Тонке Драгт
Писмо до краля (10)

Помирение

Такава била работата! Тиури се отдръпна, сякаш бе получил плесница. Последните думи на рицар Ристридин не успяха да смекчат гнусотата на това обвинение. Той, Тиури, той да е убиец на Черния рицар с белия щит! Всъщност това бе повече смехотворно, отколкото отвратително. И това бе първото, което каза той, когато си върна гласа:

— Смехотворно! — прошепна той.

Сега успя по-добре да схване поведението на сивите рицари, въпреки че още не разбираше как са стигнали до това обвинение.

— Така — каза владетелят, — струва ми се, че е време да влезем вътре. Няма нужда да се мокрим повече. — Той пристъпи към Тиури, сложи ръка на рамото му и го поведе със себе си. Тиури послушно се остави да го водят. Сивите рицари и техните оръженосци ги последваха в замъка. От време навреме Тиури съзираше любопитно лице, което наднича зад някой ъгъл. Малко по-късно той бе с цялата си дружина в ниската зала, където за първи път бе срещнал сивите рицари. Масата бе отрупана и горяха четири свещи. Владетелят накара Тиури да седне на един стол и напълни чаша, която постави пред него.

— Ето — каза той кратко, но не нелюбезно, — изпийте това!

Но Тиури гледаше четиримата сиви рицари, които един след друг сядаха до него на масата и премести чашата настрани. Рицарите си бяха свалили шлемовете и бяха разкопчали яките си — най-сетне той можеше спокойно да ги види. Владетелят напълни и техните чаши и каза:

— Очаквах, мои гости, че ще искате да хапнете нещо след всичко, което се случи… помирителна вечеря.

Сивите рицари не докоснаха чашите си; те гледаха Тиури, сякаш очакваха, че той ще каже нещо. Младежът ги разглеждаше един след друг. Той видя Ристридин, който седеше точно срещу него, висок и слаб, с обветрено, костеливо лице. Черната му къдрава коса и брадата вече започваха силно да посивяват, но сините му очи бяха младежки и ясни. До него седеше Бенду, едър, с тъмна коса и очи, с гъсти, заплашителни вежди. Рицар Арваут до него приличаше мъничко на него, беше също тъмнокос, но млад, сигурно още нямаше двадесет и пет години, а очите му бяха по-светли и приятелски. Рицар Евайн, който седеше от другата страна на Ристридин, също бе млад, със светла кожа, светли очи и съвсем рус.

Когато Тиури започна да говори, той най-често гледаше Ристридин, който вероятно бе водачът им.

— Помирителна вечеря — каза той, повтаряйки думите на владетеля. — Вие ме третирахте като злодей! Как стигнахте до това обвинение? И вярвате ли сега всички, че то е било погрешно?

Рицар Ристридин кимна сериозно, а Арваут и Ивайн казаха като един:

— Да.

Бенду обаче каза:

— Няма значение какво вярвам… искам да го зная. Напълно е възможно да сте невинен, Тиури, син на Тиури, но често се е оказвало, че фалшът и предателството се крият под невинна външност. И преди да кажа да, като приятелите ми, искам да знам, кой наистина уби рицаря с белия щит. Червените конници, казвате вие, по заповед на Черния рицар с червения щит. Откъде знаете това?

— Самият той ми го разказа — отговори Тиури.

— Кой?

— Черният рицар с белия щит.

— Значи вие сте го намерили?

— Намерих го и бях до него, когато умря.

— Как се стигна до това?

Тиури се изправи. Стоеше изправен до масата и гледаше Бенду със самочувствие и малко разгневено.

— Рицар Бенду — каза той, — избягах от параклиса, където трябваше да бдя през нощта, преди да получа рицарско звание. Взех един кон, който не ми принадлежеше и избягах на него. Намерих рицаря с белия щит и бях при него, когато умря. Той ми разказа кой го е убил и ми даде пръстена. Скоро след това срещнах червените конници и те се опитаха да убият и мен. Удаде ми се да им се изплъзна. След това яздих върху коня на рицаря с белия щит през гората на запад. Това е всичко, което мога да ви разкажа. Но ви се кълна, че съвестта ми е чиста… и ако бях рицар, бих се заклел в рицарската си чест. Вашите обвинения са погрешни и смехотворни!

Бенду го гледаше със сбърчено чело.

— Така — промърмори той после, — сега знаем това. Седнете.

Но Тиури остана прав, въпреки че усещаше как му треперят краката.

— Няма да седна — каза той, — преди всички вие да ми повярвате! Съжалявам, че не мога да ви дам повече обяснения, но е невъзможно.

