Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (4)

Четири

— Здравей, Верити — каза бившият съпруг на Оже. — Съжалявам, че се появявам без предизвестие, но някои наши общи приятели вече започваха да се чудят дали все още си жива.

Питър Оже имаше загоряла кожа и мускулеста фигура, като човек, който току-що се завръща от продължителна ваканция, а не от изтощителна дипломатическа обиколка на Федерацията на политите. Носеше скъп масленозелен костюм, който се подчертаваше от алена сатенена кърпа и изисканата златна значка на дипломатическия корпус. Ясните му зелени очи блестяха като изрязани изумруди, озарени от нестихваща развеселеност от всичко и всеки около него.

— Разбира се, че още съм жива — отговори сърдито Оже. — Наричат го домашен арест. Общуването с останалата част от света е донякъде затруднена.

— Знаеш какво имах предвид. Нито вдигаш телефона, нито отговаряш на пощата си. — За да подчертае думите си, Питър посочи натрупаната купчина от съобщителни цилиндри, задръстили отделението за пристигащата поща на пневматичната система в стаята.

— Опитвам се да събера мислите си.

— Не можеш да продължаваш така. Когато най-после се заемат с теб, трябва да се изправят срещу човек с всичкия си, а не пред заекваща развалина. Чувам, че предварителните изслушвания са насрочени за по-късно тази сутрин.

— Правилно си чул.

— Изглеждаш забележително спокойна.

— Просто формалност, нещо като удобна възможност двете страни да се измерят предизвикателно с очи. Дисциплинарният трибунал и решението, което ще вземе обаче, вече ме държат будна.

Питър седна, премятайки единия си дълъг крак върху другия. За момент погледът му възхитено се насочи към картинния прозорец и яркия бял диск на Земята, а на нейния фон — един от по-близко разположените райони на Плетеницата.

— Случвало се е да променят плановете си — обади се накрая той. — Бъди готова за всякакви изненади, особено в този момент. Имат навика да избягват правилата, още повече в случаи като твоя.

— Това пък какво трябва да значи?

— Говоря за хора като теб, хора, които не обичат да се подмазват на властите. Меко казано. Научих, че миналата година си успяла да раздразниш дори самия Калискан. Това вече е нещо.

— Всичко, което направих, беше да откажа да впиша името му в проучване, с което нямаше нищо общо. Ако му се е сторило нередно, никой не го е спирал да отнесе въпроса до трибунала.

— Калискан плаща заплатата ти.

— Въпреки всичко. Ако иска академично признание, се налага да си поизцапа ръцете. — Оже седна с гръб към картинния прозорец и погледна Питър през една грубо изработена дървена масичка за кафе. Върху масичката имаше несиметрична черна ваза с десетина изсъхнали цветя. — Не си бях поставила за задача да го дразня. Отношенията ми с Дефорест бяха отлични. И не, нямам вродена неприязън към всяка форма на авторитет.

— Възможно е Калискан да си е имал други проблеми — произнесе Питър с типичния за него тих и многозначителен тон, който винаги беше намирала колкото влудяващ, толкова и привлекателен. Очарованието беше една от най-силните му страни, имаше го в изобилие. И дори някой да заподозреше повърхностния му характер, често успяваше да го сбърка с добре прикрита дълбочина, подобно на лъжлива интерпретация на радарно изображение.

— Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен, Питър?

— Просто казвам, че невинаги да си създаваш врагове е единственият начин да напреднеш в кариерата.

— Не си създавам врагове — отговори тя. — Но не обичам хората да застават на пътя на научните ми интереси.

— Миналата седмица Пола имаше рожден ден.

— Зная, съжалявам. Просто покрай всичко това…

— Рожденият й ден беше няколко дни преди цялата лудница в Париж. „Всичко това“ няма нищо общо в случая. — Както винаги, гласът на Питър звучеше спокойно и съчувствено, дори когато в него се долавяше укор. — Имаш ли представа колко много означава това за едно деветгодишно момиченце?

— Съжалявам, вече ти казах. Ще й изпратя съобщение, ако това ще те направи щастлив.

— Не става въпрос за моето щастие, а за това на собствената ти дъщеря.

Внезапно Верити се почувства жалка и изпълнена с изгарящ срам.

