Тонке Драгт
Писмо до краля (28)

Просякът при портата

Разбира се, Тиури трябваше да разкаже на Пиак подробно какво е казал рицар Ивайн.

— За щастие той веднага ни пусна да си вървим — каза Пиак. — Вече се страхувах, че ще трябва да останем. Да, вече съжалявах, че не сме се преоблекли… като възрастни мъже с бради например.

— От къде щяхме да си набавим бради? — попита Тиури смеейки се.

— За това вече не ми се налага да мисля — отговори Пиак. — Вече не е и необходимо. Той се огледа и каза:

— Лунните хълмове са наистина красиви, струва ми се, но се радвам, че сме далеч от тях. А ти?

— Аз също — каза Тиури.

След малко стигнаха до местност, която бе съвсем различна. Наклонени поля със златистожълти зърнени култури и светлозелени пасища. Срещаха доста хора и виждаха села и стопански дворове, а понякога в далечината се виждаха кулите на замък.

— Щеше да е по-добре, ако бяхме продължили да яздим цяла нощ — прошепна Пиак.

Но Тиури поклати глава. Той се огледа; там бяха Лунните хълмове, където бяха оставили зад себе си злото и опасността. И все пак той бе нащрек, сякаш яздеше през неприятелска страна. Как стана това? През целия ден не беше така. Как се случи, че сега, вечерта, той отново имаше чувството, че някой ги наблюдава и ги дебне? Безсмислица! Той не искаше да каже това на Пиак. Но реши колкото е възможно по-бързо да потърсят безопасно място за нощуване.

Минаха покрай хамбар, който изглеждаше празен и решиха да прекарат тук нощта. Едва бяха влезли вътре с конете си и едно куче започна да лае. Веднага след това чуха стъпки и един глас извика:

— Кой е там?

Тиури погледна навън през цепнатина на вратата. Там имаше мъж с фенер в ръката. Голямо куче се въртеше около краката му. Тиури се позабави с отговора, а и Пиак стоеше тихо. Кучето напусна стопанина си и, въртейки опашка, се спусна към хамбара.

— Аха, Парвен, гости ли имам в моя хамбар! — извика мъжът. — Това е добре; само ако знаех кои са те.

Сега Тиури се осмели да говори. Той излезе и Пиак го последва.

— Добър вечер! — каза Тиури. — Бихме ли могли да пренощуваме тук?

— Разбира се — отвърна човекът, явно селянинът, на когото принадлежеше хамбарът. — Но бихте могли да дойдете и с мен. У дома има едно свободно легло; там ще спите сигурно още по-добре. А може би на госпожа мама и е останал някой залък за хапване.

Той ги покани толкова сърдечно, че приятелите приеха поканата. Скоро след това те седяха в кухнята при селянина и жена му и похапваха палачинки със сланина.

— Най-сърдечни благодарности за вашата любезност — каза Тиури.

— Беше ни приятно — каза усмихнат селянинът. — Много късно сте били на път. Към града ли отивате?

— Града на Унаувен? — попита Пиак.

— Да, че кой друг? Въпреки че има и други градове… — Селянинът замълча. — Чуйте — каза той после. — Парвен отново лае. Ще отида да видя какво не е наред. Той взе фенера и излезе.

— Още много път ли има до града на Унаувен? — попита Пиак.

— О, не. Утре на обяд можете да сте там, ако станете с кокошките.

Селянинът се върна и каза:

— Никой не се вижда. Странно. Кучето иначе не лае толкова силно. — Той се обърна към приятелите. — Не знам колко рано искате да станете утре — каза той, — но ми се струва, че е време за лягане.

— Да, изглеждате уморени — каза селянката. — Елате; ще ви покажа леглото.

— Колко са мили хората тук — прошепна Пиак, когато си легнаха.

— Да — каза Тиури.

Навън кучето отново лаеше. Защо лае? — питаше се Тиури. После се усмихна и си помисли: Нека си лае! Ние тук сме в безопасност, зад заключени врати. Пиак скоро заспа, но Тиури още дълго гледаше в тъмнината. Кучето вече не лаеше. Накрая и Тиури потъна в сън.

При първото кукуригане на петлите приятелите станаха, поблагодариха още веднъж на селянина и селянката и отново се отправиха на път. Времето бе хубаво; духаше силен западен вятър, но грееше слънце. Отначало яздеха през местността, която бе същата, както и предишния ден. По-късно пътят ги поведе през гора и през един хълм и тогава съзряха града на Унаувен пред себе си. Явно бе голям град; виждаха много кули, всъщност нищо друго, освен кули, които блестяха бели и сребърни на слънцето. Спряха конете и погледаха известно време мълчаливо натам. Там бе целта на пътуването им!