— Вярваме ви — каза рицар Ристридин.

— Да — каза с ръмжене Бенду, — вярваме ви.

Тиури поиска да седне, но внезапно му хрумна нещо.

— Тогава ми върнете пръстена — каза той. — Пръстена на рицаря с белия щит.

С бавно движение рицар Ристридин извади пръстена от кесийка на своя пояс.

— Моля — каза той, — ето го.

Тиури взе скъпоценността и я стисна в ръката си. После се отпусна на стола. Връхлетя го изведнъж смъртна умора. Страхът и напрежението през изминалия ден бяха големи. Той хвана чашата с трепереща ръка и отпи голяма глътка. Беше вино, което му загря гърлото и след това приятно го затопли. Той отново погледна рицарите, които го наблюдаваха и изглеждаха така, сякаш не се чувстват много удобно.

— Знаем, че червените конници бяха врагове на рицаря с белия щит — каза след това рицар Ристридин, — както и на техния предводител, рицаря с червения щит. Знаем също за предизвикателството. Но чухме, че дуелът бил протекъл по съвсем друг начин.

— Никога не е имало дуел — каза Тиури.

— Трябва да научите какво сме чули — каза Ристридин.

— Аз тръгнах да го търся, рицаря с червения щит — каза Бенду. — Рицарят с белия щит бе намерен убит, а ние знаехме, кой му бе враг. Намерих го, рицаря с червения щит, в гората на краля, южно от ловната хижа, в компанията на шест червени рицари. Накарах го да си вдигне наличника и да ми разкаже какво е направил със своя противник, рицаря с белия щит. Той си свали шлема, но отдолу носеше черна маска.

— И той ли? — промълви Тиури.

— Черна маска. И каза: „Съжалявам, господин рицарю, но не мога да си сваля маската. Що се отнася до рицаря с белия щит, предизвиках го на дуел; нали това не е забранено! Но за съжаление трябва да призная, че той ме победи; ударих на камък! Това става за втори път. Но третия път ще победя!“ Тогава аз извиках: „Но рицарят с белия щит е мъртъв!“. Той ме погледна, но от маската не можах да видя, дали бе изненадан или не. „Мъртъв?“, каза след малко той. „Те мога да кажа, че скърбя за това. Той бе мой враг; вие знаете…“ Аз казах: „Той е бил убит! И искам да зная къде са били вашите червени рицари през последната нощ и какво можете да разкажете за това.“ Но тогава той се ядоса. „Те са тук!“ — викна той, „и винаги са били тук при мен.“ Тогава казах: „Мисля, че знам, че вие имате още много рицари.“ Той ме прекъсна. „Осмелявате се да кажете, че аз или моите рицари сме имали пръст в това?“, викна той. „Осмелявате се да кажете, че бих могъл да опетня рицарската си чест? Рицарят с белия щит бе мой враг и бих го убил, ако можех, но в честна борба!“ И неговите червени рицари се изправиха пред мен със заплашителен израз на лицата. Но аз казах: „Един храбър рицар е бил убит, а приятел или враг трябва да тъжи заради начина, по който това се е случило. Що се отнася до вас, господин рицарю с маската, така не мога да дам преценка за вас, защото не ви познавам. Но начинът, по който пренасяте вашите вражди в земята на Дагонаут, не ми харесва! Връщайте се в страната Евилан, откъдето сте дошли и се бийте на своя земя или в царството на Унаувен!“ Тогава той се засмя и каза: „Не щяха ли да важат същите думи и за рицаря с белия щит? Той също бе чужденец във вашата страна и нямаше какво да търси тук. Но аз тръгвам. Още нещо: недейте да подозирате само моите червени рицари! Рицарят с белия щит имаше много врагове. Той знаеше твърде много за всичко. Опасността го дебнеше навсякъде, дори под най-невинния образ. Още повече, аз не бях единственият, който му желаеше смъртта! А накрая ето какво: Той ми бе враг, но аз го уважавах и му се възхищавах; бихте могли да го напишете на гроба му…“

Бенду помълча известно време и след това завърши:

— А рицарят с червения щит се отдалечи с всичките си рицари, а аз не можех да го спра, защото нямах със себе си никого, освен рицар Арваут и моя оръженосец. Но това не ми хареса! Не знаех кой беше той, въпреки че тогава не мислех, че той е погубил своя враг по предателски начин.

