Тонке Драгт
Писмо до краля (17)

Отшелникът

Пътеката водеше над водопада нататък покрай Синята река. Те си отпочинаха за малко и продължиха пътешествието си през много по-приятна местност. Двамата говореха малко. Започнаха да се затоплят и уморяват. Тиури го мъчеше ръката, а и ризницата и расото му пречеха. Те не бяха подходяща екипировка за пътешествие през планините. С течение на времето през деня Тиури забеляза, че поведението на Яро очевидно се бе променило от произшествието в пропастта. Бе станал тих и намръщен. Странен човек, мислеше си Тиури. Сигурно не е нужно да бъде благодарен, но толкова нелюбезен — също.

Може би още е уплашен. И все пак, така той ми харесва по-скоро повече от преди. Мисля, че сега е по-честен.

След обяд Тиури видя точно пред себе си хижа на един склон. Зад нея стърчеше висока, тъмна скална стена стръмно във висините, а далеч зад нея се издигаха покрити със сняг върхове.

— Вижте — каза той на Яро, — като че ли това е хижата на Менаурес?

Яро изломоти нещо неразбираемо. Тиури обаче се почувства окрилен от тази гледка, като кон, който знае, че е близо до обора. Те продължиха нататък.

Тогава чуха музика, ведра, нежна мелодия, която подхождаше на уникалните ели, на слънцето и на уханната трева по склоновете. На малка полянка пред тях седеше момче над пътеката и свиреше на флейта. Черно-бяла овца пасеше до него. Момчето не спря да свири, когато те се приближиха, но очите му ги разглеждаха любопитно.

— Добър вечер! — поздрави Тиури.

Сега момчето свали флейтата от устата си, усмихна се и каза:

— Добър вечер и на вас.

— Наблизо ли е изворът? — попита Тиури.

— След този завой ще го видите — обясни момчето. — Сигурно идвате при Менаурес?

— Да — отговори Тиури.

— Откъде?

— От изток.

— Разбира се — каза момчето. — Видях ви да идвате… — То отново ги разглеждаше любопитно.

Тиури хареса това момче. То носеше толкова малко дрехи, колкото бе възможно; лицето и голите му ръце и крака бяха станали кафяви от слънцето; кафява бе правата му, късо подстригана коса и то имаше кафяви, ясни очи.

Момчето отново постави флейтата на устните си и каза:

— Искам да съобщя на Менаурес, че идвате. — То изсвири няколко бодри тона, но когато Яро и Тиури продължиха нататък, то се изправи, подскочи и изчезна от погледите им.

Изворът бликаше между няколко камъка на площадка по нагоре. Над него, на обрасъл с трева скат, се намираше хижата. Тя бе изградена от обветрени дървени греди, носещи покрив от плоски, сиви каменни плочи и се подпираше на къси диреци. Дървена стълбичка водеше към вратата, която бе отворена. Тиури и Яро останаха при извора, и Тиури за миг се почуди, че този малък воден поток е източник на голямата река в кралството на Дагонаут.

Когато се приближиха към хижата, момчето тъкмо дойде от другата страна; явно бе използвало по-кратък път. То стигна преди тях до хижата, но преди да успее да стъпи на стълбичката, отвътре дойде плътен глас и каза:

— Това е хубаво, Пиак. Това е един млад мъж, който иска да говори с мен. Пусни го да влезе!

Момчето отстъпи една крачка и показа на пътниците с движение на ръката, че трябва да влязат. В отворената врата се появи мършав, възрастен мъж, загърнат в дреха от сиво-син плат. Дългите му вълнисти коси и брада бяха снежнобели, лицето му изглеждаше приветливо, спокойно и мъдро.

— О, двама души — каза той. — Елате по близо и бъдете добре дошли!

Тиури и Яро поздравиха почтително и се качиха нагоре по олюляващите се стъпала.

— Влезте — покани ги отшелника. — Седнете, пътници.

Хижата се състоеше само от една-единствена стая, която бе оскъдно обзаведена. Отшелникът седна на трикрако столче до масата и посочи към пейката от другата страна.

— Седнете — повтори той.

Яро и Тиури се подчиниха. Седяха един до друг срещу отшелника, който внимателно ги разглеждаше. Трябва да е много стар и мъдър, мислеше си Тиури, докато гледаше в дълбоките, тъмни очи. Толкова мъдър, колкото и стар, та дори и повече. Струваше му се, че отшелникът с кратък, изпитателен поглед разбра всичко, така че Тиури нямаше нужда да разказва нищо повече. До него Яро се въртеше неспокойно насам-натам.

— И какво ви води насам? — попита отшелникът. — Какво търсите? Нещо, което аз трябва да ви дам? Аз мога само да ви помогна да търсите; ще трябва сами да го намерите.