— Зная. Мамка му, не ставам за нищо. Не заслужавам да бъда нейна майка, също както не заслужавах да бъда твоя съпруга.

— Моля те, спести ми самосъжалението си. Не съм тук, за да те унижавам от името на Пола. В края на краищата е дете, ще го преживее. Просто реших, че едно внимателно напомняне ще ти се отрази добре.

Оже скри лице в ръцете си. Като от нищото, след почти пет дни безчувствено упорство, най-после сълзите бяха дошли. Дъщеря си ли съжаляваше, или себе си? В този момент не й се искаше да научи със сигурност.

— Защо си тук тогава? — попита приглушено между пръстите си.

— За да видя как се чувстваш.

Тя се вторачи намръщено в него с възпалените си зачервени очи:

— Просто шибано прекрасно, както виждаш.

Разнесе се всмукващ и изплюващ звук и в същия миг от тръбата се изсипа поредното съобщение, издрънчавайки върху останалите в кошницата. Оже дори не го погледна. Беше сигурна, че подобно на повечето през последния ден, е анонимно и от някой, решил да се подиграе с нея. Защо иначе щяха да й изпращат карти на Париж, ако не за да й натрият носа заради случилото се там?

— Другата причина, поради която съм тук — продължи Питър след неопределено дълга пауза, изпълнена с достойнство, — е за да видя дали не се нуждаеш от помощта ми. Имам връзки, мога да ти бъда от полза.

— Нови приятели по високите етажи на властта?

— Политическите връзки не са нещо, от което би следвало да се срамуваме — отвърна той с увереността на човек, който вярва в думите си.

Собственият й глас звучеше отслабнало и отсъстващо:

— Как мина?

— Пътуването си го биваше.

— Донякъде ти завиждам.

Дипломатическите задължения на Питър често го отвеждаха надълбоко в контролираните от Политите територии в периферията на Слънчевата система. Последната му мисия го бе отвела с една стъпка по-нататък: надалеч в Галактиката, посредством хипермрежата.

— Би ти харесало — каза Питър. — Естествено, на моменти ми се изправяше косата от ужас… но мисля, че си струваше.

— Надявам се, че си демонстрирал подходящите страхопочитание и смиреност — произнесе Оже.

— Нищо в този смисъл. Изглежда им беше приятен фактът, че имат възможност да покажат на някого с какво разполагат.

— Виж — прекъсна го тя, — може би нямаше да съм толкова скептично настроена, ако бях убедена, че се интересуват единствено от сътрудничеството ни.

— А ти не вярваш, че е така?

— Зная какво пише в ситния текст. Получаваме достъп до тяхната хипермрежа, и въпреки че няма особен смисъл да го подчертавам — достъп до тяхната хипермрежа, след като ни е станало ясно кога и какво не ни е разрешено да правим, а в замяна те получават достъп до Земята, също при техните условия, колкото и смешно да звучи.

— Аз не го схващам по този начин. Защо и те да не получат нещо в замяна? Трябва да си дадем ясната сметка, че ни предлагат не друго, а достъп до цялата Галактика. Земята… замръзналата, опасна и необитаема Земя… ми се струва ниска цена за нещо подобно. Освен това не им предлагаме цялата планета на тепсия.

— Дай им инч и ще поискат цяла миля.

Питър потърка чело, сякаш се опитваше да прогони нарастващото си главоболие:

— Поне ще получим нещо в замяна. Онова, което трябва да разберем… най-вече в този момент… е, че слашърите не са монолитен политически блок, колкото и да ни се иска да си затворим очите пред този факт. Със сигурност те поне не гледат на Федерацията по този начин.

Вместо това я схващат като слабо обвързан, вечно променящ се алианс, съставен от разнообразни прогресивни интереси, всеки с различния си подход и идея как да се справим със Земята. Не е тайна, че сред различните Полити има фракции с доста по-агресивна политика.

Оже усети как по гръбнака й пробягват ледени пръсти:

— Например?

— Използвай въображението си. Искат Земята отчаяно, най-вече сега, когато са изнамерили стратегия за справяне с фуриите и началното тераформиране. С ръка на сърцето мога да заявя, че на пътя им стоим единствено ние и някои от по-умерените ни поддръжници сред слашърите. И прагматикът в мен твърди, че е по-добре да сключим договор с умерените, докато на масата все още има предложение.

