Тонке Драгт
Писмо до краля (18)

Сбогуване с Яро

На следващата сутрин пътешествениците и техният водач станаха рано готови за път. Слънцето тъкмо изгряваше, а небето над страната на Дагонаут бе оцветено в червено и златно.

— Колко е красиво! — каза Тиури на Пиак, като сочеше на изток. — И ти можеш да виждаш това всеки ден.

— Да. А често вече не го забелязвам — отговори Пиак малко изненадан.

Отшелникът подаде ръка на всеки от тях и ги благослови.

— На добър път — пожела той.

После те взеха вързопите и чантите си и се отправиха на път. Пиак крачеше отпред, следваше го Яро, а Тиури вървеше отзад. Зад хижата една пътека водеше право нагоре. За учудване на Тиури Пиак правеше съвсем бавни крачки, много по-бавни, отколкото Яро и той през миналия ден. След четвърт час те спряха, за да погледнат надолу към хижата. Отшелникът стоеше на склона и махаше с ръка. Те му отвърнаха с помахване.

— Защо вървите толкова бавно? — попита Тиури Пиак, когато отново тръгнаха.

— Бавно ли? — учудено отвърна Пиак. — Така трябва да се върви; иначе човек няма да издържи да се изкачва с часове.

Изглежда той имаше право. Те наистина се движеха бавно, но непрекъснато и можеха да ходят дълго, без да се налага да почиват. Въпреки това след няколко часа Тиури се почувства уморен и от лицето му капеше пот. И Яро започна често да кашля. Пиак изглеждаше неуморен; той продължаваше да се катери със същото темпо, съвсем спокойно, сякаш вървеше по равен път и от време на време тихо си припяваше. Но после той все пак спря и предложи да си почитан.

— Вижте — каза той, — сега още веднъж можете да видите хижата.

Те бяха стигнали горе на скалната стена и трябваше най-напред малко да слязат надолу, преди да започнат следващото изкачване.

— Уф — каза Тиури и хвърли чантата си на земята, — много ми е топло.

— Скоро ще ви стане още по-топло — каза бодро Пиак. — Тук все още има дървета, но горе е студено. А когато човек се изкачи още по-нагоре, има сняг и лед.

— Еха, сняг, ще му се порадвам — отбеляза Тиури.

— О, ще има и студ — обеща весело Пиак. — Искате ли да продължим?

— Но не сме си починали и една минута — подхвърли намръщено Яро.

— Скоро ще се настаним удобно — каза Пиак. — Когато се храним. Или наистина сте уморен?

— Е, уморен — измърмори Яро — не точно. Бихме могли вече да продължаваме, що се отнася до мен. Това е хубава пътека. Такава ли ще остане?

— Не — заяви Пиак. — Тази пътека води до няколко планински хижи. След това вече няма истинска пътека… поне за този, който не знае. Но пътешествието сигурно няма да е уморително, а и времето е хубаво.

Яро отвори уста, за да каже още нещо, но отново я затвори и замълча.

Продължиха нататък през гъсто обраснала долина, през която се виеше поточе. Тиури и Яро утолиха жаждата си, въпреки че Пиак ги предупреди, да не пият прекалено много. После отново започна изкачването. Когато слънцето бе на юг, те бяха стигнали на втория планински хребет. Тук околността бе много по-бедна на растителност и по-дива, въпреки че все още една пътека водеше нататък. Седнаха на едно равно място в сянката на голям камък и разопаковаха провизиите си.

— Чакайте — каза Пиак, — знам, че тук растат малини; ще ни се усладят. Ще донеса малко. — Той изтича нанякъде.

— Това момче явно никога не се уморява — отбеляза Яро. — Но то естествено е свикнало да се катери в планината.

— Да — каза кратко Тиури.

Яро си взе парче хляб и го начупи на залъци. Той обаче не го изяде, а разсеяно го въртеше между пръстите си. С набръчкано чело гледаше пътеката, по която бяха дошли до тук. Тиури мислеше, че разбира, че нещо го мъчеше, но не знаеше какво да каже по въпроса и затова мълчеше. Някъде зад един склон Пиак запя песничка; после явно се отдалечи, защото звукът отслабна и се изгуби.

