Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (5)

Пет

На входа на железопътната гара един млад мъж с очила и балтон направи опит да бутне в ръцете на Флойд памфлет, отпечатан на циклостил.

— Прочетете това, мосю — каза той, а френският му акцент навеждаше на мисълта, че е добре образован. — Прочетете го, и ако сте съгласни с нашите цели, присъединете се към нас на демонстрацията в края на другата седмица. Все още има шанс да направим нещо по въпроса с Шателие.

Хлапето беше на осемнайсет или деветнайсет, космите по брадичката му бяха фини като прасковен мъх. Като нищо можеше да бъде студент по медицина или стажант-адвокат.

— Защо ми е да правя нещо по въпроса с Шателие? — попита Флойд.

— Вие сте чужденец? Долових го по произношението ви.

— Паспортът в джоба ми твърди, че съм французин.

— Съвсем скоро това няма да значи много.

— Тоест трябва да си пазя гърба?

— Всички трябва да си пазим гърба — отговори младежът.

Той тикна насила памфлета в ръката на Флойд. Флойд го смачка на топка и понечи да го хвърли, когато нещо го накара да размисли и да го пъхне в джоба си, където никой нямаше да го вижда.

— Благодаря за предупреждението, началник — каза на момчето.

— Не ми вярвате, нали?

— Хлапе, когато пообиколиш света като мен… — Флойд поклати глава, знаейки, че помежду им съществува пропаст от неразбиране, която няма как да бъде обяснена, а единствено изпитана.

— Ще се започне с обичайното сочене с пръст — каза младежът. — И ще завърши с някой, който няма да им е приятно да гледат.

— Наслаждавай се на усещането, хлапе. Радвай се на усещането, че можеш да промениш нещо, докато все още можеш. — Флойд му се ухили широко. — Няма да продължи дълго.

— Мосю… — започна младежът, ала гласът му заглъхна, понеже Флойд му обърна гръб и продължи по пътя си към вътрешността на гарата.

Гара „Лион“ бе поела по бавната си, сънлива спирала към часовете на нощта. Според тракащите табла имаше още няколко пристигащи или заминаващи влакове, но вечерният час пик определено вече бе приключил. Във въздуха се носеше мраз, вятърът подухваше през счупените стъкла на решетестия метален таван, надвиснал над гарата. За пръв път от месеци Флойд си припомни мириса на зимата. Споменът беше неканен и до този момент го бе пазил дълбоко в себе си и сега внезапно потрепери.

Бръкна в джоба си, търсейки писмото на Грета и вместо него извади памфлета, който му бе дало хлапето. Погледна назад, ала от младежа нямаше и следа. Смачка хартиения лист на топка и го хвърли в най-близкото кошче за боклук. След това намери писмото, което търсеше, внимателно го прочете още веднъж и кимна удовлетворено от факта, че нямаше грешка и бе дошъл навреме.

— Закъсняваш, както винаги, Уендел — произнесе на английски със силен акцент един женски глас.

Флойд се обърна светкавично, разпознавайки гласа зад гърба си.

— Грета? — попита, сякаш можеше да бъде някой друг. — Не очаквах, че…

— Направих ранна връзка. Чаках те повече от половин час с наивната надежда, че има шанс да се появиш с повече от минута по-рано от предвиденото.

— Значи влакът, който спира там, не е твоят?

— Детективските ти умения очевидно все още не са те напуснали.

Грета позираше елегантно в дългото си до средата на бедрата кожено палто, поставила едната си ръка на хълбока, докато другата придържаше цигарето на височината на лицето й. Носеше черни обувки, черни чорапи, черни ръкавици и черна шапка, чиято широка периферия се спускаше на равнището на очите. В панделката на шапката бе втъкнато черно перо, а до краката й стоеше черен куфар. Носеше черно червило и — специално днес — черна линия за очи.

Грета държеше на черното. Последното правеше живота на Флойд далеч по-лесен, когато се стигнеше до купуване на подаръци.

— Кога точно пристигна писмото ми? — попита тя.

— Получих го днес следобед.

— Пуснах го от Антиб в петък. Трябваше да го получиш най-късно в понеделник.

— С Кюстин бяхме малко заети — обясни Флойд.

— Този твой противен тежък куфар? — показа багажа си Грета. — Помогни ми с него. С кола ли си? Трябва да отида в леля си и предпочитам да не прахосвам пари за такси.

Флойд кимна по посока на рекламната табела на „Синия влак“, кафенето в горния край на късата стълба с железни перила недалеч от тях:

— Колата ни чака наблизо, но се обзалагам, че не си яла нищо цял ден, нали?

— Предпочитам да ме откараш право в дома на леля ми.

Флойд се наведе, за да вдигне куфара, припомняйки се какво пишеше в писмото на Грета.

— Маргьорит още ли живее в Монпарнас?

Грета кимна внимателно:

— Да.

— В такъв случай имаме време за по едно питие. Движението през реката е убийствено… най-добре да изчакаме половин час.

— Сигурна съм, че щеше да измислиш също толкова правдоподобно извинение, ако ти бях казала, че живее от тази страна на реката.

Флойд се усмихна и затегли куфара нагоре по стълбите.

— Ще го приема за положителен отговор. Какво си натъпкала в това чудо?

