Тонке Драгт
Писмо до краля (2)

Препускане към странноприемницата

Бе хубава лятна нощ. На небето блещукаха много звезди. Зад църквата Тиури намери кон. Той бе завързан за една ограда и нямаше нито юзда, нито седло. За щастие и по-рано от време на време съм яздил кон без юзда, помисли си Тиури, докато започваше да отвързва въжето. Жалко, че не си бе взел ножа, защото въжето бе завързано с много възли. Той нямаше и оръжие; нали оръжията бяха в църквата. Конят изцвили тихо, което в тишината се чу доста силно. Тиури се огледа. Тъй като очите му бяха привикнали с тъмнината, той видя не много надалеч една сграда — вероятно бе селски имот, на който принадлежеше ливадата. Най-сетне бе отвързал въжето.

— Хайде! — прошепна той на коня. — Напред!

Животното отново изцвили. Куче започна да лае и няколко секунди по-късно в селската къща се появи светлина. Тиури яхна коня и изцъка с език. „Давай!“ Животното бавно потегли.

— Хей! — внезапно извика груб глас. — Кой е там?

Тиури не мислеше да отговаря. Кучето лаеше силно и яростно, а от селската къща излезе мъж с фенер в ръка.

— Крадец! — извика той. — Спри! Ян, Мартен, елате! Някакъв апаш побягва с коня ми!

Тиури се ужаси. Да краде — нямаше накова намерение! Но нямаше време за губене. Той се наведе напреди подкани коня да препуска по-бързо. Животното се подчини и започна да галопира.

— По-бързо! — възбудено шепнеше Тиури. — По-бързо!

Зад него се надигаше шум: викове, крясъци и гневен лай. Конят се уплаши, отпусна уши и препусна по-бързо.

Когато след малко Тиури се огледа, селският двор бе останал далеч назад и не се забелязваха преследвачи. Въпреки това Тиури препусна по-бързо нататък. Той си мислеше, че непознатият трябваше да му разкаже, че конят принадлежи на друг човек. Сигурно писмото бе много важно и отгоре на това извънредно тайно. Той поиска да се убеди, че носи все още със сигурност със себе си ценния документ. Да, беше си на същото място. Внимателно се огледа, защото си спомни, че непознатият говореше за врагове. Но не видя никого. Погледна назад към града и хвърли още един поглед към църквата, която се мержелееше малка и бяла на хълма. После препусна през гората.

Гората не бе далеч от града на Дагонаут. Тя бе обширна и имаше места, където не бе стъпвал човешки крак. Тиури добре познаваше пътя към ловната хижа; той често бе ходил там на лов в свитата на краля. В гората бе далеч по-тъмно, но пътят бе широк, така че Тиури можеше да язди доста бързо. Той не видя никого, но все пак имаше чувството, че гората е населена от невидими същества, които го наблюдават и дебнат и искат да го нападнат. Все пак той стигна до ловната хижа, без да се случи нещо подобно. Без усилия намери пътя, за който говореше непознатият; бе тесен и неравен и го принуди да язди по-бавно. Да се надявам, че ще се върна навреме, мислеше си той. Ако не успея да се върна, когато рицарите на краля дойдат за нас! Но непознатият каза, че мога да стигна за три часа до странноприемницата. Той си мислеше за черния рицар с белия щит, на когото трябваше да занесе писмото. Никога не бе чувал за него. Кой бе той? Откъде бе дошъл? Крал Дагонаут нямаше нито един рицар, който да носи подобно снаряжение — следователно той вероятно е на служба при крал Унаувен. Защо бе тук, така далеч от своята страна, това също бе загадка. Тиури си спомни за разказите на пътници от юг, които бяха срещали рицари на Унаувен. Понякога те шестваха по големия южен път, за да се озоват в Евилан, негостоприемната земя от другата страна на сивата река. Там бе владетел един от синовете на Унаувен.

