Тонке Драгт
Писмо до краля (26)

Гората на Ингевел

Широк път водеше от Реката на дъгата през обширна, равна земя с поляни, ниви и овощни градини. Приятелите яздеха бързо. Пиак се чувстваше добре и уверен върху своя кон.

— С малко упражнения ще станеш добър ездач — предрече му Тиури.

— Уф! — извика Пиак, когато спряха да почиват. — Схванах се. Какво ли само не преживях! Яздя кон и се возих на корабче. Почти се удавих, два пъти бях в затвор, въпреки че бих предпочел това да не ми се случва, запознах се с цял куп хора. А какви неща видях! Град, замък и широка река! За теб, разбира се, това е съвсем обичайно.

— Не — каза Тиури, — това, което съм виждал по-рано, бе съвсем различно.

— Питам се какво ли още има да видим и да преживеем — отбеляза Пиак. Той гледаше на запад. — Там виждам гора. Дали това е гората на Ингевел?

— Предполагам — каза Тиури. — Бързо яздихме.

В чантата на седлото намериха хляб, бутилка вино и торбичка със сребърни пари.

— Колко мило — каза Пиак. — Митничарят много ми хареса. Странно е, че някои хора са съвсем различни от това, което първоначално си мислим за тях.

— Да — отговори Тиури замислено. — Така ми се случи с митничаря, а преди това и със сивите рицари. — Той бе бодър и в добро настроение и не мислеше, че могат да ги очакват още трудности.

На Пиак също му бе леко. Когато продължиха да яздят, той дори започна весело да пее. Пееше една песничка след друга, но накрая си тананикаше само една мелодия, която бе непозната за Тиури. Тя звучеше странно: ту бързо, ту отново бавно, понякога вълнуващо, а после тихо и тайнствено. Пиак си я тананикаше все отново и отново е все променяше по нещичко. Накрая сякаш бе намерил мелодията, която му харесва. После той погледна Тиури и тихо попита:

— Знаеш ли какво пея?

— Не — отговори Тиури.

— Една песничка по думите, които знаем само ние. Не бива да я пея силно. Пей я с мен само в мислите си!

Пиак започна отново да тананика и сега Тиури забеляза, че може да пее посланието от писмото, следвайки мелодията. След малко той започна също да тананика и така те влязоха в гората на Ингевел. Беше гора, каквато Тиури никога не бе виждал. Тревата бе по-зелена, дърветата по-красиви, а пълзящите растения по-странни, отколкото навсякъде другаде. Целият път бе покрит с дебел мъх. Но уникалното със сигурност бе това, че навсякъде цъфтяха цветя, те бяха по ръба на пътя, растяха по цветни стъбла и висяха на гроздове от клоните.

След един час видяха трима мъже да почиват отстрани на пътя. До тях имаше наръчи цветя, които явно току-що бяха откъснали.

— Добър ден, момчета! — извика един от тях. — Много бързо препускате! В гората на Ингевел не бива да бързате. Тук никога не сме обичали това. Елате, полегнете до нас и чуйте как пеят птичките. И хапнете една ябълчица от мен! Или предпочитате слива или дива череша? Няма по-вкусни плодове от плодовете на Ингевел. Кралят не хапва никакви други.

Приятелите слязоха от конете; все пак бе време за малко почивка. Те приеха съвета на човека, хвърлиха се на тревата и ядоха от неговите плодове.

— Би трябвало да дойдете насам, когато празнуваме празника на цветята — каза един от мъжете. — Тогава всеки се носи пеейки и танцувайки през гората.

— Тази година нямаше празник на цветята — каза друг от тях малко тъжно, — защото рицар Андомар не бе тук. Рицар Андомар, господарят, който управлява тази област; няма друг като него! В началото на тази година той замина. Кралят го изпрати до Евилан. Това е опасна страна; не бива никога да ходите натам.

— Но ние сключваме мир с Евилан — каза третият. — За това кралят изпрати там най-добрите си рицари. А можеше ли да избере по-добър от нашия рицар Андомар?

— Но той още не се е върнал — каза отново другият.

Мъжете мълчаха, а младежите също мълчаха. Тиури се запита, дали тези приветливи хора някога отново ще видят своя господар и дали рицарят Андомар някога отново ще може да празнува с тях празника на цветята. Той стана и заяви, че трябва да продължат пътуването си.

— Бихте могли да спите на открито — каза един от мъжете.

— Но хижата Първа нощ също е добра. Тя е в селото, на езерото Ингевел. Ако следвате този път, ще стигнете до нея.