— Чаршафи. Никой не е живял в стаята за гости на леля от години, не и откакто аз се изнесох.

— Винаги можеш да отседнеш в моя апартамент.

Токчетата на Грета затракаха по каменните стъпала.

— И ще изхвърлиш Кюстин от стаята му, такава ли е идеята? Отнасяш се с горкия човек като със слуга.

— Не съм го чувал да се оплаква.

Грета бутна двойната врата на кафенето и за момент спря на прага, сякаш изчакваше да я снимат. Вътрешността бе задимена и изпълнена с огледала. Таванът бе богато изрисуван: миниатюрна версия на Сикстинската капела. Един от келнерите се обърна към тях с празно изражение на отказ върху лицето, след което поклати глава само веднъж.

Флойд се настани на най-близката маса:

— Два портокалови ликьора, мосю — каза на френски. — И не се тревожете, няма да останем дълго.

Келнерът измърмори нещо и им обърна гръб. Грета седна срещу него, свали си шапката и ръкавиците и ги остави на поцинкованата маса пред себе си. После хвърли угарката от цигарето си в пепелника и затвори очи с неимоверно търпение или смъртна умора. В светлината на кафенето той най-после си даде сметка, че на очите й нямаше грим и че просто изглежда ужасно изтощена.

— Съжалявам, Флойд — каза тя. — Не съм в особено добро настроение, както вероятно си забелязал.

Той посочи с пръст едната страна на носа си:

— Отново инстинктът ми на детектив. Никога не ме подвежда.

— Но не ти е натрупал състояние, нали?

— Все още очаквам почукването на вратата.

Навярно беше доловила нещо в гласа му: някаква цепнатина, от която извираше надежда или очакване. Тя изучи внимателно лицето му, плъзна ръка в чантичката си и извади друга цигара.

— Не се връщам за постоянно, Флойд. Когато ти казах, че напускам Париж, наистина го мислех.

Келнерът им донесе ликьорите, стоварвайки чашата на Флойд като слаб шахматист, признаващ загубата си.

— И за момент не съм допускал, че нещо се е променило — отговори Флойд. — В писмото ти пише, че се връщаш, за да посетиш леля си, докато е болна.

— Докато не умре — поправи го Грета, палейки цигарата.

Келнерът все още кръжеше над тях. Флойд бръкна в джоба на ризата си за банкнота, откри нещо, което му заприлича на пари и го извади на масата. Беше фотографията на Сюзан Уайт на конните надбягвания. Приземи се с лицето нагоре точно пред Грета.

Тя дръпна веднъж от цигарето.

— Новата ти приятелка, Флойд? Много е красива, поне това й признавам.

Флойд мушна фотографията обратно в джоба си и плати на келнера.

— И много мъртва. Това също можеш да й признаеш.

— Съжалявам. Какво…

— Новият ни случай — отговори той. — Жената на снимката се е хвърлила от балкон на петия етаж в тринадесети район. Случило се е преди няколко седмици. Била е американка. Общо взето това е всичко, което хората са знаели за нея.

— Отворен и приключен случай?

— Може би — отговори Флойд, сръбвайки от ликьора. — И не, нямам, ако трябва да бъдем напълно откровени.

— Нямаш какво?

— Нова приятелка. Не съм излизал с никоя откакто ти напусна. Питай Кюстин. Той ще се закълне в думите ми.

— Казах ти, че няма да се върна. Нямаше нужда да правиш обет за безбрачие заради мен.

— Само че се върна.

— Няма да е задълго. Съмнявам се, че следващата седмица по това време все още ще бъда в Париж.

Флойд се загледа през запотения прозорец на кафенето към множеството на перона отпред, откъдето един влак тъкмо потегляше в нощта. Даде си сметка, че съвсем скоро щеше да изпраща и Грета с някой от тези влакове и вероятно никога повече нямаше да я види, ако не се брояха онези ретуширани снимки по музикалните списания.

Двамата довършиха питиетата си в мълчание и излязоха от „Синия влак“, след което тръгнаха под железния купол на гарата. Станцията вече беше почти напълно празна с изключение на неколцината скитници, чакащи да хванат последния влак. Флойд насочи Грета по посока на изхода за улицата, откъдето беше минал на идване. Докато го приближаваха, до ушите им достигнаха викове: ядосани и предизвикателни.

— Флойд, какво става? — попита тя.

— Изчакай тук.

Ала тя така или иначе тръгна след него. В мига, в който заобиколиха ъгъла, се изправиха пред картина, съставена от светлосенки, като филмова фотография. Под една улична лампа стояха трима мъже без шапки, застанали в агресивни пози. До един носеха нови черни дрехи, с крачоли, напъхани в излъсканите им ботуши. Седнал на земята, притиснат в кръга от светлина на лампата и с гръб към стълба, бе младежът, който по-рано бе тикнал памфлета в ръцете му. Лицето му бе потънало в кръв, а очилата му бяха стъпкани и строшени на тротоара.

Младежът разпозна Флойд и за миг на лицето му се изписа подобие на надежда:

— Мосю… моля, помогнете ми.

Един от побойниците се изсмя и го изрита в гърдите.

