Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (17)

Седемнадесет

На метростанция „Кардинал Льомоан“ Оже си купи еднопосочен билет и навлезе в обедната блъсканица от пътници. Парижани смятаха обяда за сериозно нещо и въобще не се колебаеха да прекосят половината град, за да се срещнат с колега, партньор или любовник в някоя добре поддържана бирария или ресторант. Оже нямаше как да разбере дали не са я проследили от хотела на булевард „Емил Зола“, но реши да се възползва докрай от потока от пътници, за да се измъкне на евентуалните си преследвачи, като завиваше ту наляво, ту надясно в тълпата и тичаше нагоре и надолу по стълбища и ескалатори. Дори и така, когато достигна подземния перон, забави крачка и позволи на влака да потъне в тунела без нея. Перонът остана относително пълен дори след като влакът беше заминал, но нямаше как да се надява на нещо по-добро. Винаги имаше хора, които изглежда нямаха нищо по-добро за вършене, освен да се размотават из метростанциите, сякаш забравили за препускащите влакове и спешния график на редовните пътници. Млад мъж с карирано сако и каскет четеше спортните страници на вестника, а от устата му се полюляваше цигара. Закръглена, но красива жена, поправяше грима си с помощта на малко месингово огледалце, нацупена и съсредоточена.

Оже отново си погледна часовника, нетърпелива да приключи със следващата част. Ала все още имаше около две минути до обяд и едва ли бяха прекъснали електричеството, протичащо през релсите. Тя притисна ръчната чанта към себе си, наблюдавайки потока от пътници по перона. Беше застанала в самия край на платформата, там, където релсите изчезваха в мрака на тунела. В дванайсет без една забеляза светлините на друг влак, отразени в змиевидните релси, излизащи от тунела в другия край на перона, след което мотрисата се изсипа в какофония от пищене на спирачки и тежко скърцане. Погледна часовника си за последен път, с неудържимо желание влакът да потегли по-бързо. Последното, което й трябваше сега, бе мотрисата да остане в тунела между станцията и вратата за портала.

Влакът потегли. Беше почти обяд. На перона се появиха още неколцина пътници, след което стрелките на часовника й заявиха, че е време да се раздвижи. Нямаше видима промяна в състоянието на релсите, но и не възнамеряваше да се докосва до тях, за да изпробва отношението на Авелинг към детайлите. Скоро щеше да разбере дали си е свършил работата.

Оже тръгна толкова бързо, колко можеше. Трябва й само миг, за да коленичи на ръба на перона, да прехвърли крака и да се спусне на мръсния бетон, върху който бяха положени релсите. Ръцете й вече бяха почернели от саждите и смазката; без съмнение задните й части — също. Нямаше значение: всичко се развиваше според предварителния план, никога повече нямаше да излезе от този тунел, така че на никого нямаше да се наложи да си задава въпроса защо една добре облечена жена се появява от него в такова състояние.

Някой извика. Тя погледна назад точно навреме, за да види как мъжът със спортните страници посяга с ръка към нея, а цигарата пада от устата му, докато закръглената жена вдига очи с намерението да разбере за какво е цялата шумотевица. По това време Оже вече се бе плъзнала в прикритието на тъмнината в тунела и предпазливо се придвижваше покрай лявата стена, като внимаваше да избягва релсите вдясно. Щом се отдалечи на повече от няколко метра в тъмното, бе сигурна, че вече никой не може да я види. За нещастие същото важеше и за нея, защото не разполагаше със светлините на станцията. Пристъпваше рачешката колкото можеше по-бързо, като държеше стената зад гърба си през цялото време и се опитваше да не мисли за волтажа, който навярно протичаше през релсите. Трябваше да покрие само около стотина метра за не повече от две минути.

Нещо в тъмнината пред нея просветна: кървавочервена светлина; беше силно приглушена, но помръдваше. За един ужасяващ миг си помисли, че е влак, приближаващ през тунела, въпреки че ако бе така, следваше да се появи откъм гърба й, а не пред нея. Сетне чувството й за перспектива се измести и тя осъзна, че вижда светлината на фенерче, насочено към нея малко по-надолу в тунела.

