Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (34)

Тридесет и четири

Навлизаха в атмосферата. Пътуването се оказа по-неравно, отколкото бе очаквала Оже — аеродинамичните качества на слашърския кораб бяха силно компрометирани. По сметки на Касандра, корабът им беше изгубил поне трийсет процента от масата си по време на преследването, след като му се бе наложило да изхвърля части от себе си, за да заблуждава приборите на преследвачите им, докато основната му секция бе изпълнявала отчаяни виражи на сто и осемдесет градуса.

— Калискан премина ли? — попита Оже.

— Все още следим кораба му. На около двайсет километра пред нас е, в момента забавя до свръхзвукова скорост. Изглежда се е насочил към северната част на Европа, и по-точно…

— Париж — довърши Оже. — Трябва да е Париж.

— Изглеждаш доста сигурна.

— Така си е.

— Каква беше тази работа с вечерята с Ги дьо Мопасан? Да не е някой ваш колега?

— Не съвсем — отвърна Оже. — Но ще се тревожим за това, когато пристигнем.

— Нещо против да вметна нещо? — обади се Флойд.

— Давай.

— Наистина съм виждал Калискан. Казах ти, че лицето му ми е познато — мисля, че вече си спомних откъде.

— Знам, че ще ти прозвучи злобно — отвърна Оже, като се опита да заглади думите си с усмивка, — но наистина не си квалифициран да имаш каквото и да било мнение за Калискан.

— Може и да не съм. Но зная, че съм виждал това лице. Някой, когото съм срещал; почти съм сигурен, че е човек, с когото съм имал вземане-даване.

— Не е възможно да си се срещал с него. През цялото време е бил в пространството на 31. Няма начин да се е прокраднал през портала, без всички да разберат.

Касандра се наведе напред в креслото си.

— Може би Флойд има право. Ако наистина е сигурен в предположението си.

— Не го окуражавай.

— Но ако Калискан е знаел за съществуването на връзката през Фобос, не можем ли да допуснем, че е използвал портала преди?

— Не — каза твърдо Оже. — Дори никой друг да не си беше дал труда, Скелсгард щеше да ми каже.

— Освен ако не е получила изрични заповеди да не го прави — контрира Касандра.

— Имам й доверие.

— Може тя също да не е знаела какво става.

— Само че ако случаят е такъв, не можем да имаме вяра и на самия Калискан. На кого, по дяволите, бихме могли да се доверим тогава?

— Все още не съм изгубила вярата си в Калискан — произнесе Касандра. — Контактите ми от разузнаването никога не са докладвали за някакви неясни мотиви зад действията му.

— Ами ако грешат?

— Или ако Флойд греши. — За секунда Касандра се консултира с машините си, след което каза: — Има още едно вероятно обяснение.

Двамата погледнаха тъмнокосото момиче едновременно.

— Е? — попита Оже.

— Съгласно биографичните данни, които пазим за Калискан, той е имал брат.

— Да — произнесе бавно Оже. — Чувала съм да го споменава.

— И?

— Калискан смяташе, че имам зъб на слашърите. Според него отношението ми било неоправдано. Каза, че ако някой трябвало да им има зъб, това е той заради случилото се с брат му.

— Биографичният файл твърди, че брат му е загинал в последната фаза от окупацията на Фобос, преди да успеят да изтласкат слашърите — каза Касандра.

— Да — потвърди Оже. — Точно същото каза и той.

— Ами ако само си мисли, че е така? Ами ако брат му не е мъртъв?

— Тя има право — обади се Флойд. — Известно ни е, че връзката е била отворена точно преди новата окупация. Това е единственият начин, по който онези деца са можели да проникнат през портала.

— Но братът на Калискан не се е сражавал на страната на слашърите — каза Оже.

— Може би са го вербували? — предположи Флойд. — Попаднал е в плен, а по-късно е преминал на тяхна страна. Вероятно някъде по това време е успял да се прехвърли.

— А ти просто си се сблъскал с този човек на 32?

— Само ви съобщавам какво съм видял.

— Не ми беше споменавала нищо за никакви деца — обади се Касандра.

— Не бяха деца — отговори Флойд. — Бяха като теб… — Той замълча. — Само че по-грозни.