Младежът се преви на две и болезнено се закашля само веднъж. Един от другите главорези се отдалечи от светлината на лампата, позволявайки на сенките да се плъзнат през лицето му. Имаше силно изострени скули, а късата му светла коса бе напомадена и ниско обръсната встрани и по тила.

— Гледай си пътя — каза той и нещо проблесна в ръката му.

Грета стисна ръката на Флойд:

— Трябва да направим нещо.

— Прекалено е опасно — произнесе Флойд, като се отдръпна.

— Ще го убият.

— Просто ще му дадат урок. Ако имаха сериозни намерения, вече щяха да са го убили.

Младежът с памфлетите понечи да каже нещо, ала думите му бяха прекъснати от поредния добре премерен ритник в гръдния кош. Горната част на тялото му се отпусна на тротоара с тежък стон. Флойд отново пристъпи напред, пожелавайки си да имаше оръжие подръка. Вторият главорез размаха ножа си към тях и поклати глава съвсем бавно.

— Казах да си гледаш пътя, дебелако.

Флойд се обърна, чувствайки как бузите му пламват от срам. Забързано отведе Грета надалеч от разиграващата се сцена към другата част от гарата, където знаеше, че също има изход. Тя отново стисна ръката му, сякаш беше неделен следобед и двамата се разхождаха в градината на Тюйлери.

— Всичко е наред — каза тя. — Постъпи правилно.

— Не направих нищо.

— Нищо беше правилната постъпка. Щяха да те разпорят. Само се моля да оставят онзи мъж на мира.

— Вината си е негова — каза Флойд. — Да раздава листовки по този начин… не е бивало да го прави.

— Какво точно агитираше?

— Нямам представа, изхвърлих памфлета преди да те видя.

Достигнаха матиса, скрит в една от задните улички. Под чистачката му имаше подпъхнат друг памфлет. Флойд го извади, притисна го към предното стъкло и го разгледа внимателно под умиращата светлина на натриевата лампа. Този беше отпечатан на по-хубава хартия в сравнение с листовките на младежа и имаше снимка на Шателие — загладен красавец във военна униформа. Текстът подканяше приятелите и съюзниците на президента да усилят подкрепата си за него, преди да са се поддали на зле завоалираните нападки от страна на малцинствата, в това число евреи, чернокожи, хомосексуалисти и цигани.

Грета изтръгна листовката от ръцете му и я прегледа набързо. Беше израснала под грижите на леля си в Париж и за нея френският не представляваше трудност.

— По-лошо е отпреди да си тръгна — каза тя. — Тогава поне не се осмеляваха да говорят толкова открито по тези въпроси.

— Сега вече и полицията е на тяхна страна — отговори Флойд. — Могат да говорят каквото си поискат.

— Не съм изненадана, че Кюстин напусна, когато му се удаде възможност. Винаги е бил нещо повече от тях. — Грета потропваше с крака от студ. Отново беше сложила ръкавиците и шапката си. — Като заговорихме за него, къде е той сега?

Флойд взе обратно листовката, издуха си носа в нея и я хвърли в канавката.

— Занимава се с малкото ни разследване.

— Значи говореше сериозно?

— Да не реши, че си го измислям?

— Не вярвах, че убийствата са в твоя стил.

— Вече са.

— Но ако наистина е била убита, не трябва ли бившите колеги на Кюстин да проявяват по-засилен интерес? Едва ли са чак толкова заети да тормозят дисидентите.

Флойд отключи вратата и остави куфара на Грета на задната седалка.

— Ако беше французойка, вероятно щяха да са по-склонни да обърнат внимание на случая. Само че е била обикновена американска туристка и това явно ги освобождава от отговорност. Твърдят, че случаят е ясен: или е скочила сама, или е паднала по невнимание. Парапетът не е бил счупен, така че няма престъпна небрежност.

Той задържа вратата на Грета, докато тя се настаняваше на седалката до шофьора, след което заобиколи и също влезе в колата при нея.

— Но ти не вярваш, че се е случило така?

— Още не съм решил. — Флойд изчака колата да се закашля и да се пробуди към живот. — Ако се съди по онова, което ни е известно до този момент, не бих отхвърлил идеята за нещастен случай; дори за самоубийство. Само че има едно-две неща, които някак си не са на мястото си.

— И кой плаща за това независимо разследване?

— Възрастният й хазаин. — Флойд подкара колата към главната улица; съвсем скоро се носеха по посока на реката и най-близкия мост. Подмина ги полицейска кола, насочена към гарата, но явно не бързаха особено.

— Какво общо има хазаинът й?

— Привързал се е към нея и смята, че в цялата работа има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. — Без да изпуска волана с едната ръка, Флойд потърси тенекиената кутия за бисквити под седалката си и я подаде на Грета: — Виж дали можеш да разбереш нещо от тази главоблъсканица.

Грета свали ръкавиците си, за да може да отвори капака.

— Всичко това е било притежание на мъртвата дама?

— Ако хазаинът казва истината, тя му е дала кутията точно преди да умре. Защо й е да го прави, ако не се е страхувала за живота си?

Грета прелисти пачката документи.

— Някои от тези неща са на немски — отбеляза тя.

— Тъкмо поради тази причина те моля да ги разгледаш.

Тя върна документите в кутията, сложи капака обратно и я остави на задната седалка до куфара си.

