Тонке Драгт
Писмо до краля (14)

Нападение на червените конници

На следващата сутрин Тиури яздеше до Илмар, оръженосеца на Ристридин, един приветлив младеж на неговата възраст, който по време на ездата говореше много за своя господар. Той му служеше едва отскоро, но вече бе изпълнен с голямо възхищение от него. Напредваха бързо, въпреки че от време на време търсеха следите на червените конници. На обяд все още яздеха по Големия път. От едната страна имаше скали, а от другата страна на реката започна тъмна борова гора. Добро скривалище за червените конници, мислеше си Тиури. Той непрекъснато се оглеждаше добре наоколо и беше предпазлив и напрегнат. Пътят бе тих; не срещнаха никакъв човек. Понякога чуваха ехото от ударите на копитата. Никой не говореше; всеки изглеждаше като нащрек.

Случи се късно след обяд. От гората на десния бряг внезапно се вдигна силен шум от викове.

— Там ги хванахме — каза Бенду, докато спираше коня си и слагаше ръка на меча си. Другите също спряха конете си и се хванаха за оръжията.

— Вижте! — извика Арваут. — Там има някой на дървото! Някой в червена дреха, струва ми се!

— А там се движат хора между дърветата! — викна Евайн.

Бенду пришпори коня си и навлезе в реката. Тя не бе дълбока и можеше да се прекоси, въпреки че течението бе доста силно. Арваут и неговият оръженосец го последваха. От гората полетяха стрели към тях, но никой не бе улучен.

В същия момент някой скочи от скала от лявата страна на пътя и тръгна точно към Тиури. Това нападение бе напълно неочаквано за Тиури. Нещо тежко внезапно се стовари на гърба му и две ръце го сграбчиха за врата. Арданвен цвилеше и се изправяше на задните си крака, докато Тиури се опитваше да отблъсне от себе си нападателя. Той отново чу викове; сякаш други мъже скачаха от скалите. После падна на земята, с нападателя върху себе си. Едно нещо разбра веднага: нападателят искаше живота му и писмото! Известно време се бореше с противника; никой от двамата не успя да извади оръжие. Около тях чаткаха копита, звучаха викове и звън на оръжия. Най-накрая Тиури успя да надделее над противника си; той го притисна здраво към земята. Тогава за първи път видя лицето… бе ужасно, зло лице, устата на което се отвори и от нея излезе крясък. Тиури надуши беда и пъргаво скочи, като измъкна меча си. Същевременно той бе нападнат откъм гърба. Но вече бе очаквал това и когато отново две ръце го хванаха за шията, се отпусна да падне назад и по този начин напълно изненада втория нападател. Той остана да лежи така, както бе паднал на земята и не помръдваше. Но първият му нападател се бе изправил отново и се бе нахвърлил върху Тиури. В същото време го нападна още един конник. Единият се опитваше да хване ръцете на Тиури, а другият дърпаше дрехите му. Тиури се защитаваше отчаяно. Писмото! Тези мъжаги търсеха писмото! Той чу рога на Ристридин и силно извика:

— Помощ!

Същевременно почувства болка от пробождане в горната част на лявата си ръка; един от нападателите го бе пробол. Притъмня му пред очите, но продължи да се отбранява. Стори му се, че много мъже бързаха наоколо; чуваше викове и цвилене. Чувстваше, че няма да издържи още дълго. Те все още не бяха взели писмото, все още! Внезапно усети, че нападателите го пускат. Тогава изгуби съзнание.

Дойде на себе си, когато някой го докосна. С вик се изправи и притисна с едната си ръка мястото, където пазеше писмото.

— Спокойно, спокойно — каза рицар Ристридин. — Аз съм. Останете легнал!

Тиури отново се отпусна назад. Почувства неописуемо облекчение, че писмото още бе тук. С въздишка затвори очи. Забеляза, че шумотевицата от битката бе заглъхнала; само в далечината чу викове. Отвори очи и погледна загриженото лице на Ристридин, който се бе навел над него.

