Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (35)

Тридесет и пет

Флойд и Оже излязоха на скосената площадка. Непрестанното движение на облаците над тях създаваше замайващото усещане, че цялата платформа е избрала точно този момент да се преобърне. Флойд никога не се бе справял особено добре с височините, а настоящото им положение като че побираше в себе си всеки ужасяващ кошмар, който някога бе имал. Крачеха през хлъзгава, наклонена, неустойчива повърхност, осеяна с дупки и поддаващи участъци почти на триста метра във въздуха… в силен вятър… в тежки костюми, затрудняващи зрението, жестовете и придвижването и на всичко отгоре носеха четири големи, тежки кутии, натоварени с вестници, книги и грамофонни плочи.

— Добре ли си, Флойд? — попита Оже. Гласът й звучеше неестествено и пронизително в подводничарския шлем, който слашърката бе нахлузила върху главата му.

— Погледни го от тази страна, Оже: когато за последно станах от леглото си, залитането из оплетените развалини на Айфеловата кула не беше едно от нещата, които смятах да направя преди залез-слънце.

— По-весело, Флойд. Помисли си само за страхотните истории, които ще има да разправяш.

— Опитвам се да си представя веселбата, която ще падне, докато открия някой достатъчно луд, че да ми повярва.

Със страховито и нарастващо скърцане на обтягащо се желязо площадката внезапно се олюля и ъгълът, под който се бе наклонила, видимо се увеличи. Към тях с пронизително дрънчене се затъркаляха отломки. Флойд се хвърли настрани, успявайки да изпусне една от кутиите. Преди да смогне да я улови, една подпорна греда се плъзна покрай него, закачи я странично и я повлече по пътя си. Докато отчаяно опитваше да се хване за нещо неподвижно — нещо, което да му попречи да поеме надолу заедно с кутията, — видя как тя достигна до ръба на площадката и се изсипа в открития въздух. Над небето на Париж полетяха книги, списания, вестници и грамофонни плочи.

— Флойд! Добре ли си? — извика Оже.

— Всичко е наред… но току-що изгубих една от кутиите.

Чу я как изруга, но като че ли успя да потисне гнева си.

— Няма какво да направим. Но ми се струва, че цялата структура е на път най-после да се предаде. Навярно се дължи на тежестта на корабите.

Хоризонтът се разцепи от една още по-ярка светкавица.

— Мисля, че наближава електрическа буря — отбеляза Оже. — Наистина ми се иска да се измъкнем оттук, преди да ни е връхлетяла.

— На мен също — отговори задъхано Флойд, докато се изправяше. — Изгледът и без това ми омръзна прекалено бързо.

Корабът на Калискан се бе приплъзнал по-близо до тях, преди разрушената асансьорна шахта да прекрати движението му. Отрязаната желязна клетка на асансьора се подаваше над пода. От мястото си Флойд виждаше рампа със стъпала, спусната от сребристия нос на кораба. Нечия облечена в скафандър фигура се бе навела през горния край на рампата и им махаше с облечената си в ръкавица ръка да се приближат. Сетне фигурата тръгна надолу по стълбите, пресрещайки Оже на половината път. Тя му подаде първата от двете кутии, след което го изчака да я качи в кораба и да дойде да вземе втората. Сетне пресече разстоянието обратно до Флойд и му помогна с последната кутия. Той тръгна след нея по стълбите на рампата и когато достигна до облечената в скафандър фигура, най-после успя да разпознае през стъклото на шлема му мъжа, когото бе виждал на екраните на слашърите. Калискан.

Той ги въведе на борда в малко помещение с размерите на килер с две врати. Външната врата се затвори, заглушавайки бурята, все едно някой бе вдигнал иглата на грамофона. Кутиите бяха струпани в единия ъгъл като непотребен боклук, очакващ някой да го прегледа и изхвърли.

След като преминаха през вътрешната врата, Калискан свали шлема си и им даде знак, че могат да направят същото.

— Успяхте — каза, като приглади бялата си коса назад, за да й придаде някакъв приличен вид. — За малко, а?

— Може ли да разговарям с Касандра? — попита Оже. — Искам да й кажа да изчезва оттук.

— Разбира се. — Калискан забързано ги въведе в тясната предна секция на малкия си кораб. Навсякъде се виждаше оголен метал, тръби и носещи греди, навяващи топлина и уют като в подводница за джуджета. — Връзката все още е отворена. Веднага щом се измъкнем от тази каша, ще се погрижа действията й да бъдат отбелязани и похвалени.

— Касандра, чуваш ли ме? — каза Оже.

— Високо и ясно.

— Спасявай се. Вече можем да се погрижим за себе си.

— Ще се справи ли Калискан с излитането? — попита тя.

Той се наведе, за да го хване камерата:

— Всичко ще бъде наред, не се тревожи.

След като бе видял Калискан на живо, Флойд изпитваше още по-голяма увереност, че го е срещал — него или по-вероятно брат му. Все още в част от космическия си костюм, мъжът се наведе и погледна през единия илюминатор в стената на кораба.

— Защо не излита? Не разбира ли колко е нестабилна кулата?

Отново проблесна мълния, обливайки ярко лицето на Калискан и превръщайки го в ретуширана фотография.

— Онази буря ни приближава — отбеляза Флойд.

— Касандра — каза Оже, допускайки, че връзката все още е отворена, — проблем ли има?

В отговор не последва дори изпукване. Екранът беше тъмен. Калискан се настани в пилотското кресло с разтревожено изражение и започна да превключва уреди, в началото методично, а сетне с усилваща се настоятелност.

— Нещо не е наред — произнесе след около минута.

