Тонке Драгт
Писмо до краля (11)

Името на рицаря с белия щит

Когато Тиури се събуди, мина известно време, преди да осъзнае къде се намира. Постепенно той си спомни всичко, което се бе случило предишния ден и вечерта. Той остана да лежи още малко и се наслади на отличното уютно легло и на приятната стая. Но след малко стана и отново облече кафявото расо. Ризницата остави на стола, въпреки че му се искаше да я задържи, също както и оръжията. Когато се приготви, той погледна към единствения прозорец на стаята; той се намираше високо над стената и под него имаше малка пейка. Той стъпи на нея, за да погледне навън. Това, което видя, го очарова: Времето бе станало чудесно, а мокрите полета и ливади блестяха на слънцето. Синята река сега наистина бе яркосиня и покрай нея се виеше първият голям път като червеникавокафява мъждукаща лента към планините. Тиури видя планините съвсем ясно: сиво, синьо и лилаво, със заснежени върхове, ясно открояващи се върху небето. Натам трябваше да върви! Той погледа известно време този прекрасен изглед, когато на вратата се почука. Той се обърна и извика:

— Влезте!

Рицар Ристридин отвори и остана да стои колебливо на вратата. Той отново носеше сивата ризница и сивата мантия, но не и своя пояс.

— Добро утро — каза той. — Вече сте готов, както виждам.

— Добро утро, рицар Ристридин — каза Тиури и после замълча, защото не знаеше, какво трябва да каже на този мъж, който отначало го гледаше така страховито, а сега толкова приятелски.

Ристридин се приближи и го погледна сериозно. Той бе много висок, но Тиури, който сега стоеше на пейчицата, стърчеше малко над него.

— Тиури — каза той, — дойдох, за да ви кажа нещо, или, по-точно, да ви помоля за нещо. Сега, като ви виждам отново, моята заблуда ми се струва още по-лоша. Моля ви за извинение за това, което ви сторих. Бях гневен и заслепен от жажда за отмъщение, но това не ме извинява… Простете ми!

— О, разбира се! — отвърна Тиури бързо и скочи от пейчицата. Той се бе изчервил. Почти се срамуваше, че този прочут рицар, който бе много по възрастен от него, му говори така. Рицар Ристридин му протегна ръка и Тиури силно я стисна. Той почувства, че харесва предводителя на сивите рицари — дори му бе трудно да свърже този рицар с рицарите, които го преследваха. За миг двамата замълчаха. После рицар Ристридин попита, дали Тиури желае да закуси.

— С удоволствие — каза Тиури, който внезапно се почувства гладен. — Кое време е?

— Почти седим и половина — отговори Ристридин. — Приятелите ми и аз вече се нахранихме. Бенду и Арваут дори вече излязоха с надеждата да открият следа от червените конници.

— Червените конници — извика Тиури.

— Да. От различни обитатели на замъка чухме, че преди три дни са минали яздейки няколко облечени в червено воини, движейки се на запад. Кой знае дали не са още наблизо. Във всеки случай е възможно да са ги видели и още хора.

— Аз също видях двамина — каза Тиури. — Преди около седмица. Те също яздеха по големия път на запад. — Струваше му се възможно, няколко от тях или повече да са наоколо, защото те все още имаха причина да го заловят.

Рицар Ристридин разбра мислите на Тиури, като каза:

— След всичките усилия, които сте направили да се впуснете в опасностите, сигурно ще искате да знаете, дали това ви се е удало.

— Аз също мисля така — отбеляза Тиури.

Ристридин вече бе поставил ръка на бравата на вратата, но остана така и попита:

— Какво искате да направите сега, Тиури?

— Да закуся — отвърна младежът.

Но рицарят продължи да го гледа сериозно.

— И после?

— После ще продължа нататък… аз… аз трябва да продължа пътуването си.

— Накъде?

— Покрай Синята река.

Рицар Ристридин се наведе към Тиури.

— Имате тайна — каза той тихо.

— Да, рицарю — потвърди Тиури.

— Не питам каква е тя — продължи Ристридин, — но ми хрумна, че рицарят с белия щит ви е възложил нещо. Няма нужда да разказвате; казвам само какво мисля. Вие сте на път на запад и целта ви е от другата страна на планините, може би дори в царството на Унаувен. А червените конници не желаят да стигнете до целта си, също както не са искали рицар Едвинем да стигне до целта си.