— Как сте? — попита рицарят. — Ранен сте, но не сериозно, надявам се.

— О, това е нищо — промърмори Тиури, докато се повдигна с усилие и малко замаяно се огледа наоколо. Битката очевидно бе свършила. Двама червени конника лежаха точно до него; те бяха мъртви. Малко по-нататък лежеше още един мъж, който наистина не бе облечен в червено, но не беше и от групата на сивите рицари. Илмар бе зает с няколко коня, които стояха неспокойни един до друг. Не се виждаше никой друг.

— Къде са другите? — попита Тиури.

— След червените конници — отговори Ристридин. — Те избягаха в гората. — Той прегледа раната на Тиури. — Наистина не изглежда зле — каза той. — Почакайте за миг! — Той донесе чанта и извади превръзка. Илмар дойде с шлем, пълен с вода. Ристридин проми и превърза ръката на Тиури и после каза: — Така, сега ще потърсим по-добро място за вас. Тук наистина не изглежда уютно. — Без да чака отговор, той вдигна Тиури, сякаш бе малко момче и го постави на края на пътя, където можеше да се облегне на една скала. После му даде да пие няколко глътки от бутилката с билково вино. — А сега само останете да седите спокойно — каза той, — после скоро отново ще се почувствате добре.

Конят Арданвен се доближи, наведе глава към Тиури и го подуши.

— Това животно ви спаси живота — обясни Ристридин. — Един от конниците искаше да ви посече със секира, но Арданвен го удари с копито и сега той лежи там: мъртъв.

Тиури погали скъпото животно по носа.

— Какво всъщност стана? — попита той. — Всичко ми е още много объркано.

— Бяха много тези, които наведнъж ви нападнаха — отговори Ристридин. — Вие вече се биехте с двамина едновременно, но се появиха още. Успяхме да ви освободим в точния момент, но ако не беше Арданвен, то и ние сигурно бихме закъснели… — Той погледна към другия бряг. Започваше да се здрачава, а в гората вече бе съвсем тъмно. — Сега ще ви оставя сам, — каза той. — Ето моя рог; духнете в него, ако ви заплашва нещо лошо.

После изчезна; оръженосецът му го последва. Тиури се облегна на скалата и разгледа рога на коленете си. Бе уморен, а раната му малко пареше, но се чувстваше много благодарен, че всичко се бе развило толкова добре. Той още не знаеше какво се е случило с останалата част от дружината. Дали се биеха някъде с червените конници? Огледа се наоколо. Видът на мъртвите не бе приятен и той отправи поглед по-нататък, към гората. Но не можеше да различи нищо. Извади писмото и го разгледа. Тогава чу стъпки и бързо отново го скри.

Бяха Ристридин и Илмар.

— Поогледахме пак, дали някой не се крие между скалите, — каза Ристридин — но не успяхме да открием никого. — Той се обърна към оръженосеца. — Най-напред ще трябва да се погрижим за мъртвите — каза той. — Бихме могли да ги погребем малко по-встрани или да натрупаме камъни върху тях.

— Мога ли да помогна? — попита Тиури.

— Не, останете да си седите спокойно — отбеляза рицарят. — Вече изразходвахте достатъчно сили. Чакайте да постеля едно одеяло за вас; после може да опитате да поспите малко.

Миг по-късно Тиури бе снабден с две одеяла и едно седло за възглавница. Той обаче не мислеше да спи; бе прекалено възбуден за това. След малко Ристридин седна до него, докато Илмар струпваше дърва и разпалваше огън. Сега бе почти тъмно.

— Не трябва ли да последвате останалите? — попита Тиури. — Опасявам се, че има много конници.

— Не бяха повече от двадесет — каза Ристридин. — Пет от тях са мъртви. Не, ще остана тук при вас. Вие сте този между нас, който е най-застрашен. Имахте право, като казахте, че конниците биха ви нападнали. Сега те са обърнати в бягство, но предпочитам да не ви оставям сам.

