Тонке Драгт
Писмо до краля (27)

В замъка на Бялата луна

Когато се зазори, видяха хора, идващи срещу тях; овчари, които пасяха овцете си по хълмовете. Вармин ги заговори, разказа им за убийството, описа им убиеца и ги помоли да се оглеждат за него. Към обяд стигнаха до селце от колиби; там бе хижата, където искаха да отпочинат. Скоро след това те седяха в трапезарията и гостилничарят им поднесе обяд. Вармин му разказа, че идват от митничаря и попита, дали могат да получат отпочинали коне.

— Не за всички — отвърна гостилничарят. — Нямам толкова много.

Вармин погледна Тиури.

— Какво мислите? — попита той. — Струва ми се, че е най-добре всички да останем за известно време тук, така че конете ни да могат да си починат, а след това бързо да продължим нататък заедно. И ние самите имаме нужда от почивка.

Тиури кимна.

— Добре — каза той. — Но не искам да оставам твърде дълго тук.

Вармин внимателно го погледна.

— Изглеждате така, сякаш се нуждаете от почивка — каза той. — И вашият приятел също. Вижте, той вече заспа.

Действително Пиак бе потънал в дълбок сън; бе отпуснал главата си на масата, до чинията, която все още не бе празна. Сега Тиури също почувства колко е уморен, толкова уморен, че почти не можеше да се храни. Разговорите на другарите му звучаха неясно и отдалеч и дори фактът, че Слупор може би е наблизо, не можеше да го развълнува. Вармин сложи ръка на рамото му.

— Кажете, как сте? — попита той доста загрижено. — Колко време е минало, откакто сте почивали и сте спали?

Да, колко време бе минало? Спомените на Тиури от последно време бяха за пътуване и пътуване без спиране, за уморителни дни и нощи на бодърстване.

— Не знам — промълви той.

— Но сега веднага отивайте да спите! — викна Вармин. — Или искате да заспите на конете и да паднете от тях?

Пиак се събуди от силния глас и се изправи премигвайки. Тиури стана. Вармин имаше право. Той трябваше да си почине, за да събере сили за последната част от пътуването.

— Колко далеч се намира градът на Унаувен? — попита той.

— Два дни и половина — отвърна Вармин.

— А колко е часът сега?

— Минава дванадесет — заяви гостилничарят.

— Имате ли легло за тези двама младежи? — попита го Вармин.

— Разбира се — отговори гостилничарят. — Само елате с мен!

— Добре — отбеляза Тиури. — Но искам да ме събудите в четири часа.

Той не тръгна с гостилничаря, докато Вармин не му обеща да направи това.

Скоро след това Пиак и той бяха в леглото и дълбоко спяха.

Вармин спази обещанието си и в четири часа отиде да ги събуди.

— Имам новини за убиеца — каза Вармин.

— За Слупор? — извика Пиак.

— Така ли, Слупор ли се казва? — отбеляза Вармин. — Сега го чувам за първи път.

— Какви са новините? — попита Тиури.

— О, няма нужда да се боите от него — каза войникът. — Сигурно скоро ще му се изплъзнете. Елате с мен в трапезарията; накарах гостилничаря да сервира там обилна закуска. — С тези думи той напусна стаята.

Съобщението на Вармин прогони всякакъв сън и приятелите побързаха да се озоват в трапезарията. Там седяха Вармин и трима войници и ги чакаха. Докато те се хранеха, Вармин разказа, че преди час в хижата дошъл един развълнуван конник. Бил един от овчарите, които живееха на хълмовете по-нататък на изток.

— Този овчар разказа, че бил сам с едно стадо — каза Вармин, — когато внезапно дошъл човек на кон. Той слязъл от коня и попитал овчаря, дали не може да му даде нещо за ядене. Овчарят разпознал в него убиеца, такъв, какъвто му го описахме: облечен в кафяво, със светла коса и широкопола шапка. Той се уплашил и страхът му проличал. Другият го заплашил, че ще го убие, ако вика за помощ. Тогава овчарят направил най-доброто, което можел; скочил на коня на чужденеца и избягал! Убиецът изстрелял една стрела по него, но за щастие не улучил.