Приятелите поздравиха мъжете и продължиха нататък. Не си говореха много. Тиури непрекъснато мислеше за рицаря Андомар, когото не познаваше, но който е бил спътник в битките на рицар Едвинем. Той внезапно разбра, че зад спокойствието и веселото настроение на този приятен пейзаж се криеха страх и загриженост. И се запита, какво би могло да означава за жителите на тази страна посланието, което трябваше да пренесе той, един чужденец.

Почти се бе стъмнило, когато стигнаха в селото, което също се казваше Ингевел и се намираше близо до западния бряг на езерото. Самото езеро блестеше тихо и тайнствено в късните слънчеви отблясъци. Близо до брега растяха бели водни лилии, така че изглеждаше мъничко, сякаш се празнуваше празникът на цветята. На юг се издигаха няколко остри кули високо над дърветата; по-късно младежите чуха, че това са кулите на крепостта на рицар Андомар.

Хижата намериха скоро. Бе голяма странноприемница, единствената в селото. Гостилничарят ги посрещна много любезно. Той се погрижи за конете и каза, че ще могат да получат два отпочинали коня, за да продължат пътуването си.

— Имате късмет — каза той. — Имам точно още два, които добре са си починали. Най-добрият кон вече не е тук; дадох го на един рицар, който дойде след обяд от изток. Но той бе посланик на път към града на Унаувен.

Посланикът от Дангрия, помисли си Тиури и попита:

— Така ли? Кога отпътува той от тук?

— Той дойде още около четири часа — отвърна гостилничарят. — Нахрани се тук и малко си почина. Препусна нататък около седем часа, значи преди около час. — После той попита младежите какво искат за ядене.

— Най-напред ще ви покажа какво можем да платим — каза Тиури. — Нямаме в себе си много пари.

— О, това вече е уредено — отбеляза гостилничарят. — Вие идвате от господин Ардиан, митничарят на изток, така че сте добре дошли, дори ако нямахте нищо, за да платите. Ще ви дам и стая за тази нощ. Пътници, които идват от митницата, спят тук през първата нощ. Затова моята хижа се казва така.

Приятелите добре се насладиха на вечерята. Нямаше много гости в хижата: един-единствен пътешественик и няколко души от селото. След вечеря жената на гостилничаря ги заведе в стаята.

— О, чудесно е! — каза Пиак, като се просна по дължина върху пъстрата завивка на леглото. — Вярваш ли, че съм уморен? Усещам, че цял ден съм седял на седлото. Сега мога разкошно да легна по корем и да спя. — Той шумно се прозя, погледна Тиури и започна да се смее.

Тиури остана сериозен.

— Но не бихме могли да спим дълго — заяви той.

— Как така? Веднага ли искаш да продължим?

— Да, искам възможно най-скоро да бъда в града на Унаувен. Ще получим отпочинали коне — така че…

— Имаш право — вметна Пиак и потисна въздишката си.

— Ще кажа на гостилничаря, че искаме скоро да отпътуваме — продължи Тиури. — Не веднага, разбира се. Да кажем след час!

Той се върна в трапезарията. Гостилничарят му обеща да се погрижи конете да бъдат готови след час. Когато Тиури се върна при Пиак, той бе заспал. Тиури също легна на леглото, но не заспа. Беше странно: в това спокойно, приятелско обкръжение той имаше чувството, че би трябвало да бърза повече от всякога и няма време за губене.

— Оставете после конете в обора на хижата до Лунните хълмове! — каза гостилничарят, когато приятелите бяха готови да препуснат нататък.

— Лунните хълмове? Попита Пиак, който се бе метнал на седлото с болезнена гримаса.

— Да, така се наричат, защото са най-красиви на лунна светлина. Наистина луната вече не е съвсем пълна, но ще можете достатъчно добре да ги видите.

— Колко далеч се намира онази хижа? — попита Тиури.

— На около един ден път — отвърна гостилничарят, — значи на около единадесет-дванадесет часа. Бихте могли да яздите по-бързо до Лунните хълмове, а нощта е светла. Ако трябва да отидете още по-далеч, можете да задържите тези коне, освен ако в хижата получите други. Аз ще ги получа обратно в уреченото време. Приятна езда!

Младежите благодариха, поздравиха и препуснаха напред. Те яздеха бавно през тихото село, а след това малко по-бързо през гората. Не мина много време и те се приближиха до хълмовете, които трябваше да са толкова красиви на лунната светлина. Местността, до която стигнаха, бе особена, като в приказка. Ниски, обрасли с трева хълмове, сиви скални блокове и тук-там по някой храст или своеобразно дърво. Пътят изглеждаше почти бял, а всички цветове бяха вълшебни, с изключение на черните сенки. Известно време младежите яздеха мълчаливо. Спокойствието наоколо се предаваше и на тях. Но след малко тишината започна да им действа заплашително, светлината призрачно; всичко наоколо сякаш започна да буди страх. Така поне го почувства Тиури, но не каза на Пиак за това. Пиак обаче изглежда усещаше същото. Понякога той се оглеждаше и изведнъж започна тихичко да пее, сякаш искаше да прогони известна уплаха. Но гласът му звучеше странно и силно в смълчаната нощ, стана несигурен и замря.

