Тонке Драгт
Писмо до краля (34)

Рицар с бял щит

В хижата родителите на Тиури вече го чакаха с нетърпение. Крал Дагонаут организираше в двореца си вечеря и те трябваше да присъстват. Всички рицари, които се намираха в града, трябваше да присъстват със съпругите и оръженосците си.

— Кралят очаква и теб — каза рицар Тиури на сина си.

— Знам това — отговори той.

— Препаши си меча — каза рицарят, когато бяха готови да тръгнат.

— Още не бива да нося меч — каза Тиури. — Знаете ли, че кралят няма да ми даде рицарско звание?

— Знам това — спокойно заяви бащата. — Но въпреки това трябва да си го сложиш; така гласи заповедта. И да носиш моя щит!

— Не мога ли отново да бъда твой оръженосец, татко? — попита Тиури и прие щита.

— От краля зависи, да определи това — отговори бащата.

— Кои рицари ще бъдат там тази вечер? — попита Тиури. — Сутринта видях Арман и Джузипу.

— Те са единствени от твоите приятели, които са още в града. Вилмо отново е в имението на баща си, а Фолдо е изпратен с поръчение на юг. От останалите рицари някои също не са вече в града. Майка ти и аз скоро ще заминем. Ние непрекъснато отлагахме връщането си в Тиури, защото се надявахме да научим нещо ново за теб.

Замъкът Тиури! Изведнъж Тиури изпита копнеж по бащината си къща, където не бе ходил вече повече от година. Питаше се какво ли ще стане сега с него. Дали ще трябва да продължи да служи на краля както преди? После в него се надигна друго желание. Да бъде още в града на Унаувен, най-красивия град на света, на Бялата река, близо до морето на запад!

В двореца масите бяха приготвени в най-малката зала. Но все пак и тази зала бе голяма, много красива, заобиколена от галерия с колони. По колоните висяща щитовете на рицарите, които участваха. Тиури окачи щита на баща си на определеното за това място и застана малко назад. Все пак го видяха. Арман и Джузипу дойдоха при него в пълното си снаряжение, което се полагаше на рицари. Техните млади, весели лица обаче не се бяха променили.

— Чухме, че си се върнал — казаха те и му стиснаха ръката. — Но не знаехме дали наистина е така. Как си?

— Добре — заяви Тиури с усмивка. — Вас няма нужда да ви питам!

Младите рицари го гледаха малко любопитно и малко смутено.

— Бил си много надалеч, така ли? — каза накрая Арман. — Видях те през онази нощ да се измъкваш. — Той замълча.

— Защо го направи? — попита Джузипу.

— Да се измъквам? — отговори с въпрос Тиури.

— Да. Наистина бе много глупаво от твоя страна, че го направи.

— Той сигурно не го е направил без причина — каза Арман с малко раздразнение.

Тиури отново се усмихна. Арман винаги си е бил негов приятел.

— Наистина не го направих без причина — отбеляза той.

В този момент церемониалмайсторът покани гостите на масата. Скоро дойде и кралят.

— Ела с нас! — каза Арман на Тиури.

Тиури поклати глава. Само рицарите и съпругите им седяха при събирания като това на масата. Той все още принадлежеше към оръженосците и слугите. При тях отиде, само за да поздрави някои стари познати. Но церемониалмайсторът го задържа, като каза:

— Тиури, син на Тиури, твоето място е там.

— На масата? — възрази Тиури доста объркан. — Не, Мулдо, не е правилно!

— Вашето място е на масата — повтори церемониалмайсторът. — Между рицар Арман и рицар Джузипу. Така ми бе заповядано.

Тиури не можеше да се суети повече, защото звукът на тромпети възвести идването на краля. Така той седеше с рицарите и техните съпруги на големите маси, които бяха подредени във формата на подкова. Той се поклони, когато кралят влезе и изчака той да поздрави гостите си с добре дошли, за да заеме мястото си. Едва след това всички можеха да седнат.

Крал Дагонаут остана прав и поглеждаше присъстващите един след друг. Погледът му се спря върху Тиури и той се почувства малко неловко, защото си мислеше, че няма право да седи тук, сякаш беше рицар.

После кралят заговори:

— Видели сте, че един млад рицар за първи път ще седне тук… най-младият от всички вас. На него съвсем специално искам да кажа добре дошъл. Рицар Тиури, синът на Тиури!

Тиури го погледна изненадан.

Крал Дагонаут започна да се смее.