— Пропусна да замениш „прагматик“ със „студенокръвен циник“ — подхвърли Оже и почти веднага почувства внезапен срам, понеже знаеше, че е несправедлива към него. — Слушай, съжалявам. Зная, че правиш всичко по силите си, Питър. И вероятно много от нещата, които твърдиш, имат някакъв извратен смисъл, но това не означава, че съм длъжна да ги харесвам.

— Харесва ти, или не, съюзът с Политите е единственият път напред.

— Може би — отвърна тя, — но кракът им ще стъпи на Земята само през трупа ми.

Питър й отправи поредната си вбесяваща усмивка:

— Виж, неприятно ми е да ти съобщя лошата новина, но когато онзи трибунал най-после влезе в сесия, обвинението ще те изправи пред изключително компетентен свидетел. Това е причината, поради която настоятелно те моля да се възползваш от помощта ми.

— Какво искаш да кажеш? Какъв свидетел?

— Момичето… Касандра…

Оже присви очи и го изгледа напрегнато.

— Какво не ми е известно за нея?

— Че е гражданин на Политите. Може да ти прилича на момиченце, но е напълно развит възрастен човек, със способностите и безпощадността на такъв.

Оже поклати глава:

— Не. Невъзможно.

Ала в ума й бързо премина споменът за странния начин, по който момичето бе реагирало по време на инцидента в Париж, както и особената енергичност и острота, с които защитаваше сътрудничеството със слашърите. Чак тогава си припомни издължените кобалтовосини форми на космическия кораб на док в Института по старините.

— Вярно е — каза Питър.

След което започна да преподрежда мъртвите цветя във вазата намръщено, търсейки най-уместния начин, по който да застанат стъблата със сгърчени главички.

— Как, по дяволите, е успяла да се промъкне през мерките ни за сигурност?

— Всъщност присъствието й по време на изкопните работи е било разрешено официално.

— И никой не си е направил труда да ми каже?

— Присъствието й тук е деликатен въпрос. Ако нещата не се бяха объркали толкова, никой дори нямаше да го заподозре.

— А сега смятат да го заявят на всеослушание пред трибунала?

— Решили са, че позволявайки на Касандра да свидетелства, ще демонстрират ясно и недвусмислено желанието ни за сътрудничество с умерените слашъри. Както и че им имаме доверие дотам, че да им позволим участие в правораздавателната ни система.

— Дори това да означава, че ще ме окачат на въжето?

Питър разтвори ръцете си с перфектен маникюр:

— Казах ти, ще направя всичко по силите си. Официално дори не би следвало да споменавам Касандра пред теб.

— Как научи?

— Вече ти обясних, че не е задължително политическите връзки да са лошо нещо. — Той извади два стръка от вазата и ги постави един до друг на масата, като паднали войници. — Ако Калискан ти предложи сделка, би ли приела?

— Сделка? Каква сделка?

— Просто нещо, което ми хрумна. — Той се изправи на крака, приглаждайки гънките на костюма си. — Най-добре да тръгвам. Вероятно не беше добра идея да идвам тук.

— Предполагам, че трябва да ти бъда благодарна.

— Няма нужда да си променяш навиците заради мен.

— Съжалявам за рождения ден на Пола. Ще й се реванширам. Предай й го, става ли? И кажи на Андрю, че го обичам. Не им позволявай да си мислят, че съм лоша майка.

— Не си лоша майка — каза Питър. — И лош човек не си. Просто си позволила на тази планета… този град… Париж… да превземе живота ти… като някакъв обсебващ любовник. Знаеш ли, може би щеше да ми бъде по-лесно да се справя с проблема, ако наистина имаше любовна връзка.

— Ако аз не се интересувам от Париж, никой друг няма да го направи.

— И струваше ли си това един брак и любовта на две деца? — Питър побърза да вдигне ръка. — Не, не ми отговаряй. Просто го обмисли. За нас и бездруго е прекалено късно.

Простичката яснота в думите му някак я изненада.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Дори фактът, че сме способни да водим този разговор, без да хвърляме разни неща, само го доказва.

— Предполагам, че си прав.