— Побързай, Оже — повика я един глас. — Ще пуснат тока след не повече от трийсет секунди, а влаковете ще се появят почти веднага!

— Авелинг?

— Не спирай — отвърна той. — Наистина нямаме много време.

— Мисля, че един мъж ме видя да влизам в тунела.

— Не се тревожи за него.

Колкото повече приближаваше към гласа, толкова по-ярка ставаше червената светлина. Беше започнала да отличава съвсем слабо и нечия тъмна фигура, коленичила близо до стената. Беше доста по-надалеч, отколкото очакваше: звукът от гласовете им се предаваше добре през пространството на тунела.

— Размърдай се, Оже — изсъска той.

— Старая се.

— Добре. Сега не се препъвай, защото релсите вече са под напрежение.

— Нямаше нужда да ми го казваш. Най-малкото сега има по-голяма вероятност да се препъна.

— Носиш ли стоката?

— Да — отговори тя през стиснати зъби. — Нося стоката.

Докато подбираше опипом пътя си, а светлината на фенерчето ставаше все по-ясна, след като очите й постепенно се бяха нагодили към мрака, най-после успя да забележи и прохода в стената непосредствено до него.

— Побързай най-сетне. Засякохме колебание в консумацията на електричество по релсите.

— Какво значи това?

— Означава, че влаковете отново се движат. Няма да си губят времето след затъмнението, особено в средата на деня.

Оже най-после виждаше ясно лицето на Авелинг. Спусна се през последните десетина метра, протягайки ръце към безопасността на тъмния проход в стената.

— Мисля, че виждам влака да влиза в метростанцията зад теб — предупреди я Авелинг.

— Почти при теб съм.

— Влакът потегли. Побързай, Оже. Няма да те чакам повече.

Без да прави опити да се съобразява с достойнството й, той я изблъска през пролуката и в тъмнината отвъд. Писъкът на приближаващия влак стана по-висок, отеквайки в стените около тях.

— Помогни ми с вратата — нареди Авелинг. — Трябва да я затворим.

Постави ръцете й върху старите дървени дъски и тя усети как вратата се помества под натиска, който упражниха едновременно, след което изщрака на мястото си тъкмо в момента, в който светлините на влака засияха през тесния отвор.

— За малко — каза Авелинг.

— Мислиш ли, че някой от влака ни е видял?

— Не.

— Ами мъжът на платформата? — Тя му го описа накратко.

— Както казах, няма нужда да се тревожиш за него. Обикновен измамник. Прекарва по-голямата част от деня на перона и си търси жертви. Няма да посмее да сигнализира на властите. — Той изключи червената светлина на фенерчето и почти веднага включи друго, но по-ярко и бяло. Оже присви очи срещу внезапния блясък, разпознавайки мръсното, тясно гърло на сервизния тунел.

— Нека попитам още веднъж: носиш ли документите?

— Да — отвърна тя. — Както вече ти казах.

— Добре. Започвах да се тревожа, че няма да приключиш мисията. Радвам се, че си решила да постъпиш разумно. Дай ми ги.

— И в мен са в безопасност.

— Казах, дай ми ги, Оже. — Преди да е успяла да отговори, той изтръгна чантата от ръцете й и освети с фенерчето свитъка с документи. — Не изглеждат кой знае какво, нали? Човек би решил, че не си струват усилията. — Той ги извади и й върна чантата.

Оже отново си спомни за вероятните подозрения на Сюзан Уайт, че в екипа има някой, на когото не може да се има доверие. Може би беше Авелинг, може и да не беше, но поне докато документите бяха пред очите й, се надяваше, че с тях няма да се случи нищо непоправимо. Трябваше само да се погрижи да бъдат предадени на Калискан.

— Не знам за какво е всичко това, Авелинг. В този момент дори не съм сигурна дали искам да науча. Не може ли просто да приключваме с целия фарс?

— Няма начин да потеглиш веднага — обясни той. — Все още имаме проблеми с връзката.

През съседния тунел с трясък премина още един влак, а вибрациите накараха прахта от тавана на сервизния проход да се посипе върху главите им.

— Заради временния проблем, за който твърдеше, че досега трябвало да бъде отстранен?

