Тонке Драгт
Писмо до краля (29)

Крал Унаувен

Сега приятелите минаха през портата, а в града Слупор бе отведен и скоро изчезна от полезрението им. След малко те, придружавани от двама пазачи, бяха на път към двореца. Тиури не видя почти нищо от сградите, улиците и хората около себе си. Той стоеше изправен на коня и погледът му бе насочен към пазача, вървящ пред него, за да му показва пътя и можеше да мисли вече единствено за посланието. Веднага трябваше да изпълни поръчението си и да удържи на думата си. Понякога поглеждаше към Пиак, който изглеждаше сериозен.

Едва когато стигнаха до Бялата река, която течеше през града, Тиури започна отново да наблюдава околността. Реката бе красива, имаше бистра, сребриста вода, но не бе толкова широка като Реката на дъгата. На другия бряг се издигаше дворецът на крал Унаувен. Той бе изграден от сиви и бели камъни, намираше се на едно възвишение и бе заобиколен от ниски стени с порти и от градини, които се простираха във вид на тераси чак до водата. Конниците минаха по дървен мост и една порта и спряха пред втора порта, където войник стоеше на стража. Спътниците на приятелите помолиха да бъдат пропуснати.

— За кого? — попитаха войниците.

— Двама пратеници за крал Унаувен.

— Продължавайте! — бе отговорът.

При следваща порта трябваше да слязат от конете. Тук също стояха войници, които, след кратък разговор с придружителите им, отвориха вратата. После придружителите им си казаха довиждане с приятелите и обърнаха конете назад към градската порта.

— Ще се погрижим за конете ви — каза на младежите един от пазачите на двореца. — Влезте и се запишете при началника на охраната.

Тиури и Пиак влязоха в огромен двор, през който преминаваха много пора. Широко стълбище водеше към двореца. Млад рицар с бял щит се доближи до тях; той изглежда бе началникът на охраната.

— Какво желаете? — попита той.

— Бихме искали да ни пуснете при крал Унаувен — каза Тиури.

Рицарят ги разгледа доста изненадано.

— Защо? — попита той. — Кои сте вие?

— Казваме се Пиак и Тиури. Идваме с послание за крал Унаувен. Важно послание.

— Кой ви изпраща?

— Рицар Едвинем от Форестера.

Младият рицар явно се изненада, но не каза нищо, освен:

— Следвайте ме! — Той тръгна пред тях по стълбата нагоре и ги заведе в голяма зала. — Чакайте тук! — каза той, — ще съобщя на краля за пристигането ви. Какво гласи посланието?

— Това мога да кажа на самия крал — отвърна Тиури — и то колкото е възможно по-скоро — веднага.

— Така — каза рицарят. — Ще кажа това на краля. Но преди това трябва да ми разкажете…

Тиури измъкна шнурчето на шията си и показа на рицаря пръстена.

— Това е в знак, че съм изпратен от рицар Едвинем — прекъсна той другия. — Пуснете ни, моля, веднага при краля.

Рицарят широко отвори очи.

— Добре — каза той, — елате веднага!

Прекосиха много зали и накрая рицарят спря пред една врата, където почука и влезе. Малко по-късно се появи отново и каза:

— Крал Унаувен ви очаква.

Тиури поиска да влезе, но внезапно забеляза, че Пиак не го следва. Той застана в отворената врата и прошепна:

— Пиак, ела с мен!

Пиак поклати глава.

— Ела, де! — каза Тиури.

— Не — каза Пиак.

— Трябва да бъдеш с мен — каза Тиури нетърпеливо.

— Не — повтори Пиак. — Отиваш сам. Сигурен съм, че така е по-добре.

— Крал Унаувен ви очаква — каза рицарят още веднъж.

— Напред! — прошепна Пиак. — Не можеш да оставиш краля да те чака.

Тиури не можеше да направи друго, освен да влезе сам, въпреки че му се развали настроението от това, че Пиак не искаше да дойде с него. Той прекрачи прага и забеляза, че краката му треперят. Зад него вратата тихо бе затворена.