— Благодаря ви — каза Тиури тихо. — Но останалите… достатъчно ли са, за да надделеят над конниците?

— О, сигурно — каза с усмивка Ристридин. — Те вече бягаха като от пожар. Въпрос е само да ги догонят. Когато конниците видяха, че не могат да ви спипат, избягаха като зайци.

— Всичко става толкова бързо — каза Тиури. — Юначагата скочи отгоре върху мен; още не знам какво се случи.

— Онези от тях, които крещяха в гората, трябваше само да отклонят вниманието ни — разказа Ристридин. — И в първия момент това им се удаде. Някои от нас вече бяха прекосили реката, когато останалите от бандата скочиха от скалите. И веднага се спуснаха към вас. Опитаха се да ни попречат да ви се притечем на помощ. Когато това не им се удаде, побягнаха през реката в гората. Потам се, откъде знаеха, че вие сте онзи, когото търсят.

— Арданвен! — промълви Тиури.

— Да, би могло да е това — каза Ристридин.

— Леор непрекъснато гледаше към Арданвен — каза Тиури — и говореше за него. Мисля, че той по един или друг начин е съобщил на конниците.

— Напълно е възможно — съгласи се Ристридин. — Те сигурно имат свои шпиони. — Той стана. — Трябва да изчакаме сега, докато другите се върнат — каза той.

Измина повече от час, когато шум от гласове и конски тропот дадоха знак за идването на останалите. Тиури, който все пак бе задрямал, веднага се събуди. Когато дойдоха, той бързо ги преброи: и осмината бяха тук и водеха още един със себе си, един мъж, чиито ръце бяха завързани на гърба.

Ристридин се втурна към тях.

— Е? — попита той много развълнуван.

— Шестима убихме и един заловихме — каза Бенду, скачайки от коня и подхвърляйки юздата на Илмар. — Останалите са избягали. — Той тръгна към Тиури. — Какво му е? — попита той грубо.

— Повърхностна рана в ръката — обясни Ристридин. — Не е нещо сериозно.

— Тогава ви желая да се оправите — каза Бенду на Тиури. — Уплаших се, че е нещо по-лошо. Конниците действително са търсили вас; добре беше, че не яздите сам. — Гласът му звучеше както винаги, но Тиури все пак долови в него друго звучене. Рицар Бенду най-сетне мисли, че може да ми се вярва, помисли си той.

— Как сте всички вие? — попита Ристридин.

— О, ние сме добре — каза Бенду. — Арваут има порязване на главата, а оръженосецът на Ивайн малко си изкълчи ръката, но това няма значение.

Ристридин погледна пленника. Той бе набит, як мъж с намръщено лице. Не бе облечен в червено, а носеше сива ризница върху парцалив костюм.

— И този ли беше с тях? — попита той.

— Да — отвърна Бенду. — Те не бяха само червени конници. Видях двама в черните одежди на войници от Евилан, единият от тях е мъртъв, а и още няколко безделници като този тук. Бих предпочел да пленя червен конник, за да го разпитам, вместо този хаймана, който твърди, че нищо не знае.

— Веднага ще го разпитаме отново — каза Ристридин.

Известно време имаше много неща за вършене. Конете бяха освободени от юздите и подсушени с обтриване, раните на Арваут и на оръженосеца бяха превързани и бе приготвена вечерята. Междувременно Бенду разказа какво се бе случило. Червените конници очевидно бяха искали да се избегне битка; едва когато били догонени се стигнало до сблъсък. Част от тях обаче избягали. Със спускането на мрака станало невъзможно да ги намерят и затова Бенду и приятелите му се върнали.

— Но ще ги пипнем — завърши той.

След вечеря заловеният бе разпитан. Първоначално той се инатеше, но заплашителните погледи на сивите рицари скоро му развързаха езика.