Скоро след това той стигна място, където нямаше нито едно дърво. Това трябваше да е мястото, за което говореше непознатият. Тогава трябва да тръгне по пътя отляво! Той премина през поляната, когато внезапно чу нещо: цвилене и тропот на копита!

Можеше да огледа част от гората. Там в далечината видя тъмни фигури и блясък на оръжия. Група конници бързо се носеше през гората. Тиури се върна обратно под дърветата и се запита кои ли са конниците и каква работа имаха в гората посред нощ. След известно време се осмели отново да потегли напред. Вече не се виждаше и не се чуваше никой; изглеждаше, че е сънувал. Той обаче не си блъска главата дълго над това, а пое по лявата пътека, излизаща от просеката.

Междувременно бе станало по-светло и тук-там започваха да чуруликат птички. В дрезгавината непосредствено преди зазоряване той стигна до втора просека. Там имаше малка дървена постройка; това трябваше да е странноприемницата.

Тиури слезе от коня и го завърза за едно дърво. После забърза към странноприемницата. Тя бе тиха и тъмна; всички прозорци и врати бяха затворени. Младежът потропа с чукчето на вратата; то имаше груб, заплашителен звук, който би трябвало със сигурност да разбуди всекиго. Но в странноприемницата не се чу никакъв шум. Той разклати вратата, но тя бе заключена. Нетърпеливо почука още веднъж с чукчето. Сега се отвори прозорец на горния етаж. Мъж с нощна шапка се наведе навън и го попита със сънлив глас какво иска.

— Това ли е странноприемницата Якарвара? — попита Тиури.

— Да, това е — отвърна сърдито мъжът. — Трябваше ли да ме будите за това, а може би и гостите ми? Тази нощ нямахме много спокойствие!

— Вие ли сте гостилничарят? — попита Тиури. — Искам да говоря с един от гостите ви.

— Посред нощ? — каза сърдито мъжът. — Не става! Елате утре!

— Важно е! — каза настойчиво Тиури. — Моля… не затваряйте прозореца.

Мъжът се наведе още повече.

— Кой сте вие? — попита той. — И с кого трябва да говорите?

— Кой съм аз, това не е ваша работа — прошепна Тиури. — Търся черния рицар с белия щит.

Мъжът направи учудена гримаса. Тиури не можеше да разбере дали е ядосан, или изненадан. Във всеки случай той каза:

— Чакайте, идвам.

Главата изчезна. Малко след това Тиури чу щракането на резетата, които бяха издърпани встрани. Тогава вратата се отвори и мъжът се появи на прага. Той бе по пижама и носеше запалена свещ в ръка.

— Тъй — каза той, докато разглеждаше Тиури отгоре до долу. — Аз съм гостилничарят на Якарвара. Защо ме вдигнахте от сън?

— Идвам при черния рицар с белия щит — отговори Тиури. — Трябва веднага да говоря с него.

— Това е вече вторият за тази нощ — каза гостилничарят, — но стига, така не може.

— Все пак бихте могли да го събудите! — каза Тиури.

— Не може така — каза още веднъж гостилничарят. — Черният рицар с белия щит не е тук. Той отпътува рано през нощта.

Тиури се ужаси.

— Не — каза той, — не може да бъде!

— Защо да не може да бъде? — попита гостилничарят спокойно.

— Накъде тръгна той? — попита припряно Тиури.

— Ако знаех, щях да ви кажа — отвърна гостилничарят. — Но не знам. Той изглежда забеляза ужаса на Тиури, защото добави: — Мисля, че сигурно ще се върне, най-малкото защото е толкова добър рицар, колкото изглежда. Вие идвате при него, нали — не от него?

— При него — каза Тиури.

— Какво трябва да му съобщите?

— Не мога да ви кажа това — възрази Тиури. — Но е спешно. Знаете ли кога ще се върне?

