Тонке Драгт
Писмо до краля (19)

Опасно катерене

Тиури гледаше след Яро, докато спря да го вижда. После седна, за да обмисли това, което бе узнал.

— Сега можем да хапнем — каза Пиак, който неочаквано се появи. — Моля. — Той протегна към Тиури шепа, пълна с малини.

Тиури го гледаше малко объркан. Той почти бе забравил за малкия планински водач.

— О, благодаря ти — каза той.

Пиак остави малините върху плосък камък и коленичи до него.

— Той си тръгна? — попита той спокойно.

— Да — каза Тиури. — Но как научи за това?

— Видях го да си отива — отговори Пиак, докато слагаше малина в устата си.

— О — възкликна Тиури. Той се питаше, дали Пиак е чул нещо от разговора им.

Момчето изплю семка, взе си втора малина и я разгледа внимателно. После насочи ясния си поглед към Тиури.

— Кой сте вие? — попита тихо.

— Кой съм аз? — попита слисан Тиури.

— Рицар с поръчение ли сте?

— Защо реши така? — попита Тиури.

— О, аз вече предполагах, че не сте обикновен пътешественик. Видях ризницата ви при Менаурес в сандъка и… — Пиак почака и изяде втората малина. — Ами — продължи той, — аз чух всичко, което казахте вие и другият… Не го направих нарочно. Но понякога тук се чуват гласове от километри. Заради ехото. Най-напред исках да се отдалеча, но после изведнъж се сетих, какво ми каза Менаурес и реших, че е по-добре да знам всичко.

Тиури не знаеше, дали трябва да бъде изненадан, ядосан или неспокоен.

Да — продължи Пиак, — сега поне знам за какво да внимавам; за този Слупор например. Той не трябва да ни намери; не и тук в планините, доколкото зависи от мен! По-скоро самият той ще падне в някоя пропаст.

Пиак скочи, хвана вързопа и каза:

— Елате с мен!

— Какво има? — попита Тиури, малко изплашен.

— Нека седнем на друго място! Ехото!

Минута по-късно седяха на друго място. Пиак отново подхвана своя разказ.

— Не разбирам всичко, което ви каза Яро, но едно разбрах — каза той тихо. — Имате писмо за крал Унаувен, а Яро или неговият господар не искат кралят да го получи. И са изпратили след вас някакъв си Слупор; който може да бъде наречен лукава змия… Не казвате нищо — продължи той след кратко мълчание. — Не бива да говорите, естествено. Сигурно мислите точно като чичо ми; той винаги казваше: „Вярвай само на себе си!“. Имате право! Но сега аз вече знам и ми се струва по-добре вие да знаете, че аз знам.

Тиури го погледна и започна да се смее.

— Това е вярно — каза той. — А има и още нещо, което сега знам! Бъди внимателен с говоренето в планината, защото ехото може да те издаде.

Пиак също се засмя. После лицето му стана сериозно и той каза:

— Няма защо да се страхувате, че аз ще ви издам. На мен можете да се доверите. Ето, аз също имам поръчение. Менаурес ми го възложи: „Ти трябва да бъдеш негов водач“ ми каза той, „трябва да му покажеш кратък път, и то такъв, който да бъде колкото е възможно по-сигурен. Трябва да внимаваш, никой да не го преследва; трябва да останеш буден, когато той спи и да бъдеш до него, когато е буден.“ И така, това е моето поръчение. Затова останах наблизо и чух това, което си говорихте. И щом като имам поръчение да съм ваш водач с вашето поръчение, то това всъщност е малко и мое поръчение.

Тиури го погледна и усети, че се радва. Пиак, помисли си той, не е само водач и спътник, а също и приятел. Той подаде ръка на младежа.

— Доверявам ти се напълно — каза той. — Ето, подават ти ръка. Имам поръчение, но не бива да говоря за него с никого. Има врагове, които искат да попречат да го изпълня; вече си разбрал това. По-късно може би ще ти разкажа повече. Само те моля: не позволявай на никого да забележи какво знаеш.

— Разбира се — каза Пиак и силно стисна ръката на Тиури. — О, какво магаре съм! — викна той веднага след това. — Забравих там малините! Веднага ще ги донеса. Малините са виновни, че знам тайната ви; за наказание трябва да бъдат изядени, така че да не разкажат за това на никого.

— А колко е красиво тук! — каза Тиури, когато продължиха нататък. Сега той виждаше всичко много по-добре, тъй като вече не бе обременен от умора и болки, от грижи и съмнения: огромните скални стени, оскъдно растящите своеобразни ели, непрекъснато променящият се изглед, пенливите, ромолящи потоци, облаците като воали на планинските върхове.

Пиак бъбреше за баща си.

— Казват, че приличам на него — каза той. — Той също се казваше Пиак. Жив ли е баща ти?

— Да — отговори Тиури. — Аз също нося неговото име.

— Значи той се казва Мартин — отбеляза Пиак.

— Не — каза Тиури с тих глас. — Казва се Тиури, а това е и моето име.

— А — каза Пиак и го погледна с ококорени очи.