Рицар Едвинем! Значи така се казва той, Черният рицар с белия щит…

Ристридин не изчака отговор, а отвори вратата.

— Елате! — каза той, — да отидел в трапезарията!

Те мълчаливо слязоха долу. От време на време Тиури поглеждаше Ристридин отстрани. Той бе отгатнал много за неговата тайна. Но той може би знаеше повече от Тиури; той е познавал рицаря с белия щит, рицар Едвинем. Тиури гореше от желание да задава въпроси, но не му се предлагаше възможност за това, защото владетелят и рицар Евайн идваха срещу тях.

Те се поздравиха един другиго с добро утро, а владетелят попита Тиури, дали е спал добре.

— Все още носите расото си — каза той после. — Имам дрехи, които биха ви подхождали повече.

— Благодаря ви — каза Тиури. — Но това облекло може би най-малко се набива на очи при пътуване.

— Все пак не ви ли трябва облекло? — попита владетелят.

— Трябва да имате предвид, че вече всеки в този замък знае, че вие не сте монах. Във всеки случай бихте могли да носите отдолу ризница, или смятате, че не е необходимо?

— О, би било прекрасно — каза Тиури.

— Значи мислите да продължите пътуването си — продължи владетелят. — Кога?

— Колкото е възможно по-скоро — обясни Тиури. — Веднага.

— Не толкова припряно — каза владетелят. — Почакайте във всеки случай да се върнат рицар Бенду и племенника му. Може би ще донесат новини, които могат да ви бъдат полезни.

— Страхувате ли се от червените конници? — попита рицар Евайн.

— Да, рицарю — каза Тиури. — И имам причини за това.

— Не се съмнявам в това — каза младият рицар. — Бихте могли, естествено, да се отправите по-нататък на запад, през планинския проход, но аз не бих го направил. Сигурно няма да сте добре дошъл в страната на моя крал.

— Вие сте… вие сте от страната на Унаувен? — попита Тиури малко изненадан.

— Да, аз съм рицар на крал Унаувен.

— Познавахте ли добре рицаря с… рицар Едвинем?

— Аз му служех — отвърна Евайн, — преди да получа рицарско звание. Бях в свитата му, когато бе изпратен да въдвори сигурност в гората на Форгота. Рицар Ристридин също бе там.

— Гората на Форгота? — повтори Тиури. Досега не бе чувал това име. — Не знам много за страната на крал Унаувен — добави той.

— С много хора е така — каза Ивайн. — Това е жалко. Може би то ще се промени, защото сега много хора от нашата страна идват в царството на Дагонаут. Бях изпратен от крал Унаувен, за да донеса на вашия крал послание за приятелство. — Той се обърна към Ристридин и владетеля. — Вие сте сред малцината, които ни познават по-добре — каза той. — Вие сте наши приятели и се страхувате от същия враг.

— Какъв враг? — попита Тиури. — Нали не е страната Евилан?

Страната Евилан се намираше на юг и граничеше с царствата на Дагонаут и на Унаувен. По-рано от там често имаше нападения в царството на Дагонаут, но откакто там управляваше един от синовете на Унаувен, те бяха намалели. Веднъж Тиури бе научил за противоречията между Евилан и царството на Унаувен и винаги бе считал за странно, че синът на Унаувен бе накаран да тръгне срещу собствената си кръв. Освен това споровете между Евилан и царството на запад най-общо се считаха за нещо, което не засяга страната на Дагонаут.

— Да, страната Евилан — каза рицар Евайн.

— Черният рицар с червения щит идва от там — каза Ристридин. — Всички рицари на княза на Евилан носят червени или черни щитове. Що се отнася до самия княз на Евилан, той е най-малкият син на Унаувен и същевременно най-големият му враг. Във всеки случай… така беше…

— Носеха се слухове, че той искал да се сдобри с баща си — каза рицар Ивайн, — за радост на мнозина. Но сега вече не знам, дали мога да им вярвам…

Тиури слушаше развълнуван за всичко, за което досега не знаеше нищо или знаеше съвсем малко. Дали писмото имаше нещо общо с враждата, която очевидно съществуваше между страните на крал Унаувен и Евилан? Рицарят с белия щит е бил един от рицарите на Унаувен, но Тиури все още не знаеше нищо друго за него, освен името му. Сивите рицари сигурно биха могли да разкажат много за него. Само да бяха го направили!