— Сега не мога да ти кажа нищо. Прекалено е тъмно и винаги ми става лошо, когато чета в кола. Особено ако ти си зад волана.

— Всичко е наред — каза Флойд. — Вземи кутията с теб и я прегледай, когато ти остане свободна минутка.

— Дойдох да се погрижа за леля си, а не да ти помагам с някакъв случай.

— Ще ти отнеме няколко минути. И не е необходимо да стане още тази вечер. Ще мина утре и ще те изведа да хапнем някъде. Можеш да ме осветлиш тогава.

— Добър си, Флойд, не мога да не го призная.

Постара се да отговори спокойно и небрежно, сякаш не беше планирал действията си:

— Вътре има нещо, което доста ми прилича на билет за влак, както и бизнес писмо, имащо общо с някаква фабрика в Берлин — може би стоманолеярна. Питам се защо ли на приятна млада дама като Сюзан Уайт й е било нужно да си има вземане-даване със стоманолеярна?

— Откъде знаеш, че е била приятна млада дама?

— Защото винаги са приятни, до доказване на противното — отговори той с невинна усмивка.

В продължение натри пресечки Грета не каза нищо повече. Просто се взираше през прозореца, сякаш хипнотизирана от непрестанния поток от фарове и задни светлини.

— Ще прегледам документите, Флойд, но това е всичко, което мога да ти обещая. Ясно ти е, че в момента си имам доста други проблеми, нали?

— Съжалявам за леля ти — каза той, докато завиваше към края на опашката от коли, чакащи да пресекат реката, усещайки облекчение, че първоначалната му история за убийственото задръстване не е разобличена напълно.

Малко по-нататък се виждаше спрял камион и някакви мъже налагаха здраво по двигателя му с гаечни ключове. Наоколо им любопитно се бяха приближили часови; закривените пълнители на евтините им автомати блестяха като остриета на коси. Тупаха по земята с крака и си предаваха един на друг искрящата точка на един-единствен фас.

В този момент Грета каза:

— Лекарите й дават от две до осем седмици, в зависимост от това с кого разговаряш. Но пък кога ли изобщо са можели да кажат нещо със сигурност?

— Правят всичко по силите си — отговори той. Все още не знаеше от какво е болна лелята на Грета, а и едва ли можеше да бъде от някаква полза.

— Тя не желае да влиза в болница. Категорична е. През тридесет и девета чичо ми е умрял пред очите й в болница. А сега са й останали единствено домът и няколко седмици живот. — Прозорецът от нейната страна бе започнал да се замъглява; видя как Грета плъзна пръст по стъклото, прорязвайки тънка линия в кондензираната влага. — Дори не съм сигурна дали вече не е починала. От последните новини, които имам, мина цяла седмица. Не е успяла да си плати сметката и прекъснаха телефона й.

— Надявам се да не си закъсняла — каза Флойд. — Ако знаех, щях да се опитам да ти изпратя билет за самолет.

Тя го погледна без особена надежда:

— Щеше да опиташ, Флойд, това е всичко.

— Ами другите от оркестъра, не успяха ли да намерят пари, за да те изпратят обратно за Париж?

Придвижи колата с три дължини, преди Грета най-после да отговори:

— Вече няма оркестър, Флойд. Напуснах ги.

Той положи отчаяни усилия да прикрие триумфа в гласа си, дори намека за тон, в който би се доловило нещо от рода на „нали ти казах“:

— Съжалявам. Не се ли получи? Изглеждаха ми свестни типове. Наркомани, но не по-различни от повечето джазмени.

— Това едва ли може да се нарече препоръка.

— Е, знаеш какво исках да кажа.

— Не бяха толкова зле. Държаха се добре с мен и турнето вървеше нормално. Представихме се прилично в Ница и имах няколко сносни ангажимента в Кан.

— Тогава защо ги напусна?

— Защото нямахме бъдеще. Една вечер го видях като на длан: нямаше да пробият. А ако останех с тях и аз нямаше да пробия.

— Така ли се чувстваше, когато остави мен и Кюстин?

— Да — отговори тя, без да се поколебае.

Флойд зави покрай разваления камион, докосвайки с пръст периферията на шапката си, когато часовите насочиха дулата на автоматите приблизително в посоката на матиса.

— Е, поне си откровена.

— Намирам го за полезно.

Бяха приготвили документите си. Флойд проследи как часовият на караулката прелистваше паспорта му с пъхтене, след което му го върна с нацупено изражение, сякаш Флойд имаше някакво дребно провинение, но го пускаха с предупреждение. Винаги се държаха по този начин, колкото и добре да изглеждаха документите ти.

— Ето — каза Грета, подавайки собствения си паспорт на Флойд.

Часовият го взе и го изучи под светлината на фенерчето си. Понечи да го върне, но се поколеба и отново се задълбочи в него. Наплюнчи палец и разгърна няколко страници, като спираше тук или там, все едно разглеждаше колекция от редки марки или пеперуди.

— Доста си пътувала като за германка — каза с тежкото си френско произношение.

— Затова имам паспорт — отговори тя на безупречния си парижки.

Флойд усети как по вените му протича ледена вълна. Той свали ръка и внимателно стисна Грета за коляното, давайки й знак да замълчи.

— Че и устата — допълни часовият.