— Така! — каза Яро толкова силно и така внезапно, че Тиури се уплаши. Яро грабна своя вързоп, стана и погледна надолу към Тиури. — Сега си отивам — заяви той.

Тиури объркано се втренчи в него.

— Отивате си? — повтори той.

— Да, връщам се — каза Яро и посочи на изток. — Сега мога сам да намеря пътя.

— Но защо? — извика Тиури, докато бързо се изправи.

— Не схващате ли? — попита Яро.

— Нали искахте да минете през планините! — каза Тиури.

— Вярвате ли това? Повярвахте ли това, което ви казах? — попита Яро и го погледна право в очите.

— Ами, нямах основание да не ви вярвам… — започна Тиури и замълча.

— Вие не ми се доверихте — каза Яро с ужасна усмивка.

— Доверявам ви се… — започна Тиури и, като сам се прекъсна, добави: — Яро, нямам нищо против вас! С удоволствие бих ви обяснил, но не мога. Спокойно можете да продължите с нас.

— Я си затворете устата — каза Яро. Той отклони поглед и отново погледна към пътя. — Имахте право да не ми вярвате — отбеляза после той, без да поглежда Тиури.

— Защо? — попита Тиури след кратко мълчание.

Яро му хвърли поглед.

— Не схващате ли? — попита за втори път той. — Трябва ли да ви обяснявам? Добре разбрах, че не държите на компанията ми, въпреки че ми бе все едно. Догоних ви. Не знаех защо ви задържах и помолих все пак да ми бъдете спътник. Питах се, дали сте глупак, готов да помага, или действахте много хитро. Човек може по-добре да държи под око един враг като спътник, отколкото ако се промъква след него, нали? — Той отново се втренчи в Тиури. — Глупост или хитрост — каза той, — но вие спечелихте. Връщам се. Няма нужда повече да се страхувате от мен.

— Но защо? — прошепна Тиури.

— Не схванахте ли? — за трети път попита Яро.

Тиури мислеше, че фактически разбира, но искаше да знае повече и да бъде сигурен.

— Но говорете, Яро — подкани го той.

— Проклятие — каза Яро с блуждаещ поглед, — щом искате, добре! Нямам какво да търся от другата страна на планините. Изпратиха ме да ви убия и да се погрижа, писмото, писмото, което носите в себе си, да не стигне до крал Унаувен! Вие ми спасихте живота! Ако наистина ми вярвахте, това щеше да бъде глупост от ваша страна, каквато аз никога не бих направил. Но чрез тази глупост ме направихте безсилен, все едно че ме оставихте да падна в пропастта… Не мога да ви убия. Не искам.

Отново стана съвсем тихо. Яро наведе глава, сякаш се срамуваше.

— Благодаря ви! — каза накрая Тиури.

Яро започна да се смее.

— Стана още по-глупаво! — викна той. — Да ми благодарите за това, че не съм ви убил!

— Не — обясни Тиури, — не е съвсем така. Благодаря ви, защото, защото… да, защото на вас… — Той млъкна. Наистина изглеждаше глупаво да благодари. И все пак той бе по някакъв начин благодарен на Яро. Защото бе преодолял своята лошотия?

Яро прекъсна размишленията му.

— Сега знаете — каза той. — И не ме смятате за по-добър, отколкото съм! Там, в дефилето, имах намерение да ви хвърля долу, но се подхлъзнах и самият аз паднах… Почти като в детска глупава приказка! Мислех, че с мен е свършено, но вие… — Той спря. — Е, това е — каза спокойно той. — Убивал съм някой и друг човек, но вас не мога да убия. Вървете си с мир. Може би ще стигнете до целта си, но това не е моя работа.

— Значи сте бил изпратен да ме убиете — каза Тиури. — От кого? Някой от червените конници ли е бил? От черния рицар с червения щит ли сте бил изпратен?

— Аз съм един от червените конници — отговори Яро — и черният рицар с червения щит е мой господар.

— Кой е той?

— Това не ви засяга — каза Яро. — Да ви премахна бе неговата заповед, която аз за първи път не изпълних. Нека свършим с това.