— Стрелата е забита в шапката — добави един войник.

— Къде е сега този овчар? — попита Тиури. — Защо не ме събудихте?

— Това изобщо не бе необходимо — заяви Вармин. — Толкова хубаво си спяхте. Но ние веднага изпратихме група въоръжени мъже на мястото, където овчарят е срещнал чужденеца. Много от хората ми отидоха с тях. Овчарят трябва да им покаже пътя. Да, той е действал бързо и хитро, като е взел коня на убиеца. Така той не може бързо да се отдалечи.

— Наистина е така — казаха приятелите.

И все пак на Тиури му се искаше сам да говори с овчаря. Искаше му се да научи повече за човека, чието присъствие на злодей бе усещал по различен начин още от Дангрия. Нямаше съмнение — това бе Слупор. Но сега той бе притиснат от всички страни, бе изгубил коня си и те имаха предимство. Пиак и Тиури сега трябваше да се грижат само за това, да запазят преднината си.

Той погледна Вармин.

— Може би — каза той, — вече няма нужда да ни придружавате. Мисля, че вече няма защо да се боим от човека, който бе опасен за нас.

— Ще действам според желанието ви — каза войникът. — Но няма проблем да яздим още малко с вас. Това е самотен път, пътят през Лунните хълмове. И вижте, митничарят ми заповяда да ви пазя. Бих се чувствал зле, ако ви сполети нещо, след като се разделим.

Накрая се уговориха, че Вармин и останалите с него трима мъже ще придружат приятелите във всеки случай до края на Лунните хълмове. Тогава ще решат. В четири и половина те отново бяха на път и яздеха бързо, без да спират и без приключения. Луната отново бе високо в небето, когато видяха в далечината замък върху един хълм.

— Това е замъкът на Бялата луна — заяви Вармин. — Рицар Ивайн живее там. Гостилничарят каза, че ще можем да пренощуваме там. Той е много стар — каза Вармин, — но замъкът на митничаря е още по-стар.

— Митничарят се казва Ардиан, нали? — попита Тиури.

— Да, Ардиан е името му, по-рано е бил странстващ рицар без дом, сега е господар на митницата на изток.

— Замъкът на митницата не е ли замък на неговите предци? — попита Тиури.

— Не. Владеенето на митницата не се предава по наследство от баща на син. Самият крал определя митничарите и той избира за тази цел най-добрите си рицари.

— Рицарите с бял щит — подхвърли Пиак.

— Да, но господарите на митниците могат също да носят седемте цвята на дъгата.

— Колко рицари има вашият крал? — попита Тиури. — И как се казват те?

— Ах, това не може да се каже толкова набързо! Все пак сигурно сте чули няколко имена: Ардиан, моят господар и Вардиан, неговия брат и рицар Ивайн, чийто замък виждате там и синовете на рицар Ивайн, които са още млади. И Андомар от Ингевел и Едвинем от Форестера с прозвището Непобедимия, и Марвен от Идуна, чието друго име е Син на морския вятър. О, бих могъл да назова още много имена и да разказвам истории за техните дела. Господарят ми би могъл да го направи още по-добре; той има дебели книги, изпълнени с историите на тази страна.

Тиури си спомни за книгата, в която бе надникнал, когато чакаше митничаря.

— Кажете, Вармин — подхвърли той, — вашият език е почти като нашия. Всъщност това е странно, не мислите ли?

— Защо да е странно? — отбеляза Вармин. — Намирам, че е по-странно, ако някой, който изглежда точно като мен, говори език, който не разбирам, само защото идва от друга страна. Но езикът, който говорим, не е единственият ни език. Има и втори, който е много стар… толкова стар, че повечето от нас вече не го знаят. Само кралят и принцовете, учените и неколцина рицари могат все още да говорят и да разбират този език.

— И митничарят ли? — попита Тиури.

— Така мисля — отговори Вармин. — Той знае много и може да чете книги. Аз по-рано можех да напиша само кръстче, когато трябваше да напиша името си, но той ме научи на всички букви.