— Полезно е. Певица съм.

— В такъв случай не е зле да се научиш на малко обноски. — Часовият върна паспорта, като нарочно го даде на Флойд вместо на нея. — Срокът на паспорта изтича следващата година — каза той. — Съгласно новите постановления, на някои хора няма да им е лесно да го подновят. Особено на устатите германски момиченца. Може би ще бъде по-добре, ако премислиш отношението си.

— Съмнявам се, че ще се окаже проблем — каза Грета.

— Ще видим. — Часовият даде знак на колегата си и почука по предния прозорец: — Продължавай. И научи приятелката си на възпитание.

Флойд не посмя да си поеме дъх, преди да прекосят Сена и караулката остана между реката и тях.

— Това беше… интересно — каза той.

— Смешници.

— Смешници, с които ни се налага да живеем — отговори остро той. Превключи нервно скоростите. — Както и да е, какво искаше да кажеш с това, че нямало да бъде проблем?

Грета поклати глава:

— Нищо.

— Прозвуча ми като нещо.

— Просто карай колата, Флойд. Уморена съм, ясно? Уморена съм и вече нищо от това не ме интересува.

Флойд зави по посока на Монпарнас. Започваше да вали, отначало леко и едва забележимо, колкото да смекчи градските светлини и да ги превърне в пастелни петна, след което по-силно, тежък дъжд, който принуждаваше хората да ускорят крачка или да се затичат към уюта на ресторантите и баровете. Флойд направи опит да намери нещо за слушане по радиото и за момент успя да улови моментна експлозия от Гершуин, ала когато завъртя копчето в обратната посока, за да се върне на станцията, чу единствено статичен шум.

 

 

Помогна на Грета да качи нещата си нагоре по стълбите и да ги прибере в стаята за гости непосредствено до малката кухня на първия етаж в къщата на леля й. Цялата къща навяваше хлад и съвсем леко намирисваше на плесен. Електрическите крушки или светеха едва-едва, или изобщо отказваха да се включат. Телефонът бе прекъснат, точно както беше споменала Грета. Дъските на пода се огъваха под тежестта на Флойд, напоени с влага и прогнили. Счупеният прозорец на тавана над витото стълбище беше поправен с парче гофрирана ламарина, върху която дъждът барабанеше с острите нокти на нетърпеливите си пръсти.

— Остави ги на леглото — каза Грета, като посочи малката койка с размери на детско креватче, сместена в единия ъгъл. — Ще отида да видя как е леля Маргьорит.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не — отговори тя, след като помисли малко. — Не, но все пак благодаря. Отсега нататък мисля, че ще бъде най-добре, ако вижда само познати лица.

— Мислех, че съм едно от познатите лица.

Тя го погледна, но не каза нищо.

— Ще видя дали има нещо за ядене — сви рамене Флойд.

— Няма нужда да чакаш, ако не искаш.

Той остави нещата й на леглото заедно с ламаринената кутия с документите на Сюзан Уайт.

— Никъде не мърдам. Поне докато времето не се оправи малко.

В къщата ги беше пуснала млада жена, живееща под наем на третия етаж. Французойка на име Софи, по професия стенограф, с дебели стъкла на очилата и нервен магарешки смях, който завършваше с носово пръхтене. Флойд вече я беше оценил като „вечната стара мома“ и почти веднага след като Грета му разказа по-подробно за нея, бе изпитал срам.

— Истински ангел — каза Грета, когато Софи ги остави насаме. — Купува храна, чисти, пише писма, грижи се за делата на леля… и не пропуска да си плати наема. Обаче са й предложили работа в Нанси и вече не може да отлага заминаването. Беше много мило от нейна страна, че остана толкова дълго.

— И това е всичко? Никакви други сродници освен теб?

— Никой, който би си направил труда — отговори Грета.

Докато тя беше горе заедно с Маргьорит, Софи показа на Флойд какво има из емайлираните шкафове в кухнята. Мястото беше безукорно чисто, ала повечето от стелажите бяха оголени. Изоставяйки идеята за ядене, Флойд си направи чай и се качи обратно в стаята за гости, като запълни останалото време в зяпане по пукнатините на тавана и петната върху петдесетгодишните тапети. Някъде от къщата се чуваха далечни ниски гласове, или по-скоро само един много тих глас, който се опитваше да поддържа разговора.

Софи подаде глава през вратата и заяви, че смята да отиде на кино с приятеля си. Флойд й пожела приятно прекарване и остана заслушан в отдалечаващите й се стъпки надолу по старото скърцащо стълбище, последвани от внимателно прищракване, а не затръшване, на входната врата.

Колкото можеше по-тихо, той излезе от стаята за гости и се качи нагоре по стълбите до следващия етаж. Вратата към спалнята на Маргьорит беше леко открехната и чак сега успя да чуе гласа на Грета по-ясно. Четеше на глас от местните страници на вестника, осведомявайки Маргьорит за последните събития от парижкия живот. Флойд пристъпи по-близо до вратата, спирайки рязко при изскърцването на една от дъските под крака си. Грета прекъсна монолога си, след което отгърна на следващата страница и продължи с четенето.