— Говорите с гатанки — каза Яро с видимо неудоволствие. — Що се отнася до мен… търся път.

— Накъде?

— През планините.

— А, така ли — отбеляза Менаурес. — Искате да вървите на запад.

— Да, мъдри човече, а съм чувал, че вие знаете някакъв път.

— Знам пътища, да. Но аз самият вече не мога да вървя по тях; вече съм много стар за това.

— Разбирам това — каза след кратка тишина Яро. — Но не можете ли да ми посочите някой?

Отшелникът поклати глава.

— Не — каза бавно той. — Тайните пътища през планините не могат да бъдат посочени някому, който е чужд и непознат.

Отново настана тишина.

— Това е жалко — каза полутихо Яро.

Но той не изглеждаше много разочарован, както намираше Тиури. Той самият бе шокиран от думите на Менаурес. Но, мислеше си той, вероятно ще говори друго, когато му покажа пръстена на рицар Едвинем.

— Може би ще мога да намеря водач — каза отшелникът и погледна Яро.

— О да… добре. Много любезно от ваша страна, свети човече — отговори Яро.

— Не съм свят човек, пътешественико — каза отшелникът. — Наричайте ме Менаурес. Как е вашето име?

— Яро.

— А кой сте вие? — попита отшелникът Тиури.

— Аз… аз съм Мартин.

— И какво ви носи насам?

— Аз също бих искал да ви помоля за нещо — отговори Тиури. — Но… — Той погледна Яро.

— О, тръгвам си — каза Яро и Бързо стана.

— Благодаря ви, Яро — каза любезно отшелникът. — Скоро ще си поговоря пак с вас и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, Менаурес — каза Яро. Той се поклони непохватно и напусна стаята.

Отшелникът се изправи и затвори вратата след него. После се обърна към Тиури.

— Говорете, Мартин — каза той. — Сега никой не може да чуе.

Тиури се надигна и каза:

— Не се казвам Мартин, а Тиури. Трябва да премина през планините на запад. Изпратен съм от рицар Едвинем с белия щит. Вижте, това е неговият пръстен; трябва да ви го покажа.

Отшелникът се доближи до Тиури и внимателно хвана пръстена.

— Рицар Едвинем — каза той тихо, — дворцов рицар на Унаувен, носител на белия щит… къде е той?

— Мъртъв е — бе отговорът на Тиури.

Отшелникът го погледна. В погледа му нямаше ужас, само голяма сериозност. После той наведе глава и погледна пръстена.

— Така е паднал — каза той, — загинал в прекъснатата си борба със злото. Това е тъжна вест, но щеше да бъде още по-тъжно, ако бе загинал по друг начин.

— О, той не е паднал в битка — заяви Тиури. — Бе убит, повален с коварство!

— Това е по-малко лошо за него, отколкото за онези, които са го убили — каза отшелникът. — Но разказвайте, синко… — Той хвана Тиури за ръката, а Тиури не можа да потисне едно движение на болка. — Ах, вие сте ранен — каза Менаурес.

— О, нищо особено — промълви Тиури.

— Седнете — каза отшелникът — и разказвайте, синко.

— Но — попита Тиури, — не знаете ли вече всичко? Вие не се учудихте да ме видите; не бяхте шокиран, когато чухте за смъртта на рицар Едвинем.

— Нищо не знам — отговори отшелникът. — Много неща предчувствам. Ах, колко малко време изглежда, че е минало, откакто рицар Едвинем дойде за първи път при мен; тогава той бе на вашата възраст, току-що удостоен с рицарско звание и изгарящ от желание да извърши велики дела. Желанието му се изпълни, въпреки че може би не за негова радост; но тогава той още не можеше да предполага това. Тогава синовете на Унаувен още бяха млади, но аз вече се опасявах, че единият ще се превърне в заплаха за баща си и брат си. Да, сякаш бе вчера, когато младият Едвинем бе тук, а вие тогава още не сте бил роден. А сега седите срещу мен, за да поемете неговата задача… Или не е така?

Тогава Тиури за първи път заговори за това, което му бе поръчано. Той разказа как бе срещнал рицаря с белия щит и как бе получил от него писмото за крал Унаувен в страната на запад от Големите планини.

Отшелникът слушаше внимателно и после каза:

— Носите новини, от които съм загрижен. Князът на Евилан и сподвижниците му са лоши. Но да не униваме; с времето злото винаги бива победено. Вашата задача е да занесете писмото; аз ще се погрижа да стигнете бързо и сигурно през планините.

— Но… вие вече не можете сам да ми показвате пътя? — каза Тиури.

— Не, сега съм твърде стар. Ще ви дам обаче водач, на когото можете да се доверите като на самия себе си. Казва се Пиак; вие вече го видяхте навън.

— Малкия? — попита Тиури.

— Да, той — потвърди отшелникът с усмивка.