После пъргаво продължиха нататък. По пътя бе доста оживено; в него се вливаха много странични пътища и те забелязаха, че не бяха единствените пътешественици, които се бяха отправили към столицата. Имаше още доста път до там, а те не щадяха конете. Желанието да влязат в града растеше. Градът на Унаувен бе построен на по-ниски хълмове; той не бе сив и обграден със зидове, а светъл и отворен. Изглеждаше много обширен, с ниски стени и множество порти, със стълбища и кули, върху които трептяха златни ветропоказатели. От юг в него влизаше блестяща река, която се губеше в града; вероятно това бе Бялата река. Надалеч, повече на север, се издигаха по-високи хълмове, които блестяха в червеникав цвят на слънцето, а зад тях още хълмове, като дъга, които се губеха в мъгла. Много пътища водеха към града.

— Това — каза Пиак, — е най-красивото нещо, което видях при това пътуване.

— И на мен ми се струва така — каза Тиури.

— Градът на Дагонаут същия ли е?

Тиури поклати глава.

— Не — каза той. — Този тук е по-красив.

— Сигурно е най-красивият град на света — реши Пиак.

Тиури си преговаряше думите от посланието и си ги пееше тихо по мелодията на Пиак. Пиак започна да му приглася и така те се доближаваха до града. Но когато се доближиха повече и слънцето на запад стоеше над града, те замълчаха.

Пътят се разделяше на много части, които водеха към различни порти на източната страна на града: обрасли с трева пътеки за езда и улици със стълбища от камък. Всички порти бяха отворени, но до тях стояха пазачи, които правеха впечатление със своите украсени с пера шлемове и цветни щитове. На ниските бели стени също стояха войници. Приятелите се спогледаха за миг.

— Тук сме — прошепна Пиак.

— Почти — добави Тиури.

Те продължиха да яздят по един от пътищата и неволно оставиха конете да вървят бавно. Имаше толкова много за гледане. Успоредно на пътищата и стълбищата имаше каменни стълбове в тревата, които бяха украсени със скулптури и странни символи.

Тогава съзряха човек, който силно се открояваше на фона на всичко красиво около себе си. Стар просяк седеше на земята, облегнат на една колона, до една от портите. Бе обвит окъсано, изцапано наметало с качулка, под която едва се виждаха носът му и дългите, сиви, сплъстени коси и една брада. До него лежеше тояга, а в ръката си държеше просяшка паничка. Той заговори приятелите и ги помоли за милостиня.

Тиури извади торбичката с парите, която митничарят бе накарал да му дадат. В нея вече нямаше много, но той изсипа всичко в паничката, която просякът повдигна. И Пиак даде всичко, което имаше: един меден халер. Просякът измърмори нещо за благодарност и приятелите поискаха да продължат. Но гласът на просяка ги спря.

— Мили мои — каза силно той, — не трябва ли да ви благодаря!

— Защо? — попита учуден Тиури, който бе по-близо до него.

— Вие седите толкова високо на вашите коне, пътници — каза просякът, — и от тази висота е удобно да ми подхвърлите някоя паричка, без дори да ми видите лицето! Сега веднага продължавате да яздите и ме забравяте. Виждам, че сте изпълнени с нетърпение и намирате, че ви преча. Имате право; аз съм само един просяк, който означава закъснение, когото за щастие скоро ще отминете.

Тиури погледна надолу към просяка и не знаеше какво да каже. Но сърце не му даваше да продължи, колкото и да му се искаше. Гласът на стария човек бе прозвучал толкова тъжно, така горчиво и безнадеждно.

— Какво чакате още? — каза просякът. — Продължавайте да яздите, чужденецо! Това е градът на Унаувен, градът на краля, където няма бедност. Влезте в него и ме забравете, както ме забравя всеки. Защо трябва да слизате и да се навеждате към някакъв злощастник, какъвто съм аз?

— Не се гневете на мен! — каза Тиури. — Не съм искал да ви обидя. Съжалявам, че тъй като бързам, забравих да поспра при вас. Дадох ви всичко, което имам у себе си и с радост бих ви помогнал, стига да можех.

— Ах! — каза просякът. Благодаря ви! Бихте ми помогнали… ако можехте. Това ме радва. Не искам повече. Бъдете живи и здрави! Нека получите, каквото заслужавате; нека получите, каквото желаете. Бъдете живи и здрави!

Той се обърна, хвана тоягата си и започна с усилие да се изправя.

Пиак сложи ръка на рамото на Тиури и прошепна:

— Хайде!

Тиури обаче не можеше да откъсне очи от просяка. Изпитваше голямо съчувствие към него и внезапно разбра, че не иска да влезе в града, преди да е застанал очи в очи с него и да научи на кого е подхвърлил милостиня. Той скочи от коня, без да слуша, какво му бе прошепнал Пиак. Протегна ръка, за да помогне на просяка и каза:

— Бързах, но не чак толкова, че да не ви докажа, че искам да ви помогна и да се запозная с вас.