— Но когато има други хора, не бива да ме наричаш така — добави Тиури.

— Не, не, разбира се, че не — каза Пиак. Той сякаш искаше да попита нещо, но се отказа.

Към залез-слънце те стигнаха до място, което Пиак си бе набелязал като цел за този ден; двете планински хижи, за които бе говорил. И двете бяха празни и изоставени, но предлагаха добър подслон за през нощта. Тиури забеляза, че веднага след като слънцето се скри, стана студено и бе доволен, че можеше да облече овчата кожа. Те се настаниха в една от хижите и хапнаха. Не запалиха огън, защото той би ги издал на голямо разстояние. После Пиак извади едно шишенце и каза:

— Това ми го даде Менаурес. С него трябва да намажа раната.

Тиури се остави да бъде лекуван с усмивка.

— Не разбирам много от това — отбеляза Пиак, — но мисля, че изглежда много добре. Менаурес каза, че трябва да го намажа, ако отново те заболи и освен това трябва да се погрижа да не изстива.

— Наистина сега е добре — каза Тиури, — вече не ме боли.

Те се увиха в одеялата, за да спят.

— Утре — каза Пиак, — тръгваме по пътека, по която никой няма да ни преследва.

— Откъде знаеш? — попита Тиури прозявайки се.

— Никой не знае за нея; дори татко никога не успя да я открие. Менаурес ми я показа, а той я е намерил случайно… или всъщност я е открил някой друг, някой, който е дошъл от другата страна, за да посети отшелника.

— Така ли? — каза Тиури сънливо. — Как така?

— О, това е било отдавна, още преди да се родя. Един млад рицар на крал Унаувен е поел през планините; той се изгубил и попаднал в снежна буря. Тогава надул своя рог и Менаурес го чул и тръгнал да го търси. Намерил го на тази непозната пътека. Рицарят вече бил преминал през прохода и не бил далеч от целта. Било чудо, каза Менаурес, защото онзи рицар съвсем не познавал пътя през планините. Бил младеж, който по-късно станал прочут рицар. Казва се Едвинем.

Тиури веднага напълно се събуди.

— Едвинем? — повтори той.

— Чувал ли си за него?

— Да — каза Тиури.

— Познаваш ли го? — попита Пиак.

Тиури не отговори веднага.

— Да — каза той после, — срещал съм го веднъж.

— Наистина ли? Говорил ли си с него?

— Хм… да — каза Тиури.

Той чу как Пиак почти се изправи.

— Кажи — промълви момчето, — ти се казваш Тиури?

— Да — потвърди Тиури доста учуден.

— Рицарят Тиури — прекъсна го Пиак. — Тиури Храбрият! Това ли е баща ти?

— Как реши това… — започна Тиури, но след това отговори: — Да, той ми е баща.

— Тогава значи и ти си рицар! — прошепна Пиак развълнуван.

— Не, аз не съм — отвърна Тиури, — аз съм, бях само оръженосец.

— О, но по-късно ще станеш рицар, нали? Най-напред паж, после оръженосец… нали така става? Разказвай!

— Бях паж на майка ми и оръженосец на баща ми — обясни Тиури. Той се усмихна в тъмнината при спомена за щастливите години в Тиури. За първи път от много дни той отново се запита как са родителите му. Дали го чакат в града на Дагонаут или се бяха върнали в замъка? — Когато бях на тринадесет години, станах оръженосец на рицар Фардумар — продължи той.

— Рицар Фардумар — повтори Пиак почтително.

— После отидох на служба при крал Дагонаут — разказа Тиури. — Това трябва да направи всеки, който иска да стане рицар.

— И кога ще получиш рицарско звание?

— Можех да стана рицар — отвърна Тиури. — Но сега не знам, дали някога ще стана. Наруших предписанията, а кралят е строг… — Той разказа на Пиак за нощното бдение в параклиса, за гласа, който молеше да отворят, за непознатия, който му даде писмото за черния рицар с белия щит… Разказа как бе намерил рицаря умиращ и бе приел поръчението да занесе на крал Унаувен писмото.

— Ах — каза Пиак с въздишка. — Тогава все пак ще те наричам рицар с поръчение. Не си можел да направиш нищо друго, освен това, което си направил?

— Не — каза Тиури, — не можех да направя друго.

— А черният рицар с белия щит, кой беше той?

— Рицар Едвинем, господарят на Форестера. Но това разбрах едва по-късно.

— Радвам се, че ми разказа това — каза Пиак. — Може би ще ми разкажеш и по-нататък, за всичко, което си преживял, преди да стигнеш до тук… Много бих искал да съм твой оръженосец.

— Не съм рицар — каза Тиури.

— Напротив!

— Бих предпочел да си ми приятел.

— Да? Добре, тогава сме приятели.

На следващата сутрин те се събудиха едновременно. Пиак стана първи, отиде до вратата и погледна навън.

— Мъгла! — каза той. — Така си и мислех.

Тиури също стана. Навън светът бе изчезнал; всичко бе обвито от плътна, сиво-бяла мъгла.