— На колко години е?

— На по-малко от вас, струва ми се. Четиринадесет. Но е роден и израсъл в планините и произхожда от хора, на които планинското катерене е в кръвта. Той е най-добрият планински водач, когото можете да намерите. Трябва да тръгнете утре рано, при изгрев-слънце.

— Добре, Менаурес, много благодаря — каза Тиури. — Но какво ще стане сега с Яро? Той също иска да мине през планините, а бих предпочел да не е с мен. — Той разказа как без срещнал Яро и как бяха пътували заедно до извора.

— Да — каза замислено отшелникът, — възможно е да е излъгал и да е шпионин. Трябва да знаете, че имах предчувствие, че днес някой ще дойде при мен, трябва да е младеж, както си мислех и се оказа истина. Него не видях в предчувствието си; ето защо не мисля, че той се нуждае от мен. Но може и да не съм прав; възможно е също той да казва истината. В такъв случай не бихте могли да му пречите да върви с вас, защото сам няма да успее да мине през планините.

— Тогава не мога да направя нищо друго, освен да го оставя да върви с мен — заяви Тиури.

— Прав сте — каза отшелникът. — И помислете, че тогава ще бъдете трима. Внимавайте много; през нощта се редувайте на пост с Пиак и се грижете Яро никога да не върви зад вас… Но мисля, че няма да има защо да се страхувате много от него. — Той се изправи и добави: — Но сега си съблечете расото и ми покажете раната си… Ах, виждам, че носите и ризница. По-добре я оставете тук; тя би ви пречила, когато се изкачите по-високо. Тук в сандъка сигурно имам малко дрехи за вас. — Още докато говореше, той отви превръзката от ръката на Тиури; раната отново се бе отворила и превръзката бе напоена с кръв. Менаурес намокри раната с нещо от едно шише, което миришеше на смола и елхи. Малко щипеше, но подейства облекчаващо. После той отново превърза раната. Междувременно той питаше Тиури за другите му приключения, Тиури разказваше и предаде поздравите на абат Йеронимус и на владетеля на замъка Мистринаут.

— Зигирдиварт Рафокс — каза Менаурес. — Да, той отдавна не е бил тук. Но аз знам, че той добре управлява своята област.

— Отдавна ли го познавате? — попита Тиури.

— Преди двадесет години той дойде тук и не притежаваше нищо друго, освен меча си, който искаше да използва само за нещо добро. Тогава му казах, че трябва да тръгне надолу и да върви покрай Синята река до Мистринаут; там имаше за какво да се бори. Така той стана господар на Мистринаут. — Отшелникът отвори сандъка и каза: — Намерете си тук дрехи и се облечете! А ето, вземете си и пръстена, който рицар Едвинем е дал на вас.

— О, но той не ми принадлежи — възрази Тиури. — Аз го получих само, за да ви го покажа.

— Тогава го задръжте у себе си — каза отшелникът — и го дайте на крал Унаувен, от когото го е получил Едвинем.

Така ще направя — заяви Тиури, докато отново окачваше пръстена на шнурчето около врата си. Намираше за чудесно, че можеше да продължи да носи бижуто и занапред; той го считаше за талисман и за напомняне за обещанието, което бе дал на рицаря.

— След това веднага искам да говоря с Пиак — каза отшелникът. Той изчезна и затвори вратата след себе си.

Тиури положи ризницата в сандъка и вместо нея извади синьо яке. Расото обаче си задържа и го облече отгоре. После се отправи към вратата и погледна навън. Изгледът го изненада. Можеше да види много далеч на изток, над кралството на Дагонаут. Виждаше Синята река, наблизо по-малки хълмове и селца, отделни къщи и тъмната гора. Сянката на планините падаше над тях. Яро седеше на един от камъните до извора; той бе покрил лицето си с ръце, сякаш скърбеше за нещо или бе потънал в размисъл. Близо до хижата стоеше Менаурес и тихо говореше с Пиак. Той видя Тиури да стои на стълбичката и ме се усмихна. Тиури се отправи към тях.

— Това е Пиак — каза Менаурес. — Той ще преведе вас и Яро през планините.

— А вие сте Мартин; вече знам това — каза момчето. — На ваше разположение съм. Утре рано тръгваме.

— Върви и приготви всичко, Пиак! — каза отшелникът. Той повиши глас и извика: — Яро!

Яро се изправи и бавно се приближи.

— Ще можете да преминете през планините — каза му отшелникът. — Моят малък приятел и помощник Пиак ще ви бъде водач.

— Ах… — каза Яро доста изненадан.

— Да, Мартин иска да ви вземе със себе си на запад. Така че ще пътувате тримата. Пиак познава пътищата.

— Това е… това е прекрасно — отбеляза Яро. — Много благодаря.

