Тонке Драгт
Писмо до краля (12)

Отново на път

Половин час по-късно една голяма дружина препусна по спуснатия мост. Тя се състоеше от Тиури, четиримата сиви рицари, техните оръженосци и трима стражи на господаря на Мистринаут. Тиури яздеше черния кон Арданвен и носеше същата ризница и сини одежди под нея, както и стражите на владетеля на замъка. Той обаче все още носеше със себе си расото; то бе сгънато в чантата на седлото. Той се бе сбогувал сърдечно с владетеля на замъка, неговата съпруга и Лавиния. Сега той започна, яздейки до рицар Ристридин, следващата част от пътя, който трябваше да измине.

С ококорени очи гледаха след него пазачите на портата. Може би за малко те бяха забравили своята игра на шах, за да се чудят как бе възможно някой първо да бъде брат от манастира, а после затворник и накрая важна персона, която си отива, яздейки разкошен кон, заобиколена от тайнствените сиви рицари.

Първият голям път следваше руслото на Синята река и понякога се отклоняваше, но винаги водеше на запад. Тиури погледна още веднъж назад към замъка. Той все още изглеждаше неприветлив, но сега младежът знаеше, че там живееха приятели. Той видя някой да стои на една от кулите и да маха с ръка. Лавиния ли беше това? Той помаха и след това се обърна към Ристридин.

— Рицар Ристридин — каза той, — сигурно е странно, но и сега не зная името на своя домакин. Как се казва господарят на Мистринаут?

— Името му звучи различно от другите имена — отвърна Ристридин. — Той се нарича Зигирдиварт Рафокс от Ацулар Норта. Преди много време той бе рицар на един крал на север. Война и въстание са станали причина да избяга от своята страна. След дълги лутания той се е установил тук. По онова време — вече са минали около двадесет години оттогава — в замъка Мистринаут живял зъл господар, който бил страшилище за обкръжението си. Зигирдиварт Рафокс започнал борба с него и го победил. Така той освободи тази област от голям страх. Крал Дагонаут му бе много благодарен; той му подари замъка Мистринаут и принадлежащата му земя и му позволи да се нарича „господар на Мистринаут“. Сега господин Рафокс живее тук отдавна и е станал един от нашите.

— Но той е познавал също рицаря с белия щит… рицар Едвинем? — каза Тиури.

— Да, той го е срещнал преди много време в кралството на Унаувен.

Тиури се позабави, преди да зададе следващия въпрос:

— Рицар Ристридин, бихте ли могли да ми разкажете за черния рицар с белия щит?

— Какво искате да знаете? — попита Ристридин.

Тиури се доближи до него.

— Всичко — каза той тихо.

— Това е повече, отколкото мога да разкажа — каза Ристридин смеейки се.

— Нищо не знам за него — каза Тиури. — Единствено името му, а и него чух за първи път от вас.

Рицарят го погледна изпитателно, но не показа изненада.

— Той носеше много имена — каза после той. — Рицар Едвинем, господарят на Форестера край морето, Непобедимия, дворцовия съветник на крал Унаувен. Той извърши някои големи дела и винаги се бореше със злото. Той бе добър и благороден човек; скоро няма да бъде срещнат друг като него.

— Вие добре ли го познавахте? — попита Тиури.

— Беше ми приятел — отговори Ристридин и известно време мълча. После каза: — вижте, рицар Бенду дава знак, че трябва да пришпорим конете; сега известно време ще яздим бързо. Когато почиваме или яздим бавно ще ви разкажа как се запознах с рицар Едвинем и как се биехме рамо до рамо.

Ездачите пришпориха конете и препуснаха нататък. Хората по пътя гледаха удивени след тях; вероятно се питаха, накъде яздеха те толкова бързо, четиримата сиви рицари и техните оръженосци и четиримата сини рицари от Мистринаут. Конят на Тиури бе най-бързият; понякога младежът трябваше да дръпва юздата, иначе той би профучал край другите. Така те препускаха известно време без почивка, преди слънцето да покаже, че е обяд. Тогава спряха, избърсаха потта на конете и ги пуснаха да пасат. Седнаха на ръба на пътя, за да хапнат нещо. Бенду и Ристридин обаче не си позволиха веднага почивка; те се отдалечиха малко, застанаха на брега на реката и известно време тихо си говориха. Сетне се върнаха при дружината и Ристридин седна до Тиури.