Изведнъж до ушите им стигна шум. Тиури задържа коня си рязко.

— Чу ли това? — прошепна той.

— Д-да — каза Пиак. — Какво беше това?

— Не знам… Тихо, ето отново!

Цвилене!

— Кон — отбеляза Тиури с висок глас.

Тогава те видяха иззад един хълм да се появява кон. Той пресече пътя и остана да стои края него. След това препусна в галоп и изчезна от погледа им.

— Нямаше ездач на него — промърмори Тиури. — Странно!

— Не би ли могъл да е див кон? — попита Пиак.

— Имаше юзда и седло — отвърна Тиури.

— О — каза Пиак.

Те се заковаха на мястото, където бяха видели коня.

Трябва да отидем да видим, дали не се е случило нещо, помисли си Тиури. Но защо трябва да се е случило нещо? — питаше се той. Конят може да е избягал, просто да е избягал. Все пак той бавно се доближи до мястото, откъдето се бе появил конят. Пиак яздеше до него.

Докато се доближаваха до мястото, Тиури все по-силно изпитваше чувството, че наблизо има някакво зло, нещо, което се криеше в сенките между хълмовете или дебнеше зад неподвижните храсталаци.

— Тук беше — прошепна той.

— Ще отидеш ли да видиш? — попита Пиак също шепнешком.

— Да — каза Тиури, внезапно твърдо решен.

Той слезе от коня и Пиак последва примера му. Те застанаха в края на пътя и погледнаха в една тясна низина. Видяха пътека, която се губеше в храсталака. Наостриха слух, но не чуваха нищо, освен цвърченето на щурците и собственото им дишане. Тогава те предпазливо слязоха в низината.

След няколко крачки обаче Тиури спря.

— Ти остани тук! — прошепна той на Пиак.

— Не — отговори Пиак, — идвам с теб.

— Не го прави! Ако нещо не е наред, имам предвид опасност, по-добре е да не отиваме и двамата. Ти знаеш защо.

Без да чака отговор, Тиури закрачи по-бързо, преодоля страха си и навлезе в тъмния храсталак. След много кратко време той неочаквано стигна до една просека. Там на земята лежеше човек. Тиури спря. Той бе очаквал нещо такова, но все пак се поколеба, преди да се спусне към него и да коленичи. Тогава дъхът му секна. Той виждаше лицето на писаря на кмета на Дангрия. Той сякаш спеше, но нямаше съмнение — бе убит… от стрела, улучила сърцето му. Шум зад него го накара да се огледа уплашено. Беше Пиак, който все пак го бе последвал. Той изглеждаше блед и ужасен, а устните му се движеха, без от тях да излиза и звук.

— Бил е убит — каза Тиури.

Пиак въздъхна треперейки и повтори:

— Убит!

И двамата мълчаха.

— Защо? — промълви накрая Пиак.

— Не знам… — отвърна Тиури и отново погледна лицето на младия мъж, който преди много кратко време му бе помогнал, пратеника, когото съветът на Дангрия бе изпратил при Унаувен. Един пратеник за крал Унаувен! С треперещи ръце той хвана ръцете на мъртвия и ги разтвори.

— Ще се молим за душата ти! — каза той почти нечуто.

Малко след това приятелите се изправиха и се спогледаха.

— Сега какво? — прошепна Пиак. — Ще го оставим ли да лежи така тук?

— Не знам… — започна отново Тиури. Събитието го бе разтърсило. И той имаше странното усещане, че това има нещо общо с неговото поръчение. Писарят също се бе отправил на път с послание до крал Унаувен. Тоя погледна в пътната чатна, която видя на земята. В нея нямаше писмо. След кратко колебание той претърси дрехите на самия мъртвец, но и там не намери нищо.

— Защо правиш това? — прошепна Пиак.

— Търся писмото — отвърна Тиури. — Но то не е тук. — Той се изправи и добави: — Не може отдавна да е мъртъв.

— Но кой е той? — попита Пиак.

— А, да, ти не го познаваш — каза Тиури. — Той е… той беше писар на кмета… изпратеният от Дангрия посланик до крал Унаувен.

— Посланикът — прошепна Пиак.

Те отново се спогледаха. Пиак заговори първи.

— Дали… дали този, който го е убил, все още е наблизо? — прошепна той.