— Инфилтрация на фурии? — попита със силно пребледняло лице Оже.

— Не… гъстотата изглеждаше наред.

— А сега?

— Нищо не работи, включително наблюдателните екрани. Корабът е преминал на резервно захранване; разполагаме само с основните системи. — Той кимна към илюминатора. — Ако се съди по възрастта на кораба, с който пристигнахте, Касандра със сигурност също има проблеми.

— Но ако не са фурните… — започна Оже.

Отново припламна мълния, по-ярка, по-близка и още по-ожесточена отпреди. Наблюдателната площадка се разтърси сред металически стенания, предавайки вибрациите на кацналия кораб. Флойд имаше чувството, че наблизо преминава товарен влак.

— Не зная какво става навън — обади се Оже, — но трябва да изчезваме оттук, преди бурята да ни връхлети или кулата да падне. Или и двете.

— Поне за момента не отиваме никъде — отговори Калискан. — Не мисля, че това са мълнии.

— Щом не са мълнии… — започна Оже, усещайки как устата й изведнъж пресъхва от ужас.

Когато Флойд зърна лицето й, изражението й бе достатъчно, за да му настръхне косата.

— Какво има? — попита той, като посегна към нея.

— Обгоряла Земя — каза Оже. — Започнали са. Бомбардират планетата от орбита.

— Боя се, че тя е права — потвърди Калискан. — Тези проблясъци приличаха повече на ядрени удари. На стотици километри оттук… но изглежда приближават. Това може и да е, но може и да не е нарочно.

Оже зарови лице в шепите си.

— Сякаш не сме съсипали достатъчно тази планета!

— Хайде да се тревожим за планетата по-късно — каза Флойд. — В момента собствените ни кожи са с приоритет. Как можем да излезем от това нещо? Защо не работят корабите?

— Електромагнитен импулс — каза Калискан. — Корабите са правени по дизайн на трешърите, тоест зависят изцяло от електрически подсистеми. Не могат да издържат на подобно натоварване.

Флойд нямаше представа за какво говори Калискан, но допускаше, че положението им е сериозно.

— Ще полетят ли отново?

— Не зная — каза Калискан, като продължаваше да изпробва уредите, сякаш всеки момент можеха да се пробудят към живот. — Някои от системите опитват да се съживят, но не успяват, защото други все още са мъртви. Не мога да подкарам процедурата за презареждане… — Пръстите му танцуваха с маниакална скорост по клавиатурата, докато в същото време по окачения над главата му екран пробягваха колони от цифри и символи.

— Не спирай да опитваш — каза Оже, като отново нахлузваше шлема си. — Ще отида да видя дали Касандра е постигнала някакъв напредък.

— Не е необходимо — обади се Флойд, загледан към другия кораб през илюминатора. — Тя тъкмо приближава.

— Сигурен ли си?

— Погледни сама. Вероятно е решила, че е прекалено рисковано да остане на борда.

Касандра беше облякла един от другите стандартни скафандри от инвентара на совалката. Или наклонът на площадката се бе увеличил, или бурята се бе усилила, защото почти не успяваше да се задържи на крака и се придвижваше приведена като старица, поставяйки единия си крак след другия с болезнена решителност. От време на време през площадката профучаваше изтръгнато парче метал и успяваше да я пропусне сякаш по чиста случайност.

— Внимателно… — произнесе със затаен дъх Флойд. Той огледа тясното пространство в кораба на Калискан, като се опитваше да си представи как ще се поберат и четиримата, в случай че машината: изобщо решеше да се вдигне във въздуха.

— Изглежда ядрените удари намаляха — обади се Оже, която също наблюдаваше ставащото през съседния илюминатор. — Може пък там горе да е останал поне някой с малко ум в главата.

— Не се надявай много — отвърна Калискан.

Наблюдателната площадка отново се олюля и ъгълът на наклона й стана дори още по-стръмен. Флойд почувства ужасяващото приплъзване, с което корабът на Калискан потегли надолу, изгубил сцепление с металната повърхност.

— Пързаляме се — успя да каже, усещайки как стомахът му се свива на топка.

Ала сетне изведнъж отново стояха неподвижно и наклонът на площадката като че ли се бе установил на първоначалния си ъгъл. Той погледна Оже, а сетне и Калискан, но не успя да разбере от израженията им дали имат представа какво се беше случило.

— Касандра почти ни достигна — каза Флойд. — Ще свалиш ли пак рампата?

В този миг обаче, Касандра забави крачка. Изправи се срещу бесния вятър на бурята с очевидно усилие на волята и погледна към нещо вляво от себе си. Флойд проследи погледа й, доколкото му позволяваше ограниченият ъгъл на илюминатора и най-после видя какво я бе накарало да спре.

— Наистина трябва да видите това — каза той.

— Какво? — попита Оже откъм другия илюминатор.

— Ела и виж сама.

Той почака, докато лицето й се приближи до неговото и тя надникна през илюминатора.

Отвъд ръба на наблюдателната площадка се надигаше нещо чудовищно и масивно. Имаше крушовидна форма и бе осветено от загадъчни светлини, подредени в спирали и кръгове, като древните шарки по пипалото на титанично морско чудовище, надигащо се от дълбините, за да сграбчи някой злощастен малък кораб. Силуетът на Касандра се открояваше на фона на планината от светлини, а ръцете й бяха леко протегнати напред и встрани, сякаш го приветстваше — или отправяше молитва.

— Калискан — каза Оже. — Мисля, че току-що ни се притекоха на помощ.

Калискан погледна през рамо, докато ръцете му не спираха да превключват приборите:

— Какво каза?