— Оказа се не толкова временен, колкото се надявахме. — Авелинг спря и освети пътя пред тях с фенерчето, насочвайки лъча му по дължината на леко извитата стена.

Оже видя как се намръщи.

— Какво? — попита тя.

— Няма значение. Просто ми се стори, че чух нещо.

— Някой от нашите хора в края на портала? — предположи Оже.

Авелинг дръпна ципа на якето си и прибра документите на сигурно място във вътрешността му.

— Хайде. Да побързаме.

Оже мимоходом забеляза, че бе измъкнал автоматичен пистолет от джоба си. В светлината на фенерчето оръжието местно производство сияеше с масленосин цвят.

— Видях нещо да се движи — произнесе тя, като внезапно снижи гласа си до шепот.

Лъчът на фенерчето заигра пред тях като нервно животно.

— Къде?

— Надолу по тунела. Заприлича ми на човек, клекнал до стената. — Тя си пое дъх и прибави: — Стори ми се, че е дете.

— Дете? Не ставай глупава.

— Защо не? Някое дете лесно би се залутало тук.

Авелинг поклати глава, но се виждаше, че се е превърнал в кълбо от нерви. Не можеше да го вини. Предишното преминаване през тунела не й се бе сторило особено приятно и не можеше да се каже, че особено се наслаждава на сегашното.

— Има ли някой? — извика Авелинг. — Някой от портала? Бартън… ти ли си?

— Не беше Бартън — каза Оже. — Нито Скелсгард.

Авелинг стреля предупредително. Дулото на автоматичния пистолет изплю оранжев пламък в мрака, а куршумът се впи хрущящо в скалата на десетина метра пред тях. След като гърмът от изстрела заглъхна и ехото престана да се блъска напрегнато нагоре и надолу из шахтата, настъпи безмълвна тишина, насичана единствено от ударите на сърцата им.

— По дяволите — каза Авелинг.

— Видя ли нещо?

— Мисля, че видях нещо. Но може и да е заради думите ти.

— Ти чу нещо, преди аз да видя детето — уточни Оже.

— Сега и аз мисля, че го видях — потвърди той, като звучеше още по-несигурно.

— Дете?

— Не беше дете. Ако е било дете, тогава нещо много лошо… — Ала Авелинг остави изречението да увисне недовършено.

— Имаме проблем — заяви Оже. Тя го притисна до стената и го накара да замълчи, като изсъска: — Знаеш го!

— Просто ни се привиждат сенки.

— Или нещо се е объркало. Зная какво видях. Не съм си въобразявала нищо, дори да ти се иска да е така.

Той също й отговори шепнешком, като не отместваше дулото на пистолета от дъното на шахтата. Тя забеляза, че ръката му леко трепери.

— Какво тогава се очаква от нас, според теб? — попита остро Авелинг.

— Според мен трябва да се измъкнем оттук, преди да сме налетели на допълнителни неприятности.

— Виж — каза Авелинг, когато лъчът на фенерчето внезапно се закова върху нещо на пода на десет или дванайсет метра напред в тунела. — Тяло!

Беше прекалено едро, за да бъде на дете.

— Мисля, че може да е Бартън — обади се Оже и в гласа й се долови нотка на безнадеждност. — Мисля, че може да е Бартън и мисля, че може да е мъртъв.

— Невъзможно — каза Авелинг.

Той се изтръгна от ръцете й и тръгна по-нататък, отнасяйки светлината със себе си. Лъчът на фенерчето треперливо освети стените на тунела, докато Авелинг най-после не достигна тялото. Коленичи и огледа мъртвеца, а пистолетът продължаваше да трепери в ръката му.

— Лоша работа — измърмори той.

Оже се насили да приближи до трупа. Отблизо вече нямаше съмнение, че е Бартън. Авелинг освети по-добре тялото, спирайки лъча върху грозд от дупки от куршуми в областта на гърдите му. Имаше най-малко двайсет отделни рани, застъпващи се като лунни кратери.

Бяха разположени близко една до друга, сякаш бяха стреляли в него от упор. Пръстите му продължаваха да стискат собствения му автоматичен пистолет. Оже го взе. Ръката на Бартън все още беше топла.

— Да се махаме оттук — заяви тя.