Просякът позволи да му помогне да се изправи. Той остана да стои срещу Тиури, приведен над тоягата, с лице изцяло скрито от качулката и косите.

— Благодаря ви — каза той тихо. — Такъв сте, какъвто се надявах. Не ви благодаря за вашите пари, а за това, че стоите сега пред мен.

— Погледнете ме! — каза Тиури.

Просякът се наведе още повече и не отговори.

— Не искате ли да ме погледнете? — попита Тиури.

Сърцето му бе започнало да бие по-бързо. Не разбираше защо, но знаеше, че не може да направи нито крачка, преди просякът да го е погледнал. Съчувствието му бе изчезнало и бе направило място на любопитството. А към него се добавяше злокобно напрежение, сякаш бе много важно просякът да го погледне, сякаш това бе момент, от който зависеше много.

Сега просякът отговори:

— Искам да го направя… глупако!

И внезапно Тиури разбра, че беше в опасност. Той не се ужаси толкова много, когато просякът вдигна лице. Тиури знаеше, чии очи го гледат… студени, неискрени очи като на змия. Слупор! Най-сетне той стоеше срещу врага, от когото толкова дълго се бе страхувал! Просякът измъкна нещо от тоягата си и се опита да прободе Тиури. Но Тиури бе подготвен за това. Той отклони удара на кинжала и бе само леко одраскан. След това принуди просяка да пусне кинжала. Веднага ръцете му го хванаха за врата. Зад него Пиак нададе вик:

— Слупор!

Тиури се бореше със Слупор. Забеляза, че той е по-силен от него, но не се уплаши. Измъкна се от хватката на задушаващите го ръце и се опита да надделее над врага си. Тогава получи помощ. Най-напред от Пиак, после от други, минувачи и пазача на портата. Слупор пусна Тиури и побягна.

— Той бяга! — кресна Пиак. — Хванете го! Дръжте убиеца!

Пазачите на портите извадиха мечовете си и хукнаха след него.

Пиак се обърна към приятеля си.

— Как си, Тиури? — попита той. — Ти кървиш.

Тиури си изтри челото.

— Това е нищо — каза той, все още задъхан от напрежение.

— Толкова съм уплашен — каза Пиак. — Внезапно видях кинжала и си помислих… помислих…

— Усетих го, че идва — обясни Тиури. — Сякаш ме наблюдаваше, знаех кой е той… не… още преди това, струва ми се…

Той гледаше след пазачите, които преследваха бягащия Слупор. Да, хванаха го! Той забеляза едва сега, че хора с учудени и уплашени лица ги бяха заобиколили. Те питаха какво се е случило.

Пазачите на портите се върнаха с просяка.

— Сега искаме да знаем — казаха те, — какво означава това!

— И аз искам да знам същото — извика просякът с писклив глас. — Какво съм направил, за да се отнасяте така с мен?

— Искахте да го убиете! — извика Пиак, като хвана Тиури за рамото.

— Не е вярно — кресна просякът. — Той ме нападна!

— Лъжец! — извика Пиак разгневено. — Вижте, там е паднал кинжалът му на земята. Вие убихте и пратеника, пратеника от Дангрия!

Просякът се опита да се размърда, но пазачите го държаха здраво.

— Не разбирам за какво говорят! — каза той.

— Много добре разбирате! — отбеляза спокойно Тиури. — Дълго ни преследвахте, Слупор!

Просякът му хвърли поглед, пълен със злоба. Изглеждаше, че се изскубва, но това не се случи. Тогава той изкрещя:

— Бъдете прокълнат, Тиури! Вървете сега в града и занесете на краля вашето важно послание! Гордейте се, че толкова добре сте изпълнили важното си поръчение! Но не можете да промените съдбата на тази страна. Спорове и раздори ще връхлетят тази страна, огън и кръв над този град!

Това ужаси Тиури, не толкова заради самите думи, а заради тона, с който бяха произнесени.

— Млъквай! — извика един от пазачите разгневено и заедно с това ужасено. После попита приятелите:

— Кои сте вие? От къде го познавате и кой е той?

— Той е шпионин — отговори Тиури, — шпионин от Евилан.

— Вие сте арестуван — каза пазачът на Слупор, — затворник сте на крал Унаувен. Идвате с нас в града.

— Щом знам това — каза Слупор, — няма да кажа и дума повече.

Пазачът се обърна отново към приятелите.

— Още веднъж — каза той, — кои сте вие?

— Идваме от страната на крал Дагонаут — заяви тихо Тиури, — с послание за крал Унаувен.

Пазачът го погледна учудено и загрижено.

— Тогава елате с нас — каза той. — Няколко от хората ми ще ви заведат в двореца.