Тиури не отговори. Мисълта, че тази смърт имаше нещо общо с неговото поръчение, не изглеждаше толкова странна, ако човек се замисли. Нали писарят е бил изпратен до краля, за да му съобщи какво се е случило в Дангрия… а онези събития имаха много общо с неговото поръчение. И тогава внезапно му хрумна ужасна мисъл. Дали това убийство не е било грешка? Дали не е ставало въпрос за друго писмо, за друго послание… за неговото собствено послание? Слупор ли е бил убиецът? Той се уплаши, защото Пиак го хвана и го дръпна в храстите.

— Какво става? — попита той.

— Аз… мисля, че го видях — прошепна Пиак.

— Кого? Къде?

— Не някого. Само нещо, което се движеше. Там, дървото там. — Пиак посочи в западна посока. Тиури погледна натам. — На хълма, малко по-нататък. Виждаш ли дървото?

— Да… — прошепна Тиури. Сега дървото стоеше неподвижно, но не беше ли движение в храстите до него?

Приятелите гледаха напрегнато нататък, но сега вече не виждаха нищо, което се движи. Дали само не си въобразяваха, или наистина имаше някой наблизо? Тиури бе убеден във второто. И ако това беше убиецът, те се намираха в голяма опасност. Може той да ги е наблюдавал, а сигурно е въоръжен със стрела и лък. Те самите нямаха оръжие, освен малката кама в пояса на Тиури.

— Ела с мен! — прошепна Тиури.

Те преминаха през храсталаците до ръба на пътя. Конете им все още бяха там.

— Какво ще правим? — попита още веднъж Пиак.

— Тихо! — прошепна Тиури. Той още веднъж се озърна към храстите, за да види, дали няма нещо лошо. Но всичко си стоеше неподвижно в бялата лунна светлина. — Ако той е тук, ние вече не можем да сме сигурни за живота си — каза той. — Но очевидно той не е наблизо… така мисля.

— Той? Убиецът ли?

— Да.

— Но той няма за какво да ни напада!

— Боя се, че ще направи точно това.

— Защо?

Тиури не отговори. Той отново се огледа наоколо.

— Да не мислиш… мислиш ли… мислиш ли за… Слупор? — прошепна Пиак на ухото му.

— Шшт! — изшътка Тиури. Той изведнъж изпита нежелание да чува това име. За кратко те постояха един до друг. Бихме могли да продължим да яздим, мислеше си Тиури, колкото е възможно по-бързо, докато стигнем до населено място. Тогава вероятно ще изпреварим убиеца. Или пък да яздим обратно към Ингевел. Но и тогава той може да ни преследва…

— Тук трябва да се разделим — каза той. — Единият от нас се връща обратно; другият продължава да язди нататък.

— Не! — прошепна Пиак. — Да останем заедно!

Но Тиури знаеше, че планът му е най-добрият. Ако някой ги дебне, ще може да последва само единия; значи другият ще може безопасно да се отдалечи.

— Аз ще продължа напред — реши той. — Ти се връщаш. Иди в хижата и съобщи за убийството! Опитай се да намериш въоръжени мъже и се върни тук с тях!

— А ти?

— Нали вече казах. Продължавам да яздя по-нататък.

— Но Тиури, не можеш да си причиниш това! Не сам! Идвам с теб.

— Не — възрази Тиури. — Разбери най-после! Ние не бива да оставаме заедно. Трябва да си разпределим възможностите и рисковете.

— И за теб е възможността пак… Ти ще трябва да минеш край него…

— Тихо! — прекъсна го Тиури. — Не знаеш това. Тръгвай сега!

— Не — каза Пиак. — Не искам така.

— Ако ти не искаш, тогава ти го заповядвам! — прошепна Тиури възбудено. — Ти обеща да ме слушаш за всичко.

— Но ако това е Слупор…

— Точно тогава трябва да направим така! — отвърна Тиури и почти разгневено продължи: — Пиак, ще се подчиниш! Не бива да мислиш за самия себе си… или за мен.

Пиак замълча.

— Ще ме послушаш ли?

— Да — прошепна тъжно Пиак.

Тиури побърза към конете. Пиак го последва бавно. Конете бяха малко неспокойни, но никой не се виждаше.

— Е, добре — прошепна Тиури и протегна ръка на Пиак. Пиак я стисна, но не можа да я пусне веднага.

— Ослушай се! — каза той тихо.

— Нищо не чувам — отговори Тиури и си издърпа ръката.

Пиак Сложи пръст на устните си. Тиури се ослуша. Тогава той също чу, съвсем слабо, много надалеч. Мина известно време, преди да разпознае шума. Тропот на копита!

Той коленичи на пътя и допря ухо в земята. Стана и посочи на изток.