Флойд най-после достигна вратата. Видя, че Грета седи на стол до леглото, прехвърлила единия си крак върху другия, с разгърнат в скута вестник. Зад нея едва се различаваха очертанията на прикованата към леглото леля. Беше толкова отслабнала и крехка, че на пръв поглед леглото изглеждаше неоправено и единствено леката издутина под завивките навяваше на мисълта, че под тях може би има човек. От мястото си не успяваше да види главата на Маргьорит заради гърба на Грета. Ала виждаше едната й ръка, подаваща се като тънка суха клечка от ръкава на нощницата. Докато четеше от вестника, Грета стискаше ръката на леля си и галеше пръстите на жената с безкрайна нежност. Флойд усети, че нещо засяда в гърлото му и за втори път тази вечер почувства срам от себе си.

Върна се обратно по коридора, избягвайки скърцащата дъска на пода и влезе обратно в стаята за гости. Това не можеше да бъде Маргьорит: не и онази изпълнена с живот жена, с която се бе запознал само няколко години по-рано. Толкова малко време нямаше как да я е съсипало така невъзвратимо.

Когато за пръв път започна да излиза с племенницата й, тя се беше отнесла с подозрение към него, подозрение, което се засили още повече, когато се оказа, че Флойд иска Грета да участва в групата му. След известни отстъпки обаче, двамата бяха стигнали до принудително примирие и взаимно разбирателство, а ледените им отношения лека-полека се превърнаха в неочаквано приятелство. Често, след като Грета отдавна си беше легнала, Флойд оставаше заедно с Маргьорит за една или две игри на дама и двамата разговаряха за старите филми от двайсетте и трийсетте години, които се бе оказало, че харесват толкова много. През последните две години, особено след като Грета се премести в собствен апартамент в другата част на града, Флойд беше изгубил връзка със старицата, и сега почувства внезапен прилив на тъга, сякаш в кръвта му бе настъпила необратима химическа промяна.

Чудейки се какво да прави с оставащото време, той отново отвори тенекиената кутия за сладки и извади пощенската картичка, отбелязвайки си преднамерения начин, по който бяха подчертани думите „сребърен“ и „дъжд“. Ако „сребърен дъжд“ наистина беше някакъв вид съобщение — а наистина не разполагаше с конкретни доказателства, че е така, — какво ли трябваше да значи то за мистериозния Калискан, за когото бе адресирана картичката?

Тъкмо я оставяше настрана, когато Грета влезе в стаята.

— Казах ти да не ме чакаш — напомни му тя.

— Още вали — отговори Флойд. — Така или иначе използвах възможността пак да прегледам всичко това. — Вгледа се в очите на Грета, забелязвайки, че са влажни от сълзи и преумора. — Как е тя?

— Все още е жива. Поне нещо.

Флойд се усмихна учтиво, макар да си задаваше въпроса дали нямаше да бъде по-добре, ако жената бе имала добрината да умре преди Грета да се появи.

— Направих чай — каза той. — Чайникът още е топъл.

Грета седна до него на леглото.

— Имаш ли нещо против вместо това да запаля?

Флойд напъха пощенската картичка обратно в кутията.

— Давай смело.

Грета запали цигарата си и известно време пуши безмълвно, преди отново да заговори:

— Докторите го наричат обструкция на респираторните пътища — произнесе и отново дръпна от цигарата. — Искат да кажат рак на белите дробове, но нямат смелост да го изрекат на глас. Казват и че никой не може да й помогне. Въпрос на време е. — Изсмя се кухо. — Тя твърди, че е от всички цигари, които е изпушила. Посъветва ме да ги откажа. Аз пък й отговорих, че вече съм го направила заради гласа си.

— Мисля, че можем да ти позволим една или две бели лъжи — отвърна Флойд.

— Може и да не е от цигарите, разбира се. Преди двайсет години са я принудили да работи в оръжейните фабрики. Много жени на нейната възраст сега са болни заради азбеста.

— Възможно е — съгласи се той.

— Вчера Софи е говорила с доктора. Дава й седмица, може би десет дни.

Флойд взе ръката й и я стисна.

— Съжалявам. Не мога да си представя какво ти е. Ако можех да направя нещо…

— Никой не може да направи каквото и да било — каза с горчивина Грета. — Точно там е работата. — Тя отново дръпна от цигарата. — Всяка сутрин докторът идва, за да й направи инжекция с морфин. Това е единственото, което им е по силите.

Флойд огледа малката неприветлива стаичка.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? Струва ми се, че може да ти дойде в повече да се затваряш тук като в кафез. Ако пожелаеш лека нощ на леля си, едва ли ще разбере, че си си тръгнала и си дошла в ранни…

Тя го прекъсна:

— Оставам тук. Казах й, че няма да ходя никъде.

— Беше просто предложение.

— Зная. — Грета махна отсъстващо с цигарата. — Не исках да се държа като неблагодарница. Но дори да не й бях обещавала нищо, не ми трябват повече усложнения в живота.

— Значи ме броиш за усложнение?

— В този момент да.

Без да иска да звучи така, сякаш се опитва да спори, Флойд каза:

— Грета, сигурен съм, че си имала причина да ми изпратиш онова писмо. Не съм ти притрябвал само за превоз до Монпарнас, нали?

— Не, не беше само заради това.

— Какво тогава? Нещо общо с начина, по който разговаря с онова магаре на караулката?