— Ако знаех, сигурно щях да ви кажа — отговори гостилничарят. — Но и това не знам. Абсолютно нищо не знам за този рицар. Забележителна история. — Той поклати глава така силно, че нощната му шапчица падна.

— О, все пак трябва да знаете нещо! — каза Тиури. — Кога си тръгна той и защо? И в каква посока?

— Това са много въпроси наведнъж — каза гостилничарят. Той уморено се наведе и вдигна нощната шапчица. — Елате с мен в гостната, — каза тогава той. — Не обичам влажния утринен студ; не е полезен за схванатите ми крака.

В гостната той постави свещта на масата и отново си постави нощната шапчица. Тиури, който го бе последвал, попита нетърпеливо:

— И така, накъде тръгна черният рицар?

— Той дойде вчера сутринта — каза гостилничарят. — Рядък гост — не че се съмнявам, че е храбър рицар, о не, той ми направи добро впечатление. Беше съвсем сам; дори нямаше със себе си оръженосец. Носеше смолисто черни доспехи. Само щитът, който носеше в ръка, бе бял като сняг. Бе спуснал черния наличник на шлема си. Не го вдигна, когато ме помоли за стая, както и когато влезе. Е, добре, той естествено получи стая. Късно през деня му занесох храна. Мислех, че ще успея да видя лицето му. Но не стана така, той наистина се бе свалил доспехите, беше си махнал и шлема, но сега носеше черна копринена маска, така че можах да видя само очите му. Странно, нали? Сигурно е дал обет или нещо подобно. Знаете ли нещо за това?

— Накъде е тръгнал? — попита още веднъж Тиури.

Домакинът изглеждаше малко ядосан, но все пак отговори.

— Тъкмо исках да разкажа — каза той. — Около един или два часа (бях в леглото) изведнъж се затропа силно по външната врата. Погледнах през прозореца и видях още един черен рицар! „Пусни ме да вляза!“ викна той. „Тук ли е отседнал черният рицар с белия щит?“ „Да“, казах аз, „но вече е късно…“ „Отворете вратата!“ извика той, „или ще я разбия!“ Бързо слязох долу и отворих вратата. Рицарят стоеше пред мен. Той също бе в черни доспехи, но щитът му бе червен като кръв. Той попита троснато: „Къде е черният рицар с белия щит?“ „Спи“, казах аз. „Тогава го събудете!“, каза той. „Трябва да говоря с него. И малко по-пъргаво, хайде!“ Признавам, че бях уплашен и побързах да се подчиня. Но преди да стигна стаята на госта, той заслиза по стълбите. Бе изцяло облечен и носеше черната броня и шлема със спуснат наличник. Така влезе в гостната. Черният рицар с червения щит тръгна към него и тогава те застанаха един срещу друг. Рицарят с червения щит свали едната си ръкавица и я хвърли в краката на другия. Рицарят с белия щит я вдигна и попита: „Кога?“ „Сега“, каза рицарят с червения щит. Гостилничарят замълча, за да си поеме дъх и завърши: — После те излязоха един до друг от гостната, без да кажат нито дума и няколко минути по-късно се отдалечиха заедно на конете си в гората.

— За да се дуелират — каза Тиури.

— Да, аз също мисля така — каза гостилничарят. — И досега нито един от двамата не се е върнал.

— И така, около два часа те са се отдалечили на конете си? — попита Тиури. — Колко е часът сега?

— Около четири и половина, струва ми се — каза гостилничарят. — Скоро ще се развидели.

— В каква посока се отдалечиха? — попита Тиури.

Гостилничарят излезе заедно с него навън и му показа.

— Но не знам накъде искаха да яздят — добави той.

— Ще се опитам да тръгна по следите им — каза припряно Тиури. — Благодаря ви.

Преди гостилничарят да успее да попита още нещо, Тиури бе изтичал при коня си, бе скочил на него и бе препуснал нататък.