— От там идва — прошепна той.

Погледнаха към пътя, по който бяха дошли, но не доловиха нищо — още нищо.

— Трябва ли да тръгвам сега? — попита Пиак.

— Не — заяви Тиури. — Почакай! — Той хвана своя кон за юздата и кимна на Пиак. Те се скриха отново малко встрани от пътя, близо до мястото, където лежеше мъртвият писар.

Тропотът на копита прозвуча по-отчетливо; скоро конниците трябваше да стигнат до тях. Да, там бяха! Като бързи сенки се приближиха. Изглежда бяха войници, с пики или копия. Те препуснаха в галоп покрай тях; бяха около десетина. Но не бяха облечени в червено. Тиури помисли да ги спре, но не го направи. Конниците още не се бяха отдалечили много, когато един от тях даде заповед. Те спряха и заговориха помежду си неразбираемо. После се обърнаха и се върнаха обратно. Приятелите неволно се хванаха здраво един за друг. Конниците се връщат! Някои бяха слезли от конете си и ги водеха за юздите. Бавно идваха по пътя в посока към тях.

— Виждате ли ги — прозвуча съвсем ясно гласът на един конник. — Не са стигнали по-далеч от тук. Виждам го по следите.

Търсят нас! — помисли си Тиури. Сега трябваше да действа бързо! Той се наведе към Пиак и прошепна:

— Тръгвай! Препускай към Ингевел! Бързо!

Пиак се втренчи в него с широко отворени очи и поклати глава. Тиури го удари.

— Бързо! — прошепна той. — Мисли за поръчението! Аз ще ги задържа, ако… — Той замълча. Конниците бяха вече толкова близо, че не се осмели да каже нищо повече. За щастие Пиак се подчини. Той се насочи към конете, които стояха зад тях, хвана своя за юздата и започна да се измъква. Тиури насочи поглед отново към конниците.

— Ами, трябва все пак да са тук някъде — каза същият глас, глас, който му звучеше познато. Сега неговият притежател стоеше срещу него, хванал коня си за юздата. Тиури обаче не можеше да разпознае чертите на лицето му. Мъжът отново каза:

— Хей! Има ли някого там? — А след това: — Мартин! Пиак! Търся някакъв Мартин и някакъв Пиак! Тук някъде ли сте?

Тиури сдържаше дъха си. Чу трошене на клони. Погледна назад, но Пиак вече не се виждаше. Тогава се приближи друг, който още седеше на коня си.

— Тихо! — каза той. — Дочувам нещо!

Всички мълчаха. Тиури ясно чуваше шума, който би трябвало да чуват и те и който, разбира се, идваше от Пиак. Трябваше да даде възможност на Пиак да избяга!

Преди конниците отново да се раздвижат, той каза с треперещ глас:

— Кой е там?

— Вие ли сте? Мартин или Пиак? — извика мъжът, който стоеше най-близо до него. После пристъпи към храста, където Тиури се криеше.

— Спрете! — извика Тиури. — На място! Въоръжен съм! Нито крачка повече!

Чу се ропот сред конниците. Мъжът, който му бе говорил (вероятно предводителят), спря и каза:

— Ама какво става? Добър приятел, добър приятел! Няма от какво да се страхувате!

— Стойте! — извика Тиури. — Имам тук лък и стрели; ще стрелям. Нито крачка повече! Стойте на място, не се движете, никой от вас! — Той извади камата, за да има за всеки случай нещо като оръжие.

Предводителят на конниците започна да казва нещо, но Тиури го прекъсна и повтори думите си.

— Стойте на място! Ще стрелям по първия, който помръдне! Казвам ви, че ще стрелям! — Говореше силно и бързо и за кой ли път повтори думите си. Пиак би трябвало да е в безопасност и да се е отдалечил, преди конниците да забележат, че тук изобщо няма лък и стрели.

— Но приятелю! — извика предводителят, когато Тиури най-сетне замълча. — Не ви мислим нищо лошо! Вие ли сте Мартин или Пиак?

— Има само един, струва ми се — отбеляза друг конник.

— Тук сме двама — каза Тиури. — Кои сте вие? Какво искате от нас?

— Ама не ни ли познахте? — извика предводителят. — Ние бяхме изпратени, за да ви настигнем…

— От кого? — попита Тиури.

Другият пристъпи една крачка напред.

— От митничаря — каза той.

Това съобщение много изненада Тиури. Но той си остана недоверчив.

— От митничаря ли? — повтори той. — Защо? И как да съм сигурен, че е вярно?

— Аз съм Вармин! — извика предводителя на конниците. — Вижте, оставям оръжията си, така че да можете да видите, че идвам като приятел. — Той изпълни думите си и го направи.