— Значи си забелязал?

— Нямаше как да не забележа.

Тя се усмихна едва-едва, навярно от спомена за думите си: онзи малък, безполезен момент на личен триумф.

— Часовият каза, че устатите германски момиченца може да имат проблеми с паспортите си до година-две. Е, прав е… сигурна съм в това. Но за мен няма да има значение.

— Защо не?

— Защото няма да бъда тук. Ще взема хидроплана за Америка веднага щом приключа.

— Америка? — повтори Флойд, сякаш не я беше разбрал добре.

— Знаех, че с теб и Кюстин няма да се получи. Казах ти, че заради това напуснах Париж. Само че не подозирах, че ще ме обземе същото усещане и с оркестъра. — Тя потърка очи, навярно за да се отърве от сънливостта. — Една вечер бяхме в Ница. Шоуто беше минало добре и бяхме седнали в бара, да изпием по едно-две за сметка на клиентите.

— Доста приятно задължение, ако успееш да се вредиш — каза Флойд. — Обикновено след като Кюстин и аз приключим, гледаме да се скрием от очите на клиентите.

Грета поклати глава:

— Винаги се омаловажаваш, Флойд. Винаги се стремиш към миналото и се придържаш към собственото си безценно чувство за непълноценност. И след всичко това се учудваш, че нещата не вървят?

— По въпроса за събирането в онзи бар.

— Присъстваше и един човек — продължи Грета. — Американец: дебелак с нескопосано ушит костюм, още по-лоша подстрижка и дебел портфейл.

— Винаги има утеха. Кой беше той?

— В началото не се представи, просто спомена, че е „в града“ и че е акостирал в яхтклуба на Кан. Каза, че е харесал оркестъра, макар че направи няколко духовити забележки в смисъл, че ако искаме да „излезем напред“, трябвало да бъдем в крак с времето. Намекваше, че сме старомодни, но ни бива.

— Напоследък го чувам доста често.

— Е, човекът поръчва питиетата ни цяла вечер. Само че познаваш момчетата… след няколко часа обикновено не знаят на коя планета са, какво остава в кой бар. След като се погрижи за тях, онзи тип се съсредоточи върху мен. И заяви, че е телевизионен продуцент.

— Телевизия — повтори Флойд, сякаш беше чул нещо, което съвсем смътно си спомня да е мяркал някъде.

— В Америка е по-известна, отколкото тук — каза тя, — и с всяка година става все по-популярна. Казвали, че ако можеш да си позволиш нов автомобил, можеш да си позволиш и нов телевизор.

— Никога няма да се наложи.

— Може би няма, но въпросът е в това, че трябва да опитам. Трябва да се убедя сама дали притежавам нужното. Онзи тип твърдеше, че направо умират за нови таланти. — Грета се пресегна към джоба си и подаде на Флойд визитката, която й беше дал телевизионният продуцент. Беше отпечатана на добра хартия — името на мъжа и бизнес адресът му се виждаха редом със силуетите на двойка палми.

Флойд й хвърли един поглед, след което я върна на Грета:

— Защо им е притрябвала германка?

— Говоря езика им, Флойд. А и мъжът каза, че ще се прибави и ефектът на новостта.

— Ще те използват и ще те захвърлят.

— А ти непременно го знаеш, нали?

Той сви рамене:

— Просто се опитвам да мисля реалистично.

— Тогава нека ме използват. За предпочитане е пред някакъв джаз бенд в трета глуха, свирещ музика, която никой повече не иска да слуша.

— Наистина знаеш как да нараниш един мъж — произнесе Флойд.

— Виж — продължи Грета, — работата е там, че вече съм взела решението. Спестих достатъчно пари за хидроплана. Ще им отпусна две години. Ако дотогава не се е получило нищо, може би ще се върна в Европа.

— Никога няма да бъде същото — каза той.

— Зная, но все пак трябва да опитам. Не искам след петдесет години да лежа на смъртния си одър в някаква влажна парижка къща и да се питам какво ли е щяло да се получи, ако бях последвала единствения шанс, който животът ми е предложил.

— Разбирам — отвърна Флойд. — Повярвай ми, така е. Животът си е твой и не ми влиза в работата какво правиш с него. Но онова, което не разбирам, е защо ми казваш всичко това? Все още не си отговорила на въпроса ми от по-рано. Защо ми изпрати писмото?

— Защото ти предлагам възможността да заминеш заедно с мен. За Америка, Флойд. За Холивуд. Двамата с теб.

Предполагаше, че на някакво равнище бе очаквал тъкмо това, още откакто тя бе споменала за Америка.

— Подобно предложение не може да се приеме с лека ръка.

— Говоря сериозно — настоя Грета.

— Зная. Личи си. И съм ти благодарен, че попита. — После прибави по-меко: — Не заслужавам втора възможност.

— Е, получаваш я. Но съм напълно сериозна, заминавам веднага щом тази ужасна каша приключи.

А всъщност искаше да каже: когато леля й починеше.

Флойд дори не смееше да си помисли за последиците, не смееше да се остави на изкушението от идеята да бъде с нея, не и при всичко, което щеше да се случи с живота му в Париж.