— Само това, че до кулата е надвиснало забележително количество слашърски хардуер.

Калискан изостави контролния панел и зае мястото на Флойд до илюминатора.

— Проклетото нещо трябва да ни е проследило — каза Флойд.

— Касандра тръгва към него — обади се Оже.

Калискан се върна при приборите, позволявайки на Флойд отново да застане до нея.

— Какво е намислила? — попита учудено той.

— Не зная — отговори Оже. — Предполагам, че е възможно да опита да се свърже с…

От оръдейното гнездо в подутия корем на чудовищния кораб изникнаха няколко ярки светлинни лъча, които пронизаха Касандра като снопове слънчева светлина, разкъсваща натрупаните облаци. Тя се закова на място, а тялото й започна да трепти като знаме. Сетне лъчите изчезнаха, но Касандра все още стоеше там, покрита с неравни дупки. Тя рухна на площадката, след което бесните ветрове плъзнаха смачканото й тяло към ръба на платформата. Търкаляше се, подмятайки отпуснати ръце и крака като парцалена кукла, докато не се просна през останките на перилата, подобно на съхнещо пране.

По хоризонта припламваха яркобели точки от непоносима светлина.

Чудовищният кораб започна да се върти, за да подаде някаква друга своя част над линията на наблюдателната площадка. Беше огромен като „Хинденбург“, поне доколкото можеше да прецени Флойд, или колкото самолетоносач, дори по-голям. Подобно нещо не можеше просто така да си виси в небето.

Калискан гледаше мрачно.

— Изглежда са дошли за един от вас. Или за двама ви.

— Ти ли ги повика? — попита Оже.

— Не. Опитвах се да ви отърва от тях. Вероятно разполагат със защита срещу фуриите. Или толкова отчаяно се нуждаят от нещо, че биха рискували всичко, за да го получат.

В този момент слашърският кораб вече бе обърнал дългата си страна към кулата. Напомняше на Флойд за един музеен експонат, който някога бе разглеждал: дълбоководна сепия, консервирана във формалдехид, чиито пипала бяха навити заедно като тирбушон. Нещо в кораба напомняше за същата смъртоносна функционалност. Светлините по страните му се появяваха и изчезваха под полупрозрачен желатинов пласт. Приближаваше съвсем бавно, подобно на спускаща се луминесцентна мъгла.

— Не разбирам — обади се Оже. — Не ми е известно нищо за плановете им, което вече да не знаят. И ако искаха единствено да ни убият, отдавна щяха да са го сторили.

— Може би греша — каза Калискан с внезапна настоятелност в гласа. — Може би не се интересуват от теб, нито дори от Флойд.

— Тогава има само една възможност — произнесе Флойд. — Щом не сме ние и не си ти, трябва да е нещо, което носим със себе си.

— Товарът — каза Оже.

Калискан превключи прекъсвачите на приборите пред себе си за последен път, след което ги заряза и се обърна към тях:

— Сложете си обратно шлемовете и се скрийте някъде на наблюдателната площадка отвън.

— Ще ни открият — възрази Оже.

— Със сигурност ще ви открият и на този кораб. Отвън, с всички тези електрически смущения и бурята, поне имате някакъв шанс да оцелеете достатъчно дълго, докато пристигнат подкрепления.

Оже претегли възможностите.

— Мисля, че е прав, Флойд — заключи с нежелание тя.

— Нямате време да чакате стандартната процедура за излизане през шлюза — каза Калискан. — Ще взривя болтовете на външната врата веднага щом влезете в камерата. — Той бръкна под креслото си и извади някакъв разлят предмет, приличащ на идеята за пистолет на Салвадор Дали. — Вземи това — подаде го на Оже. — Сигурен съм, че бързо ще разбереш как действа.

— Ами ти? — попита тя.

— Имам резервен. Ще се опитам да ви прикрия, доколкото мога, докато намерите укритие.

— Благодаря. — Оже пъхна пистолета в колана си, след което помогна на Флойд да си сложи шлема. Гласът й отново се разнесе в ушите му, изтънял и бръмчащ, през микрофона в скафандъра: — Трябва да има стълби, водещи до долната площадка — каза тя. — Ще се опитаме да ги открием.

— Тръгвайте — нареди Калискан. — Веднага.

Флойд премина пръв през взривената врата. Блъсна се силно в металния под, като едва не се приземи по лице. Погледна назад точно навреме, за да види как Оже се подава, а една светкавица запечатваше завинаги изражението на лицето й иззад стъклото на шлема.

— Най-добре отсега нататък да пазим радиомълчание — каза тя. — Дръж се близо до мен. Ако се наложи, ще крещим, за да се чуваме.

Сияещата стена на слашърския кораб побутна наблюдателната площадка, карайки цялата платформа да се олюлее. На огромния мастодонт едва ли щеше да коства кой знае какво усилие да изоре цялата горна част на кулата като през дървен кей.

— Оже, имаш ли някаква представа…

— Флойд — изсъска тя. — Не сега. Със сигурност подслушват електромагнитния трафик.

Започнаха да се придвижват приклекнали като раци, използвайки за укритие околните отломки, преди да притичат от безопасността на една сянка до друга. Когато достигнаха нещо, което напомняше за горната част на стълбище, Оже докосна рамото му и посочи през оплетена купчина от носещи греди и метални листове към чудовищния спектакъл, който представляваше корабът. Тя притисна пръст към брадичката на шлема си, давайки му знак да запази мълчание.