— Но никога не забравяй децата си — подчерта Питър. — Изправи се пред трибунала, бъди смирена, говори единствено истината и кажи, че си допуснала грешка, за която съжаляваш. Тогава поне имаш някакъв шанс да излезеш оттам.

— И да запазя работата си?

— Не съм ти обещавал чудеса.

Тя се изправи и взе ръката му, усещайки как ляга върху нейната с до болка позната топлина, сякаш бяха издялани един за друг.

— Ще направя всичко по силите си — каза Верити. — Все още имам прекалено много работа. Няма да позволя на тези негодници да ме унищожат, само за да отправят политическо послание.

— Така те искам — отвърна Питър. — Но не забравяй и думите ми за смирението.

— Ще ги имам предвид.

Изчака го да си тръгне, преди да отнесе вазата с мъртвите цветя в кухнята и да ги изсипе в боклука.

 

 

— Верити Оже?

— Да.

— Моля, заемете свидетелското място.

Предварителното изслушване се провеждаше в зала с високи сводове в част от Института, която никога дотогава не беше посещавала. От апартамента й дотук обаче, в компанията на придружителите й, разстоянието не се бе оказало дълго. По стените наоколо се виждаха необятни фотографски фрески със сцени от Земята преди Нанокоста.

— Да започваме — произнесе председателката, като се обърна към Оже от мястото си на издигнатия подиум, зад който бе спуснат флага на Съединените околоземни щати. — Според предварителните заключения на тази специална дисциплинарна комисия действията ви в Париж са довели до смъртта на ученика Себастиан Нервал…

Оже бе единствената, която не се обърна, за да погледне момчето, сгушено на носилката, заобиколено от ореола на деликатните машини, произведени от слашърите. Машините все още се въртяха основно около черепа му като облак грижовни херувими и серафими.

— Възразявам — намеси се назначения от Института по старините защитник на Оже. — Ученикът присъства в залата.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че едва ли можем да говорим за „смъртта“ му в какъвто и да е смисъл.

— Законът не прави разлика между постоянна и временна смърт — отговори председателката с уморения тон на човек, който е водил този спор неизброими пъти. — Момчето е оцеляло единствено благодарение на факта, че имахме под ръка медицинските умения на Политите. Тъй като това не може да бъде прието за нещо нормално, по време на изслушването ще смятаме, че не играе ролята на смекчаващо вината обстоятелство.

Кръглото къртиче лице на адвоката на Оже по никакъв начин не печелеше по точки от кръглите къртичи очила, които носеше.

— Все пак обаче е факт, че той не е умрял.

— Възражението се отхвърля — произнесе председателката. — И… ако ми позволите да направя едно предложение… следващия път, когато пристъпите в тази зала, няма да е зле да сте се запознали с основните правни положения на Съединените околоземни щати.

Адвокатът започна да рови из документите си, сякаш търсеше единствената полузабравена клауза, която можеше да докаже правотата му. Оже видя как документите се плъзнаха в скута му и изпаднаха на земята. Той се наведе, за да ги вдигне и успя да събори очилата от носа си, блъскайки ги в ръба на масата.

Председателката го игнорира, като вместо това се обърна към жената, седнала отдясно на Оже.

— Касандра… Това е името, с което предпочитате да се обръщаме към вас, нали така?

— Предпочитаното от мен име е… — след което жената отвори уста и излъчи сложно устроено шуртящо чуруликане, остра последователност от ноти и ромолене. Генното инженерство беше дало на всички граждани на Политите звуков орган, оформен като птичи сиринкс, заедно с необходимата за правилното му функциониране неврална мрежа, с чиято помощ да генерират и разпознават звуците от него. Тъй като в този момент вече беше част от техния геном, слашърите биха запазили способността си за ускорена комуникация, дори и да ги връхлетеше друго Забравяне или технологичен срив. Касандра се усмихна печално. — Но според мен засега „Касандра“ е повече от достатъчно.

— Явно — отвърна председателката със сходна усмивка. — Преди всичко бих искала да ви благодаря от името на Института по старините, както и от това на СОЗЩ, че отделихте време да се завърнете в Плетеницата, особено при тези трудни обстоятелства.

— Не представляваше трудност — каза Касандра.