Така, бъбрейки си, те наближиха замъка. Тесен, ограден с каменни стени път се виеше към него по хълма. Въпреки че вече бе късно, те веднага бяха пуснати да влязат. Както конниците, така и конете бяха любезно посрещнати с храна и подслон за през нощта.

Рано на следващото утро Тиури стоеше с Вармин и Пиак във вътрешния двор и бяха готови да отпътуват. Тогава при тях дойде един обитател на замъка и каза на Вармин:

— Нали вие сте предводителя на конниците на господин Ардиан? Рицар Ивайн иска да говори с вас. Ще дойдете ли?

Вармин посочи Тиури и каза:

— Нека дойде и този млад човек!

— Необходимо ли е? — попита другият. — Господарят ми поиска да говори с предводителя.

— Тогава той определено трябва да дойде — каза Вармин.

Обитателят на замъка погледна към Тиури доста изненадан. Тоя явно мислеше, че младежът е прекалено млад и изглежда твърде беден, за да има някакво значение. Но кимна в знак на съгласие и тръгна пред тях в замъка. Тиури вече бе сбърчил чело. Искаше му се Вармин да не бе насочвал вниманието към него. Ако бяхме станали по-рано, мислеше си той, сега щяхме да сме на път. Хвърли един поглед към Пиак, който го погледна окуражаващо и после последва Вармин.

Бяха въведени в голяма зала, където бе още полутъмно. До маса, на която горяха две свещи, стоеше господарят на замъка и ги чакаше. Рицар Ивайн вече не беше млад. Косата му бе бяла, то фигурата му бе още права като свещ. Той гледаше ту единия, ту другия и след това попита Вармин:

— Вие ли сте Вармин, предводителя на войниците на господин Ардиан?

— Точно така, господин рицар — потвърди Вармин с поклон.

— Чух, че бил убит човек, миналата нощ, в Лунните хълмове — продължи рицар Ивайн. — Пратеник, който е бил на път към крал Унаувен. Истина ли е?

— Точно така, господин рицар — отговори Вармин.

— Защо не ми съобщихте веднага за това? — попита рицарят. — Западната част от Лунните хълмове принадлежи към моята област — а и останалата част е под мой надзор, докато рицар Андомар се върне.

— Изпратихме съобщение до Ингевел, господин рицар — обясни Вармин. — И на всеки в околността бе наредено да търси убиеца.

— Защо вие самият не отидохте да го търсите?

— Митничарят ни изпрати със заповед на запад, господин рицар и затова трябваше да продължим нататък. Но част от хората ми, повече от половината, аз вече изпратих обратно.

— Добре — каза рицар Ивайн. Той погледна Тиури. — Вие може би — попита той — сте един от младежите, които са намерили убития?

— Да, господине — отговори Тиури и си помисли: Надявам се, че той вече попита за всичко възможно. Струва ми се, че всеки, когото срещна, иска да ме задържи.

Опасенията му обаче не се оправдаха. Рицар Ивайн не попита нещо повече, а каза:

— Мога да ви съобщя, че убиецът е бил задържан.

— Какво? Наистина ли? — попитаха изненадани Тиури и Вармин.

— Да — заговори рицар Ивайн. — Току-що е задържан в хижата на Лунните хълмове, докато реша, какво трябва да се случи с него. Той е задържан в моята област; следователно аз трябва да го съдя.

— Кога се е случило? — попита Вармин.

— Снощи, малко след като вие сте отпътували от хижата. Един пратеник дойде рано тази сутрин и донесе новината. Той може да ви разкаже повече. Той е тук.

Едва сега Тиури видя, че в мрачната зала имаше още някого. При кимване на господаря на замъка този човек се приближи и остана прав на почетно разстояние от тях. Приличаше на селянин, но носеше ризница върху дрехите си и шлем върху кестенявата си коса.

— Този пратеник дойде с писмо, което е написал гостилничарят на хижата — каза Ивайн, — и което се допълва с устно съобщение.

Пратеникът се поклони.

