живота!

Тиури се изправи и сграбчи един камък. Рицарят спря коня си, вдигна нагоре наличника, сложи рога на устата си и силно задуха в него. После веднага спусна наличника и извади меча си.

Разбойниците изглеждаха малко уплашени от изсвирването на рога. Те се поколебаха, преди да повторят своя вик:

— Златото или живота!

— Няма да получите нито едно от двете! — извика рицарят и вдигна меча си. Същевременно далеч зад него по пътеката се дочуха гласове и конски тропот. Разбойниците се спогледаха и изглеждаше, че искат да побягнат. Рицарят пришпори коня си и премина покрай тях, но малко по-нататък се обърна и спря коня си. — Не бягайте, страхливци! — викна той. — Елате, вземете това, което имахте на ум!

— Напред, страхливци! — викна главатарят, докато с меч в ръка се спусна към рицаря. Но другите четирима нададоха страхливи викове. Седем рицари се приближаваха по пътеката; те седяха на сиви коне и всичките бяха облечени в сиво. Трима рицари с шлемове и мечове и четирима младежи, вероятно оръженосци.

Тиури все още стоеше в пещерата. Помощта му вече не бе нужна и той се задоволи само да наблюдава всичко. За нула време четирима от разбойниците, между които и главатарят, бяха обезоръжени и завързани. Петият се спусна да бяга и двама рицари го преследваха. Другите се събраха в подножието на хълма на Тиури и рицарят със сребърния рог заговори на заловените. Това е дружината, която чух оня ден, помисли си Тиури. Кои са те? Никой от рицарите не повдигна наличника на шлема си и нямаха герб на щитовете.

Този с рога, който изглежда бе водач, строго говореше:

— Така, сега трябва да изкупите злодеянията си! Разбойничеството по пътищата е забранено в царството на краля Дагонаут, както и във всяка страна, където има ред.

— Милост! — умоляваше един от разбойниците.

— А сте и бъзльовци! Смеете да нападате самотен пътник, но се плашите от по-големи групи. Трябва да ви окачат на едно дърво, преди да залезе слънцето.

— Господин рицарю — каза главатарят, — аз съм разбойник; не мога да го отрека. Но никога не съм убивал. Тогава защо ще ме убивате?

Тиури бе обзет от мъничко съчувствие към него. Нали главатарят му бе оставил пръста.

Сега дойдоха обратно двамата рицари; единият водеше със себе си избягалия разбойник, а другият държеше, освен своя, също и втори кон за юздата. Тиури би го познал сред стотици други: това бе черният кон на рицаря с белия щит.

Когато сивият рицар с рога ги видя да се доближават, слезе от коня и тръгна към тях. Те постояха известно време, тихо поговориха и наблюдаваха черния кон. После се присъединиха към другите.

Рицарят с рога отново се обърна към разбойниците и сурово попита:

— Чий е този кон?

— Негов — отвърна един разбойник и посочи с глава към главатаря.

— Тъй — каза рицарят. — Как се добра до този кон? От кого го открадна?

— Този кон ми принадлежи — отвърна намръщено главатарят.

— Това е лъжа! Откраднал си го. Защото аз познавам този кон, разбойник такъв!

— Сигурно има още много черни коне по света — каза ядосано главатарят.

— Ти не разбираш от коне — каза сивият рицар. — Нито един от тях не е еднакъв с някой друг. Този кон бих разпознал навсякъде, а и знам как се казва той… Арданвен е името му, или „нощен вятър“ и е позор някой като теб да се осмелява да язди на гърба му!

Тиури бе чул всичко това с растящо удивление. Тези рицари познаваха коня, а тогава, естествено, и черния рицар с белия щит! Най-напред си помисли, че иска да се покаже и да говори с тях, но нещо (не би могъл да каже какво) го задържа. Той остана да седи тихо в пещерата и слушаше с вълнение.

Главатарят бе навел глава и мълчеше.

— От кого открадна този кон? — извика със строг глас сивият рицар.

— От един младеж, който мина от тук миналата нощ — отвърна един разбойник.

— Тъй си беше — каза ядосано главатарят.