— Подуших я още като се събудих — каза Пиак.

— И сега какво? — каза Тиури, който трепереше от студ.

— Може би тя скоро ще се вдигне — отбеляза Пиак. — Рано е; слънцето още е ниско. Във всеки случай бихме могли да повървим още малко, до Зеления ръб. Този път го познавам със затворени очи.

Тиури не отговори. Той се питаше как човек би могъл да намери път в този непрозрачен свят.

— Да хапнем съвсем спокойно! — каза Пиак. — И сега можем да си направим огън; никой няма да види.

Това допадна на Тиури. Скоро след това те седяха до огъня и се наслаждаваха на обилна закуска. След храна отново погледнаха навън. Изглеждаше мъничко по-светло, но мъглата бе все така гъста.

— Какво мислиш? — попита Тиури. — Да чакаме ли още, или да тръгваме?

— Ако чакаме, можем да останем тук чак до обяд — каза Пиак. — Нека да вървим между другото до Зеления ръб! После ще видим за по-нататък.

Угасиха огъня, взеха си багажа и се отправиха на път, Пиак отпред, а Тиери плътно след него. Пиак сега си бе обул ботушите, а в ръка държеше тояга, която бе отрязал от едно дърво. Докато бавно се изкачваха, Тиери си мислеше, че сега изцяло се е доверил на Пиак. Той не можеше да види на повече от няколко крачки пред себе си и само сляпо го следваше. Говореха малко, а когато казваха нещо, звукът от гласовете им се струваше странно приглушен на Тиури. Мъглата сякаш обвиваше всички шумове, също и стъпките им и шумоленето на водата, което се чуваше сегиз-тогиз. Понякога Пиак го предупреждаваше за по-стръмно изкачване или за внезапен наклон, за пукнатина или поточе, което трябваше да прескочат. Тиури изгуби всякаква представа за време и пространство; той не знаеше, колко дълго са вървели и докъде са стигнали, когато Пиак спря и каза:

— Малко по-нататък има голям камък, който различих. Близо сме до Зеления ръб. В тази мъгла е трудно да разбереш, докъде си стигнал — добави той.

— Разбирам — каза Тиури. — Нямаше ли да е по-добре да изчакаме в хижата?

— Не мисля така — отбеляза Пиак. — Нали ти трябва да минеш колкото е възможно по-бързо през планините. А мъглата, струва ми се, скоро ще се вдигне.

— Още не виждам нищо такова — отбеляза Тиури.

— Не усещаш ли, че започва мъничко да духа? А на изток става по-ясно, виж само!

Те вървяха нататък, все още стъпка по стъпка. До един голям камък Пиак спря.

— Тук седеше Менаурес, когато чу рога на рицар Едвинем — каза той.

— Често ли се качва Менаурес в планините? — попита Тиури.

— Това бе отдавна. Баща ми направи няколко пътешествия с него. Но Менаурес често ходеше и сам; тогава седеше с часове на някой склон или на някой планински връх и гледаше и мислеше… виж там!

Тиури погледна в посоката, накъдето сочеше Пиак. Там завесата от мъгла внезапно се разкъса и разкри един връх. Веднага след това изгледът отново изчезна, но Пиак каза доволно: — Може би съвсем скоро ще се озовем под слънчевите лъчи.

Решиха да изчакат до камъка, докато видимостта се подобри; тук бяха на сигурно място, докато Зеленият ръб бе изложен на вятъра и атмосферните въздействия. Така те почиваха известно време и хапнаха по парче хляб. Мъглата стана подвижна; все по-често тя позволяваше да се види част от околността. Бе странен, непрекъснато променящ се театър. Пиак имаше право; след половин час видяха слънцето — малко и бледо. Сега те станаха. Скоро стигнаха до Зеления ръб. Тиури успя да различи две пътеки, които водеха от тук нататък, но Пиак каза, че няма да използват никоя от тях.

— Едната не извежда до никъде — обясни той. — Другата води до правилната страна, но никой преследвач не трябва да намери нашия път.

Той се качи на ръба и погледна надолу. Тиури го последва и погледна в една бездна. Не можеше да съгледа дълбочините, тъй като долу имаше още мъгла.

— Ще трябва ли да се спуснем надолу? — попита той изумен.

— Да; по-лесно е, отколкото изглежда.

— Надявам се — каза Тиури, докато правеше крачка назад и се оглеждаше. Бяха се изкачили отново доста нагоре; тук вече не растеше никакво дърво; всичко бе диво и голо. Видя на запад красив, закръглен като сфера връх и до него поле със сняг или лед, което сякаш протягаше грабливи пръсти към долината.

— Там е проходът — обясни Пиак. — Ще минем по глетчера, а от другата страна на хребета може да се види царството на Унаувен.

— Не изглежда чак толкова далече — отбеляза Тиури.

— Бихме могли утре вечер да стигнем прохода — каза Пиак. Той размота въжето и свърза с него себе си и Тиури. — Така — каза той после, — да вървим. После се наведе и откъсна нещо. — Моля — каза той и подаде на Тиури две цветчета, едното като звезда, бяло и сиво-зелено, а другото като малка синя камбанка.