От едната страна на кораба се бе отворила врата, оформяйки подвижен мост през разстоянието между него и края на платформата. В този момент от яркия проход на вратата изникваха фигури. Бяха шест. Преминаха внимателно по импровизирания мост. И те носеха скафандри — крушовидни защитни обвивки от отразителна броня, която непрестанно се движеше като живак. Отрядът им достигна наблюдателната площадка и съсредоточено започна да пристъпва по наклонената й повърхност. Ходеха изправени и единственият признак за колебание бе внимателният начин, по който пристъпваха.

Оже накара Флойд да се наведе още по-ниско. Той премести крак, докато не напипа първото от щампованите стъпала. Не му се мислеше колко надолу водеха стълбите — или не водеха, даде си сметка изведнъж.

Тя залепи шлема си за неговия. Гласът й се предаде през стъклото. Беше изключила радиото:

— Трябва да се спуснем до долу.

— Искам да видя какво искат от Калискан тези типове.

— Забрави за него, Флойд. Не разбра ли, че няма как да ни е скроил номер?

— Хлапе, някой ни е скроил номер, а изпитвах съмнения за Калискан от момента, в който го видях.

— Е, може би някой на свой ред е скроил номер на Калискан — каза тя. — Толкова ли е трудно за вярване?

Хората в сребристи скафандри се разпръснаха, подбирайки пътя си през лабиринта от капани и дупки по повърхността на платформата. Бяха свързани помежду си посредством мрежа от изключително тънки сребристи нишки, подаващи се от броните им. Рядката паяжина се носеше над площадката на височина колкото един човешки бой и достигаше всеки член на отряда през конектор в горната част на шлема му.

Калискан се появи на вратата на кораба си с пистолет в ръка. Като използваше рамката на шлюза за укритие, той се прицели в по-близките трима от приближаващите мъже и натисна спусъка. От дулото на оръжието изскочи линия от пронизително бяла светлина и се впи в мъжа по средата. Сребърната му броня се изпари, разкривайки приведеното му тяло. Калискан отскочи назад, нагласи нещо върху пистолета и отново произведе изстрел, целейки се в незащитения човек. Дясната ръка на мъжа изчезна до лакътя сред облак от пара. Приведеното му тяло се изгърби още повече от болката. Преди обаче Калискан да стреля за трети път, сребристата броня на двамата незасегнати нападатели се разпростря, оформяйки обща защитна мантия над ранения им другар.

Калискан отново зареди пистолета и запрати поредния пронизващ лъч към слятата маса на броните им. Този път повърхността им устоя на удара: поду се леко и започна да сияе ярко, но не изчезна. Флойд се зачуди кога ли ще отвърнат на атаката, вместо просто да поемат изстрелите. Едва беше успял да си го помисли, когато откъм кораба изникна светъл лъч и прониза главата на Калискан.

Той се изхлузи на земята до кораба, а оръжието се изтърколи от ръката му.

Флойд реши, че може да приеме това за отговор на всичките си съмнения в този човек.

От шестимата мъже само един беше ранен. Докато авангардът им прекрачваше тялото на Калискан и разглеждаше кораба, другите трима си проправиха път по ръба на платформата, докато достигнаха Касандра, чийто труп все още висеше отпуснато на перилата.

Оже потупа Флойд по рамото и му даде знак за „надолу“. Флойд от своя страна й сигнализира да изчака, разкъсван между страха си и нуждата да узнае от какво толкова се интересуваха мъжете. Знаеха, че Касандра е мъртва. Защо трупът й беше толкова важен за тях?

Хоризонтът се разкъса от нова, особено ярка експлозия. Флойд стисна панически очи, но известно време продължи да вижда всичко в негатив, сякаш блясъкът успяваше да проникне през самия метал около тях. Няколко секунди по-късно почувства как всичко започна да се тресе, като че отново ги подминаваше товарен влак. Цялата кула се олюляваше.

— Приближават — каза Оже. Ръката й стискаше разлятото оръжие, което й бе дал Калискан, но още не го беше извадила от колана.

Той рискува да погледне още веднъж към наблюдателната площадка. Трите фигури стояха над отпуснатото тяло на Касандра. Сребристите им брони се бяха слели в една обща, а от предната й част сега се подаваше дебело пипало, горе-долу с ширината на човешки крак.

Пипалото безцеремонно и търсещо опипваше различни части от трупа на Касандра, щателно, методично, като че се опитваше да извлече от нея и последната искрица живот.

— Какво търсят? — попита той, усещайки как му призлява.

— Не зная — отговори Оже.

Трите фигури отстъпиха като една. Сребърното пипало внезапно се засили и се изви камшично назад, преди да се зарови в гърдите на Касандра. Тримата направиха още една крачка назад и заедно с това отлепиха тялото на момичето от перилата. Сетне пипалото се изви по-бързо, отколкото можеше да проследи окото и пронизаният труп се разлетя на пет или шест отделни парчета.

Кървавото пипало изпълзя обратно и се скри в слятата броня. Тримата мъже останаха свързани помежду си още секунда или две, след което бронята започна да се разделя, превръщайки ги в отделни единици. Те се огледаха, отдалечиха се един от друг и отново се заеха да претърсват площадката.

— Каквото и да са намислили, все още не са приключили — обади се Оже. Тя извади разлятото оръжие и го притисна към гърдите си, готова да го използва.

Флойд погледна надолу. Оже вероятно вече бе осъзнала, че стълбището не можеше да им предложи път за бягство. Свършваше на десетина стъпала по-нататък и просто увисваше над празното пространство. От втората площадка ги деляха поне трийсет метра и до нея можеше да се достигне единствено посредством шахтата на асансьора (при положение че и тя не бе прекъсната) или по дължината на носещите греди, оформящи краката на самата кула.

Нямаха път за отстъпление.