Рицарят пристъпи плътно до него и видимо развълнуван попита:

— Младеж, който е минал от тук миналата нощ? Как изглежда? Млад ли беше, не по-голям от седемнадесет години, с тъмна коса и синьо-сиви очи, в бяла дреха?

— Дрехите му не изглеждаха много бели — отговори главатарят, — но останалото е вярно, струва ми се. Очите бяха синьо-сиви…

— А косата тъмна — допълни един разбойник.

— А на един от пръстите си имаше…

— Пръстен — допълни рицарят, — блестящ като звезда!

— Да, господин рицарю — каза главатарят. — Беше особен пръстен, блестящ пръстен на лявата ръка.

Сивите рицари изглеждаха много развълнувани от съобщението.

— Къде е той? — извика един от тях.

— Къде е пръстенът? — извика друг.

— Нищо не съм му сторил, рицари! — каза главатарят. — А пръстена му оставих.

— Нова лъжа — отбеляза сърдито рицарят с рога. — Защо ще крадеш коня, а не толкова ценно бижу? Дай го тук!

— Не е у мен! — викна главатарят. — Ще се закълна. Той много държеше на него и му го оставих и го пуснах да си върви спокойно.

— Вярно е — съгласиха се останалите разбойници.

Сивите рицари започнаха тихо да си говорят; Тиури не можеше да ги разбере.

— Щеше да е по-добре, ако не бе направил това — каза накрая рицарят с рога.

— Защо по-добре? — попита главатарят.

— Ти си разбойник и мошеник, но ще приема, че този младеж те превъзхожда! Ако бяхте го убили, щеше да е заслужено!

Главатарят изглеждаше учуден, че чува това. Но Тиури бе още по-изумен. Той бе потресен!

— Накъде тръгна той? — извика гневно друг рицар. — Хайде, казвайте накъде се отправи той!

— В гората, в тази посока — каза главатарят и показа посоката с глава. — Но не го проследих.

— Не е стигнал далеч — каза друг разбойник, — защото трябваше да ходи пеша.

— Защо го търсите? — попита главатарят.

— Не е твоя работа — отряза го рицарят с рога. — Но ви благодаря за сведенията и съм готов да ви подаря живота и свободата. При едно условие: оглеждайте се за младежа и ни го доведете, ако го намерите, жив или мъртъв, но по-добре жив. Той е опасен; това трябва да знаете!

— Това не ме учудва — каза един разбойник; бе онзи, който искаше да отсече пръста на Тиури.

— Пуснете ги! — заповяда рицарят на оръженосците. — Подарявам им милост… Но, — добави той — ще се върна и който от вас е още разбойник, ще го пипна и ще го обеся! Някой трябва да се грижи за ред и сигурност в това кралство!

— Ще прочистим тази гора веднъж завинаги от всякаква паплач — каза рицарят, който стоеше до него. — Сега обаче имаме да изпълним по-важна задача. Търсете младежа за нас, разбойници!

Скоро след това те продължиха пътя си, две групи една след друга. Най-напред сивите рицари и тяхната свита, като водеха черния кон със себе си. След това, тихо говорейки помежду си, разбойниците. Всички те се изгубиха в западна посока.

Тиури все още седеше напълно объркан в пещерата. Сивите рицари търсеха него… Него искаха да заловят, жив или мъртъв! Защо? Нали те не бяха червените конници? Във всеки случай те бяха врагове — врагове, от които трябваше да се страхува. Той благодари на своята щастлива звезда, че не се бе показал!

Тогава обаче го връхлетя силно обезкуражаване. Трябваше да се отправи на запад, но сивите рицари го търсеха, а разбойниците също се оглеждаха за него. Може би бе преследван и от червените конници на рицаря с червения щит. Как тогава би могъл някога да изпълни своето поръчение, самичък, пеша и без оръжие? Той извади писмото и го повъртя в ръцете си. Нещо толкова малко, такова важно послание. Но какво можеше да е толкова важно, че човек да си заложи живота за него? Тогава той чу в мислите си своя собствен глас, който тържествено обещаваше: „Заклевам ви се, че ще се погрижа добре за писмото… Ако бях рицар, бих се заклел в рицарската си чест.“ Колебанията му изчезнаха. Той отново скри писмото и си каза: Трябва да продължа, вече обещах: към крал Унаувен в страната на запад от планините!