— О, тук все още растат цветя? — извика изненадан Тиури.

— Да. Пъхни ги в пояса си, ако искаш; трябва да държиш ръцете си свободни.

Започнаха слизането, бавно и внимателно. Действително бе по-лесно, отколкото изглеждаше, въпреки че трябваше да внимават, защото скалите бяха мокри и хлъзгави и пълни със свободни камъчета. Сега Тиури бе този, който вървеше отпред, но Пиак често му викаше къде най-добре може да стъпи. След малко Тиури вече бе привикнал със слизането и продължи да крачи по-умело и уверено. Не след дълго обаче той стъпи на свободен камък и се хлъзна малко надолу. Дръпването на въжето го задържа.

— Как е? — викна Пиак. — Нарани ли се?

— Н-не — отвърна Тиури. — Мисля, че не.

За миг Пиак се озова до него и му помогна да се изправи.

— Не — каза Тиури, — всичко ми е наред.

— Ако се подхлъзнеш отново, остави се да паднеш — викна Пиак. — Остани колкото е възможно по-близо до земята. Не е лошо да паднеш, ако не се сринеш много надолу.

— Да — каза Тиури малко засрамен. Едва сега той добре разбра, че Пиак, който бе по-млад от него и го считаше за храбър рицар, в планините е негов учител и водач, на когото можеше да се довери. — Не искаш ли да минеш отпред? — попита той.

— Не, не се прави така — обясни Пиак. — Един водач трябва да върви отпред при изкачване, но при слизане — отзад.

Едва след известно време на Тиури му стана ясно защо е така. Като водач Пиак бе онзи, който носеше отговорността за живота на двамата; ако той, Тиури, се подхлъзнеше, Пиак трябваше да противодейства и да го задържи. Той чу ромон на вода и малко след това стигнаха до дъното на бездната. Те преджапаха през потока и после отново се изкачиха нагоре. Междувременно слънцето бе започнало да грее по-ярко, а вятърът бе станал по-силен.

— Наистина времето е хубаво — каза Тиури, когато почиваха за втори път през този ден.

Пиак сбърчи чело и се вгледа за малко във въздуха.

— Кое време може да е? — попита той. — Три, може би три и половина? Трябва ни около час от тук до глетчера и още час, за да преминем през него. Трябва преди тъмно да минем край Седемте скали. Тогава бихме могли утре рано да стигнем до прохода и преди обяд да видим страната на Унаувен. Нека сега да тръгваме!

Тиури стана и го последва, въпреки че би предпочел да си почива още дълго. Но разбираше, че Пиак сигурно има доста причини, за да тръгне напред. Изкачиха по другата страна на пропастта една значителна отсечка, а след това от време на време основата ставаше все по-трудна за ходене. Вече не можеше да се различи пътека, но Пиак крачеше без колебание напред и се движеше, когато земята под тях позволяваше, доста по-бързо, отколкото досега. Колкото повече напредваха, толкова по-силно започваше да духа вятърът. Стана по-студено, а слънцето отново се скри. След около час стигнаха глетчера, обширно ледено поле, което обаче изглеждаше прорязано от тесни, бързо течащи поточета и коварни пукнатини.

— За щастие още не се е случило — каза Пиак, когато стъпиха на глетчера. — Но мисля, че има нещо различно от последния път, когато бях тук. Има повече пукнатини; след това изглежда цял. — Той освободи въжето, грижливо го нави и след това стъпи на ледената повърхност. Тук вятърът можеше да духа безпрепятствено; той беше леденостуден. — Нямаш късмет, Тиури — каза Пиак. — Когато грее слънце, човек понякога може да се разхожда тук полугол.

Това пресичане на ледника бе нещо специално за Тиури. Ледената повърхност във влажно студената, сива светлина не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал преди. Те вървяха по големи камъни, които се държаха в равновесие; върху тънки, тесни ледени стълбове; наподобяваха гигантски гъби.

— Глетчерни маси — каза Пиак. — На тях сядат планинските духове, когато слизат от техните върхове. Понякога те се замерят един другиго с тези скални блокове; човек може да ги чуе от километри като гръмотевици.

— Истина ли е това? — попита Тиури, докато се оглеждаше, сякаш очакваше, че ще се появи гигантски планински дух, за да го замери с камък.

— Никога не съм го виждал — каза Пиак. — Но понякога съм чувал отдалеч.

И на двамата им ставаше все по-студено, откакто бяха стъпили на глетчера и бяха прекарали на него доста повече от час. Отново Пиак погледна във въздуха.

— Да не се казвам Пиак, ако не завали сняг — каза той.

— Докъде искаш да отидем днес? — попита Тиури, когато след известно време спряха, за да се завържат отново с въжето.

— Искам да минем покрай Седемте скали — отвърна Пиак; — това е най-трудната част от пътя. Само се надявам да не се стъмни много скоро.