Флойд отново погледна към кораба на Калискан. Две от фигурите се бяха качили на борда, а третата чакаше отвън. Той докосна рамото на Оже, за да насочи вниманието й към случващото се, точно когато единият от мъжете се появи с кутия в ръцете. Другият го последва, понесъл останалите две.

Флойд погледна към другите трима. Бяха зарязали останките на Касандра. Каквото и да бяха търсили в тях, явно не го бяха открили по или в трупа й.

Пак се взря в първите трима, когато почувства как Оже премести центъра на тежестта си, издигайки по-високо оръжието. Двама от мъжете стояха навън с кутиите, а третият се бе върнал във вътрешността на кораба.

— Внимателно — изсъска той на Оже.

Внезапно обаче вниманието му бе привлечено от нещо ново: металическо петно, увиснало във въздуха като рояк от хиляди бляскащи пчели, които по някакъв начин успяваха да се придвижат напред към кулата, въпреки страховитите пориви на вятъра. Той се намръщи, решавайки, че петното има нещо общо с мъжете, убили Касандра и Калискан. Само че се приближаваше прекалено потайно — с внезапни стрелвания и лъжливи маневри, което навеждаше на мисълта, че също като Флойд и Оже, и то всячески се опитваше да избегне вниманието на претърсващата група. Когато доближи Флойд и Оже, петното се спусна над тях и потърси укритие. Искрящата маса се извиваше и протичаше, образувайки мимолетни шарки и форми.

Флойд докосна внимателно Оже по рамото и й показа танцуващия облак. Тя се обърна стреснато — очевидно не го бе забелязала досега — и извъртя оръжието към него. Петното се отдръпна нервно, но не се отдели от укритието на стълбите. Пистолетът потрепери в ръцете на Оже, но тя явно реши да не стреля. Сетне съвсем бавно остави дулото да се наведе, докато вече не сочеше в неговата посока.

В продължение на четири или пет секунди не последва нищо.

После петното се стрелна към Оже и се обви около шлема й. Тя се забори отчаяно с ръце, опитвайки да отдели от себе си ореола от искрящи звезди. Изкрещя от ужас или болка, ала викът й секна изведнъж. Флойд настръхнал проследи как облакът от искрящи мушици започва да се смалява, докато си проправяха път към вътрешността на шлема й.

След което Оже престана да се движи.

Стълбището се разтърси, откъсвайки се от ръждивите си болтове и политайки в безкрайното пространство отдолу. Тоновете метал се сгромолясаха, пробивайки силом пътя си през отслабените места в пода на наблюдателната площадка под тях и продължиха да се преобръщат към долните части на кулата. В нощта се разнесе чудовищен, отекващ трясък на агонизиращ метал.

Нещо се пречупи във Флойд. Той разтвори вкочанените пръсти на Оже и взе пистолета. Оръжието беше като живо — мигом промени формата си, прилягайки послушно в дланта му. Струваше му се крехко и олекнало, като фигурка от станиол.

Оже не помръдваше. Лежеше неподвижно, а зад стъклото на шлема й блещукаше съзвездие от светлинки.

Значи все пак се бяха добрали до нея. Предполагаше, че скоро щяха да причинят същото и на него. От кулата нямаше път за отстъпление и след минута-две тримата мъже щяха да го открият. Ако се забавеше още, можеше дори да не получи възможност да размаха предизвикателно юмрук срещу тях, колкото и безполезен да беше жестът.

Но понякога предизвикателството бе единственото, което ти оставаше.

Той насочи пистолета към най-близката сребриста фигура и натисна пъпката, която предполагаше, че е спусъкът.

Оръжието подскочи в ръката му, изви се като змиорка и изплю нещо. Странната броня на фигурата се разпадна като хвърлена на вятъра пепел. Флойд стреля втори път, издухвайки парче от разкритото тяло на слашъра. Мъжът падна на платформата, изгубен сред плетеницата от натрошен и деформиран метал.

Останалите петима не се побавиха и за миг, обединявайки силите си. Тримата в близост до кораба на Калискан се приближиха, комбинирайки броните си, докато втората двойка правеше същото и тръгваше, към тях. Флойд отново наведе пистолета, прицелвайки се в по-голямата група. Оръжието за пореден път се измести в ръцете му и за пореден път сребърната броня се изпари, пометена в искрящ облак от частици. Този път обаче поражението не беше толкова значително. Очевидно съединените брони създаваха някакъв вид подсилващо поле.

До него Оже най-после се размърда.

— Дай ми оръжието — каза тя.

Взе го, преди да е дочакала отговора му. Направи някакви бързи настройки по корпуса му, след което изскочи от укритието си и започна да стреля с нечовешка бързина и точност, запращайки залп след залп, докато дулото на пистолета не започна да грее като нажежен ръжен. Само част от изстрелите й бяха насочени към напредващия отряд. По-голямата част от тях се целеха към кораба, и по-специално в оръдейните му гнезда.

Тя отново приклекна зад укритието си.

— Това ще ни спечели известно време. Надявам се да не е прекалено късно.

— Безопасно ли е да разговаряме по радиото?

— Засега. Подкрепленията ми заглушават комуникациите и сензорите им.

— Твоите подкрепления?

— Дълго е за обяснение.

Флойд погледна надолу тъкмо навреме, за да забележи как между разкрачените крака на кулата, в пространството между втората и третата наблюдателна площадка, се стрелва размазано петно светлина. Проследи движението му, доколкото можеше, през смрачената плетеница от мрежест метал и успя да различи друго петно от светлини, движещо се плътно до първото. Очите му последваха стремителните форми, докато все повече се издигаха в закривена траектория. Когато достигнаха връхната й точка, петната се втурнаха обратно към основата на кулата. Движеха се толкова бързо, че оставяха видими вълнисти следи във въздуха — всмукващи вихрушки, придърпващи във вихъра си отломки и назъбени парчета метал.