Оже въздъхна. След като Флойд беше успял да изпусне котката от торбата, вече нищо нямаше да спре Касандра, докато не получеше задоволително обяснение.

— Неотенни войски. Наричахме ги военни бебета. Навярно са отворили портала към АГС обекта по време на окупацията на Фобос преди двадесет и три години.

— И оттогава са на 32?

— Е, вече не изглеждат особено красиво.

— Повечето би трябвало да са умрели досега — произнесе замислено Касандра. — Първата производствена линия на неотениците не беше предвидена за продължителна употреба. Дори да са оцелели толкова дълго, вече трябва да са на преклонна възраст.

— На пръв поглед е така. И на първо помирисване — произнесе с отвращение Оже.

— Защо просто не ми кажеш какво са правели там? Както вече споменах, винаги мога да го изсмуча от мозъка ти. Бих предпочела да не се получава така, но…

— Разполагам само с работна теория — отговори Оже. — Правеха нещо… някаква машина, наподобяваща детектор на гравитационни вълни… за да се опитат да установят физическите координати на АГС а. Проблемът е бил, че е трябвало да я изработят с помощта на местна технология.

Касандра обмисли думите й и кимна сериозно.

— А целта на тези данни, щом ги получат?

— Целта е да достигнат АГС обекта от външната страна.

Корабът се разтърси, попадайки в особено мощна турбуленция.

Подът потрепери, сякаш се канеше да подскочи нагоре и да ги обгърне в предпазния си пашкул.

— Защо им е притрябвало да достигат АГС-а? — намръщи се Касандра.

— Искат да премахнат популацията му. Искат да внесат в атмосферата на дубликата Сребърен дъжд.

— Но това е чудовищно!

— В общи линии, геноцид. С особено големи мащаби.

— Добре — каза Касандра, като продължаваше да се мръщи, асимилирайки новата информация. — Защо не са доставили Сребърен дъжд през самата връзка?

— Не е имало начин. Съществува бариера, която предпазва света на Флойд от проникването на чужди агенти. Единственият начин да влезеш с нещо подобно под мишницата, е да се промъкнеш през задната врата.

— Остава обаче дребната подробност как да счупиш черупката — произнесе Касандра. — Аха… един момент. Вече говорихме по този въпрос, нали?

— Кражбата на антиматерийния двигател от „Двадесети“ — кимна Оже.

— И това ще бъде тяхното… как го нарекохте? Устройство „Молотов“?

— По всичко изглежда така.

— Няма начин неотениците да са измислили това сами — каза Касандра. — Вярно е, че са изобретателни и умни, но не умеят да планират стратегически, особено за период от двадесет и три години. Имало е и други посветени.

— Вече знаем за Ниагара.

— Да, но той не е разполагал с лесен начин да комуникира с тях. Тези деца са се нуждаели от водач и координация, някой, който да им дава заповеди. Някой възрастен слашър, например.

— Не — възрази Оже, — не и ако не са се подготвили да живеят без машини. За военните бебета това не е било проблем, те са чисто биологични, без импланти. Но никой като теб не би могъл да премине през сензора с цялата тази нанотехнология в тялото.

— Тогава обикновен човек: някой като брата на Калискан.

— Възможно е, стига да е решил да стане предател.

— А ако е имало един, нищо не пречи да са били повече — каза Касандра. — По време на окупацията много хора загубиха живота си или изчезнаха безследно.

— Възможно е все още да са живи — съгласи се Оже, — да живеят в АГС обекта и да променят курса на историята.

— Но защо им е да го правят? — попита Касандра.

— За да задържат развитието им. За да попречат на хората на Флойд да достигнат технологично равнище, което да застраши по-големия план.

— С достатъчно време и постепенно натрупващи се случайни промени двете времеви линии биха се разклонили — кимна Касандра. — Но откъде си сигурна, че е имало съзнателна намеса?

— Защото всичко е прекалено подозрително. Във времевата линия на Флойд Втора световна война така и не е имало. Който е минал през портала преди двадесет и три години, е знаел достатъчно за събитията през хиляда деветстотин и четиридесета година, за да ги промени. Всичко, което се е искало от него, е било да предаде правилната разузнавателна информация на правилните хора. Критичният момент е била инвазията на немските сили през Ардените. В нашата времева линия за малко не са претърпели провал, но съюзниците така и не са си дали сметка колко уязвими са били напредващите части. Никой не предприел нищо. Но във времевата линия на Флойд са го сторили. Вдигнали са бомбардировачите във въздуха и са набили танковете в калта. Немската инвазия срещу Франция била спряна.