Ръката на Авелинг потрепна, докато изстрелваше още два куршума в тъмнината. В отблясъка от изстрелите Оже си помисли, че също вижда нещо: ниска, подобна на кукла фигурка, притичваща близо до изронените стени на тунела. Беше с размерите на дете и носеше червена рокля, ала в лицето, което Оже бе мярнала в мига на проблясъците, нямаше нищо детско, а по-скоро съсухрено и дивашко: наполовина вещерско, наполовина таласъмско, противно ухилено, с изострени, почернели зъби. Автоматичният пистолет изведнъж натежа в ръката й, докато го насочваше към тъмнината и се опитваше да се прицели към мястото, където смяташе, че вече трябваше да е стигнала притичващата фигурка. Натисна спусъка, ала не последва нищо; забори се с предпазителя и отново натисна спусъка, но Бартън навярно беше изпразнил пълнителя.

— Загазили сме — каза Авелинг.

Той се изправи, като остана в леко приклекнала позиция и започна да отстъпва от тялото.

— Този път определено видях някой — заяви Оже, без да изпуска оръжието. — Приличаше на дете… но лицето му…

— Не е дете — произнесе Авелинг.

— Очакваше да се натъкнем на него, нали?

— Получаваш шестица.

Колкото и безполезно да й се струваше, тя не устоя и тикна дулото на празния пистолет в него.

— Започвай да говориш, прасе. — Не беше точно думата, която искаше да употреби, но „прасе“ най-силно се доближаваше до онова, което се опитваше да изрази при създалите се обстоятелства. — Детето е от 31, нали?

— Какво те кара да смяташ така?

— Защото каквото и да е, мястото му не е тук. А сега ми кажи всичко, което знаеш.

— Това е НВ единица — произнесе с натежал глас Авелинг. Той раздвижи лъча на фенерчето по околните стени, но от детето нямаше и следа.

— Какво?

— О, я стига, Оже. Не може да не си спомняш онази малка гадна война, за която не ни е удобно да говорим в последно време? Срещу приятелите ни от Федерацията на политите?

— Какво за нея?

— Изпращаха срещу нас деца. Неотенни войски: генетично модифицирани клонинги, психопрограмирани машини за убиване, оформени като деца.

Въпреки усилията, които полагаше, за да запази спокойствие, нещо в нея започваше да се поддава на ужаса в гласа му. А онова, което можеше да остави такъв белег в човек като Авелинг, нямаше как да мине за добра новина.

— Ти би ли се срещу тях? — попита тя.

— Влизали сме в сражения. Невинаги беше едно и също. Ситните зли създания можеха да пропълзят във всяко тясно пространство, което вече си мислехме, че сме подсигурили и да останат скрити в продължение на седмици, като оцеляваха без каквито и да било провизии… тихи, чакащи като притаени змии, почти в кома… докато не се покажеха. — Колкото повече си спомняше, толкова по-накъсано ставаше дишането му. — Бяха трудни за убиване. Бързи, силни, понасяха наранявания и прагът на чувствителността им към болка просто не се вписваше в скалите. Изключително добре развито чувство за самосъхранение… но готови да умрат, за да изпълнят мисията си. И дори когато знаехме с какво си имаме работа, даже когато ни бяха на мушката… не можехме да се насилим да натиснем спусъка. Приличаха на деца. Сражавахме се срещу милиард години еволюция, която не спираше да ни повтаря, че не бива да ги убиваме.

— Военни бебета — произнесе Оже. — Така ги наричахме, нали?

— Значи си запозната с историята. — Подигравателният тон не успя да прикрие страха в гласа му.

Тя отново си спомни за Касандра, представителката на слашърите, която бе успяла да мине за младо момиче по време на мисията, довела до тази каша. Неотенните войски бяха първата стъпка, породили след себе си цели фракции от слашъри с размерите на деца. Но и етап, за който никой не обичаше да говори напоследък, най-малко самите слашъри.

— Спомням си, че в генетично отношение бяха задънена улица. Не работеха добре. Бяха умствено нестабилни и се износваха лесно.

— Защото бяха оръжия — каза Авелинг, — създадени с определено времетраене.

— Но никой не е виждал военни бебета от поне двайсет години, Авелинг. Моля те, разясни ми какво прави едно от тях в тунелите под Париж на 32.