— Готов съм да го чуя — настоя Флойд.

— Ще се опитам. Нали видя какво се случи преди малко?

— Искаш да кажеш, когато ти умря?

— Никой не е умирал. Най-малкото Оже. С която, между другото, не разговаряш сега.

— Добре ли си, хлапе?

— Разговаряш с Касандра — отговори тя. — Малките машини, които видя, принадлежаха на мен.

— Но ние видяхме как ти умря!

— Видели сте тялото ми да умира. Машините успяха да излязат навреме. Напуснаха тялото ми в момента на смъртта, преди агресорите на Ниагара да са успели да ги задържат и разпитат. Сега използвам Оже по спешност като гостоприемник.

— И… просто си го направила?

— Не беше проста работа — отговори тя, сякаш се опитваше да се защити. — Тези машини могат да запишат и прехвърлят само отсянка на личността и спомените ми. Повярвай ми, не приемам смъртта си с лека ръка, особено тук.

Флойд отново вдигна очи. Сребърните хора бяха спрели бавното си напредване, разколебани в избора между кораба си и плячката пред тях.

— Най-добре да оставим обясненията за по-късно — каза той.

— Исках да знаеш какво става, Флойд. Ще продължа да контролирам Оже, докато не се измъкнем от тази каша. След това ще й позволя сама да реши какво да прави с мен.

— Какви са опциите й?

— Може да ме задържи в себе си, докато не открием подходящо тяло, но може да ми заповяда да напусна и тогава ще умра. Каквото и да е решението й, те уверявам, че Оже няма да пострада.

— Тя даде ли ти разрешение да останеш?

— Нямах време да попитам. Ситуацията, както без съмнение си спомняш, беше на път да излезе от контрол.

Огромният слашърски кораб беше подложен на атака. Два по-малки кораба го обхождаха като оси и го обсипваха с мълниеносни проблясващи лъчи. Лъчите прогаряха болезнени линии в очите на Флойд. Имаше чувството, че някой ги режеше като с бръснач. Той се насили да отмести поглед.

— Това кавалерията ли е? — попита.

— Да. Поисках подкрепления веднага след като напуснахме Марс, но нямах представа колко кораба биха успели да откликнат.

— Ще спечелим ли?

— Възможно е да завършим наравно.

По-големият кораб се отбраняваше. Флойд рискува да хвърли един поглед с присвити очи и видя как от непокътнатите му странични оръдейни портове учестено се подават паралелни лъчи, завършващи в налитащите нападатели. И трите кораба се защитаваха посредством подвижни щитове: закривени листове прозрачен материал, плъзгащи се от единия до другия край на корпусите им, изменящи формата или наклона си в съответствие с повърхността под тях. Всеки път, когато някой от лъчите се протегнеше, някой от щитовете се стрелваше към мястото на удара и абсорбираше енергията му, като искреше по краищата си подобно на хартия, която се кани всеки момент да избухне в пламъци. След около секунда-две щитът изригваше, нажежен до бяло и се посипваше на парчета, на милиони малки искри, пърхащи над Марсово поле.

Постепенно обаче ставаше ясно, че големият кораб понася все повече поражения. Щитовете му обезумяло се хвърляха напред или назад, но въпреки всичко се оказваха твърде бавни, за да парират лъчите на противниковите съдове. На една трета от дължината му през полупрозрачния корпус се надигна яростна експлозия, която разкъса издутините на обшивката като изходна рана от куршум. През зейналия пролом надничаха озъбени машинни части. По целия път до опашката му се подгониха верига от не толкова сериозни експлозии. Ярките светлинни символи под прозрачния слой на корпуса му започнаха да се разтичат и огъват, губейки остротата си.

— Умира — обади се Касандра от устата на Оже.

Петимата мъже се разделиха, прекъсвайки връзката между броните си. Трима от тях се втурнаха към кутиите с артефакти, събраха ги и се насочиха към рампата, водеща обратно в ранения кораб. Останалите двама подновиха без бързане напредването си към Флойд и Оже — очевидно без да ги е грижа какво ще се случи с техните другари или с пътя им за отстъпление.

Рампата се клатеше напред и назад, докато корабът се бореше със зъби и нокти да се задържи в близост до кулата. За момент изглеждаше така, сякаш тримата мъже бяха на път да изгубят почва под краката си и да полетят към бездната под тях заедно с товара си. По някакъв начин успяха да се доберат до вратата и да се хвърлят през нея, докато в същия момент рампата започваше да се прибира като захлопваща се челюст на заситен кит.

По дължината на кораба запремигваха нови микроексплозии. В този момент опашката му се намираше по-ниско от носа, сякаш — колкото и абсурдно да бе — апаратът потъваше. Един от атакуващите кораби бе засегнат сериозно и бавно губеше височина. От едната му страна се извиваше ивица от мастиленочерен дим — или поне нещо, което приличаше на такъв. Флойд проследи полета му, докато се носеше надолу в неудържима мъртвешка спирала и най-накрая не експлодира недалеч от Монпарнас.

Двамата мъже в сребърни брони почти бяха достигнали началото на стълбището. След няколко секунди щяха да изскочат право срещу Флойд и Оже.

— Слушай ме внимателно, Флойд.

— Слушам те.

— Трябва да изчезваме оттук. Изпратих част от машините си до двете совалки, за да се опитат да ги приведат в работно състояние.

— И?

