Тонке Драгт
Писмо до краля (4)

Червените конници

Тиури се изправи и още веднъж погледна спокойния лик на черния рицар с белия щит. После се обърна и забърза към коня си. Сега трябваше да изпълни поръчката, която му бе възложил рицарят и да занесе писмото на крал Унаувен в страната на запад от планините. Тиури постоя до коня си и обмисли как най-добре да постъпи. Няма да се връща в града на Дагонаут; това би отнело твърде много време. Освен това тогава той би трябвало да даде обяснение, а това той не искаше, защото поръчението му трябваше да остане в тайна. Но все пак трябваше да изпрати до града съобщение за своите родители, за да не се безпокоят и да го търсят. Трябваше да се погрижи и за едно добро погребение на рицаря с белия щит и да стане известно, че той е бил убит. Най-добре, мислеше си той, да се върна в странноприемницата; тя не е далеч от тук. Мога да разкажа на гостилничаря, че рицарят с белия щит е мъртъв и да го помоля да изпрати послание до града. Миг по-късно той се отправи на път и се чувстваше много по-възрастен и по-сериозен, отколкото само преди малко.

След като язди известно време, той чу чупене на клони и на известно разстояние се появи мъж на кон, който яздеше срещу него. Той бе с доспехи като за бой, с каска и ризница, копие и меч. Неговата куртка, щитът и перата на шлема бяха червени като кръв. „Един от червените конници!“, помисли си Тиури. Хрумна му, че не носи никакво оръжие. Въпреки това спокойно продължи напред и се опита да си даде вид, сякаш нищо не се е случило.

Червеният рицар се отклони малко встрани, за да го пропусне край себе си. Тиури продължи с разтуптяно сърце напред, но преди да може да се размине с него, рицарят му каза:

— Ей, приятелю, какво правите толкова рано в гората? Откъде идвате и накъде отивате?

— Това си е моя работа — отговори кратко Тиури. — Добро утро.

Той продължи нататък и очакваше всеки миг да усети оръжие в гърба си. Но нищо не се случи. Той си отдъхна, но не се осмели да се обърне или да ускори хода на коня. После чу рицаря зад себе си да вика нещо; не можеше да разбере какво. Сега се огледа назад и видя, че бе дошъл още един червен рицар. Двамата гледаха след него. Единият от тях нададе пак вик. Тиури чу, че някой отдалеч му отговори. Тиури стана неспокоен и пришпори коня си.

Скоро той забеляза, че червените конници го следват! Той пришпори уморения си кон, за да препуска още по-бързо; странноприемницата сигурно вече не бе далеч. Внезапно вдясно от него се появи още един червен рицар, който с господарски тон му заповяда да спре. Преди Тиури да успее да му отговори, от другата страна се появи четвърти рицар, на когото едва ли можеше да се изплъзне. Сега Тиури наистина се втурна да бяга. И изведнъж цялата гора му се стори пълна с червени рицари и всички те сякаш го преследваха. Те го следваха и крещяха след него, че трябва да спре. Естествено Тиури не го направи. Той накара коня си да завие и се впусна в гъсто обрасла част от гората в съмнителен опит да се изплъзне на преследвачите си.

Той не знаеше колко дълго е препускал нагоре и надолу по хълмовете, през всякакви растения и трънливи храсти, с крясъци и викове зад себе си. Знаеше само, че не искаше да го убият като черния рицар с белия щит. След известно време погледна назад и забеляза, че бе успял да спечели преднина. Но не можеше да я запази задълго; конят бе уморен, гората трудно проходима, а групата преследвачи го превъзхождаше по сила. Внезапно му хрумна една мисъл: Той скочи от коня, удари го по задницата, така че той продължи да препуска, а самият той побърза към другата страна на пътя и се покатери на едно дърво колкото можеше по-бързо. После нетърпеливо зачака, добре скрит в листата, какво ще се случи. Видя няколко рицаря да преминават под дървото. Те не го съзряха. След известно време ги чу отново да викат в далечината; едва тогава си позволи да помръдне, за да се настани по-удобно. Той обаче още не слизаше от дървото, те можеха да се върнат обратно.

Известно време той остана на дървото, но червените конници вече не се показаха. Гората отново изглеждаше мирна и спокойна и бе трудно да се повярва, че толкова много неща се бяха случили в последните часове. Тиури се огледа и после внимателно извади писмото, за да го огледа добре. Не видя нищо особено. Бе малко, бяло и плоско и отгоре не бе написано нищо. Тиури изучаваше трите печата, с които то бе запечатано. И върху трите имаше коронка, но не можеше да се види нищо повече, което да показва важността на посланието. Той отново скри добре писмото.