— Но… но вие се връщате отново при него? — попита Тиури.

— Още не знам какво ще направя — отговори намръщено Яро. — Но това си е лично моя работа. Няма да се видим никога повече с вас.

— Неприятно ми е да си мисля, че се връщате при него — каза Тиури.

— Ах, само не ме поучавайте. Може би не мога да се върна; той не обича подчинени, които все провалят в това, което им е заповядал. Но, казвам ви за втори път, това си е моя работа.

— Не — каза тихо Тиури, — не съвсем, Яро! Може би няма да се видим никога вече, но така да се каже, трябва да сме благодарни един на друг за живота си… а значи и за всичко, което ще направим в бъдеще.

Яро се замисли за миг.

— Може и така да е — каза той после. — Може би работите ни имат нещо общо, щом казвате така. Но тръгваме всеки по своя път, макар и моят вероятно да е различен от този, който винаги съм си мислил… — После внезапно изглеждаше, че съжалява за думите си. — Тръгвам — каза той. — На добър път.

Без да чака отговор, той се обърна и се отдалечи.

— Бъдете жив и здрав — каза Тиури.

Яро повървя малко, но спря, позабави се и се върна обратно.

— Не е честно, не става — каза той. — Трябва да ви кажа още нещо.

— Какво? — попита Тиури.

— Дължа ви живота си — отвърна Яро — и затова не искам да ви оставя да си мислите, че с мен изчезват всички опасности за вас. Не съм единственият, който е изпратен подире ви.

— Не сте единствен? — повтори Тиури.

— Не. Видяхме вашата дружина да се разделя. Аз трябваше да вървя след вас, а друг тръгна след групата, която яздеше по Западния път… двама сиви рицари, един оръженосец и един младеж на черен кон. Най-напред мислехме, че това трябва да сте вие, но като ви видяхме да вървите сам покрай Синята река, започнахме да се съмняваме и така аз ви проследих. Та така, аз знаех при това, че сте този, когото трябва да хванем…

— Но как така? — прекъсна го Тиури.

— Познах ви. Аз бях един от червените конници, които ви преследваха в гората на крал Дагонаут…

— А бяхте ли също при… — Тиури внезапно замълча… Искаше му се да знае, дали Яро е бил един от онези, които са убили рицар Едвинем. Но му се стори, че е по-добре да мълчи за това.

Яро изглежда прочете този въпрос в очите му. Той отклони поглед и каза:

— Но аз знам, че съм лош. — После продължи с разказа си. — Другият, който бе изпратен, скоро ще знае, че преследва погрешните хора — каза той. — Но тогава той няма да се върне, не, той ще продължи да се опитва да ви намери, защото такова е неговото поръчение и неговото намерение. Може би той още пътува след нас; може би се опитва да бъде преди вас от другата страна на планините и да ви чака там. Да, той няма да спре, докато не ви намери. Той не е като мен. Ако бяхте спасили него от пропастта, той щеше след това да ви хвърли в нея, без да се колебае. Той е най-добрият шпионин и най-лошият човек, когото познавам… Той е хитър и лукав и не отстъпва пред никого и пред нищо.

— Кой е той? — прошепна Тиури.

— Никой от нас не знае истинското му име, но го наричаме Слупор. Пазете се от него!

— Как изглежда?

Яро вдигна рамене.

— Понякога е червен конник — отвърна той, — понякога обикновен войник. Най-често е шпионин; тогава можете да го срещнете във всякакъв вид. Как изглежда? Не е висок, не е нисък, не е стар, не е млад, нито рус, нито тъмнокос. Само очите могат да го издадат; те са лъжливи и зли като на змия. Ние всички се страхувахме от него, да, понякога ни бе страх, че ще станем толкова лоши като него. — Яро замълча и после каза с усмивка: — Е, сега не само не се подчиних на заповедите на моя господар, а също ги наруших! Та това е всичко. Бъдете жив и здрав.

Тиури протегна ръка.

— Благодаря ви — каза той сериозно. — И ако не знаете какво да правите, говорете с Менаурес. Той сигурно може да ви посъветва и да ви помогне. Той може би вече знае повече, отколкото мислите. Всичко хубаво.