Надеждата му не се оправда. Застрашително бързо се стъмни и скоро започна да вали сняг. Вятърът се засили, поривите му им пречеха да виждат добре, а почвата под краката им стана още по-трудна поради гладкостта, отколкото досега.

— Първо мъгла, после сняг — промърмори Пиак.

В този момент те се намираха на тесен ръб — отдясно високи отвесни скали, отляво пропаст.

— Къде са Седемте скали? — попита Тиури.

— Сега се намираме под четвъртата — отговори Пиак.

Те продължиха да се изкачват в здрача. От студ Тиури тракаше със зъби и вече не си усещаше ръцете и краката. Най-лошото бе, че ръката отново го болеше; това бе започнало с глетчера и с всяка крачка ставаше все по-зле. Той обаче не каза нищо за това и страдаше мълчаливо.

Изведнъж Пиак спря.

— Не става! — извика той. — Опасно е да продължаваме. Колкото повече напредваме, ще става по-тясно и по-стръмно, а скоро ще падне мрак.

— Тогава какво ще правим? — попита Тиури.

— Трябва да се върнем — отговори Пиак. — Тук не можем да останем; много е студено и незащитено. В началото на третата скала има недълбока пещера; там можем да се подслоним. Не е много уютно, но една нощ може да се издържи.

Започнаха да се връщат. Слизането изглеждаше още по-трудно от изкачването, а освен това сега вятърът беше насрещен, така че снегът почти ги заслепяваше. Напредваха съвсем бавно и не биваше да нервничат, защото бе станало почти тъмно. Те се сменяха с водачеството и често спираха, за да си помагат. Не казваха нито дума, докато Пиак каза задъхано:

— Трябва да сме почти на мястото! Спомняш ли си за това място?

— Не виждам почти нищо — отбеляза Тиури. — И всичко изглежда еднакво.

Те продължиха да слизат. „Няма да издържа още дълго“ — мислеше си Тиури. — „Скоро просто ще се срина.“ Малко след това той попита:

— Не е ли това третата скала?

— Да! — извика Пиак. — Тук сме. Поне скоро.

Те намериха целта си точно навреме. Пещерата съвсем не бе дълбока и можеха да седят плътно един до друг, защитени от вятъра, но не и от студа. Отвориха вързопите си и се увиха в одеяла.

Така — каза Пиак, — значи седим. Но не бива да заспиваме, защото ще замръзнем. Трябва от време на време да правим по някоя крачка, да се разтъпкваме… ами просто, да се движим. Как си, Тиури?

— О, добре — каза той. — Поне при тези обстоятелства.

— Боли ли те ръката?

— Малко.

— Малко множко значи — каза Пиак. — Увий се колкото е възможно по-добре. Извади расото върху овчата кожа и се увий топло в одеялата. Сега няма нищо друго. Трябва да се погрижим да издържим до сутринта. Във всеки случай трябва добре да похапнем; това винаги помага… Жалко, че нямаме с какво да си запалим огън — каза той малко след това. — Във всеки случай трябва да се приеме, че няма да успеем, да не говорим, че не бихме могли да го запазим поради времето. Сигурно вече си мислиш: Какви ги надроби Пиак!

— Но нали не бихме могли да предвидим това време! — каза със силен глас Тиури, за да надвика шума от бурята.

— Не, такова нещо вече ми се случи веднъж в това годишно време, а тогава бях много по-нависоко. Вярваш или не, но тази сутрин не очаквах такова нещо. Наистина по-късно се страхувах, че би могло да се случи; затова толкова бързах. Щеше да е по-добре, ако веднага след глетчера бяхме потърсили подслон за през нощта.

Вятърът виеше около отвесните скали, а в далечината отекваха гръмотевици или шум от падащи камъни. Младежите похапнаха, свиха се плътно един до друг и започнаха да се борят със съня.

Нощта бе дълга. Понякога ставаха да се поразтъпчат на тесния ръб извън пещерата, но студът ги караше скоро отново да потърсят подслон. После сядаха вътре се опитваха да потропват с крака или да трият ръцете си една в друга. От време на време сънят ставаше непреодолим и те заспиваха, докато един от тях се събуждаше и разтърсваше другия. Но през нощта вятърът бавно отслабваше и спираше да вали. И накрая, най-сетне се появи бледата светлина на зазоряването.

— Сега бих се насладил на паница бобена чорба — каза Пиак, докато дъвчеха твърдия си хляб. — Но тъй като не мога да я получа, поръчвам си за днес много слънце.

Тиури бе наблюдавал с удивление безбрежната бодрост и издръжливост на своя спътник. Но когато се вгледа в него, видя, че нощта е оставила следи и върху него. Кафявото лице на Пиак изглеждаше бледосиво, а устните му бяха посинели. Тиури се питаше как той ще бъде в състояние да измине най-трудната част от пътя според изказването на Пиак. Вече не валеше сняг, но пътят, по който трябваше да вървят, не изглеждаше никак примамлив. Слънцето още се намираше ниско и нищо не можеше да се почувства от топлината му. Тиури имаше чувството, че само буйно пламтящ огън би могъл да го сгрее. Но скоро след това той се изправи, готов за тръгване.