— Тоест втората глобална война така и не се е състояла. Предполагам, че благодарение на това са били пощадени милиони човешки животи.

— Най-малко.

— Това не е ли хубаво?

— Не — каза Оже, — защото са били пощадени, за да могат по-късно да бъдат пожертвани милиарди. Чисто клинична интервенция. Спасяването на човешки животи няма нищо общо. Единствената им мотивация е била да задържат колкото може по-дълго онези хора на тъмно.

— Значи вече е било извършено престъпление. Децата скоро ще умрат от старост. Но техният водач — или водачи — трябва да бъде открит и изправен пред съда.

— Тогава вие също трябва да разберете къде е АГС-а — каза Оже, — преди едно престъпление да доведе до друго.

— Съюзниците на Ниагара сигурно се канят да действат — произнесе замислено Касандра. — Нямаше да предприемат акцията срещу пътническия кораб, освен ако не бяха готови да атакуват АГС обекта. Опасността е сериозна.

— Ти го каза, хлапе — коментира Флойд.

— Колкото повече разсъждавам по въпроса — каза Касандра, — толкова повече започвам да се чудя дали нападението срещу Плетеницата и Земята не е тактика за отвличане на вниманието. Въобще не им е притрябвала старата, съсипана Земя. През цялото време не са отделяли очи от голямата награда.

— Трябва да ги спрем — произнесе Оже.

— Съгласна съм — кимна Касандра. — Но мислиш ли, че Калискан ще може да помогне? И може ли изобщо да му се има доверие, ако брат му наистина е предател?

— Той смята брат си за мъртъв — отвърна Оже. — Склонна съм да му повярвам. Но пък и не можем да си позволим да не му вярваме. Разполага със сериозни връзки, включително и със съюзници в Политите.

— И аз съм на това мнение — каза Касандра.

— Калискан има силно политическо влияние. Най-малкото може да разгласи плановете на слашърите и поне да ги принуди да ги променят.

— Нищо чудно това да е капан — обади се Флойд.

— Усилено се опитвам да не мисля за тази възможност — отговори Оже.

Лицето на Касандра бе станало напълно безизразно, докато възприемаше бъркотията от данни за приближаването им към Париж.

— Капан или не, вече сме в облаците. Забавяме под скоростта на звука. Нямам намерение да намалявам повече. Гъстотата на частиците и без това е опасно висока.

— Можем ли да освободим совалката на „Двадесети“?

— Времето ми се струва подходящо — заяви Касандра. — Последвайте ме.

 

 

Корабът ревеше през черните като катран облаци, разкъсвани от гръмотевици. Вътрешността им кипеше и припламваше бавно от наситено розови светкавици.

— Още ли следваме Калискан? — попита Оже.

— С известни трудности — отговори Касандра, като за момент откъсна вниманието си от древните контроли за управление. — Някакъв късмет с разгадаването кой е онзи дьо Мопасан, за който спомена Калискан?

— Да — отвърна Оже. — Мисля, че знам съвсем точно какво имаше предвид. Няма значение дали ще го изгубим от поглед — пак ще успеем да намерим мястото за среща.

— Не можеше ли просто да ти каже къде ще се приземи? — попита Флойд.

— Калискан обича малките игрички — каза Оже със слаба усмивка.

Около тях корпусът скърцаше и стенеше като много стар стол.

— Плътността на облаците намалява — заяви Касандра. — Мисля, че минахме най-лошия участък.

Сивотата отвъд прозорците видимо се отдръпна и забърза, създавайки усещането за огромна скорост. Корабът се заби през още два или три по-разредени облака, след което навлезе в чистото небе над града. Беше истинска парижка нощ, тъмна, както винаги, освен когато настъпваше непоправима повреда в наземните генератори. Единствените източници на светлина бяха прожекторите, инсталирани от Института по сгради и кули или провесени от носещи се в небето дирижабли и платформи. От време на време над всичко проблясваше мълния, осветяваше подобните на интегрални схеми шарки, чрез които облаците комуникираха, и ги отпечатваше като призрачен негатив върху заледените улици и сгради долу.