— Какво ще правите сега? — попита той Ристридин и Ивайн. — Ще търсите червените конници?

— Да — отвърна Ристридин. — И рицаря с червения щит. Няма да се успокоим, докато не го намерим.

Междувременно бяха стигнали пред голямата зала.

— Вървете сега да хапнете, Тиури — каза владетелят. — Можете да си тръгнете когато поискате, но изчакайте да намеря по-добри дрехи за вас. И оръжията, които ви дадох, можете да ги задържите… или може би предпочитате тези от дъщеря ми?

Тиури сърдечно му благодари. После каза:

— Черният кон е тук, моят верен носач, Арданвен на рицаря с белия щит. Много бих искал отново да го яздя.

— Разбойници са ви го откраднали, нали? — каза Ристридин. — Ние го отнехме от тях.

— Знам това — отвърна Тиури. — Бях скрит в една пещера и всичко видях и чух.

— О — каза Ристридин доста слисан.

— Имате ли още някакво желание? — попита владетелят.

— Не, благодаря ви — каза Тиури. — Или да, все пак… едно парче въже. За да окача отново пръстена на шията си. По-добре е, отколкото да го нося на пръста си.

— Тук имате право — каза Ристридин. — Не разбирам защо разбойниците не са ви го взели.

— Те поискаха да го направят — вметна Тиури. — Но… — Той внезапно замълча. Нямаше желание да разказва за сблъсъка си с разбойниците.

Рицарят и владетелят го гледаха въпросително.

— И? — попита Ристридин.

— Оставиха ми го — добави само Тиури.

Другите престанаха да питат.

— Това е скъп пръстен — отбеляза Евайн. — Само малцина от нашите рицари носят подобен. Крал Унаувен подари такива пръстени на най-скъпите си рицари. Говори се, че има само дванадесет такива в целия свят… Други твърдят, че имало само седем.

Тиури погледна пръстена с още по-голямо страхопочитание, отколкото досега. Това бе още една причина да не го носи на пръста си. В крайна сметка нали го бе получил само за да покаже на отшелника Менаурес от кого той, Тиури, е бил изпратен. По-късно трябваше да върне пръстена на крал Унаувен.

Той влезе в голямата зала сам. Другите вече се бяха нахранили и всички те трябваше да направят още по нещо. Залата не бе много заето; очевидно всеки се хранеше по време, което му е удобно. На масата върху издигнатата част седеше Лавиния, съвсем сама; Тиури я поздрави с поклон и усмивка. Когато бе седнал до една от дългите маси, до него се доближи слуга с посланието, че госпожицата го моли да отиде при нея. Тиури веднага стана. Той почувства, че слугата гледа след него. Той, както и много обитатели на замъка, сигурно бе учуден, че някой за един ден е бил пленник, а на другия ден става уважаван гост.

— Закусете с мен! — каза Лавиния. — Никак не е мило от ваша страна да ме оставяте да седя сама. Днес е забележителен ден. Всеки е изпълнен с безпокойство… сякаш е възможно да се случи всичко. Как сте вие сега?

— Много добре, благодаря — каза Тиури, докато сядаше. — А вие как сте, госпожице Лавиния? Още веднъж ви благодаря за това, което направихте за мен снощи.

— О, това не бе нищо! — каза Лавиния. — Радвам се, че седите здрав и читав до мен. Само че още не съм разбрала много от историята. А баща ми ми дава само едносрични отговори, или изобщо не ми отговаря. Кой сте вие, какво правите, откъде идвате и защо ви затвориха?

— Това са много въпроси наведнъж! — каза Тиури с усмивка. — И — добави сериозно той, — не мога да ви дам много отговори.

— О, татко вече ми каза, че не трябва да ви питам! Но все пак знам нещо. Как се казвате! Тиури, нали? Наистина ли Тиури Храбрият е ваш баща?

— Да, госпожице — отвърна Тиури гордо. — Познавате ли го?