Внезапно той си помисли, че сега бе около седем часа. Облегна се на стеблото и затвори очи. Може би, мислеше си той, рицарите на Дагонаут сега надават звук със своите рогове пред портата на църквичката. Може би Арман, Фолдо, вилмо и Джузипу сега се изправят и бързат към вратата, за да я отворят… Тиури видя рицарите да стоят пред църквата и ги чу да казват: „Добро утро! Крал Дагонаут ви вика. Вземете си мечовете и щитовете и ни последвайте!“ Той се опита да прозре как ще продължи това, но не му се удаде. Сега пред него се яви образът на черния рицар с белия щит и той чу думите: „Единствено вие трябва да бъдете мой пратеник.“ Той отвори очи. Изглеждаше, че църквата е много далеч и нощното бдение вече отдавна бе минало. Там той вече нямаше работа. Погледна надолу и тъй като сега се чувстваше сигурен, слезе от дървото и тръгна предпазливо през гората. Непрекъснато се оглеждаше. Скоро след това го чакаше изненада: намери коня, който си стоеше спокойно и пасеше.

— Отлично животно — каза той, докато се качваше на него. — Ела с мен до странноприемницата; там ще хапнеш до насита.

После си спомни, че това не бе неговият кон. Ама наистина, си помисли той уплашен. Този кон трябва да се върне при собственика си. Той стигна до странноприемницата без да му се случи нищо повече.

 

 

В гостната гостилничарят метеше пода. Сега той бе облечен, но още носеше на главата си нощната шапчица. На една от масите близо до отворения прозорец седяха двама мъже и се хранеха. Когато Тиури влезе, всички те го погледнаха доста учудено.

— О, небеса! — викна гостилничарят. — Вие сте го направили?

Внезапно Тиури осъзна, че изглежда необичайно. Бялата му дреха бе изцапана и разкъсана след приключенията, които бе преживял през изминалата нощ. Бе изгубил лентата за косата си, така че къдриците му висяха разрошени и сплъстени около главата, а отгоре на това бе целият в драскотини, които бе получил при бягството си от червените конници.

— Намерихте ли черния рицар? — попита гостилничарят.

— Намерих го — отговори сериозно младежът.

Гостилничарят го разгледа от горе до долу. Накрая погледът му се задържа върху лявата ръка на Тиури и учуденото изражение на лицето му стана гневно. Тиури последва погледа му и видя какво бе забелязал. Пръстена, който бе получил от рицаря!

— Това не е ли пръстенът… — започна гостилничарят.

— Черният рицар с белия щит е мъртъв — прекъсна го с тих глас Тиури.

— Какво искате да ми кажете? — извика с ужас гостилничарят. — Мъртъв? Рицарят с червения щит ли е спечелил дуела?

— Не е било дуел — каза Тиури. — Рицарят с белия щит е убит…

— О, небеса! — викна гостилничарят. — Убит!

— Чуйте ме, моля ви! — каза Тиури. — Нямам много време, а това, което имам да кажа, е много важно.

Мъжете на масата бяха престанали да се хранят и го гледаха с отворена уста. Единият от тях стана и попита:

— Случило ли се е нещо с черния рицар, който дойде тук вчера?

Преди Тиури да успее да каже нещо, вратата към гостната рязко се отвори и груб глас извика:

— На кого е конят, който стои пред странноприемницата?

Тиури се обърна. На прага стоеше як мъж със зачервено лице, който гледаше ядосано ту един, ту друг. Тиури не го познаваше, но гласът му се стори познат.

— Ето този млад мъж — каза човекът, който още седеше на масата. — Той дойде на кон.

— Така е — каза Тиури. — Това е моят кон… не, не е така… — Той замълча. Изведнъж се сети кой е мъжът на прага; той позна гласа… Собственикът на коня!

Мъжът тръгна към него и се разбесня:

— Не, определено не е истина! Конят е мой! А вие сте крадецът, който го отмъкна тази нощ!

— Господине — каза Тиури, — не го откраднах! Само го взех за малко! Не ми се ядосвайте; бях…

Но мъжът бе прекалено разгневен, за да може да го слуша. Той сграбчи грубо Тиури за рамото и викна:

— Хванах те, крадецо! — Той се обърна към другите и каза: — През половината нощ вървях по следата, но сетне я изгубих. После дойдох до странноприемницата и що да видя: тук виждам коня си и крадеца с него!

Тиури се изтръгна.

— Не съм крадец! — викна той. — Имах намерение честно да ви върна вашата собственост. Чуйте ме; искам всичко да обясня!

— Хубави обяснения! — гневеше се мъжът. — Не вярвам нито дума!

— Господине… — започна Тиури.

— Не съм ти никакъв господин — прекъсна го мъжът. — Няма да се хвана на въдицата на приказките ви! Вие сте от младежите, които много говорят, но за нищо не ги бива!

— Оставете ме да обясня! — викна Тиури.

— Ще го направите после пред съдията — каза мъжът. — Идвате с мен в града.

В града? Това Тиури не желаеше! Би било загуба на време. Освен това започваше да разбира, че не би могъл да обясни нищо. Той трябваше да мълчи за своето поръчение, а следователно и за събитията, които бяха довели до това. Той направи крачка назад и каза:

— Не идвам в града! Не съм крадец; гарантирам ви го с честната си дума!

