Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (39)

Тридесет и девет

Това разклонение от хипермрежата беше незначително и слабо посещавано от слашърите — основно когато бяха започнали да картографират по-далечните и зле проучени райони. Петте портала в района бяха разположени в свободен шахматен ред на не повече от една светлинна секунда разстояние един от друг. Тук нямаше слънца, никакви планети или откъснали се луни — нито дори скалистите им фрагменти или намек за незавършеното им образуване. Единствено назъбените обвивки на пет комети, изсъхнали и умъртвени от милиарди години, всяка една — подсигуряваща точка в пространството за някой от безименните портали.

Но съществуваше и нещо друго. Сензорите го потърсиха опипом в тъмнината. Беше немислимо мрачно, осветявано единствено от светлината на звездите. Освен това бе ужасяващо голямо: поне колкото слънце.

— Закъсняхме ли? — попита Оже, докато Тунгуска изобразяваше сборната картина на АГС-а на една от стените.

— Не зная. Ако изчисленията ми са точни, Ниагара току-що е излязъл от портала… преди деветдесет минути.

— Защо тогава не го виждаме?

— Забелязвам слаба следа от двигател — обясни той. — Това ме навежда на мисълта, че Ниагара вече се е скрил зад хоризонта на АГС-а. И още веднъж, ако игнорираме обичайните отклонения при изчисленията, последното би трябвало да се е случило само преди няколко минути.

— Последвай го тогава.

— Това и правим. За нещастие блийд-двигателят ни се нуждае от допълнителни поправки. Това е максималното ускорение, което можем да поддържаме за момента.

Съставният образ на АГС обекта ставаше все по-подробен с всяка изминала секунда, докато датчиците на Тунгуска извличаха още и още информация от тъмнината. Комплексните статистически методи изстискваха колосални количества детайли от една шепа базови данни. Оже си припомни брифинга на борда на „Двадесети век ООД“. Схематичната презентация на Питър тогава имаше сиво-син оттенък, но тук нямаше достатъчно светлина, която да накара рецепторите за цвят в окото да се задействат. Схемата на Тунгуска игнорира слабата фонова светлина и изрисува цялата структура в сиво, без светлосенки, с изключение на местата, където се налагаше да даде намек за геометричните подробности по повърхността. В презентацията на Питър подобното на плочи покритие я бе накарало да си представи вирус с кристална структура, ала сега черупката на АГС-а й напомняше за увеличена човешка или животинска кожа. В нея имаше някаква идея за неправилност и тук-там дори се забелязваха свидетелства за оздравителни процеси, които не бяха успели да прикрият напълно минали наранявания. Общото впечатление бе, че обектът по-скоро е бил отгледан, отколкото конструиран.

Може и да беше. Никой нямаше и най-малка представа откъде се бяха взели строителните материали. Може би в това кътче от космоса някога бе съществувала цяла слънчева система, на по-късен етап преработена и превърната в черупка за сферата. А може би необходимата релативистична маса бе създадена от нищото, но по далеч по-ефективен начин в сравнение с принципа, стоящ зад действието на блийд-двигателя.

Оже погледна Флойд, чудейки се как ли приема всичко това.

— На малко хора им се е удавало да видят нещо подобно — каза тя. — Ако това изобщо е някаква утеха.

— Можех да мина и без тази чест — отвърна той. — По някакъв начин харесвах идеята, че мога да имам вяра на нощното небе, или че слънцето е истинско.

— Светът ти е истински, Флойд. Ти също. Нищо друго няма значение.

— Засичам нещо — произнесе напрегнато Тунгуска. — Възможно е да е Ниагара.

— Ехо от кораба му? — попита Оже.

— Не е достатъчно близо за това — отговори той, — но върху повърхността на АГС-а регистрирам движещо се светло петно, което вероятно е отражение от работата на двигателите му. Прави всичко възможно да го скрие, но не му остава голям избор, когато се налага да завива.

— Напомни ми: разполагаме ли с още ракети в това чудо? — попита Оже.

— Не. Дадох инструкция на фабриките да произведат нови, но не мога да отделя необходимия капацитет заради поправката на блийд-двигателя. Мисля, че поне на първо време ще ни се наложи да разчитаме на лъчевите оръжия.