Бяха на около пет километра височина, достатъчно високо, че да хвърлят поглед към панорамата на целия град чак до изкуствения ров по линията на отбранителните съоръжения.

— Не знам дали ще ти хареса — обърна се към Флойд Оже, — но добре дошъл в Париж. Никога не си бил тук.

Флойд надникна през малките прозорци, разположени в ниската част на кабината.

— Предполагам, това означава, че в крайна сметка говореше истината — каза той, като се опитваше да проумее напълно чудовищната гледка.

— Съмнения ли имаше?

— Не, но имах надежди.

Тя насочи вниманието му към покрайнините на града, където извисяващите се кули на маяците по отбранителния периметър просветваха в червено и зелено.

— Това е Периферик — каза тя. — Пръстен от пътища, обкръжаващи Париж. В твоята версия на града не съществува.

— А какво е стената?

— Ледената урва. Подсилена е с метал и бетон, измервателни прибори и оръжия, за да пази фуриите надалеч. През по-голямата част от времето номерът минава, но когато пробият периметъра, нахлуват бързо.

Това беше проблемът с Париж: паяжината от метро тунели и пътища предлагаше безкрайно разнообразие от трасета за навлизане. Нямаше значение, че половината от тези тунели бяха запушени от срутвания. Враждебно настроените машини винаги намираха път или си прокопаваха такъв през старите системи за водоснабдяване и канализация. Най-малките сред тях можеха да се процедят през тръбите на телеграфа, линиите на оптичните мрежи и газовите тръби. Когато се наложеше, дори успяваха да прокопаят нови тунели. Можеха да ги спрат — дори унищожат, — но не и без да нанесат неприемливи поражения върху града, който изследователите се опитваха да консервират и проучат.

— Не разпознавам много от него — обади се Флойд.

— Гледаш град, замразен повече от сто години след твоето време — обясни Оже. — Дори и така обаче, пак има някои забележителности, по които би трябвало веднага да се ориентираш. Въпрос на умение е да ги виждаш под натрупаните ледове.

— Като лицето на приятел под погребален саван.

— Ето там е извивката на Сена — посочи Оже. — Пон Ньоф. „Нотр Дам“ и Ил дьо ла Сите. Виждаш ли го сега?

— Да — отговори Флойд с такава тъга в гласа, че нещо в нея едва не се разкъса. — Да, сега го виждам.

— Не ни мрази прекалено много за онова, което сме направили — каза тя. — Дадохме най-доброто от себе си.

Над тях облаците се вълнуваха и кипяха със странна, несъзнателна интелигентност. Корабът се наведе и пикира стремително.

— Може ли да те обезпокоя? — попита Касандра. — Трябват ми координати за кацане.

— Завий южно от реката — каза Оже. — Виждаш ли онзи правоъгълник от плосък лед?

— Да.

— Това е Марсово поле. Изравни ни с него и поддържай височина от триста метра.

Усети как корабът се подчини още преди да е довършила думите си. Серводвигателите заработиха със зъбчатките си под краката й, докато се разгръщаха допълнителните крила.

— Има ли нещо значимо в този район? — попита Касандра.

— Да.

Точно в този момент една мълния реши да прониже облаците, удряйки в близост до оплетените останки на Айфеловата кула в края на Марсово поле.

— Натам сме се насочили — обясни Оже.

— Металната структура?

— Приземи ни на последната площадка.

— Под наклон е. Не съм сигурна дали металът ще ни издържи?

— Ще издържи — каза Оже. — Пред себе си виждаш седем хиляди тона викториански чугун. Оцелял е под ледовете в продължение на цели двеста години, смятам, че ще понесе тежестта ни.

В продължение на два века ледът беше поглъщал долната една трета на тристаметровата кула. Някаква отдавна забравена катастрофа, останала без свидетели, беше откъснала и запратила горните седемдесет и пет метра в историята. Така и не ги бяха открили при досегашните си разкопки. Първите две наблюдателни площадки все още бяха непокътнати заедно със значително по-тясната трета, кацнала в края на наклонената, усукана част от конструкцията, увиснала над замръзналата Сена.