— Как е ръката ти? — попита Пиак.

— О, много по-добре е вече — отбеляза Тиури. Той малко преувеличи, но болката наистина бе намаляла.

— Добре — каза Пиак, — значи тръгваме! Само че бавно; сигурно ще бъде хлъзгаво.

За втори път те се изкачиха по пътеката по продължение на скалите. Пиак имаше право; бе хлъзгаво. Това, което не бяха успели да видят предишния ден, се разкриваше сега като постоянно предупреждение: дълбоки пропасти и цепнатини, чието дъно не можеше да се види. Всичко около тях бе бяло и черно и сиво… бял сняг и лед, черни бяха скалите, а сиви небето и планинските склонове в далечината. Дълго продължиха да се катерят, мълчаливо, защото вече нямаха сили да говорят. После Пиак каза:

— Това е седмата скала; тук трябва да преминем оттатък. Искаше ми се да сме оттатък миналата нощ… Том е добре защитено място.

Изкачването по седмата скала бе най-трудното. Когато най-сетне бяха горе, пред очите на Тиури всичко танцуваше и той едва дишаше. Пиак не бе много по-добре. Но те продължиха да вървят и слязоха малко по склона от другата страна, защото там щяха да бъдат защитени.

— Ще си починем ли на моето защитено място? — предложи Пиак. — Там е по-приятно, отколкото тук.

Долу на седмата скала се намираше пещерата, която бе далеч по-просторна и дълбока от онази, в която бяха пренощували. Трябваше обаче да минат по много малки и големи камъни, преди да влязат.

— Може би стана добре, — мърмореше Пиак.

— Кое? — попита Тиури.

— Че не стигнахме до това място. Тези камъни ги нямаше последния път. Много е възможно да са паднали през последната нощ. Нямаше да ми бъде приятно такъв да ме удари по главата. Но сега можеш да видиш нещо! — Пиак влезе преди Тиури в пещерата и изчезна в тъмнината. Миг по-късно той се появи отново с наръч клони. — Какво ще кажеш за това? — попита той триумфирайки. — Моят запас! Донесен през последния месец от Филамен. Те не са много влажни.

— Прекрасно! — каза Тиури.

— Сега ще си стъкнем огън — заяви Пиак. — Вече не ми е толкова студено, както сутринта, но преди да продължа, бих искал да пламна от горещина. И искам да хапна препечен хляб и да си опека пърленка в жарта.

Те се насладиха на всичко, което бе казал и когато продължиха нататък, настроението им бе много по-добро. Така изминаха отлично последния голям участък от катеренето. Когато бяха горе дори им бе топло. Но в този момент не мислеха за топлина или студ. Гледаха към страната на Унаувен!

Тиури изпусна една въздишка. Там, пред него, лежеше целта на пътуването му. Всъщност той не виждаше много повече от обратните склонове на скалите, които се губеха в мъгла; равнината зад тях можеше само да отгатва. А и тя бе далеч; разстоянието през планините бе изминато само наполовина.

— Ела — каза Пиак, — не искам отново да измръзна тук, а това ще стане, ако стоим дълго тук. Освен това имаме да наваксваме много изгубено време.

Слизането бе неприятно на Тиури. Горе в прохода бе имал усещане, че трудностите са преодолени, но все още местността е сурова и дива. Но бе далеч не толкова студено, защото източният вятър вече не се усещаше.

Денят отмина и когато слънцето превърна планинските върхове на запад в червено-жълти пламъци, двамата потърсиха място за спане и го намериха в равна долчинка до един поток. Те двамата бяха твърде уморени, сякаш вече добре се бяха нахранили, но Пиак отдели време да намаже ръката на Тиури с лекарството от шишенцето на Менаурес. После си легнаха и потънаха в дълбок и здрав сън.

Утрото дойде студено и ясно.

— От тук бихме могли да слезем бързо — каза Пиак. — За около два дни и половина. Никога не съм бил по-далеч от Филамен, а там ще стигнем утре вечер. Над Филамен живее един мой чичо с жена си; казват се Таки и Илиа. Те двамата са много мили. Бихме могли да отидем до там. Те ще пазят в тайна посещението ни, ако ги помоля за това. И ще ни дадат да хапнем! Никой не готви толкова хубаво както леля.

— Звучи примамливо — каза Тиури с усмивка.

— Да, и бихме могли като нищо да го направим. Менаурес също ги познава; по-рано той обикаляше тук насам-натам. Е, какво ще кажеш за това?

— Ще те следвам — заяви Тиури.

— Тогава напред — каза Пиак. — Може би ще успеем да стигнем там преди мрак.

Последвалото спускане мина много бързо. Най-често Пиак вървеше отпред, за да наложи темпото. Той не правеше крачки надолу, а просто се оставяше да пада, като скачаше от един камък на друг. Тиури го следваше, въпреки че при всяка крачка усещаше болезнен удар в ръката. След обяд пейзажът стана по-приятен и приветлив и тогава за първи път чуха подрънкването на звънчета.

— Овцете на чичо Таки — каза Пиак.