— В обсега ли ни е?

— Още не. Ще трябва да се доближим доста.

— А ще успеем ли да се доближим достатъчно? — попита тя.

— Не и ако Ниагара поддържа досегашния си курс. Но отражението навява на мисълта, че в момента намалява скоростта си спрямо АГС-а.

— Защо му е да го прави? — попита Флойд.

— Може би защото е готов да изстреля устройството „Молотов“ — отвърна Тунгуска.

— Трябва да го удариш, преди да му се е удал шанс да го стори!

— Сигурен ли си, Флойд? Ако тази антиматерийна бомба не пробие дупка в черупката, няма да можеш да се прибереш.

— Просто го направи — отговори Флойд. — По-късно ще се тревожим за билета ми за връщане. Преди няколко часа дори не вярвах, че ще живея толкова дълго.

— Никой от нас не го вярваше — отвърна Тунгуска. Челото му се набърчи, демонстрирайки слаб интерес към бурята от цифри, наводняваща главата му. — Аха! Това вече ми се струва значимо. — Той огледа изпълнените им с очакване лица. — Разполагам с анализа на данните за отражението. Изглежда имаме два светлинни източника, а не един.

Оже се зачуди дали го е разбрала правилно.

— Два тръстера?

— Да, но раздалечени дотолкова, че не биха могли да бъдат двигателите на един и същ кораб. Изглежда корабът на Ниагара е освободил по-малък космически апарат. Трябва да получим телеметричните данни всеки момент… — Той притисна дебел пръст към слепоочието си.

— Има известен смисъл — обади се Оже. — Основният му кораб е достатъчно голям, че да носи устройството „Молотов“, нали?

— По всичко изглежда.

— Вероятно се кани да го забие в АГС-а като таран. Няма какво да си губи времето в опити да изведе в космоса само двигателния отсек, след като така или иначе разполага със система за доставката на антиматерийното ядро. — Тя се приведе напред в стола, без да обръща внимание на напрежението в гърба си. — Другият кораб трябва да е совалка, нещо с необходимия обсег, за да достигне до 32.

— Това сигурно е корабът, носещ Сребърен дъжд — каза Тунгуска.

— И Ниагара — прибави Оже.

Тунгуска затвори очи, като за момент изключи външните дразнители на реалния свят.

— Виждам совалката и кораба-майка — каза след малко. — Совалката се движи с максимално ускорение и траекторията й се раздалечава от тази на участъка с устройството „Молотов“.

— Явно се опитва да се отдалечи максимално от радиуса на взрива — предположи Оже.

Тунгуска кимна, без да отваря очи.

— Е, всеки с всичкия си би го направил, нали? — коментира Флойд.

— Някакъв шанс да го достигнем с лъчевите оръжия? — попита тя.

— Още не. Повярвай ми, мен също ме сърби пръстът да натисна спусъка.

Нямаше какво друго да направят, освен да изчакат разстоянието помежду им да се скъси. Сензорите за далечни разстояния на Тунгуска се изостряха все повече, потвърждавайки, че двата кораба наистина са се разделили и че по-тежкият — основният космически апарат, онзи, който бяха преследвали по пътя от Земята дотук — се насочва с пришпорен блийд-двигател към повърхността на АГС-а. Радиацията от измъчената машина се забелязваше лесно, дори и през толкова голямо разстояние. Час по-рано корабът се бе движел успоредно с повърхността на сферата, ала сега се бе устремил надолу към нея, така че да я порази под прав ъгъл.

— Не можем да го спрем, нали? — попита отчаяно Оже. — Проклетията ще удари АГС-а, каквото и да се опитаме да направим.

— Признай едно обаче — отвърна Тунгуска с малко повече игривост в гласа, отколкото й се искаше да чуе. — Не си ли поне малко любопитна да видиш какво ще се случи?

— Мога да мина и без тази информация — каза тя.

Тунгуска отвори очи.

— Доклад от блийд-двигателя: готови сме да ускорим до пет же. Не можем да рискуваме нищо повече от това, поне засега. Няма да се нуждаем от противоускорителните ковчези, макар че корабът пак ще трябва да ограничи движенията ни.

— Направи каквото трябва — произнесе Оже.