— Виждам кацнал космически апарат — каза Касандра. — Тръстерите му все още са горещи. Размерът и моделът съответстват на типа совалка, пилотирана от Калискан.

— Това е мястото на срещата. Ако е в настроение, трябва да ни е оставил достатъчно пространство за кацане.

— Ще ни се наложи да се посместим — произнесе слашърката.

— Направи каквото можеш. Ако е необходимо, просто се задръж, колкото да слезем, или Калискан да се качи.

— А г-н дьо Мопасан?

— Той няма да се присъедини към нас. Мъртъв е от почти четиристотин години.

— Тогава, признавам…

— Малката шега на Калискан — обясни Оже. — Знаеше, че ще я схвана. Мопасан е презирал кулата. Всъщност толкова я е мразел, че е настоявал всеки ден да обядва на нея. Твърдял, че била единственото място в Париж, където не му разваляла изгледа.

Кулата се издигаше под тях. От мястото им над третата площадка още по-ясно се виждаше колко силно е усукана. Металната решетъчна колона се бе вгънала навътре като ерозирала скала, докато в същото време далечната й страна се бе изкривила толкова надалеч от първоначалния си ъгъл, че цялата конструкция бе започнала да се накъдря в поредица от деформирани секции, приличащи на кучешка козина.

Удари още една мълния. Играта на светлосенките накара цялата структура да се раздвижи и разтресе като желе.

— Кацай, Касандра — каза Оже. — Колкото по-рано слезем долу, толкова по-щастлива ще бъда.

Третата наблюдателна площадка представляваше квадрат от метал, наклонен на пет или шест градуса по хоризонтала, пронизан от назъбените подпори на прерязани трегери и стълбове, които някога бяха носили тежестта на асансьорите, водещи до върха на кулата. Деформираните метални обезопасителни перила все още бяха на мястото си. Изострената совалка на Калискан бе паркирана в единия ъгъл, а опашката й стърчеше в празното пространство.

— Това е корабът му — каза Оже. — Можеш ли да кацнеш?

— Мога да опитам. — Касандра вдигна поредица от лостове. — Стабилизаторите са свалени и подсигурени. Ще изхабим доста гориво, но не мога да направя нищо повече по въпроса.

Корабът увисна над площадката, олюлявайки се от едната до другата й страна, докато Касандра се опитваше да насочи под най-правилния ъгъл дюзите на носещите тръстери. Щом приближиха платформата, ударната вълна от двигателите запрати изтръгнати парчета метал по площадката, блъскайки ги в парапета и отвъд него. Сетне корабът се отпусна, а стабилизаторите поеха тежестта му и подскочиха няколко пъти на пневматичните си бутала.

Касандра изгаси двигателите, за да пестят горивото.

— Всичко е наред — каза тя.

— Добра работа — обади се Оже. — А сега направи още един фокус. Можеш ли да отвориш канал за връзка с Калискан?

— Секунда.

Един от екраните премигна, след което се изпълни с лицето на Калискан. Той отметна несресаната бяла коса от потното си чело.

— Подсигурени ли сте? — попита.

— Да — отговори Оже. — Но не зная дали в совалката е останало достатъчно гориво, за да се издигнем в орбита. — Тя погледна Касандра, която на свой ред сви рамене и махна нерешително с ръка.

— Колко души сте на борда? — попита той.

— Трима — отговори тя — плюс товара. Но Касандра се надява да се върне със совалката. Само аз и Флойд трябва да дойдем с вас.

— При мен ще има място за трима ни и товара. Ще успеете ли да прекосите площадката?

— Зависи каква е гъстотата на фуриите — отговори Оже.

Той отмести очи, консултирайки се с някакъв скрит прибор:

— Достатъчно ниска. Няма да бъде проблем, ако носите скафандри. Не са необходими специални предпазни мерки. Само си гледайте в краката.

— Защо ни доведохте дотук? Искам да кажа, разбирам защо в орбита едва ли щеше да бъде особено безопасно…

— Именно заради гъстотата на фуриите, Оже. Големите машини никога не се вдигат толкова нависоко. Уродливото чудовище на мосю Айфел е най-безопасното място в града.