— Сега трябва да се нахраните — продължи отшелникът. — Утре рано трябва да се отправите на път, така че е най-добре скоро да си лягате да спите.

Докато се хранеха Яро все още мълчеше; затова пък Пиак имаше много да пита и да разказва. Оказа се, че той е от едно планинско селце наблизо. Той бе сираче и през последните години Менаурес бе поел да се грижи за възпитанието му. Той от своя страна помагаше на отшелника с всяка ръчна работа: сечене на дърва, готвене и други подобни. Тиури попита отшелника, дали ще може да се лиши от помощника си.

— Разбира се — отвърна той. — Пиак и без друго невинаги е тук. Как иначе би могъл да стане толкова добър катерач?

Пиак никога не бе ходил извън планините и питаше пътниците как изглежда всичко там, където е равно. Той не би искал да живее там, както каза.

— Но бих искам веднъж да сляза долу — добави той, — за да видя страната на крал Дагонаут. Тя изглежда красива, така отдалеч. А Менаурес ми е разказвал много за нея.

След като се нахраниха, Яро и Тиури помогнаха на Пиак в опаковането на нещата за път. Пътешествието нямаше да трае дълго, но все пак бяха нужни някои неща: въже, завивки и храна.

Отшелникът седеше спокойно в един ъгъл и ги гледаше.

— Така — каза Пиак след малко, — сигурно това е достатъчно; иначе ще имаме много за носене.

— Ами то вече е твърде много — установи Яро. — Трябва ли наистина да вземаме завивки? Нали имаме нашите палта и якета, а все пак е лято.

— Горе може да е студено — възрази Пиак, — във всеки случай нощем. Може би ще трябва да минем по глетчери. Чакайте… — Той порови в един сандък и извади няколко овчи кожи. — Моля — каза той, докато подхвърляше по една от тях на Тиури и Яро. После погледна изпитателно бъдещите си спътници. — И ми покажете обувките си; по-добре обуйте тези ботуши. Ще можем ли да отнемем вашите, Менаурес?

— Но тогава ти ще ходиш бос — каза Тиури.

— Аз съм свикнал. А за горе си нося ботуши. Е, мисля, че сме готови.

— Да — каза Менаурес. — Само сложете всичко в някой ъгъл и разхвърляйте слама и завивки на пода. После можете да си лягате.

Скоро след това те си легнаха един до друг (Пиак между Яро и Тиури) и си пожелаха лека нощ. Отшелникът излезе навън и остави вратата отворена. Пиак бързо заспа, а и Яро лежеше съвсем тихо, но Тиури не можеше да заспи. Той тихо се изправи и излезе навън. Отшелникът седеше на едно от стъпалата и гледаше замислено пейзажа на изток. Слънцето се бе скрило зад скалната стена, но още не бе съвсем тъмно. На изток вече проблясваха няколко звезди върху зеленикавосиньото небе. Тиери седна до отшелника и се огледа мълчаливо наоколо. Но след малко погледна отстрани лицето на отшелника.

— Да, синко? — каза последният тихо, без да помръдне.

В Тиури се бе надигнал един въпрос, но когато заговори, той попита друго:

— Познавате ли страната на крал Унаувен?

— Да — отвърна отшелникът, — при това много добре, защото съм роден там. Вашата страна също ми е позната. Преди да се оттегля тук, преди много години, скитах далеч по света.

— Познавате ли крал Унаувен и синовете му?

— Да, познавам ги.

— Колко е далеч градът на Унаувен, Менаурес?

— Нужни са около пет дни, за да се премине през планините — отговори отшелникът. — После за един ден може да се стигне до Дангрия. От там един хубав път води право до града на Унаувен, през Реката на дъгата, през гората на Ингевел и Лунния хълм. Без усилие ще стигнете от Дангрия за осем-девет дена.

И тогава Тиури попита това, което най-много искаше да знае, въпреки че бе тайна.

— Знаете ли… знаете ли какво пише в писмото? — прошепна той.

— Не — отговори отшелникът. — И аз не знам това, точно както и вие.

— Може би е глупав въпрос — каза Тиури, — но вие знаете и предусещате много.

Наистина живея на много отдалечено място — отбеляза Менаурес, — но познавам света в подножието на планините. Понякога чувам новини от пилигрими, които се отбиват тук, а още повече разбирам чрез тихите си размисли… Но що се отнася до писмото, вие няма нужда да гадаете за съдържанието му. Вашата задача е само да го опазите.

— Да — каза Тиури тихо.

Двамата отново замълчаха. Бавно се спусна мрак; ниско в долината бяха запалени светлини. Тиури поседя още мъничко, обмисляше много неща и слушаше цвърченето на щурците в тревата и нежния ромон на извора. После стана и пожела на отшелника лека нощ. Веднага щом се отпусна в постелята, Тиури заспа и сънят му бе здрав и спокоен.