Стаята потрепери и ги погълна.

В меките гънки на защитните корабни системи времето се проточваше и забързваше на непредсказуеми, кошмарни вълни. Тя се зачуди какво ли изпитваше Флойд, в чиято глава нямаше блещукащи машини. Какво ли си мислеше сега, след като се намираше толкова близо до дома и едновременно с това на една ръка от пълното унищожение на всичко, което познаваше?

— Според изчисленията — обади се Тунгуска — устройството „Молотов“ ще се сблъска с повърхността след петдесет секунди. Разгръщам заменяемите сензори, но затварям всички останали канали. Никой не е наблюдавал отблизо голяма експлозия на антиматерия и няма начин да предскажем как ще реагира АГС-а на нещо подобно.

— Колко близо е совалката до зоната на удара? — попита Оже.

— На около половината от разстоянието, на което сме ние в момента — отвърна Тунгуска. — Няма да е зле да разполага с относително добри щитове, ако иска да излезе цял в края на всичко това. Трийсет секунди…

— Мога да мина и без отброяването, Тунгуска — каза Оже, като мислено се подготвяше за разтърсването. — Просто ни кажи дали още сме живи, когато приключи.

Почувства го, далечен отзвук от взрива, въпреки твърденията на Тунгуска, че всички сигнали бяха препречени от барикадите, които бе издигнал. Продължителен и протяжен, като закъсняла гръмотевица.

— Устройството „Молотов“ детонира — обяви той. — И очевидно все още сме живи.

— Просто бях саркастична.

— Аз — не. Винаги е хубаво да потвърждаваш този род неща.

Когато заменяемите сензори решиха, че е безопасно, Тунгуска разтвори по-деликатните очи на кораба и ги насочи към сцената на престъплението. Отне им известно време да обработят данните, тъй като изгледът бе затулен от разширяващо се кълбо отломки, наподобяващо фонтан с черешовочервен цвят. Оже се забори с мащаба, ала умът й не успяваше да осъзнае напълно чудовищните размери на АГС обекта. Гъбата беше огромна — широка стотици хиляди километри и продължаваше да нараства, — ала в същото време си оставаше просто дребен детайл на фона на цялата сфера.

— Отломките започват да се прочистват около епицентъра — обяви Тунгуска. — Виждам само възстановка на реалните събития, така че не е лесно да се види какви са щетите.

— Покажи ни каквото имаш — каза Оже.

Наложи им се да изчакат двайсетина минути докато гъбата се разсее достатъчно и ъгълът им на наблюдение се промени, за да могат да надникнат както трябва. Дотогава корабът на Тунгуска вече следваше същата извита траектория, по която се плъзгаше и този на Ниагара — водеща право към АГС-а. Все още се движеха с ускорение от пет же, изолирани в безопасността на пашкулите си.

— Осъществили са пробив — произнесе Тунгуска.

Той изблъска един образ в главата на Оже. Устройството „Молотов“ бе прорязало изненадващо равна малка рана в кожата на обекта Дупката беше почти кръгла и широка около сто километра. Дебелата един километър обвивка сияеше болезнено ярко около ръбовете на отвора, като цветът й ставаше син, жълт и въгленовочервен, колкото повече се отдалечаваше погледът от дупката — докъм двеста, триста километра. Забелязваха се намеци за подивяло извиващи се структури в изложеното на космоса сечение на обекта, като отрязани нервни окончания.

— Мили Боже — произнесе Оже. — Направиха го. И проклетията дори не се опита да се възпротиви.

— Ти очакваше ли го? — попита Флойд.

— Очаквах нещо.

— Какво става с другия кораб?

— Все още го следим — каза Тунгуска. — Поддържа постоянна тяга и не е изменил предишния си курс. Ще премине през раната след по-малко от десет минути.

„Май в края на краищата не трябваше да се тревожим толкова дали корабът му ще устои в такава близост с експлозията“, помисли си тя.

— Да разбирам ли, че все още не е в обсега на лъчевите ни оръжия?

— Не. — В гласа на Тунгуска се долавяше откровен срам. — Ще се наложи да го последваме вътре.

— През раната?

— Да — каза той. — В АГС-а. Страхувам се, че това е единствената ни възможност.