— Защо не направим така — каза той. — Мога да дойда по-късно, но не мога да пътувам с теб… не и докато все още работим по случая с убийството. И дори да го разрешим, пак ще ми остане доста работа за приключване. Не мога просто да захвърля всичко за няма и седмица.

— Искам да дойдеш с мен — каза тя. — Не искам някакво неясно обещание, че ще долетиш веднага щом заделиш достатъчно пари. Познавам те добре, ще ти отнеме по-голямата част от следващото десетилетие.

— Просто ми трябва малко време — произнесе Флойд.

— Винаги си имал нужда от малко време — отвърна Грета. — Там ти е проблемът. Ако си притеснен с парите, имам малко заделени. Не достатъчно за билет, но ще стигнат, ако продадеш колата и всичко останало, което успее да се откъсне от сърцето ти.

— Колко време след… искам да кажа, след като тя…? — Флойд замълча, неспособен да го изрече. — Спомена седмица до десет дни?

— Ще ми трябва още около седмица, за да се погрижа за погребението. Това ти оставя поне две седмици, може би дори по-дълго.

— Ще се тревожа за Кюстин.

— Дай му бизнеса. Господ е свидетел, че е работил достатъчно усърдно и го е заслужил.

Очевидно, помисли си Флойд, беше обмислила нещата предварително. Представи си как е подреждала подробностите в ума си по време на дългото пътуване от юг насам и изведнъж се почувства едновременно поласкан и подразнен от факта, че е бил в центъра на подобно незаслужено внимание.

— Защо ми даваш тази втора възможност? — попита той.

— Защото една част от мен все още е влюбена в теб — отговори Грета. — Влюбена в онова, което можеш да бъдеш, ако престанеш да живееш в миналото. Ти си добър човек, Флойд. Зная го. Но тук няма да стигнеш доникъде и ако остана с теб, аз също няма да стигна никъде. Това не ми е достатъчно. В Америка обаче нещата могат да бъдат различни.

— Вярно ли е? Че все още ме обичаш?

— Нямаше да дойдеш на гарата, ако не изпитваше същото към мен. Можеше просто да пренебрегнеш писмото, да се престориш, че не е пристигнало навреме.

— Така е, можех — призна Флойд.

— Защо не го направи? Заради същата причина, поради която и аз ти писах… защото въпреки цялата скръб и болка, които си причиняваме, когато сме заедно, е далеч по-лошо, когато сме разделени. Исках да те преживея, Флойд. Даже се заблуждавах, че съм успяла. Но не се оказах достатъчно силна.

— Не си ме преживяла, но ще заминеш без мен, ако не се съглася да дойда с теб в Америка?

— Това е единственият начин. Или ще бъдем заедно, или не бива да сме на един и същ континент.

— Трябва ми време, за да го обмисля.

— Както казах, имаш две седмици. Ще ти стигнат ли?

— Седмица или година, не смятам, че разликата е съществена.

— Тогава не му мисли много — каза Грета. Тя се приближи, стисна ръката му силно и сгуши глава на рамото му. — Израснах в тази стая — произнесе. — Намираше се в центъра на вселената ми. Не мога да повярвам колко малка и смрачена изглежда сега, колко ужасно натъжена и зряла ме кара да се чувствам. — Стисна ръката му още по-силно. — Бях щастлива тук, Флойд, щастлива като всяко момиче в Париж, но сега чувствам единствено, че съм навлязла прекалено надалеч в живота си и в него е останало далеч по-малко, отколкото имах, когато за последно бях тук.

— Накрая се случва на всички ни — каза Флойд. — Порастването.

Тя се плъзна още по-близо до него, докато вече успяваше да вдъхне косите й; не само парфюма й, но и всички ухания на мъчително пътуване от изминалия ден: димът и прахта, мирисът на хората и — някъде там в дълбочината — нещо от Париж.

— О, Флойд — произнесе тихо тя. — Иска ми се да не се случваше по този начин. Иска ми се и да имаше някакъв друг начин. Но когато нея вече я няма, не искам да прекарам и минута по-дълго от необходимото в този град. Ще ми се наложи да се изправя пред прекалено много тъжни спомени, твърде много призраци, а не мисля, че желая да прекарам остатъка от живота си, обсебена от тях.

— И не трябва — съгласи се Флойд. — Права си, че си решила да го направиш. Отиди в Америка и ги отнеси.

— Отивам, и още как — каза тя, — но няма да бъда истински щастлива, ако не дойдеш с мен. Помисли си, Флойд, ще го направиш ли? Обмисли го добре така, както никога не си обмислял нещо през живота си. Може да се окаже както моят, така и твоят шанс.

— Ще си помисля — произнесе Флойд. — Само не очаквай отговор преди да настъпи сутринта.

Поколеба се дали да не прави любов с нея — беше му хрумнало още в момента, в който бе отворил писмото й. Не се съмняваше, че ще му позволи, стига да поискаше. Не се съмняваше и че в този момент тя най-много искаше той да я притисне силно до себе си, докато, емоционално и физически изтощена, не заспеше неспокоен и пуст сън. Грета измърмори нещо на немски, че той не разбира, клетви, които звучаха настоятелно, но може би не означаваха нищо, след което постепенно се умълча.

В три сутринта той я накара да легне, зави я и излезе в дъжда, оставяйки я сама в стаята, в която бе израснала.