— Ами прекрасно! — викна мъжът. — Честна дума! Как може да го каже такъв безделник като вас!

— Как се осмелявате да ме наричате безделник! — викна Тиури. Той бе разгневен, че някой го нарича така, него, който, ако не се бе случило нищо, сега щеше да бъде рицар, към когото всеки би се отнасял с уважение. Безделник, той, който бе избран за важно поръчение!

— Нищо не мога да разбера! — извика гостилничарят. — Откраднал ли е той вашия кон? Той дойде тук през нощта по никое време, а преди малко ми разказа, че рицарят с белия щит бил убит. Той носи неговия пръстен на пръста си. Какво означава всичко това?

— Искам да обясня всичко — каза за трети път Тиури, — но не ми давате възможност. — Той говореше спокойно, но вътрешно бе много разтревожен. Лицата на другите четирима бяха тъй заплашителни! — Взех коня ви — продължи той, — защото трябваше да връча едно послание, което бе спешно…

— Глупости! — каза собственикът на коня. — Тогава можехте да ме помолите да ви го заема! Това не отнема време. А сега си затваряйте устата и идвайте с мен! Дотегна ми от дрънканици!

— Не, почакайте! — викна гостилничарят. — Той трябва да ми обясни още нещо! Каква е тая работа с черния рицар с белия щит?

— Рицарят с белия щит е мъртъв — каза Тиури, — и ви моля да се погрижите за погребението му, каквото подобава за един благороден рицар. Ще го намерите недалеч от тук… — Той обясни къде е мястото.

— Кой го е убил? — попита гостилничарят.

— Червените конници — отговори Тиури. — Било е клопка.

— Червени конници! — извика човекът, който още седеше на масата. — Аз ги видях. Те минаха от тук рано сутринта, когато аз…

— Какво ви засяга това? — викна собственикът на коня. — Той е крадец и искам да го накажа.

— Става въпрос за убийство! — подчерта гостилничарят.

— За това той също може да разкаже на съдията, — каза собственикът на коня, като отново здраво хвана Тиури. — Във всеки случай е сигурно, че този млад мъж не бива да се изплъзне.

— Черният рицар… — каза гостилничарят.

Но Тиури не изчака да кажат нещо повече. Той се изтръгна и се втурна вън от гостната. Нека да си мислят, че е крадец; но не трябваше да се оставя да го водят в града! Четиримата мъже го погнаха със силни викове. Тиури побърза да се скрие в гората. Скоро успя да получи преднина, но усещаше, че това не може да продължи дълго. Сърцето му биеше чак в гърлото и той видя черни петна пред очите си. Забави своя бяг и погледна назад. Тогава събра всичките си сили и за втори път се покатери на едно дърво. И този път хитрината успя; скоро преследвачите му минаха под него, без да го забележат. За трети път не мога да правя това, помисли си той, когато успя малко да си поеме дъх. Нали казват, че да използваш една хитрост за трети път означава да викаш дявола!

Бе уморен до смърт. За щастие сега можеше да си отдъхне, защото трябваше да изчака, докато наоколо утихне. След малко видя гостилничаря и собственика на коня да се връщат. Те си говореха тихо и правеха учудени физиономии. Гостилничарят си бе изгубил нощната шапчица; Тиури почти се засмя на това, въпреки че положението му бе така сериозно.

Да, нищо хубаво не го чакаше! Той трябваше да пътува до далечна страна, за да занесе важно писмо, а нямаше със себе си нищо друго, освен дрехите на гърба си: окаяни одежди. Нямаше оръжие, нито пари, нито кон. Смятаха го за крадец. Отгоре на това имаше опасни врагове: червените конници и черния рицар с червения щит, техния водач. Тиури въздъхна. Задачата, която му предстоеше, не бе лека.

А сега не мога да изпратя вест до града, помисли си той. Все пак това трябва да стане, така или иначе. Собственикът на коня сигурно ще отиде при съдията. Дали там ще разберат, че така нареченият крадец е младежът, който през нощта, преди да бъде провъзгласен за рицар, бе изчезнал от църквата? Татко, мама и приятелите няма да повярват, че съм крадец, помисли си той, а също и кралят струва ми се. Но сигурно ще се разтревожат. Той отново въздъхна. Така, продължи да разсъждава, ти трябва да мислиш само за едно; трябва да занесеш писмото. Обеща това на рицаря.

Той погледна пръстена на пръста си. Бе хубав пръстен с голям камък; приличаше на диамант. Може би не бе разумно да го носи просто така на ръката си — напротив, дори бе доста глупаво. Той развърза шнура, с който мантията му бе вързана за врата му и здраво завърза на него пръстена. После го постави на врата си, под ризата, така че никой да не може да го види.

А сега трябваше да тръгва; струваше му се, че долу е спокойно. Може би по един или друг начин ще намери оръжие и кон. „Ох, какъв съм глупак!“, помисли си той после. „Та нали там все още е конят на рицаря; него мога да взема!“ Той се спусна надолу по дървото. Сега знаеше какво да прави. Най-напред да вземе коня и после на път!