— Странно е колко малко знаят повечето хора тук за страната на Унаувен — каза той, — а пък тя граничи с нашата. Може би се дължи на това, че големите планини са толкова високи. Аз съм странстващ рицар и следователно често съм пътувал. Но съм бил само веднъж в страната на Унаувен, въпреки че замъкът на прадедите ми не е много отдалечен от нея.

— Вие идвате от юг — каза Тиури.

— Да, сигурно сте го забелязали от името ми. Идвам от замъка Ристридин до Сивата река, точно до границата.

— Замъкът Ристридин — повтори Тиури. — Как е станало така, че сте странстващ рицар, щом като имате замък и земи?

— Предпочитам да странствам — каза в отговор Ристридин. — Затова се отказах от притежанията си. Сега ги управлява Артурин, по-малкият ми брат. А аз пътувам наоколо, вече от години и ще продължа да пътувам, макар че сега съм по-стар. Сега съм най-способен да правя това. Но искам да ви разкажа как срещнах рицар Едвинем. Вие сте чували, разбира се, за страната Евилан. Тя се намира на юг, от другата страна на Сивата река. Това е мрачна страна с гъсти гори и пустеещи равнини. Навсякъде се издигат каменни крепости, където живеят господари, които по-рано непрекъснато са се сражавали или са предприемали набези през границите. Често е трябвало да се бием с тях. Преди седем години най-младият син на Унаувен нападна Евилан, подчини го и се провъзгласи за крал. От тогава той управлява с твърда ръка; прекратил е разприте и набезите. Но битките все още често се водят, защото между Евилан и царството на Унаувен е съществувала вражда. Войници пътуваха по нашия Трети голям път както от Евилан, така и от страната на Унаувен. Често те налитали едни срещу други и при това опустошавали нашите земи и опожарявали нашите села. Разбира се, ние, като жители на царството на Дагонаут, не можехме да търпим това. Рицарите се надигнали, за да дадат на нарушителите на спокойствието да разберат, че трябва да водят битките си на собствена земя.

Така се случи, че аз с малцина верни другари преследвах група войници от Евилан по Големия път до страната на Унаувен. Там те избягаха в голяма гора, която бе наречена гората на Форгота. Аз ги преследвах и там, но изгубих следите им. Дълго се лутах с моя оръженосец през онази гора, докато срещнахме вражеска войска, която ни нападна. Защитавахме се с всички сили, но знаехме, че бяхме загубени, защото бяхме малко срещу много и отгоре на това в непозната местност. Но ето че покрай нас мина рицар, следван от много ездачи на бели коне. Той самият яздеше черен кон, а ризницата му бе сребристо бяла. Бял бе и щитът, който висеше на ръката му. И той вдигна проблясващия меч и викът му за битка отекна в гората. Така Едвинем, господарят на Форестера, ни се притече на помощ.

— И победи ли? — попита Тиури.

— Ненапразно носеше той прякора си „Непобедимия“ — отвърна Ристридин.

— Казахте, че ризницата му била бяла? — попита Тиури. — Но не носеше ли черни одежди?

— Рицарите на крал Унаувен носят всички цветове, но никога не носят черно… до преди известно време рицар Едвинем — отговори Ристридин. — Що се отнася до белия щит, той е белег на всички рицари от Унаувен. Цветовете на герба на кралството са бяло и многоцветна дъга. Рицар Едвинем бе изпратен от Унаувен да изгони злите банди от гората на Форгота. Бандите идваха от Евилан.

— Как се е стигнало до там, че Евилан и враг на Унаувен? — попита Тиури. — Нали князът на Евилан е син на краля.

— Това е дълга история — каза Ристридин. — Може би Ивайн ще ви я разкаже по-добре. Кралството на Унаувен е неговата родина, както знаете. Евайн е служил в свитата на Едвинем, преди да стане рицар.