— Гостилничарят на хижата ми плати, за да донеса съобщението — каза той, — но посланието, което нося, е също и от войниците на митничаря. То е предназначено за рицар Ивайн, господаря на Бялата луна, за Вармин, предводителя на войниците и за двамата младежи, които пътуват с него.

— Продължете! — каза рицар Ивайн.

Пратеникът се поклони отново и продължи:

— Снощи мъже от моето село и четирима войници на митничаря хванаха човека, който, според описанията, е убиецът. Той се нарече с някакво странно име… как беше? Има го в писмото, което ви дадох, господин рицар.

— Слупор — каза рицар Ивайн.

— Слупор… — повтори Тиури тихо.

— Най-напред той отрече, че е убиец — каза пратеникът, — но когато го задържахме и завързахме и го заключихме в една стая в хижата, той започна да ругае и да буйства. Той ни проклинаше, проклинаше тази страна и накрая проклинаше двамата младежи… тях проклинаше, като ги наричаше с всички ужасни имена, които съществуват.

— Защо? — попита рицарят.

— Тъкмо това е най-странното — заяви пратеникът с приглушен глас. — Той не казваше защо. Само че така ги кълнеше, че… тръпки да те помият от страх. Аз самият бях там и чух всичко. Един от тях той наричаше по име. „Проклет да си, Тиури!“, казваше. „Нека дяволът и всички черни сили ти откъснат главата!“

Пратеникът замълча, а Тиури за миг усети как го побиват тръпки. Но това усещане не продължи много; нали Слупор бе задържан!

— Кой е Тиури? — попита рицар Ивайн.

Вармин се раздвижи, но не каза нищо.

— Вие ли сте Тиури? — обърна се рицарят към младежа.

— Да, господине — отговори той.

— Какво се е случило, та Слупор толкова силно да ви желае злото?

Тиури помисли, преди да отговори:

— Мисля, че е затова, защото аз също съм причина за неговото задържане.

Рицар Ивайн го погледна замислено. Тиури изведнъж долови, че той прилича на някого, когото познаваше, но не знаеше на кого.

Рицарят се обърна към пратеника и попита:

— Имате ли да съобщите нещо друго?

— Да, господине — каза пратеникът. — Всичко, което е написано и в писмото. Че войниците на митничаря молят своя предводител, заедно с хората, които са още с него, да се върне колкото може по-бързо на изток. Но, разбира се, само ако двамата младежи могат да го освободят.

— Защо трябва да се връщам? — попита Вармин.

— Това — заяви пратеникът, — те не ми казаха.

— Имате ли още нещо да кажете? — попита рицар Ивайн. А когато пратеникът отговори отрицателно, той отбеляза: — Тогава можете да си вървите. Слугите ми ще се погрижат да ви нахранят. Веднага ще ви дам отговор.

Пратеникът направи дълбок поклон и си отиде.

— Кой сте вие? — обърна се рицарят към Тиури.

— Вече знаете, господине — каза той. — Името ми е Тиури.

— Откъде идвате?

— От изток, господине.

— Но вие не сте от слугите на митничаря?

— Не, господин рицар — заяви сега Вармин. — Но митничарят заповяда на мен и на хората ми да придружим него и приятеля му. Те трябва да отидат на запад и бързат.

— Така е, господине — каза Тиури.

Вармин извади нещо под ризницата си и го подаде на рицаря.

— Това е знак, че действам по поръчение на митничаря — каза той. — Ръкавицата му.

— Познавам я — каза рицарят. Той върна ръкавицата на Вармин и продължи: — Въпреки че привидно царят ред и спокойствие, все пак става нещо, което ги нарушава. Господин Ардиан не изпраща напразно войниците си! Не ви задържам, тъй като ви разказах това, което трябва да знаете. Що се отнася до Слупор, той остава мой затворник и ще ви чакам да се върнете, за да свидетелствате по делото срещу него. Същото се отнася за вас, Тиури.

— Да, господине — каза младежът. Той изведнъж се почувства радостен и облекчен. Слупор беше затворник! Сега той, Тиури, нямаше от какво да се страхува. През идния ден, вечерта, те ще могат да стигнат до града на Унаувен; поръчението бе почти изпълнено. Той се обърна към Вармин.