Скоро след това те видяха животните как пасат на малка полянка. Когато забелязаха младежите, овцете се спуснаха към тях и започнаха да ги ближат където им падне.

— Хе, хе — каза Пиак, — не ни изяждайте, моля!

Един мъж се изкачи от другата страна по полянката.

— Не може да бъде! — викна той. — Пиак е дошъл!

Изглежда това бе чичото на Пиак. Пиак го поздрави сърдечно и след това му представи Тиури.

— Това е приятелят ми Мартин — каза той. — Отбиваме се при теб.

Таки бе як, все още млад мъж; приятелското му лице бе също така кафяво като това на Пиак, но косата му бе толкова изрусяла от слънцето, че имаше цвят на слама. Той огледа изпитателно младежите и каза:

— Сигурно сте уморени. Лошо ли бе времето горе?

— Да, и още как! — отговори Пиак. — Не го ли забелязахте?

— Не. Но чухме тропота на падащите камъни. — Таки пропъди овцете и продължи: — Но скоро ще можете да ми разкажете. По-напред да слизаме, момчета! Ще изтичам напред да кажа на Илиа веднага да слага яденето на огъня.

Пиак с радост се съгласи, но задържа за малко чичо си и му каза с приглушен глас:

— Още нещо, чичо Таки. Нашето посещение трябва да остане в тайна. Не мога да ти разкажа защо, но никой не бива да знае, че сме тук.

Таки не показа изненада.

— Добре — каза той. — Нямаме други посетители, а и живеем сами. Така че желанието ти може да бъде добре изпълнено. А сега довиждане! — Той забърза по тясна пътечка надолу. Пиак и Тиури го последваха по-бавно.

Бе почти тъмно, когато стигнаха до жилището на Таки, дървена хижа с пристроен хамбар. През прозорците струеше светлина, а в отворената врата се появи силуета на жена. Срещу тях с лай се спусна куче и след това се хвърли върху Пиак, като въртеше опашка.

— Добър ден, лельо — каза Пиак.

— Влизайте! — викна жената. — Влезте и добре дошли!

Лелята на Пиак бе дребна и тъмнокоса, с мило, свежо лице. Тя целуна Пиак по двете бузи и поздрави сърдечно Тиури. Хижата се състоеше само от една стая, а тя бе малка и семпла, но Тиури намираше, че никога не е виждал толкова уютна стая. Върху чиста до блясък маса имаше две горящи свещи и дървени купи с хляб, сирене и плодове и зелени кани с мляко. Огън пламтеше в огнището, а вода пееше в големия котел, висящ над него. В хамбара имаше подготвена голяма бъчва, пълна до половината с вода. Таки добави към нея и съдържанието на котела.

— Ето — каза той, — сега е хладка. Събличайте се и скачайте вътре! Няма нищо, което да ви се отрази така добре, както една баня.

След като се бяха изкъпали, Пиак отново превърза раната на Тиури.

— Вече заздравява — каза той — и това е добре, защото вече няма нищо в шишенцето на Менаурес.

Малко по-късно Тиури и Пиак отново влязоха в стаята — с влажни коси и зачервени бузи. Илиа разбъркваше нещо в тенджерата, която сега висеше над огъня. Таки седеше на масата и ги покани да седнат.

— Започвайте — каза Илиа, — на само си оставете малко местенце за супата.

— Лельо Илиа — каза възхитен Пиак, — това наистина е бобена чорба! Но няма да ядем, докато не седнеш при нас.

— Само най-обикновени неща — отбеляза Илиа. — Ни знаех, че ще дойдете.

— Ами, повече от достатъчно е, струва ми се — каза Таки. — Никога няма да изядат всичко това.

Пиак и Тиури потвърдиха тези думи, а после отдадоха цялото уважение на храната. Кучето седеше зад масата и лапаше това, което му подхвърляха.

Тиури си мислеше за това, че сега се намираше в страната на Унаувен. Той попита Таки, дали наистина е така.

— Да, така е — заяви мъжът, — въпреки че има хора, които казват, че Големите планини не са владение на никого. Но за мен Унаувен е мой крал.

— Сигурно си бил някога в Дангрия, нали? — попита Пиак.

— Много пъти, преди да се оженя. Красив град, но не бих искал да живея там.

— Защо не? — попита Тиури.

— Тясно е за мен. Предпочитам хижичка в планините, високо горе, на чист въздух. Но Дангрия е красива, макар че в сравнение с града на Унаувен може и нищо да не представлява. Там ли сте намислили да ходите?

— В Дангрия? Да — каза Тиури. — Далеч ли е от тук?

— Е, утре вечер може да стигнете височината на Филамен, а има нужда от малко повече от ден, за да се стигне от там до подножието на планините. Чуйте, знам нещо: там живее един човек, при когото по-рано съм работил; казва се Ардок. Той е богат и има много коне и каруци. Ако го попитате от мое име, може би ще можете да пътувате с него до Дангрия. Той много често пътува до там, за да продава на пазара това, което му дава неговата земя. Той е мил човек, макар че понякога се прави на важен. Но тогава вие ще трябва да бъдете там рано сутринта; най-често той потегля преди изгрев, за да бъде към обяд в Дангрия.