Освободена от нуждата да се дегизира, в този момент жената безпогрешно можеше да се определи като гражданин на Федерацията на политите. Все още приличаше на себе си: дребно, скромно момиченце с неравно подстриган бретон и нацупеното изражение на някой, навикнал да му казват какво да прави. Сега обаче за нея се грижеше облак от автономни машини, чието непрестанно движение замъгляваше територията на тялото и ума й. Подобно на всички слашъри, и тя гъмжеше от неизброимия орляк на невидимите машини: далечните роднини на микроскопичните фурии, които все още вършееха по лицето на Земята. Носеше бели дрехи с аскетична кройка, ала самите машини оформяха подобие на подвижна броня около нея, сребрист ореол с искрящи краища. Без съмнение части от антуража й вече се бяха отделили, за да й предоставят по-удобен поглед върху залата и присъстващите в нея. Беше напълно възможно някои от тях дори да са се промъкнали в телата на хората наоколо, за да подслушват мислите им.

— В този момент — каза председателката — вие сте единственият ни полезен свидетел. Може би когато момчето отново се научи да говори…

— Ако — поправи я Касандра. — Няма никакви гаранции, че технологията ни ще успее да реконструира този вид вродена неврална функция.

— Е, предстои ни да го разберем със сигурност — каза председателката. — Междувременно разполагаме с вас и филмовите ленти от кролъра.

— Както и с показанията на Верити — допълни Касандра, спирайки безизразния си поглед върху нея от вътрешността на блещукащите машини. — Разполагате и с нея.

— Така е. За нещастие показанията й по-скоро противоречат на вашите.

Момичето премигна и сви рамене:

— Колко жалко.

— Да — съгласи се председателката. — Жалко, наистина. Оже твърди, че изкопният район на Шанз-Елизе е бил подсигурен от екипите ни. Така ли е?

Оже каза:

— Вярвам, че вече сте се запознали с изявлението ми.

Председателката хвърли бърз поглед към бележките си.

— Анализът на филмовите ленти показва, че изкопният район не е бил обозначен като безопасен за посещение от хора.

— Обозначенията често са твърде неясни, за да бъдат забелязани веднага — отговори Оже. — Екскаваторите маркират района с боя, тъй като трансмитерите не оцеляват дълго. До голяма степен същото важи и за боята.

— Архивът потвърждава, че камерата не е била подсигурявана — повтори председателката.

— Архивите често са остарели.

— Това едва ли е основателна причина да се втурвате презглава под земята.

— При цялото ми уважение, никой не се е втурвал никъде. Провеждахме внимателно разследване, което за нещастие завърши зле.

— Касандра твърди друго.

— Така ли? — Оже се опита да прочете нещо в изражението на слашърката, но това не й се удаде. Все още й беше трудно да приеме факта, че Касандра не е момиче, а възрастен човек с размерите на дете… поне също толкова умна и амбициозна, колкото самата нея, ако не и повече.

— Касандра твърди, че рисковете са били очевидни още от самото начало — продължи председателката — и че сте взели съзнателното решение да ги пренебрегнете. Записите от вътрешността на кролъра… или поне онова, което успяхме да научим от тях… изглежда потвърждават думите й. Слезли сте в онази дупка, Оже, въпреки че сте си давали сметка, че с вас има две беззащитни деца.

— Малка поправка, Ваша чест: едно дете и една лъжлива никаквица. Трябваше да бъда уведомена, че сред нас има слашър. Облаците са го разбрали веднага. Подушили са я.

— Внимавайте с приказките — предупреди я председателката. Това може да е предварително изслушване, но нищо не ми пречи да сметна държанието ви за оскърбление.

— Давайте, може пък да си спестим загубата на време. — Оже се наведе напред, поставяйки стиснатите си юмруци върху дървения парапет. Известно време наистина беше полагала усилия да се държи както Питър й бе предложил — искрено и смирено. Дори и в този момент го виждаше зад стъклената стена в галерията за публиката, докато клатеше глава, а сетне я извръщаше от гледката пред себе си.

— Ще се престоря… само този път… че не съм чула нищо — каза председателката. — Да приема ли обаче, че не сте променили позицията си, откакто сте подали писменото си изявление по случая?

— Да — отвърна Оже.

— Много добре. Ще продължим с дисциплинарно изслушване след пет дни, считано от сега. Едва ли има смисъл да ви напомням колко сериозен е инцидентът, Оже.