— Откъде идвате? — попита Ристридин. — От Евилан ли сте?

— Не — навъсено отвърна мъжът. — Идвам от там, от гората.

— Как се присъединихте към червените конници? Защо ни нападнахте?

— Не знам.

— Отговаряйте!

— Наистина не знам — увери мъжът. — Това не е моя работа. Само направих това, което ми заповядаха.

— Така, значи сте човек, който се бие, за да спечели пари и който прави зло по заповед.

— Нали трябва да живея! Не знам нищо за правилно и лошо. Бях на служба при червените конници, да, и те ми плащаха за това. Ама не много, мошениците.

— Кой бе вашият възложител?

— Какво искате да кажете?

— Кой даваше заповедите?

— Не знам.

— Много добре знаете!

— Не, не знам. Главатарят на червените конници.

— Как се казва той?

— Не знам. Обикновено ние го наричахме главатар.

— Кои „ние“?

— Ние всички.

— Имаше ли и други като вас от гората?

— Да, приятелят ми Удан и Асгар, но той е мъртъв.

— Как постъпихте на служба при червените конници?

— Те дойдоха и ни попитаха, дали искаме да работим за тях. Дадоха ни оръжия и ризници. И така тръгнахме с тях.

— Правилно. А какво сте правили преди това?

— Какво ви засяга това?

— Отговорете ми!

— Е, хайде. Сечахме дърва.

— И сигурно сте били разбойници — каза сърдито Бенду. — Със сигурност не и честен труд.

Мъжът смутолеви нещо неразбираемо.

— Кой ви даваше поръчките? — попита за втори път Ристридин.

— Нали вече ви казах. Главатарят.

— Не беше ли черният рицар с червения щит?

— Рицар? — каза мъжът с истинска изненада на лицето. — Никога не съм виждал… — и тук се запъна.

Не бе много това, което той можеше да съобщи. Червените конници не бяха му поверили какво правят в кралството на Дагонаут. Повечето от тях, както заяви той, идвали от Евилан, но той ги познавал едва отскоро, не повече от седмица. Така че бе постъпил на служба едва след убийството на рицар Едвинем. Той бил срещнал група от пет конника в гората; по-късно се присъединили останалите. Това се случило едва в околността на замъка Мистринаут. Той никога не бил виждал рицаря с червения щит, но мислел, че добре е разбрал, че главатарят от своя страна получавал заповедите от някой друг. Той също знаел, че червените конници имали различни шпиони. Леор, слугата в хижата на залеза, бил един от тях. От него (чрез някой друг) те узнали, че дружината на сивите рицари била на поход, и то с младежа, когото отдавна търсели, младежа, който язди черен кон. Не знаел защо трябвало да хванат този младеж, разказа той; главатарят обаче много се разгневил, като узнал, че той бил придружаван от сивите рицари. За по-нататъшните планове на своя възложител той не можеше да каже нищо.

— Разбирате, че ще бъдете наказан — каза строго Ристридин.

— Да се нападат без причина пътници по пътя им е разбойничество. Ще ви предадем на владетеля, който управлява тази област и той ще направи с вас това, което заслужавате.

— Кой е владетелят на тази област? — попита Арваут.

— Рицарят на замъка Вестенаут — отвърна Ристридин. — Предлагам няколко от нас да яздят до там, за да заведат пленника и да помолят за помощ с други войници и коне. Конете сигурно трябва да си починат един час. После трима от нас биха могли да тръгнат към замъка Вестенаут със заловения.

— Аз познавам добре пътя — каза Евайн. — На път към града на Дагонаут пренощувах там.

Бе решено, че той ще тръгне натам заедно с оръженосеца на Арваут и с един от стражите на Мистринаут. Те трябваше да срещнат останалата част от дружината през следващия ден на мястото, където Първият голям път се отклонява от Синята река.

Не говориха повече. Разпределиха се времето за пост и след това в лагера стана съвсем тихо.