Да, гласът му наистина звучеше като онзи на Вармин.

— Идваме от митничаря — продължи войникът, — за да ви защитим от опасност. И явно не без основание! Трябва да ви кажа нещо, от което ще разберете, че можете да ни се доверите. Позволете ми да се доближа!

— Добре — каза Тиури. — Но само вие.

Вармин заповяда на хората си да останат там, където бяха и пристъпи към храсталака.

— Къде сте? — попита той.

— Тук съм — отговори Тиури и направи една крачка напред. Той погледна другия. Да, позна грубото, обветрено, но вдъхващо доверие лице на пазача на митницата.

Човекът се наведе към него.

— Ха, Мартин — каза той и шепнешком добави: — Ето какво каза митничарят: „За бижуто, за което знаем ние двамата, моля ви да приемете помощта на моите слуги.“

Тиури прокара ръка по гърдите си, където усети пръстена. Той прибра камата и каза:

— Благодаря ви, Вармин. Но защо ви изпрати митничарят?

— Той е научил нещо, което го е разтревожило. Ако ни се доверявате, приемете помощта ни. И накарайте приятеля си също да се покаже! — Вармин протегна ръце напред, сякаш искаше да покаже, че не е въоръжен. — Не носим щитовете си — добави той. — Можем да ги носим, само ако сме в областта на Реката на дъгата.

Тиури изостави съмненията. Той хвана ръката на Вармин и я стисна.

— Извинете ме! — каза той. — Но се случи нещо, заради което се страхувах от врагове.

— Но вие нямате никаква стрела и никакъв лък! — извика слисан Вармин.

— Не — каза Тиури, — само се преструвах. Аз… радвам се, че не ми потрябваха. — Той въздъхна, тъй като сега се бе освободил от напрежението.

Сега Вармин и той бяха заобиколени от другите конници.

— Къде е приятелят ви? — попита един от тях.

— Не е тук — отговори Тиури.

— Вие сте сам? — попита Вармин, отново изненадан. — Но какво се е случило?

— Почакайте за миг! — каза Тиури. Той сложи длани около устата си и извика: — Пиак! Пиак!

— Тогава значи него съм видял преди това — промърмори един от останалите конници.

— Пиак! — извика Тиури още веднъж. — Върни се! — Приятелят му сигурно още не се бе отдалечил много и можеше да чуе повикването. В тишината, която последва, той отново се разтревожи. Ако беда е сполетяла Пиак! — Пиак! — извика отново той.

— Юху! — прозвуча в отговор. — Идвам, идвам!

Пиак се появи изненадващо бързо. На известно разстояние от тях той спря и извика:

— Ти ли си, Тиури?

— Чудесно, Пиак — отвърна Тиури, — никога не се доверявай твърде много! Ела; сред приятели сме… Бързо се върна — добави после той, когато Пиак слезе от коня до него.

— Не бях много далеч — заяви Пиак. — Трябваше ли да отпраша и да те оставя съвсем сам? Седях там, зад скалата. И вече имах купчина камъни до себе си, в случай че… че…

— Е, е — каза Вармин с усмивка. — Тогава сме се изплъзнали от голяма опасност!

— Вармин! — извика Пиак.

— Същият, на вашите услуги — отговори войникът.

— Уф! — въздъхна Пиак. — Ама че нощ! Мисля, че отново го видях, Тиури. Малко по-нататък. Струва ми се, че е избягал на запад.

— Кой? — попита Вармин.

— Този… — Пиак внезапно млъкна.

— Ама какво се е случило? — попита Вармин отново и ги изгледа един след друг. Ей, а това е странно! Той ви нарече Тиури. Мислех, че се казвате Мартин.

Пиак се сви от ужас.

— И това е така — спокойно отговори Тиури. — Мисля, че името ми е Мартин; но се казвам също и Тиури. — Той кимна на Пиак, за да му покаже, че нищо не се е променило, ако се знае как се казва той.

— А, така ли — каза Вармин.

— Намерихме един човек — разказа Тиури. — Тук наблизо. Мъртъв. Убит със стрела.

— Убит ли? — каза Вармин. — Кой?

— Пратеникът до крал Унаувен — каза Тиури. Той тръгна към мястото, където лежеше убитият. Останалите го последваха.

Миг по-късно Вармин гледаше надолу към убития.

— Пратеникът от Дангрия — каза той ужасен. — Защо се е случило това? И то тук, в тази страна! Разбойник ли е бил?

— Мисля, че е взето само писмото — каза Тиури. Той се обърна към Пиак. — Ти си го видял отново. Тогава, може би, все още можем да го хванем.

— Убиеца ли? — попита Вармин.