— И двата кораба започват да се възстановяват от електромагнитния импулс. Най-добрата ни възможност за бягство е совалката на Калискан: по-малка и по-маневрена е и шансът да я прихванат не е толкова голям.

— Какво чакаме тогава?

Обсаденият кораб от другата страна на руините на наблюдателната площадка успя да привлече вниманието му. На гърба му се бе разкрил отвор. В същия момент през него като мълния излетя нещо и започна да набира скорост с всяка изминала секунда. В началото допусна, че е някакво ново оръжие, което слашърите бяха запазили до последния момент в резерва. Ала обектът с форма на семка продължи да се издига, изхвърляйки огнена опашка от заострената си кърма.

— Какво беше това?

— Спасителна капсула. Но който и да е в нея, едва ли ще стигне далеч.

Останалият атакуващ кораб рязко се отдалечи от по-големия, полагайки очевидно усилие да прихване отдалечаващия се спасителен съд. Двата летателни апарата размениха ожесточени изстрели, преди спасителната капсула да прониже нашарената структура на облаците. Надвисналият им покров се озари ярко във вътрешността си, след което в небето се търколи закъсняла гръмотевица. През една пролука Флойд успя да зърне как семката на спасителната фигура бясно си проправя път обратно в орбита, разсичайки нощта като падаща звезда.

— Искаш ли да перифразираш последното?

— Няма да стигнат далеч. Прихващачите в околоземна орбита ще се погрижат за тях.

Главният кораб вече не успяваше да поддържа височина. Беше се наклонил под ъгъл от четиридесет и пет градуса, изригвайки огън и дим, а корпусът му бе покрит с трескави, оплетени символи. Започна да се върти и в същия момент долният му край закачи една от четирите колони, поддържащи наблюдателната площадка. Цялата структура се плъзна странично на няколко метра разстояние под акомпанимента на ужасяващо стържене и звук от натрошен метал. През дупката на стълбището Флойд видя как над Париж се изсипаха тонове желязо. Ала умиращият кораб още не беше мъртъв. Продължаваше да се върти, избутвайки още по-нататък остатъците от горната част на кулата. Ново олюляване едва не ги запрати извън тясното убежище на стълбището.

— Виж — произнесе слисано Флойд.

Малката изострена совалка на Калискан се плъзна през ръба на платформата и падайки, се блъсна в кулата. Започна да се смалява, докато не стана голяма колкото яйце, като не спираше да се преобръща отново и отново и от време на време да се блъска в решетъчните колони на кулата. В близост до земята апаратът избухна на парчета в слаба, наподобяваща мозък експлозия. Флойд почувства как кулата се разтърси далеч по-мощно от преди. Другият кацнал кораб — онзи, с който бяха пристигнали — се бе плъзнал към средата на платформата, но от ръба го делеше само още едно по-рязко разклащане.

— Дотук с избрания път за отстъпление — обади се Флойд.

— Ще се наложи да вземем нашия кораб. Ще разберем дали е в състояние да окаже съпротива едва когато се доберем до него. Тогава обаче няма да можем да си позволим лукса да се върнем обратно.

— Готов съм да рискувам.

— Да вървим.

Оже напусна укритието на стълбището. Флойд я следваше плътно по петите. Придвижваха се приклекнали срещу напорите на бурята и търсеха завета на различни препятствия всеки път, когато им се удаваше възможност. Оже отново използва пистолета, стреляйки със същата нечовешка прецизност, каквато бе демонстрирала по-рано. Понякога дори не поглеждаше накъде сочи дулото му, но все пак безпогрешно успяваше да улучи целта си. Оръжието нанасяше само повърхностни поражения на двамата останали членове на отряда — или пистолетът започваше да се изтощава, или мъжете бяха подсилили броните си, — но поне вече не можеха да разчитат на прикриващия огън на кораба си. В този момент двамата напредваха към совалката на „Двадесети“ и протягаха пипало от сребриста светлина от обединените си брони, за да блокират шлюза й. Пипалото се извиваше и олюляваше във въздуха, а върхът му се разширяваше, за да оформи по-ефективно препятствие. В същото време към Оже и Флойд се протягаше двойка по-тънки пипала — плющящи свободно във въздуха над главите им като изпуснати корабни въжета. Оже не спираше да стреля, целейки се едновременно в двете пипала и главното тяло, откъдето излизаха. Продължаваше да улучва с плашеща точност мишените си, но дори и Флойд вече забелязваше, че стреля все по-пестеливо. Нямаше какво друго да направи, за да ги предпази от двете пипала над главите им.

— Определено отслабват — произнесе задъхано тя. — Не могат да разгръщат бронята си до безкрай. За нещастие енергийният заряд на пистолета е почти изтощен.

Намираха се на десетина крачки от совалката, прикрити зад купчина рухнал метал. Шлюзът й все още беше блокиран от главното пипало. Нямаше начин да си проправят път през него и да оцелеят, не и след онова, което бронята бе причинила на тялото на Касандра.

— Не можем да се откажем — обади се Флойд.

— И няма да се откажем, но изстрелите ми вече не успяват да им нанесат поражения. Разполагам с енергия, достатъчна за шест нормални изстрела. Ще опитам да я използвам цялата наведнъж. След това оръжието ще бъде безполезно, но това вече няма значение.

— Направи каквото трябва.

— Няма да ги убие — произнесе тя. — Просто ще ги поразтърси. — Оже направи необходимите корекции. — Без значение какво ще последва — продължи, — искам да се затичаш към шлюза и да не спираш. Влез в кораба и не се бави, ако забележиш, че не съм по петите ти.

— Никъде не отивам без теб.