— Благодаря — каза Пиак. — Можем да опитаме, не мислиш ли, Мартин?

След като се нахраниха, веднага си легнаха да спят. Младежите отказаха да си легнат в леглата на Таки и Илиа и накрая Таки им направи постеля на пода. После си пожелаха лека нощ.

На следващата сутрин рано започнаха с обилна закуска. Илиа, освен това им приготви голям пакет с хляб за из път. Със сърдечни благодарности се сбогуваха с нея. Таки и кучето му ги съпроводиха малко по каменистата стръмнина надолу, през коритото на пресъхнал поток и накрая по хубава пътека, която водеше през покрита с цветя ливада. Около обяд Таки се сбогува с младежите, след като им обясни как могат да намерят стопанството на Ардок. Те му благодариха и обещаха да го навестят на връщане.

— Надявам се, че ще можем да пътуваме с Ардок — каза Пиак, когато продължиха пътешествието си. — Още се съм се возил в каруца.

Изведнъж Тиури спря и го погледна.

— Какво има? — попита Пиак.

— Но ти трябваше само да ме преведеш през планините — отбеляза Тиури. — Не трябва ли да се връщаш при Менаурес?

— Не мога ли да продължа с теб? — попита Пиак. — Самият Менаурес ми каза: „Ако искаш да го придружиш по-нататък, Пиак, трябва да го направиш.“ Е, и аз го правя, ако ти нямаш нищо против.

— Аз обаче имам нещо против — отвърна Тиури.

— Защо? Сам ли предпочиташ да пътуваш? — попита Пиак.

Тиури много би искал Пиак да остане с него, но отговори:

— Може да стане опасно. Не, не искам да вървиш с мен.

— А, затова било — каза Пиак. — Това не ме смущава. Напред, нека дойда с теб в града на Унаувен!

— Не — възрази Тиури, — по-добре е да вървя сам.

Пиак го погледна разочарован.

— Така ли мислиш? — попита той. — Сигурно си мислиш, че ще имаш по-голям товар с приятел като мен.

— Не — каза Тиури, — не, не е това! Благодаря ти за предложението, но наистина, ще бъде…

— По-добре не! — прекъсна го Пиак. — Това вече го каза. Страхуваш се, че можело да е опасно, но аз вече го знаех. Менаурес го знаеше и той мислеше, че е правилно да те придружа, ако искам. А аз искам да дойда! Или имаш друга причина да ни ме искаш със себе си?

— Не — заяви Тиури. — Но причината, която имах предвид, намирам за достатъчно важна, за да ти възразя.

— Ето как ще прескоча — каза Пиак и направи скок. — Знам всичко за опасностите, за червените конници и за Слупор, шпионина. Добре, двамина могат да внимават повече от един. Ти искаш да пътуваш бързо: аз също вървя бързо. Така че позволи ми да дойда с теб; ще бъда твой оръженосец и за всичко ще ти се подчинявам.

Тиури се позабави. Биваше ли да приема предложението на Пиак.

— Ако се бавиш още дълго, ще избягам — заплаши Пиак. — Но тогава тихо ще те следвам и ще те следя като шпионин.

Тиури започна да се смее.

— Добре тогава — каза той. — Предпочитам спътник, вместо преследвач.

— Ура! — извика Пиак. Той започна да тича, но след малко спря и изчака Тиури да го настигне. После направи дълбок поклон. — Аз съм ваш слуга — каза той тържествено.

— Не прави такива глупости — отвърна Тиури. — Ние сме спътници и имаме еднакви права.

— Приятели!

Известно време вървяха развеселени.

— Кажи — попита после Пиак, — ако си рицар, мога ли да ти стана оръженосец?

— Още не съм рицар — каза Тиури.

— Но когато станеш? Или такъв като мен не може да стане оръженосец?

— О, напротив!

— Значи мога да стана?

— Ако настояваш — заяви с усмивка Тиури, — можеш добре да се справиш. Ще се погрижа да получа рицарско звание, все едно как, само за да си доволен.

Слизането премина бързо и без затруднения. Оставиха встрани от себе си Филамен и в края на деня бяха напреднали с голям участък от пътя.

На следващата сутрин Пиак каза:

— И така, сега мога да не бъда вече твой планински водач, защото никога не съм ходил по-далеч от тук. Сега ти трябва да казваш как да вървим.

— Заедно сигурно ще намерим пътя — каза Тиури.

Това не им струваше много усилия, защото Таки подробно им бе обяснил кой път трябва да използват. След обяд на същия ден те бяха оставили високите планини далеч зад себе си и се намираха в подножието им. Тук-там виждаха селца, а също ги срещаха и хора, които ги поздравяваха, без да показват изненада или любопитство. Отново бяха в обитавания свят. След залез-слънце продължиха още известно време да вървят. Бе светла нощ, а на другата сутрин искаха да стигнат при Ардок. Бе вече късно, когато намериха място за спане върху купа сено.