Стаята, в която влезе, не бе голяма; светкавично бързо видя, че тя е в бяло и синьо, с редица колони от двете страни. Тогава крал Унаувен се изправи срещу него.

Той стана от едно кресло и погледна Тиури. Кралят беше вече стар; косата и брадата му бяха сребристобели. Бяла бе и дългата одежда, а той не носеше никакво украшение, с изключение на тясна златна лента около главата. Но никой не би могъл да се усъмни, че той бе кралят: имаше стойка на владетел, благородно и мъдро лице. Той силно напомни на Тиури за Менаурес; преди всичко очите му приличаха на тези на отшелника.

— Пристъпете по-близо, пратенико! — каза кралят. Гласът му подхождаше на външния му вид.

Тиури пристъпи към него и после коленичи така, както преди често бе правил пред крал Дагонаут. Трудно му бе да намери гласа си. После каза:

— Ваше величество, нося ви послание от рицар Едвинем с белия щит. Но първо трябва да ви съобщя, че рицар Едвинем е мъртъв. Преди да умре, той ми даде едно писмо, което трябваше да ви предам и своя пръстен… ето го.

Крал Унаувен взе пръстена.

— Станете! — каза той.

Тиури се подчини.

За момент кралят мълчаливо гледаше пръстена.

— Това е тъжна новина, пратенико — бавно каза той след това. — Как е умрял моят рицар?

— Ваше величество, той е бил убит — отговори Тиури, — от червените конници от Евилан.

— Рицар Едвинем убит… Конници от Евилан! — повтори кралят. — Боя се, че това не е единствената лоша новина — добави той. — Дайте ми писмото, пратенико.

— Ваше величество, то вече не е у мен — заяви Тиури. — Рицар Едвинем ми поръча да го унищожа, ако усетя опасност то да ми бъде отнето. И трябваше да го направя. Но знам наизуст съдържанието.

Кралят го погледна внимателно и неочаквано попита:

— Кой сте вие, пратенико?

— Казвам се Тиури, Ваше величество.

— Е, Тиури, кажете ми посланието. Слушам.

Тиури поиска да говори, но за свой ужас забеляза, че не знае какво да каже. Вече не си спомняше нито дума! Нито дума от посланието, което толкова често си бе повтарял… Ама това бе невъзможно! Ако помислеше спокойно, сигурно отново щеше да си спомни всичко. Затвори очи и трескаво се помъчи да си спомни. Но сякаш главата му бе съвсем празна. Стана му студено от ужас. Бе забравил посланието! Отново отвори очи и погледна краля. Дали той показваше нетърпение? Наведе глава и усети, че целия почервеня от срам. Трябваше да го знае, трябваше!

После внезапно си спомни нещо. Пиак също го знаеше! Дори бе измислил мелодия за него… Малка мелодия… Тиури започна да си я тананика и веднага думите се появиха. Вдигна глава и видя, че крал Унаувен го наблюдава доста учуден.

„Песничката… — искаше да каже Тиури. — Пиак, моят приятел, измисли песничка към него… Но първо посланието!“ Той дълбоко си пое дъх и после бавно изрече загадъчните думи, бавно, но ясно и без да се запъва. Забеляза, че кралят разбира това, което той казва. Стори му се, че чете в очите му ужас, погнуса, тъга и накрая гняв. Когато замълча, кралят се обърна. Изведнъж бе започнал да изглежда много по-стар. Бе съвсем тихо.

— Повторете това, което казахте — заповяда после кралят.

Тиури го направи. С все така обърнато лице крал Унаувен изслуша думите. После за малко остана неподвижен с наведена глава, сякаш потънал в мисли. Тиури не се осмели да каже нищо. Нито веднъж не посмя да погледне краля. Сякаш бе изминало безкрайно много време. Тиури започна да се пита, дали кралят не го е забравил. Не трябваше ли да си отиде?

В този миг обаче кралят вдигна глава, сякаш бе взел решение. Погледна Тиури и каза:

— Извинете ме, Тиури. Трябваше да осмисля тази вест. Съобщението, което донесохте, е сериозно и от голямо значение за нашата страна и жителите й. В състояние ли сте и да напишете думите така, както са били написани в писмото?