— Вади си изводите сама, Оже. Слашърите са тук. Вече са стъпили на 32.

Внезапно тя почувства ужасен студ и непреодолим страх. Беше далеч от дома.

— Трябва да се доберем обратно до повърхността.

— Не — отвърна Авелинг, възвърнал част от самообладанието си. — Трябва да се доберем до портала. Не можем да позволим да го овладеят.

— Сигурно вече са го овладели, щом са тук. Иначе как са пристигнали?

Авелинг понечи да каже нещо, но думите изведнъж застинаха упорито в устата му. Той издаде бълбукащ, задавен звук и се стовари върху Оже, изпускайки фенера и оръжието си на земята. Оже си пое въздух и се опита да изпищи: беше естествена човешка реакция, като се вземеше предвид, че човекът непосредствено до нея току-що бе намерил смъртта си. По някакъв начин обаче успя да се въздържи. Разтреперана, съсредоточена по-скоро върху действията, отколкото върху мислите си, посегна за фенера и замени безполезния пистолет на Бартън с този на Авелинг.

Като се придържаше ниско, тя освети шахтата и по някаква случайност успя да прикове в средата на лъча му детето само за миг. То я погледна с ужасяващото си, сгърчено подобие на лице с набръчкани и безкръвни устни, обрамчващи в дяволска усмивка изпочупените му зъби.

Износват се лесно.

Между устните му помръдна черен, изсъхнал език. В малката му граблива ръка имаше нещо, което реши, че е пистолет, насочен срещу нея. Тя стреля първа, насочвайки оръжието си най-общо по посока на детето. Пистолетът яростно изрита китката й. Оже издаде тихо, изненадано стенание, докато в същия момент детето се свиваше на две и падаше в точката от лъча на фенера. Оръжието му изтрака на пода, а то нададе противен, проточен писък като пара, изхвърчаща от гърлото на врящ чайник.

Всички инстинкти на Оже й повтаряха да се обърне и да побегне обратно към светлината на деня. Знаеше, че в тунела вероятно има още от тези създания. Но трябваше да види онова, което вече бе убила или осакатила.

Тя се приближи до него, усещайки тежестта на пистолета в ръката си, като се надяваше, че в пълнителя има поне още един куршум, но предпочиташе да не знае със сигурност. Писъкът на детето заглъхваше и се превръщаше в слаб, почти ритмичен стон.

Изрита оръжието му надалеч и коленичи до тялото. Гъстата рошава черна коса на темето на създанието се бе плъзнала настрани, излагайки на показ сбръчкания череп, осеян със старчески петна, блед и оплешивял. Отблизо, в безсърдечната светлина на фенера, лицето на детето бе покрито с отпуснати бръчки и подути шевове. Кожата под напукания слой грим приличаше на износена гума. Очите му бяха насълзени и жълтеникави. Зъбите — прогнили пънчета, зад които подутата маса на противния език помръдваше като заключено чудовище и се опитваше да издаде някакви разбираеми звуци след всеки следващ хриптящ стон. Детето миришеше непоносимо и отвратително, като отдавна забравена комунална кухня.

— Какво правите тук? — попита Оже.

Детето отговори с накъсани хрипове:

— Не ти трябва да знаеш.

— Знам какво си. Ти си военно извращение, нещо, което е трябвало да унищожат още преди десетилетия. Въпросът е, защо не са го направили?

Измежду изпочупените зъби на детето се стичаше рядка течност.

— Извадихме късмет — избълбука то в нещо, което беше или бавно задушаване, или подигравателен смях.

— На това ли му казваш късмет? — Тя кимна към раната в стомаха на детето.

— Свърших си работата тук — каза то. — На това му казвам късмет.

След което умря. Главата му се олюля, а очите му замръзнаха в очните ябълки. Оже опипа пода в тъмнината, докато ръката й не докосна оръжието му. Очакваше друг автоматичен пистолет — най-малкото друг артефакт от 32, — ала формата на предмета не й беше позната. Тя се изправи, пъхна оръжието на детето в чантата си и отстъпи от трупа му.