— Негов оръженосец ли е бил? — попита Тиури.

— Не. Имаше много младежи, които биха искали да станат оръженосци на Едвинем, но онзи, който го следваше като оръженосец, изненадващо бе стар, овдовял и мършав мъж.

Тиури си помисли за непознатия, който го бе извикал от параклиса. И попита:

— Как се казва той?

— Оръженосецът? Наричаха го Фокиа — отговори Ристридин. Той стана и добави, че е време да продължат пътя си. — Странно е да видя вас на този кон — каза той, когато Тиури се качи на Арданвен. — Едвинем никога не яздеше друг. Той е достоен за името си: Арданвен означава нощен вятър на стария език на царството на Унаувен.

Скоро те отново бяха на път. Сега Ристридин и неговият оръженосец яздеха отпред, докато Тиури яздеше до един от стражите на Мистринаут. От време на време те спираха, за да попитат в някое село или някоя къща, дали някой е виждал червените конници. Въпросите им обаче оставаха без резултат.

— Никой — каза Бенду недоволно. — А слабия дъждец от вчера е измил всички следи.

Ристридин погледна към другия бряг на реката.

— Те може да са яздили там отвъд — отбеляза той.

— Имате право — каза Бенду. — Трябва колкото се може по-скоро да пресечем реката и да видим, дали ще открием нещо там.

В късния следобед стигнаха до плитчина за преминаване. Ристридин и Бенду се отправиха към другия бряг, докато останалата дружина ги чакаше. След половин час те се върнаха. Следи не бяха открили, но един овчар им бе разказал, че преди две нощи бил видял рицари да се движат на запад. Не можел да види обаче, дали са облечени в червено.

— Според него били около десетина — каза Бенду. — Малко по-нататък пътят върви през гората; може да са се скрили там.

Те продължиха да препускат. Когато след известно време забавиха ход, за да щадят конете, Ристридин отново се озова до Тиури и му разказа, как рицар Едвинем и той освободили гората на Форгота от всяко зло.

— Дълго време споделяхме опасности, радост и мъка и станахме добри приятели. Мъчно ни бе, когато един ден трябваше да се разделим, — каза Ристридин, — но аз трябваше да се върна в собствената си страна, защото крал Дагонаут ме очакваше. Тогава Едвинем ми подари сребърен рог, този рог, който нося винаги със себе си. Това бе преди четири години.

— Срещали ли сте го пак след това? — попита Тиури.

— Няколко пъти — отговори Ристридин.

— А рицар Бенду — попита Тиури, — той също ли е бил приятел с него?

— Моето име ли чувам там? — изведнъж се обърна Бенду назад към тях. Скоро след това той яздеше между Ристридин и Тиури. — Разбира се, че му бях приятел — каза той. — Какво му разказахте, Ристридин? — Той се обърна към Тиури и добави: — Аз също мога да ви разкажа това-онова, ако в замяна мога да чуя нещо от вас.

— Какво искате да знаете? — попита Тиури.

— Много! Още нищо не знам за вас!

— Разказах ви всичко, което мога да кажа — възрази Тиури.

— Е, да, но това бе съвсем мъничко — каза Бенду. — Случайно да знаете името на рицаря с червения щит?

— Съжалявам, рицар Бенду — отговори Тиури, — не го зная.

Бенду изръмжа нещо в брадата си.

— Скоро ще стигнем в едно село — каза после той на Ристридин, — но аз предлагам да не нощуваме там. По-добре е да продължим да яздим, докато е още светло и след това да спим на открито.

— Няма да се наложи — отбеляза Ристридин. — Знам малко по-нататък една хижа с красивото име „хижата на залеза“. Сигурно ще можем да стигнем до нея, преди да се стъмни.

— Добре, тогава за днес тя е крайната ни цел — каза Бенду. — В селото отново ще питаме за червените конници и после ще продължим в галоп.

Той ускори ездата си и се оттегли напред; изглежда нямаше желание да задава повече въпроси. Тиури погледна след него и си помисли: Рицар Бенду, струва ми се, още не ми вярва.