— Да, Ваше величество — отговори Тиури. — Аз… не знам какво означават те, но ги научих наизуст заедно с начина на изписване.

— Добре — каза кралят. — Разкажете ми сега, как така се случи, че вие получихте от рицар Едвинем поръчението да донесете тук посланието. Елате! — Той сложи ръка на рамото на Тиури и то отведе в ъгъла на стаята, където имаше маса и няколко стола. Той седна и покани Тиури да направи същото. — Разказвайте! — повтори той.

Тиури разказа. Той съобщи за стареца, който почука в нощта на вратата на параклиса и как неговата молба за помощ бе довела до поръчението, което му даде умиращият рицар Едвинем.

— И тогава вие тръгнахте на път през страната на Дагонаут, през планините, през тази страна, до моя град. Това е било голямо пътуване, а и опасно, струва ми се. Враговете, които са убили рицар Едвинем, са преследвали и вас.

Тиури кимна. Кралят му се усмихна — приятелска, стопляща сърцето усмивка. Той протегна ръка на Тиури и каза:

— Благодаря ви, Тиури.

Изведнъж Тиури се почувства много щастлив и благодарен за това, че бе изпълнил поръчението си. После се сети за Пиак.

— Ваше величество — каза той, — бихте ли благодарили също и на приятеля ми Пиак? Той направи точно толкова, колкото и аз. Без него никога не бихте получили посланието. Той е, той беше…

Той замълча, защото кралят удари един гонг, който стоеше до Тиури. При този сигнал влезе млад рицар. Той се поклони и попита:

— Какво желае моят владетел?

— Другия младеж — отбеляза кралят. — Нека да дойде!

Миг по-късно се появи Пиак; той изглеждаше доста смутен. Младият рицар отново изчезна. Крал Унаувен стана, пристъпи към Пиак и му протегна ръка. Но момчето коленичи и каза:

— Поздрави за вас, кралю.

Кралят отново се усмихна.

— Станете, Пиак — каза той, — за да мога да ви благодаря за това, което сте направили.

Пиак направи това, което му бе заповядано; изглеждаше силно развълнуван. И Тиури чувстваше вълнение и почти не можеше да повярва, че сега задачата му наистина бе изпълнена. Кралят покани Пиак също да седне и зададе на двамата няколко въпроса. Искаше да знае колко време е минало откакто Тиури е тръгнал на път и го подканяше да разкаже всичко, което знаеше за съдбата на рицар Едвинем. Той искаше също да разбере как се е стигнало до там, че да се наложи писмото да бъде унищожено. Приятелите отговаряха на въпросите му възможно най-добре, а после Тиури трябваше да напише съдържанието на писмото. Когато това бе направено, кралят каза:

— Искам скоро да чуя повече за вашите приключения, Тиури и Пиак. Но сега има въпроси, които са по-спешни. Имам доста работа.

Той отново удари по гонга и каза на младия рицар:

— Рицар Ивайн, всички, които носят бял щит, съветниците и първите мъже на кралството трябва веднага да се съберат в голямата зала, за да научат, каква новина бе донесена от изток. Нека най-възрастните съветници и приятелят Тирило да дойдат веднага при мен! Що се отнася до тези младежи, те са мои почетни гости. Заведете ги, моля, при госпожа Мириан, като й предадете да се погрижи те да се чувстват добре. После се върнете при мен!

Рицарят се поклони и приятелите също се поклониха. Крал Унаувен се изправи; сега той изглеждаше висок и внушителен, силен и непобедим.

— До виждане — каза той.

Приятелите последваха младия рицар.

Пиак прошепна на Тиури:

— Ни мислиш ли и ти, че крал Унаувен прилича на Менаурес?

— Да — каза Тиури, — аз си помислих същото.

— Сега задачата е изпълнена — въздъхна Пиак.

А Тиури си мислеше за това, че той все още не знаеше какво означава посланието, което бе донесъл.