— Вижте го как ме гледа! — извика той. — Рицар Тиури, поздравявам ви с добре дошъл! Елате по-близо, за да можем да се поздравим както трябва и да можем да скрепим с този поздрав моите думи!

Тиури се подчини.

— Ваше величество — каза той, когато застана срещу краля. — Извинете ме, но аз мислех…

— Вие мислехте, че няма да поискам да ви дам рицарско звание! — каза кралят и се засмя отново. После стана сериозен и продължи: — Погрешно ме разбрахте, Тиури, въпреки че трябва да призная, че имах намерение да ви накарам да мислите така. Исках добре да разберете, че щяхте да постъпите така, както сте постъпили, включително и ако по този начин бихте си навредили.

— О — каза Тиури тихо.

— Като казвам, че не искам да ви дам рицарско звание, за това има и друга причина — продължи кралят. — Всъщност това вече не бе необходимо. Ако вие не се бяхте отзовали на молбата за помощ, сега щяхте да сте рицар. Но тъй като го направихте, изпълнихте поръчението си и устояхте на обещанието, което сте дал на рицар Едвинем, то не трябва ли да бъдете рицар? Вие не получихте посвещаване в рицарство, но показахте, че сте рицар. Вие сам си дадохте рицарското звание, Тиури и ако аз допра меч до гърба ви, то вие няма да станете по този начин повече рицар, отколкото сега вече сте!

През залата премина шум от говор. Тиури погледна краля, развълнуван и учуден, смутен, горд и радостен едновременно.

— Дайте ми меча си! — каза кралят.

Тиури му го подаде.

— Коленичете! — заповяда кралят.

Тиури се подчини. Кралят допря тъпата част на меча до гърба ми и каза:

— Изправете се, рицар Тиури!

Когато Тиури се изправи, крал Дагонаут му препаса меча и го целуна, какъвто бе обичаят. После смигна на слугата и той донесе щит, който бе бял като сняг.

— Рицар Тиури — каза кралят, — сега трябва да се закълнете да ми служите вярно. Но по желание на крал Унаувен ви давам щит, който е бял, в знак, че вие трябва да бъдете също и слуга на Унаувен и в памет на рицаря, чието поръчение сте приели.

Тиури взе щита и изрече с треперещ глас клетвата, която всеки млад рицар трябваше да даде и да спазва:

— Заклевам се да ви служа вярно като рицар, както и на всички Ваши поданици и на всеки, който поиска помощта ми. Заклевам се да изваждам меча си само за доброто и против злото и да защитя с моя щит онези, които са по-слаби.

Тогава всички, които бяха в залата, извикаха:

— Да живее рицар Тиури с белия щит!

Тиури обаче наведе глава, защото очите му се напълниха със сълзи.

Сега вечерята можеше да започне. Слугите и оръженосците носеха блюда и пълнеха чашите. Тиури видя много близки лица: весели, учудени и любопитни. Той не седна, а се обърна към краля и му каза шепнешком:

— Ваше величество, мога ли да ви попитам нещо?

— Какво, рицар Тиури?

— Позволявате ли ми да си отида? — попита Тиури толкова тихо, че само кралят можеше да го чуе.

— Защо? — попита кралят, говорейки също така тихо.

— Ваше величество, още не съм завършил моето нощно бдение — започна Тиури.

За щастие кралят го разбра.

— Вървете, Тиури — каза той приветливо. — До утре!

Възможно най-незабелязано Тиури напусна залата и излезе навън. Той възседна Арданвен и пое по тихите улици към градската порта.

Тиури бе коленичил на каменния под на параклиса и гледаше пламъка на свещта, която стоеше пред него. Сега му се яви отново всичко, което бе преживял, като на сън. Той можеше да се огледа и да помисли, че приятелите му също бяха коленичили там: Арман, Фолдо, вилмо и Джузипу. После успя да си представи, че само си бе въобразил, че чува гласа, който го молеше да отвори вратата, както и всичко, което се бе случило след това. Но когато се обърна, бе все още сам, а над олтара висеше белият му щит.

Не, наистина се бе случило. Тиури, който сега прекарваше нощта в бдение, бе различен от онзи Тиури преди много дни. Сега едва той добре разбираше, какво значи да бъдеш рицар. А той бе едва в началото. Всичко, което бе сторил, той можеше да разглежда като изпит. Мислеше за това, което бе преживял, за хората, които бе срещнал, приятелите, които бе спечелил. Мислеше също за бъдещето и си обеща сам на себе си, да се стреми да бъде добър рицар. Така прекара той нощта и стана едва тогава, когато първите слънчеви лъчи накараха прозорците на параклиса да заблестят.

