Константин Паустовски
Приказките на Пушкин

Понякога ни хрумват такива лековати и абсурдни мисли, че ние, възрастните, се срамуваме от тях и пред никого не ги казваме. А при това в тези мисли няма нищо глупаво или срамно. Само децата не се стесняват от такива неочаквани мисли.

Неотдавна едно познато момче каза, че много му било мъчно за Пушкин.

— Защо? — попитах го аз.

— Защото по негово време още не е имало автомобили. А на него сигурно много щеше да му се харесва да се носи на москвич със сто километра в час.

— Със сто версти — поправих го аз. — По времето на Пушкин у нас още не е имало километри.

— И самолети ли не е имало?

— Не е имало.

— А как мислиш, нали Пушкин нямаше да се побои и със самолет да полети?

— Какво говориш? Той би бил във възторг от полета. Той би бил просто безумно щастлив.

— А би ли могъл да скочи с парашут?

Тук аз вече се ядосах:

— Е, стига! На него и без това нямаше да му позволят.

— Защо?

— Не се ли досещаш сам?

— Разбира се, че нямаше да му позволят — съгласи се момчето. — Можеше да се убие. Тогава кой щеше да напише „Буря с мрак небето крие …“?

— Тогава наистина не би имало кой да го напише — промърморих аз смутен.

Такива, на пръв поглед странни, но, според мене, интересни мисли от време на време идват в главата на всеки човек.

А царицата му мила като дим се изпарила. Туй лъжа е, сън дълбок, но за младите — урок.

Ето и сега, препрочитайки приказките на Пушкин и разглеждайки великолепните рисунки към тях на художника В. Конашевич, аз си помислих: колко ли би се зарадвал Пушкин, ако видеше тези рисунки. Той сигурно би се разсмял, разглеждайки приказните дървени градове забавните дворци, глуповатите царе, румените красавици и измамниците старици.

В тези градове, във всяка пукнатина на издяланите с брадва борови греди сякаш се крият стари и добри приказки. Толкова рядко в цепнатините на дървото никнат глухарчета.

Мястото на действие на Пушкиновите приказки е древна Русия, изсечена от столетни пънове или иззидана от бял варовик. Причудлива Русия — с дъсчените греди, блещукаща със златистите покривчета, куполи и кубета.

Да обича Русия, да разбира поезията на своята страна, да познава нечувано богатия и скъп на сърцето руски език, е научила Пушкин неговата бавачка Арина Радионовна Матвеева. Може би дори не всички знаят нейната скромна фамилия.

Поезията на Русия се е подела от старите бавачки и баби, от простите селяни.

Те са я пазили. Те са я препредавали от уста на уста бавно и спокойно, сякаш плетели трайно плетиво.

Те са вълнували с тази поезия сърцата на своите питомци. Великата заслуга на тези прости жени пред народа се състои именно в това, че техните питомци по-късно са се издигнали до върховете на най-чистата народна поезия и са станали всенародни гении за векове.

Пушкин е изрекъл за своята бавачка такива ласкави, такива нежни думи и с толкова синовна любов, че ти се свива сърцето от тях:

другарка в дните ми сурови,

гугутка немощна, добра…

В Михайловское, посред зима, затрупала със сняг друмите и стария дом на поета, Пушкин слушал милите бабини приказки, необикновено прости и вълшебни. Те се превръщали под неговото леко, бързо перо в пеещи строфи:

В синя вис блестят звездите,

в морска шир бучат вълните;

облак по небе лети,

бъчва по море кънти…

Или пък в такива:

О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо стоиш безгласен…

Аз съм бивал в Пушкиновото Михайловское, в нисичкия дом на Арина Радионовна. Там в топлия сумрак са се родили всичките тези забележителни приказки — за рибаря и рибката, за цар Салтан, за златното петле, за мъртвата царкиня, за попа и работника Балда.

Пушкин сам казвал за тях: „Що за прелест са тези приказки! Всяка от тях е една поема!“…