Зад себе си чу раздвижване: бясно драскане и шумолящи звуци. Завъртя лъча на фенера, очаквайки да види плъхове. Вместо това забеляза, че до тялото на Авелинг бяха коленичили момченце и момиченце. Тършуваха в дрехите му. Когато фенерът ги освети, двамата вдигнаха очи и започнаха да съскат ядно.

— Назад — произнесе тя, като насочи пистолета към тях. — Вече убих един и ако се наложи, ще довърша и вас.

Момчето оголи зъби срещу нея, издърпвайки свитъка с документи от якето на Авелинг. Беше напълно плешиво, като миниатюрна версия на старец.

— Благодаря ти — произнесе с гаден тон то. — Не можем да позволим тези неща да попаднат в погрешните ръце, нали така?

— Пусни ги — нареди му Оже.

Момичето изръмжа нещо към момчето. В ръката й проблесна сребрист предмет. Насочи го по посока на Оже, ала тя стреля първа, а автоматичният пистолет затанцува в ръката й, произвеждайки три последователни изстрела. Момчето изсъска и изпусна документите. Момичето изръмжа отново и ги грабна от земята, но в светлината на фенера Оже забеляза, че бе успяла да улучи и нея — повече по чиста случайност, отколкото благодарение на точна стрелба, поне това бе сигурно.

— Пусни документите — нареди отново тя.

Момичето се отдръпна от кръга на светлината. Момчето простена, посягайки към звездовидната дупка в бедрото си. Имаше нещо чудовищно и едновременно животинско в действията му, като на куче, което не успява да осъзнае напълно сериозността на раната си. Момчето се опита да се изправи, ала раненият крак поддаде под тежестта му по необичаен и смразяващ начин. То нададе тънък и висок писък, изпълнен с болка и гняв. После посегна към ученическия си жакет и започна да издърпва от него нещо метално. Оже го простреля отново, този път в гърдите.

Момчето замръзна.

Тя накара лъча на фенера да се олюлее надолу по коридора, но не виждаше и следа от момичето. Разтърсена до дъното на душата си и останала без дъх, Оже тръгна несигурно подире й, докато най-после не забеляза, че нещо пърха на земята. Вдигна го, разпознавайки един от документите, които току-що беше дала на Авелинг. Никъде не се виждаше изпуснато нещо друго. Оже натика листа в палтото си, като мислено си отбеляза по-късно да го прегледа — ако оцелееше толкова дълго. Върна се при момчето, провери дали наистина е мъртво и повтори процедурата с Авелинг, като освети лицето му с фенера, докато не се убеди, че не реагира.

Надолу по тунела отново се разнесоха звуци от раздвижване: сякаш някой се влачеше по пода. Тя приклекна ниско и насочи пистолета надалеч от себе си, като се опитваше да открие с лъча на фенерчето мястото, откъдето се разнасяше шумът.

— Оже?

— Кой е?

— Скелсгард. Слава Богу, че още си жива.

От тъмнината изникна ниска фигура, която се подпираше на стената, за да не падне. Единият й крак бе превърнат в неподвижна кървава маса, подобна на сурово парче месо, надничащо от останките на панталоните й. Осъзнала състоянието на Скелсгард, Оже едва сдържа ужасения си вик. Тя наведе дулото на пистолета, но не го прибра.

— Ранена си — каза тя.

— Имах късмет — увери я Скелсгард, като се намръщи предизвикателно. — Помислиха ме за умряла. Ако и за миг се бяха усъмнили, щяха да довършат работата, както се полага.

— Не мърдай оттам. Трябва да те заведем обратно при портала.

— Порталът сега не е най-безопасното място на света.

— Със сигурност е по-безопасен от този тунел. — Оже се изправи и бързо прекоси разстоянието до ранената жена. — Господи, добре са те подредили — възкликна тя.

— Както казах, извадих късмет. — Гласът й звучеше така, сякаш някой търкаше две парчета шкурка едно в друго. Беше разкъсала единия си ръкав, за да го използва като импровизиран турникет в горната част на бедрото, точно под слабините. — Кървеше зле, но не мисля, че са засегнали нещо жизненоважно.

— Нуждаеш се от помощ… но не от онзи вид, която могат да ти осигурят на 32. — Оже се огледа с внезапно объркване. — Мислиш ли, че тук все още има някой от тях?