Тиури излезе навън, където верният Арданвен търпеливо го чакаше. Слънцето бе зад кулите на града, който изглеждаше чудно красив в тази утринна светлина — почти толкова красив, колкото и градът на Унаувен. Тиури възседна Арданвен и бавно потегли надолу по хълма. Когато почти бе стигнал долу, вида по пътя от запад да се приближава младеж; бе облечен бедно, но носеше меч отстрани. Прилича на Пиак, помисли си Тиури и след това видя с радостна изненада, че това беше Пиак!

Той се спря и погледна с ръка над очите към града. Не видя Тиури. Тиури дръпна юздите и препусна бързо срещу него. Пиак не го позна веднага и доста стреснато се отдръпна.

— Пиак! — извика Тиури. — Пиак! — Той скочи от коня.

— Тиури… ти! — изненадано промълви Пиак.

Приятелите си стиснаха ръцете и се потупаха един друг по раменете.

— Наистина си ти! — каза Пиак. — Мислех, че е рицар… Или ти също си такъв?

— Да, да — отвърна Тиури. — Но как дойде тук?

— Аз обмислих — отговори Пиак малко смутен. — Все пак предпочитам да съм твой оръженосец.

— Оръженосец! — повтори Тиури. — Приятел, спътник, планински водач и, кой знае, някога може би рицар на краля!

— Сега искаш прекалено много! — извика Пиак. — Искам само да бъда твой приятел и оръженосец. Най-малкото ако имаш нужда от оръженосец.

— Не искам никой друг, освен теб — каза Тиури.

— Колко разкошно изглеждаш! — извика Пиак и го разгледа от главата до петите. — Отначало почти не можах да те позная! Ще мога ли още да те наричам Тиури?

— Ще получиш една зад ушите, ако кажеш нещо друго — заяви Тиури през смях.

— Ама ти имаш бял щит! Как се случи това? Мислех, че само рицарите на Унаувен имат бели щитове.

— Ще ти разкажа — каза Тиури.

— Това ли е твоят черен кон? — попита Пиак, галейки внимателно Арданвен по носа.

— Това е той — каза Тиури. — Той ще бъде напълно съгласен и ти да яздиш на гърба му. Но сега трябва да ми разкажеш как дойде толкова бързо. Кога все това решение — и защо?

— Много скоро ми хрумна — разказа Пиак. — Качих се нагоре — обратно при Менаурес — и с всяка крачка, която правех, си мислех, че разстоянието помежду ни става все по-голямо. А когато стигнах горе и се заех с обичайните неща, огледах се и помислих и го разбрах със сигурност. Разкайвах се! Накрая го казах на Менаурес, а той се поусмихна и каза:

— Знаех това добре. Бързо настигни приятеля си!

— Защо той не каза това веднага? — попита Тиури.

— И аз го попитах същото. Знаеш ли какво ми каза? „Защото ти сега със сигурност знаеш, че искаш да бъдеш с Тиури, дори ако планините ти липсват.“ Всъщност имаше право. Виждаш ли, едва след раздялата ни съмненията ми изчезнаха. И така, взех си довиждане с Менаурес и забързах надолу. Ох, колко бързах! Почти за ден стигнах до замъка Мистринаут. Спомнях си, че ми разказа за него и почуках. Попитах, разбира се, дали знаят нещо за теб. Те всички дойдоха, господарят на замъка, жена му и дъщеря му. Госпожицата е много мила, а също и много красива. Тя твърде много държи на теб, струва ми се. — Пиак погледна Тиури с усмивка. — А ти държиш ли на нея? — попита той.

— Да, със сигурност — отговори Тиури и малко се изчерви.

Пиак отново се засмя.

— Те бяха много мили с мен — продължи той. — Дори ми заеха кон. Един оръженосец на друг кон ме изпрати малко, за да може след това да върне коня. Само накрая вървях пеша. — Той помълча малко. — Това е всичко — завърши после. — Сега ти трябва да разкажеш за своето завръщане у дома и какво ти каза крал Дагонаут.

— И това ще стане — заяви Тиури. — Ела преди това с мен в града! Там ще те запозная с родителите си и с рицарите на Дагонаут, а и със самия крал.

— А после? — попита Пиак.

— Предстои да видим — отговори Тиури. — Сигурно ще има какво да правим.

Тиури бавно закрачи с Пиак до себе си, хванал Арданвен за юздата, към града на Дагонаут.