— Не, мадам. Едва ли има смисъл да ми напомняте.

Председателката удари с чукчето:

— Заседанието се закрива.

 

 

Оже сгъна писмото до дъщеря си, след което отвори пластмасовия капак на един от пристигналите по-рано цилиндри. От вътрешността му се изсипа хартиена карта и се разгъна сама. Тя пъхна писмото в празния цилиндър, запечата го наново и въведе адресния код на района от Плетеницата, където живееше Питър. Цилиндърът изчезна безследно, ускорявайки по неведомите, заплетени улеи на пневматичната мрежа. В зависимост от специфичната натовареност по пътя до местоназначението му, писмото имаше шанс да пристигне до Пола в рамките на няколко часа. Ала когато си закъснял с повече от седмица да честитиш нечий рожден ден, няколко часа в повече или по-малко едва ли са от значение за едно деветгодишно дете.

Нещо привлече вниманието й.

Беше картата, изпаднала от цилиндъра. Тя я приглади, озадачена от липсата на един точно определен детайл. Къде беше „Периферик“? Околовръстното шосе с надземните и подземните му части, обхващаше Париж като сив ров от предварително премазан бетон. И въпреки че градът беше потънал под леда, „Периферик“ си оставаше важна забележителност. Точно там Институтът беше установил тежко бронираната бариера, чието двойно предназначение бе да държи на разстояние едновременно леда и атаките на фуриите. Отвъд „Периферик“ мутиралите машини, във всичките им разновидности, упражняваха несмущавано властта си. Пътуванията отвъд демаркационната линия бяха още по-опасни дори от онова, което бе предприела Оже.

Ала на тази карта нямаше и следа от околовръстното шосе. По времето на Нанокоста магистралата вече бе на повече от сто години; построена наново, изместена, разширена и снабдена със съоръжения за контрол на автоматизирания трафик, но при все това повече или по-малко разпознаваема, поръбена със сгради и препятствия, пречещи й да се променя прекалено бързо. Измежду няколкото, броящи се на пръстите на едната ръка физически карти, които Оже бе имала възможност да разгледа, „Периферик“ неизменно бе на мястото си: също толкова част от пейзажа, колкото и Сена, или множеството паркове и гробища.

Така че защо не присъстваше на тази карта?

Със смесено усещане за нарастващо любопитство и подозрение, тя обърна картата и потърси подробности за издателството. В дъното на заглавната страница имаше ситен текст с името на носителя на авторското право и годината, 1959. Картата беше отпечатана повече от век преди края; преди още да бъде завършено и самото околовръстно шосе. И беше повече от странно, че нямаше дори следа от съществуването му — нямаше даже намек за недовършени участъци или каквито и да е неясни признаци за бъдещи строителни планове… Може пък картата да беше прекалено остаряла дори и по време на издаването си?

Защо й изпращаха тези безполезни факсимилета? Ако целта им беше да й напомнят за случилото се под Шанз-Елизе, можеше да им помогне и сама с идеи за далеч по-прикрити начини.

Насочвайки отново вниманието си към картата, успя да забележи и още нещо, което не изглеждаше съвсем на място, поредният досаден детайл, който не беше както трябва… ала реши да не се оставя да бъде въвлечена в досадните игри на анонимния си мъчител. Сгъна картата и я напъха напосоки в един от празните цилиндри, готова да въведе напълно случаен код и да се отърве от нея.

— Нямам нужда от теб — измърмори.

На вратата се почука. Питър? Ала почукването беше прекалено остро и делово, за да е той. За момент обмисли възможността да го пренебрегне, ала ако идваха от Института, все някак щяха да намерят начин да влязат в дома й. Освен това, ако имаха новини за трибунала, предпочиташе да ги чуе още сега.

Тя отвори вратата със замах:

— Какво?

Бяха двама: млад мъж и млада жена. Носеха много тъмни и много официални бизнес костюми, допълнени с блясъка на коравите им бели яки. И двамата имаха добре сресани руси коси, пригладени с гел, сякаш бяха брат и сестра. Излъчваха безпрекословна енергичност, като двойка силно натегнати пружини. Бяха опасни и експедитивни, и очевидно искаха да го разбере още от пръв поглед.

— Верити Оже? — попита жената.