— Не, но съм слушала за него. Той е един от рицарите, за които пеят артистите… Тиури Храбрия и рицар Едвинем и Ристридин от юг…

— Рицар Едвинем — прекъсна я Тиури. — Познавахте ли го?

— Не, също не. Единственият, когото познавам, е рицар Ристридин — като малка яздех на гърба му, а сега той не иска да ми разкаже какво не е наред. Бях изненадана, когато чух, че той бил един от сивите рицари! Толкова сърдит и мрачен изглежда; така не можах да го позная… Но вие питахте за рицар Едвинем. Срещали ли сте го?

— Веднъж — каза Тиури.

— Баща ми го познаваше, по-рано, когато той беше в страната на Унаувен. Странно е, но чух рицар Ристридин да говори за Едвинем… Защо всъщност рицар Ристридин ви бе така ядосан? — Та замълча и после каза с усмивка: — Пак много питам; виждам го по лицето ви. Татко казва, че съм любопитна и много говоря. Но — тук гласът й стана по-тих, — аз също мога да мълча. При мен тайните са на сигурно място.

— Мислите ли, че имам тайна? — попита Тиури.

— Разбира се — отвърна Лавиния. — Разкажете ми каква е тя. Спокойно можете да ми се доверите.

— Определено ви вярвам, госпожице — каза Тиури. — Но тайната ми не принадлежи само на мен и не мога да ви я разкажа. Да, би било даже по-добре, ако никой не знае, че имам тайна.

Лавиния се загледа малко разочаровано. После все пак се усмихна и каза:

— Схванах намека. Бъдете спокоен, няма да говоря за тайнствения пилигрим, който е бил наш гост. Така ли трябва?

— Благодаря ви, Лавиния — каза Тиури сериозно.

После заговориха за други неща, но не задълго, защото владетелят се доближи до тях и помоли Тиури да отиде с него. Младежът се сбогува с госпожица Лавиния и последва своя домакин.

— Рицар Бенду и рицар Арваут току-що се върнаха — каза владетелят, когато те се доближиха до рицарите. — Те не са намерили червените конници, но са открили техните следи.

— Да — каза Бенду, — във всеки случай те са били тук наблизо. Разни хора са ги виждали. Но сега вече не са тук, или пък трябва добре да са се скрили.

— Мислим, че са продължили на запад — добави Арваут.

— Значи ние също тръгваме на запад — каза Бенду, — покрай Синята река.

— Така е — отбеляза рицар Ристридин към Тиури. — И ако вие също трябва да пътувате в тази посока, питаме ви, дали не искате да пътувате в нашата компания — за известно време.

— Те яздят бързо — добави владетелят. — Вие, разбира се, ще яздите коня Арданвен, а за останалата ви екипировка ще се погрижа аз.

Тиури се замисли. Предложението бе много примамливо. Той можеше да пътува бързо и сигурно и освен това щеше да научи може би още нещо за Черния рицар с белия щит, Едвинем, господаря на Форестера…

— С удоволствие ще пътувам малко с вас, господа рицари — каза той.

— Сигурно не бива да питаме докъде ще дойдете с нас и каква е целта ви — каза Бенду малко нелюбезно.

Но Ристридин каза:

— Можете да яздите с нас дотогава, докато счетете за правилно. Ние също не знаем докъде ще яздим. Следваме Първия голям път и следата на червените конници. Вие може би отивате по-далеч от нас.

— Как така? — попита Бенду, докато гледаше ту Ристридин, ту Тиури.

— Ще следвам Синята река — каза Тиури и след като малко се позабави, добави: — До извора.

— До Менаурес? — извика владетелят.

— Да — потвърди Тиури. — До Менаурес.

— Отшелникът Менаурес — каза владетелят. — Пътят ви води нататък!… Значи това е добър път, — продължи той с поглед към Бенду, единственият от сивите рицари, който изглежда все още не вярваше на Тиури. — Поздравете го от мен — каза след това той към Тиури. — Отдавна не съм го виждал, а това не е хубаво от моя страна, защото имам много да му благодаря. Ще дойде време отново да тръгна в планините. Поздравете го от мен!

— Ще го направя — обеща Тиури.

— Сега трябва да се подготвим — каза Ристридин. — Бихме искали да потеглим колкото е възможно по-скоро.