— Няма нужда да идвате по-нататък с нас — каза той. — Слупор вече не би могъл да ни стори нищо лошо.

— Кой е Слупор? — попита рицар Ивайн.

— Не го познавам — отговори Тиури. — Знам само, че е лош човек и опасен.

— Това вече мина — каза рицарят сухо. — Но вие би трябвало да знаете повече за него.

— Той идва от Евилан — каза Тиури.

Този отговор сякаш изненада рицаря.

— От Евилан ли? — Вармин също слисано погледна Тиури.

— Господин рицар — каза Тиури, — моля ви за разрешение да потеглим сега веднага. Може би след известно време ще чуете повече от това, което сега мога да ви съобщя.

— Вие сте загадъчен младеж — каза рицарят след кратко мълчание. — Ако правилно съм разбрал, идвате от другата страна на големите планини. Така ли е?

— Да, господине — каза Тиури.

— Тогава, може би, сте… — започна рицарят, но не довърши въпроса, поклати глава и каза: — Напълно се доверявам на митничаря и държа на това, което той е решил. Вървете си с мир! Вие, Вармин, сам трябва да решите, дали ще продължите с тях или ще се върнете при войниците си на изток. Бъдете живи и здрави!

Тиури и Вармин се поклониха и скоро след това отново бяха във вътрешния двор, където другите нетърпеливо ги очакваха.

— Какво трябваше да ви казва рицарят? — попита Пиак своя приятел.

— Добри новини! — отвърна Тиури. — Слупор е заловен. Един пратеник донесе съобщение.

— Слупор е заловен? Наистина ли? — прошепна Пиак.

— Да — каза Тиури, — това е направено.

Пиак го погледна с блестящи очи.

— Това наистина е добра новина — каза той. — Ай, ай — добави той, — тогава поне няма нужда да се плаша от всяка сянка и да поглеждам зад всеки храст.

Вармин се приближи и се покашля.

— Какво има? — попита Тиури.

— Ами — каза войникът, — какво ще правим сега? Да идвам ли с вас, или не?

— Сега със спокойно сърце можете да ни оставите сами — заяви Тиури.

— Щом самият вие така казвате… — отбеляза Вармин. — Вижте, питам се защо ме помолиха да се върна колкото може по-скоро. И щом вие казвате, че нашата помощ вече не ви е необходима, то предпочитам да видя от какво имат нужда там. Нещо не е както трябва в тази страна; нещо се мъти, както изглежда… Но — продължи той, — ако искате, ще дойда с вас. Сега ви считам за мои началници, колкото и глупаво да звучи, защото все пак сте много по-млади от мен.

Тиури му протегна ръка и каза:

— Благодаря ви за помощта, Вармин. И предайте, моля, благодарности на митничаря от нас. Ние самите ще го направим още веднъж, когато се върнем при Реката на дъгата.

— Добре — отбеляза Вармин. — Но няма да ви оставя да тръгнете, преди да съм сигурен, че сте добре въоръжени. Може и да не е нужно, но няма да навреди. Нямате много лъкове и стрели, каквито съществуваха във фантазията ви! Ще ви дам истински, а от оръжейната зала сигурно ще можем да измолим чифт ризници.

Мина още малко време, докато бъдат намерени тези неща и връчени на приятелите.

— Наистина ли трябва да нося това? — попита Пиак, докато за първи път в живота си обличаше ризница. — Бих предпочел обичайната си риза.

— Ще привикнете с нея — каза Вармин с усмивка. — Това е добра защита и трябва да можете вече да я оцените.

Тогава ще я задържа — въздъхна Пиак. — Но от лък сигурно нямам нужда. Не бих могъл да улуча с него планина, дори ако е на три крачки. — Но после размисли и каза: — Не, все пак ми го дайте! Може би е по-добре.

Приятелите се сбогуваха с Вармин и неговите конници и после препуснаха нататък по пътя на запад.

— Сега сме отново един до друг — каза Пиак. — Как ти се струва, добре ли изглеждам? Не приличам ли малко на оръженосец?