— Много добре знаете коя съм.

Жената размаха значката си пред очите й — озарена от металическо фолио и холограмни нишки. Под звездите и райетата на СОЗЩ, се виждаше снимката на женско лице до раменете, което се въртеше на 360 градуса.

— Институт по сигурността. Аз съм агент Рингстед. Моят колега, агент Молинела. Трябва да дойдете с нас.

— До трибунала има още пет дни — каза Оже.

— Имате пет минути — произнесе Рингстед. — Ще ви стигнат ли да се приготвите?

— Един момент — реши да не се предава Оже. — Трибуналът ще обсъжда въпроси, свързани с Института по старините. Може да съм прецакала нещата там… между другото това не е самопризнание… но дори и да съм, няма начин и хората от Сигурността да имат проблем с мен. Мислех, че задачата ви е да съблюдавате интересите на общността. Нямате ли си нищо по-интересно за вършене от това, да правите живота ми още по-труден?

— Не знаехте ли, че от Трансгресии също са се заели с вашия случай? — попита Рингстед. — Носят се слухове, че искат главата ви. Твърдят, че напоследък все повече хора нарушават правилата. Хората си мислели, че могат да се разхождат с танцова стъпка по Земята, когато им е удобно, без да взимат под внимание последствията.

Молинела кимна в знак на съгласие:

— От Трансгресии твърдят, че една присъда и бързо, безмилостно наказание са тъкмо посланието, което трябва да изпратим.

— Под „безмилостно наказание“ да нямате предвид нещо, което свършва в колонката с некролозите? — поинтересува се язвително Оже.

— Схващате идеята — кимна Рингстед. — Мисълта ми е, че на този етап може би е по-разумно да си имате вземане-даване с Института по сигурността, отколкото с Трансгресии.

— Вие не работехте ли за едно и също правителство?

— На теория — позволи си да отстъпи Рингстед, сякаш концепцията й хрумваше чак сега.

— Страшно необичайно. Какво се иска от мен?

— Трябва да дойдете с нас — произнесе Рингстед. — Очаква ви кораб.

— И още нещо — допълни Молинела. — Вземете картите.

 

 

Корабът се оказа с нищо неотличима совалка бизнес класа, без допълнителна маркировка, която се откъсна от най-близкия док за скачване и се вряза в местния трафик по експресна траектория, която със сигурност изискваше правителствена оторизация от най-високо ниво. Съвсем скоро вече подминаваха периферните райони, носещи се в опасна близост с празната зона около Земята. Очевидно минаваха напряко за другата страна на Плетеницата, вместо да поемат по по-дългия, но по-икономичен от гледна точка на горивото път дотам.

Когато Оже забеляза, че е сама — агентите седяха отпред заедно с екипажа, оставяйки я в пътническото отделение, — тя извади картата, която бе взела със себе си преди да тръгнат. Беше напъхала цилиндъра направо в якето си. Някакъв внезапен импулс я бе накарал нарочно да не прибере и останалите, въпреки че изрично й бяха наредили да го направи, ала нещо специално в тази карта — последната, пристигнала по пневматичната поща и първата, която бе разгърнала — бе успяло да привлече любопитството й. До този момент цялата история й се струваше обикновена лоша шега, но сега се питаше дали картата не изпълнява някаква друга функция. Разгърна я отново, за да се увери, че още първия път не е станала някаква грешка. Ала ето на: същите меки цветове, все така липсващото околовръстно шосе, все същата дата — 1959 година, а объркващото усещане, че още нещо не си е на мястото, я притесняваше по-силно от всякога. Вторачи се упорито, като въртеше картата във всички посоки с надеждата най-после да намери причината за тревогата си. Ако бе в по-спокойно състояние на духа, вероятно би успяла да я открие само след няколко минути търпеливо проучване. Ала заедно с неспирното клатене и неочакваните виражи на совалката, мислите й неизменно успяваха да излязат от релсите. В този момент й се искаше да научи къде я водят не по-малко от това, каква беше загадката около тази карта.