— Може още да не се е отдалечил много — каза Пиак. — Преди това не можехме нищо да направим. Той щеше, той искаше…

— Сега вече разбирам донякъде — каза Вармин. — Но в този момент не може да губим време за приказки. — Той побърза към коня си. — Къде сте го видели? — попита той Пиак.

Момчето посочи към един хълм на югозапад.

— Ще дойдете ли с нас? — обърна се Вармин към Тиури.

— Да — заяви той и също така се качи на коня си.

— Но бъди предпазлив. Ти… Мартин — каза Пиак на приятеля си.

— Дръжте се близо един до друг! — заповяда Вармин на конниците. — А младежите да са в средата! Така.

Потеглиха. Но Тиури си мислеше: „Ако убиецът е наистина Слупор, няма да го намерим“. В последвалата от този момент нататък част от нощта нямаше нищо страшно, но бе изпълнена с трескаво напрежение. Намериха следа от стъпкана трева и я проследиха, докато се изгуби в един поток. После кръстосваха известно време през хълмовете. Но със същия успех можеха да дебнат в сенките, защото не намериха никого. Нощта бе много напреднала, когато отново се отправиха на път, недалеч от изходния си пункт.

— Дали не сте си въобразили нещо? — попита Вармин младежите.

— Разбира се, че е възможно — отбеляза Тиури, — но не вярвам.

— Определено не — каза Пиак решително.

— Ако е той, опасявам се, че няма лесно да се остави да го намерят — отбеляза Тиури.

— Ама кой е той? — попита Вармин.

— Не мога да ви разкажа това — отговори Тиури. — Не знам почти нищо за него.

— Това е странно — каза Вармин учуден. — Дали не е облечен например в кафяво, с дълга, светла коса и широкопола шапка на главата?

— Как си го помислихте? — попита Тиури. Внезапно си спомни за мъжа, който се бе навел от моста.

— Да, ще трябва да ви разкажа — каза Вармин. — Но какво правим сега? Мъртвият не бива да остава да лежи тук. А убиецът трябва да бъде хванат, ако не сега, то утре. Новината трябва да стигне до Дангрия и до краля — при всички случаи до Ингевел; до там е най-близо, а там сигурно ще се намери пратеник. Войниците на рицар Андомар биха могли да помогнат за търсенето на убиеца. Той може да е избягал и към Ингевел, нали?

— Имате право — заяви Тиури. — Но не можем да чакаме. Трябва да продължим.

— Знам това — каза Вармин. — Трябва да ви придружим, докато желаете. Съгласни ли сте да възложа на трима от моите хора да се погрижат за мъртвия и да отидат до Ингевел?

— Разбира се — каза Тиури.

Само след секунди трима от конниците препуснаха обратно. Тогава Вармин се обърна отново към приятелите.

— Сега ще ви разкажа, защо митничарят ни изпрати — каза той. — Какво ще правим — ще продължим да яздим, или ще почиваме?

— Да починем малко, моля — отбеляза Пиак, а Тиури се съгласи.

Те седнаха край пътя и Вармин започна:

— Това, което имам да ви разкажа, е кратко. Пратеникът от Дангрия дойде вчера вечерта на митницата.

— Знаехте ли, че той е пратеник? — попита Тиури.

— Той нямаше причина да крие това — отвърна Вармин. — Трябваше да получи отпочинал кон, а всеки пратеник може да получи бодър кон навсякъде. Е, той получи такъв и веднага продължи да язди. Искаше да измине още път, преди да почива. Така, това е всичко за пратеника. Останалото може да разкаже по-добре Имин; той бе на пост сутринта.

Един от конниците взе думата.

— Да, аз бях днес сутринта на пост — каза той, — или междувременно стана вчера сутринта. Първият, който дойде на моста, беше онзи чужденец — или поне мисля, че беше чужденец, ако се съди по езика. Той плати митото, три жълтици, защото за първи път прекосяваше реката. Той си поговори малко с мен. Говорихме за какво ли не, за времето, за реколтата по полето, а след това ме попита, дали малко преди това някакъв младеж не е минал по моста. Може би, каза той, са били дори двама, две момчета. Единият трябвало да е на около шестнадесет години и имал тъмна коса и светли очи. За другия не каза нищо. Разказах му, че тук е имало двама младежи — имах предвид, разбира се, вас, които не са могли да платят митото и които, следователно, би трябвало да са на източния бряг на реката. Чужденецът сякаш се зарадва… ами да, може би малко повече от това. Той каза само: „Така, така“, но мога да се закълна, че се усмихна. Не можех да видя добре лицето му; беше свалил шапката ниско над очите си, а шапката бе с широка периферия…

— Нямате ли идея как изглеждаше? — попита Тиури.