— Машините ще се погрижат за кораба. Но да се надяваме да не се стигне дотам.

Пипалата шибнаха въздуха над тях и се протегнаха надолу, изостряйки се като рапири.

— Каквото и да правиш — каза Флойд, — мисля, че сега му е времето.

Тя вдигна оръжието и се прицели в слелите форми на двамата слашъри. Пистолетът стреля също като по-рано, но с далеч по-голям интензитет. Лъчът му прониза бронята, изпарявайки цели пластове от нея. В следващия миг оръжието започна да отделя непоносима светлина в ръката на Оже. Тя го задържа, докато цикълът на изстрела приключи, след което запрати стопеното, пръскащо искри парче метал надалеч от себе си с вик на болка и гняв.

— Бягай! — изкрещя.

Преди да престане да функционира, пистолетът очевидно бе успял да нанесе жестоки поражения на двамата слашъри. Бронята им се тресеше и вибрираше около тях като желе. Заострените пипала се бяха отдръпнали обратно в основното тяло, а онова, което дотогава бе запречвало пътя им към шлюза, бе прерязано и в този момент се гърчеше като обезглавена змия. Пътят към совалката беше открит. Флойд се стрелна към нея и дръпна раирания лост, който очевидно бе предназначен за отваряне на вратата към камерата. За негово облекчение тя се плъзна нагоре и се прибра в корпуса, пропускайки го в тясното отделение, където се обменяше въздуха. Той погледна през рамо, очаквайки Оже да се залепи за гърба му всеки момент.

Ала нея я нямаше. Едва бе помръднала от мястото, от което бе стреляла за последно с пистолета. Лежеше на една страна. Едната й облечена в ръкавица длан бе почерняла. В този момент се придърпваше пълзешком сантиметър по сантиметър.

— Флойд — произнесе измъчено. — Тръгвай, веднага!

— Няма да те оставя.

— Ще се погрижа за Оже. Спасявай се.

Той погледна към двамата слашъри. Единият — мъжът, когото Калискан бе ранил по-рано — също лежеше на земята, лишен от бронята си. Останките й се бяха прибрали около втория слашър, ала в начина, по който се движеше и оформяше около тялото му, имаше нещо нервно и лишено от координираност, сякаш самата броня бе ранена. Отрязаното пипало обаче, все още се гърчеше ожесточено и опитваше да се добере до основната част. Когато стигнеше до нея, бронята вероятно отново щеше да се подсили…

Флойд изостави совалката и се спусна през наблюдателната площадка към Оже.

— Спасявай се — каза тя.

Той коленичи и я вдигна, като едва не рухна от усилието — и двамата носеха тежки скафандри, а и самият Флойд определено не бе тренирал за подобно упражнение.

— Никой не изоставя никого — произнесе, опитвайки се да прехвърли тежестта й така, че двамата да не се строполят на място. — Забелязах, че и ти не бързаш особено да изоставиш Оже по начина, по който изостави собственото си тяло.

— Можех да правя каквото си поискам със собственото си тяло — отговори тя. — Но нямам правото да постъпя по същия начин с друг човек.

Флойд откри в себе си достатъчно сили и със залитане закрачи към очакващия ги кораб.

— Дори и да те убие? — произнесе през неимоверните усилия, които полагаше.

— Не говори, Флойд. И не спирай.

Той достигна вратата на шлюзовата камера и положи тялото на Оже във вътрешността й. После сам се промъкна в тясното пространство и откри същата раирана ръчка като тази отвън. Дръпна я надолу и почака, докато вратата се затвори.

Някъде долу поразеният слашърски кораб най-сетне достигна земното равнище. Докато вратата се плъзгаше надолу, Флойд виждаше как носът му потъва сред огън и лед. Сетне трупът му се сгромоляса, поддавайки под собствената си тежест, разцъфвайки сред хиляди миниатюрни експлозии. До него кулата се разтърси в синхрон, а от нея се откъртиха още назъбени парчета.

— Мисля, че в края на краищата предсмъртното желание на Ги дьо Мопасан ще се изпълни — каза Флойд.

 

 

Докато совалката се издигаше към облаците, успя да зърне само още веднъж Марсово поле. От разбития кораб на слашърите се издигаха чудовищни експлозии и го разкъсваха на парчета. От епицентъра им се разпространяваха идеално кръгли ударни вълни, които продължаваха по пътя си към защитния периметър. Париж трепереше. Съвсем бавно, като голям, ранен жираф, кулата пое по пътя надолу. Един от краката, поддържащи третата наблюдателна площадка се огъна и мигом се нацепи на безброй железни парченца. Останалите три подпори вече не успяваха да удържат структурата, макар че в продължение на няколко секунди изглеждаше, че ще успеят. Ала изходът можеше да бъде само един. След векове в патова ситуация гравитацията най-после бе спечелила битката с изкривените железни подпорни греди и ръждивите болтове. Кулата започна да се накланя все по-бързо, а трите подпори с нежелание се поддадоха на нагнетеното напрежение. Стотонните трегери се отскубнаха на свобода и заиграха вибриращо във въздуха като захвърлени карти за игра. Докато в земята се вбиваха хиляди тонове метал, на стотици метри във въздуха се издигаше облак от фин леден прах. Скоро и последните метри на кулата щяха да изчезнат зад импровизирания параван. Флойд видя как третата наблюдателна площадка се гмурна в белотата на ледения воал сред канонада от назъбени мълнии, и отмести очи, неспособен да гледа докрай.

За себе си реши, че въпреки всичките му недостатъци, харесваше повече собствения си Париж.

Колко жалко, че никога повече нямаше да го види.