В същия момент й се стори, че совалката най-после започна да намалява и да маневрира за скачване. Огромните структури на Плетеницата надвисваха и от двете им страни, поне доколкото успяваше да види през малките тесни илюминатори в пътническото отделение. Забелязваха се пръстени със спици, полукръгове, сфери и цилиндри, всичко това обединено в едно като символите на странен чуждоземен език. Въпреки че архитектурата не беше чак толкова необичайна по стандартите на Плетеницата, районът не й беше познат. Хабитатите изглеждаха мрачни и вледенени, покрити със старите струпеи и пластовете на многократните разширявания и реорганизации. Само съвсем слабото сияние на малките златисти прозорчета намекваше за каквото и да е човешко присъствие. Оже се напрегна: мястото силно й напомняше на затвор с повишена сигурност или обикновен психиатричен комплекс.

В най-мрачната от секциите на една от сферите се отвори малка врата, поръбена с червени и бели сигнални светлини, и совалката се насочи право към нея. Оже стискаше картата с изпотени от напрежението ръце, а мастилото започваше да се размазва и да оцветява пръстите и. Тя я сгъна и я напъха обратно в якето си, като опитваше да застави ръцете си да престанат да треперят.

Совалката се скачи на док, а агентите я придружиха през въздушния шлюз до лабиринт от стерилни черни коридори, които се извиваха и усукваха все по-надълбоко във вътрешността на сферата.

— Къде сме? — попита тя. — Какво е това място?

— Чували сте за Института по сигурността — каза Молинела. — Добре дошли в Института по непредвидените ситуации… нашият по-стар, по-тайнствен и далеч по-манипулативен брат.

— Който не съществува.

— Идеята му е тъкмо такава.

Двамата я поведоха през поредица от контролни пунктове, на един от който й се наложи да се изправи лице в лице с голям, произведен от слашърите змиевиден робот, маркиран със задраскано „А“, което със сигурност значеше, че едва ли се подчиняваше на законите на Азимов. Докато роботът я изучаваше, Оже почувства как косите й леко настръхват.

Отвъд осигурителната зона имаше къс коридор, водещ до врата, която бе открехната само няколко сантиметра. През цепнатината по черната решетка на пода се разливаше ярко оранжевият трапец на светлината отвътре. Докато приближаваха по коридора, застаналият пред вратата охранител — въоръжен и с непроницаеми тъмни очила, ги наблюдаваше внимателно. През пролуката се промъкваха звуци: високи, дращещи звуци, от които я заболяваха зъбите. Веднага ги разпозна като музика, макар да не знаеше точно какъв вид. Стисна по-здраво устни, за да преодолее неприятното усещане, решена да не се поддава на провокацията, каквито очевидно бяха намеренията им.

Охранителят се отдръпна встрани и й даде знак да влезе през вратата. Оже забеляза, че под шлема му имаше слушалки. Молинела и Рингстед отстъпиха назад, за да влезе в помещението сама.

Оже блъсна вратата, позволявайки на музиката да я облее напълно, и пристъпи прага. Помещението представляваше стая без прозорци, горе-долу с размерите на апартамента й, но обзаведена доста по-разкошно. Всъщност доста приличаше на имитация на приемна от XVIII или XIX век, от онзи вид, който навярно човек би открил в дома на ревностен учен и естественик. Зад огромно дървено бюро седеше възрастен мъж, потънал в яростната концентрация на творчеството — музиката идваше от него. Беше с гръб към нея; носеше пурпурно вечерно сако от атлаз, а сребристобялата му коса бе сресана назад и се спускаше по яката му. Ръцете му работеха с инструмент, който придържаше под брадичката си. Пръстите на едната притискаха струните, докато другата стържеше напред и назад с дълъг дървен лък. Цялото тяло на мъжа се местеше едновременно със звуците, които изтръгваше от инструмента.

А звуците бяха ужасни. Оже почувства слабо, но надигащо се усещане за прилошаване, но се застави да стъпи още по-здраво на краката си. Мъжът й напомняше на някой, някой, когото познаваше добре, но в съвсем различен контекст.

След това, доловил присъствието й, той се обърна и изостави музиката, позволявайки на лъка да престане да стърже.

Томас Калискан: Музикантът. Ръководителят на Института по старините и човекът, когото съвсем наскоро бе превърнала в свой личен враг, отказвайки да му даде академично признание в едно от изследванията си.

Калискан остави виолата на бюрото.

— Здравей, Верити. Колко мило от твоя страна да се отзовеш.