Ристридин разказа:

— Аз срещнах друга групичка червени рицари, но те също настойчиво отричаха да знаят нещо за убийството. Един от тях все пак ме догони и ми каза повече. Неговият предводител, рицарят с червения щит, изгубил дуела и си тръгнал, но поръчал на част от червените конници да наблюдават врага му. Били тези рицари, които намерили убит рицаря с белия щит. Те обаче се страхували, че могат да бъдат обвинени и се спуснали да бягат. Рицарят, който ми разказа това, добави обаче още нещо: Наоколо се навъртал някакъв младеж, който отдавна наблюдавал рицаря с белия щит и по някаква причина бил хвърлил око на пръстена, който рицарят носел. Този младеж бил наблизо през съдбоносната нощ; те всичките го били видели и искали да го задържат, но той бил избягал… После в планинската хижа Якарвара ние чухме за младеж, който бил откраднал кон, изглеждал особено и действително носел пръстен на пръста си. Той бил избягал и се разбрало, че взел коня Арданвен.

— По-късно в града се говорело за младеж, който бил избягал от параклиса — каза рицар Бенду. — Това се счита за доста странно, но неговите приятели и неговият баща, а дори и кралят не вярват, че е способен да стори нещо лошо. Намирах това все още за нечувано и против всякакви обичаи и същевременно мислех, че синът на Тиури може да е този конекрадец, който е избягал с пръстена.

— Не можах да повярвам това — заговори Ристридин. — Синът на Тиури е бил определен като достоен да стане рицар след пробния период, а това не можеше да се свърже с историите за крадец и убиец.

— Във всеки случай бяхме единодушни за това, че избягалият младеж, който и да е той, би следвало да е убиецът.

— Разказът ни би бил много дълъг, ако трябва да разказваме какви други основания се добавяха към това — каза рицар Ристридин. — Истинските убийци и техните помагачи лукаво са ви омотали в подозрения…

Тиури бе изслушал всичко това много внимателно. Да, лукави са били те, червените конници и техният предводител! Бяха се погрижили и другите да го преследват, като същевременно се освободят от подозрение. Вероятно те самите още дебнат някъде в засада. Нали бе видял няколко да яздят на запад, може би те чакаха някъде за него.

— Сега знаете, защо ви подозирахме — каза Ристридин. — Надявам се, че вече не ни се сърдите. Още сте млад и не знаете това, което знаем ние…, че предателството може да се крие и зад невинна външност.

— Не — каза Тиури тихо, — не ви се сърдя… — Чувствата му бяха объркани.

— Сега нека пием! — каза владетелят.

Тиури си изпи чашата, но не можеше да преглътне нито хапка. Той обмисляше всичко, което Ристридин и Бенду му бяха разказали и забеляза, че има още нещо, което не е знаеше. Например — кой бе Черният рицар с белия щит? Сивите рицари са го познавали; те искаха да отмъстят за смъртта му. Би искал да попита, но не се осмели. Неговото незнание може би учудило рицарите и отново би ги направило недоверчиви. Те изглежда не знаеха нищо за писмото, а той не биваше да казва нищо, което би ги навело на мисълта за неговото поръчение. Така че той замълча и се облегна на стола. Наистина бе много уморен.

Владетелят стана и се приближи до него.

— Млади момко — каза той, — струва ми се, че е по-добре, ако сега се оттеглите. Утре, след хубав сън, можем да продължим да си бъбрим и да си задаваме въпроси. Елате сега с мен!

Като на сън Тиури стана и го последва. Рицарите също така станаха и му пожелаха лека нощ. После владетелят го заведе в друга част на замъка, където отново трябваше да изкачи голям брой стълби.

— Накарах ви много да се изкачвате — каза владетелят, докато отваряше една врата пред Тиури, — но това е стаята на сина ми; мисля, че ще ви хареса. Сега той не си е у дома, а служи като оръженосец при един рицар на Дагонаут. На колко години сте?

— Шестнадесет — каза в отговор Тиури.

— Моят син е едва на четиринадесет, но се надявам, че ще стане така прилежен като вас. Приятен сън!

С тези думи Тиури бе оставен сам. Стаята изглеждаше приветлива. Леглото бе застлано с бели ленени чаршафи. Горяха две свещи, едната на масичката до леглото и другата на масата за миене, където до умивалника имаше две пълни кани с топла и студена вода. Докато Тиури се оглеждаше, вратата отново се отвори и владетелката на замъка влезе.

— Идвам да видя, дали всичко е както трябва — каза тя. — Това е стаята на Зигирдиварт, нашия син.

Тиури се поклони и благодари. Тя му се усмихна и той долови голяма прилика между нея и Лавиния. Тя любезно му пожела лека нощ и се оттегли. Тиури се съблече и се изми. Не бе минала и минута след като легна, когато потъна в дълбок сън.