— Не… имаше руса коса, която стърчеше изпод шапката и съвсем обикновени дрехи, кафяви… и той… но и за това ще стане дума. Сега, малко по-късно ви открихме на острова. Вармин получи заповед да ви вземе от там. Аз вече отдавна блях забравил чужденеца; мислех, че е продължил нататък. Но когато стоях с още един пазач на моста и гледах как ви докарват от острова, тогава той внезапно се появи до нас. „Значи това са тези момчета — каза той. — Пфу, как могат да заобикалят митницата!“. Той ни попита както е наказанието за това и това, което научи, сякаш му хареса. Той се наведе от моста, за да ви разгледа и отново се засмя. Почувствах нещо неприятно при тази усмивка. Смятах, че вие си получавате заслуженото, но не можех да понасям този тип. Ние, пазачите, се върнахме при бариерата, защото други хора искаха да минат по моста. Тогава Вармин дойде при нас.

— Да — каза Вармин. — Аз разказах на Имин, че вие искате да ви пуснат при митничаря.

— И тогава чужденецът също беше до нас — продължи Имин. — Той каза, че мястото ви е в затвора. После аз казах: „Вие изглежда сте доволен от това! Познавате тези момчета, нали?“. Но той каза, че не е така. „Ами — казах аз, — нали вие питахте за младеж с тъмна коса и светли очи?“. „Има сигурно много други такива — каза той. — Този младеж не го познавам. Онзи, за когото питам, е мой приятел. Той трябва да мине заедно с мен през реката, но сигурно нещо го е задържало. Той идва от изток, от Дангрия.“

— Когато той каза това — заговори Вармин, — аз му разказах за пратеника, който бе минал на кон предишната вечер. Той също имаше тъмна коса и светли очи. Може би не трябваше да правя това, но не можех да предположа нищо лошо. Когато чужденецът чу това, изглежда се уплаши…

— Да, уплаши се — каза Имин. — Вдигна глава и ни огледа. Видях очите му и ме обхвата ужас. Сякаш гледах змия! И внезапно той се разбърза. Мина по моста така, сякаш дяволът бе по петите му!

Значи такава е работата, мислеше Тиури. Чужденецът е бил Слупор; едва ли би могъл да е друг. Първо шпионинът е мислел правилно, че този, когото търси, е задържан. Но когато е чул за друг млад мъж, който е яздил на запад, пратеник до крал Унаувен, се е разколебал и е последвал онзи. Клетият писар е бил убит от стрела, която е била предназначена за него, Тиури! Но Слупор сега знаеше, че се е заблудил и е убил не този, когото трябва. Той е откраднал писмото, прочел го е и сега, разбира се, знае, че не е било писмото, което той търси.

Вармин продължи да разказва:

— По-късно, когато вие си бяхте тръгнали, говорих с митничаря. Той изглеждаше разтревожен от нещо, което му бе разказал втория пратеник от Дангрия. Попита ме дали сте отпътували в добро състояние и после каза сякаш на себе си: „Питам се, дали трябваше да ги оставя да пътуват сами“. „Защо, господине?“ — попитах аз. „Защото вероятно ги грозят опасности“ — каза той. После му разказах за мъжа на моста. Нямаше много за разказване, но той изглежда се уплаши. „Вармин — каза той. — Не бихте ли догонили младежите? Препуснете нататък и вземете десет въоръжени мъже със себе си! Настигнете ги, пътувайте с тях и ги пазете, ако е необходимо с цената на собствения си живот! Може би ще успеете също да настигнете и пратеника от Дангрия. Не знам, дали не се тревожа прекалено, но усещам опасност, преди всичко за двете момчета“. Така каза той и така дойдохме ние тук. — Вармин погледна приятелите. — Е, ще ни приемете ли за свои придружители? Или няма от какво да се страхувате?

— Напротив — отвърна Тиури.

— Има ли нещо общо с това смъртта на пратеника от Дангрия?

— Да — заяви Тиури. — Срещал съм го преди. Той ми помогна. А сега… сега е мъртъв, докато аз съм още жив…

Вармин го гледаше въпросително.

— Какво искате да кажете с това? — попита той.

— Ах — отвърна Тиури, — защо трябва да говоря за това…

Вармин вдигна рамене.

— Не бива да задавам въпроси, така ми каза господарят — заяви той. — Значи ще правя само това, което ми е заповядано и ще ви помагам с хора и оръжие.

— Благодарим ви — каза Тиури. — Ще тръгваме ли? — Той стана и забеляза, че краката му треперят от умора. Въпреки това след няколко секунди седеше на седлото. Така той и Пиак, заобиколени от войниците на митничаря, продължиха пътуването си.