— Бяха трима.

— Аз убих двама. Третият се измъкна. — Оже спусна предпазителя и пъхна пистолета в колана си. Оръжието се впи болезнено в хълбока и, но искаше да й бъде под ръка, в случай че имаше нужда от него. — Облегни се на мен. На какво разстояние сме от сензора?

— На около петдесет метра в тази посока е — тя посочи отслабнало зад гърба си и поклати глава.

— Ще се справиш ли?

Скелсгард прехвърли тежестта си на Оже.

— Ще опитам.

— Кажи ми какво се случи. Искам да науча всичко.

— Мога да ти кажа само онова, което знам.

— Като за начало, и това стига.

— Какво научи от Авелинг?

— Не много — отговори Оже. Напредваха бавно, тъй като движенията на Скелсгард се изчерпваха с къси, агонизиращи подскоци. Оже дори не можеше да си представи болката, която вероятно изпитваше в разкъсания си крак. — Той очевидно знаеше доста повече от мен. Останах с впечатлението, че вече подозираше за присъствието на слашърите тук. Онова, което не разбрах, бе дали знаеше как са се озовали тук.

— Имахме някои подозрения — призна Скелсгард, — но за пръв път се сблъскваме с тях отблизо.

— Ще се пробваш ли с предположение как са се озовали на 32?

— Дотук води само един път — заяви Скелсгард. — Сигурни сме в това. Нашият портал. Но е под пълния ни контрол още от момента, в който го отворихме. Всеки чужд елемент на 32 трябва да е пристигнал през него. И задължително е минал през сензора.

— Така си мислех и аз — заяви Оже. — И той не е успял да спре тези… неща.

— Военните бебета са биотехнологични оръжия, така е, но в тях няма нищо механично — нищо, което сензорът да отхвърли. Склонна съм да допусна, че са преминали през него… по един или друг начин.

— Наскоро?

— Не — отвърна Скелсгард. — Няма начин тези деца да са минали, докато порталът е бил под наш контрол. Агентите на слашърите може и да са пробили мерките ни за сигурност, може дори да са минавали за трешъри. Но деца? Мисля, че щяхме да забележим.

— Все по някакъв начин са дошли. Ако порталът е единственият път, значи е станало по този начин.

— В такъв случай ни остава само едно обяснение — каза Скелсгард. — Нещо против да поспрем за малко? Трябва да си почина.

— Чувствай се като у дома си.

Скелсгард спря за около минута, колкото да си поеме дъх, след което отново заговори, като през цялото време държеше очите си затворени:

— Не е възможно да са минали през портала, докато е бил под наш контрол. Това оставя само една възможност: трябва да са влезли преди нас. — Тя изкриви лице с насълзени очи. Оже предполагаше, че бе започнала да изпада в шок.

— Някаква идея кога? — попита внимателно тя.

— От примирието насам Марс е на наша територия. Това прави двадесет и три години. Открихме портала преди две години, но това не означава, че преди това е бил използван, без никой да забележи. Щяхме да отчетем флуктуациите. Само енергията, необходима, за да бъде държан отворен…

— Само че някой определено е минавал през него.

— Следователно трябва да се е случило преди повече от двадесет и три години. Точно преди примирието имаше период, когато Марс и луните му бяха в ръцете на слашърите. Не продължи дълго — някъде около осемнайсет месеца.

— Твърдиш, че тези военни бебета са били тук в продължение на двадесет и три години?

— Това е единственото обяснение, което ми се струва убедително. След като Марс е преминал под наше управление, всички агенти на слашърите са попаднали в капан. Всъщност това обяснява доста неща. Военните бебета бяха безплодни. Освен това от тях не се е очаквало да остареят.

— Авелинг спомена нещо за предварително определено време на живот.

— Предполагаме, че е трябвало да бъдат „освободени от длъжност“, преди да започнат да стареят. Да си умреш от умиление от тези слашърски евфемизми. Само че военните бебета са били изоставени тук. Ето защо изглеждат по този начин.

— Какво са правили през цялото това време?

— Много добър въпрос.

— Можеш ли да се движиш? — попита Оже. — Мисля, че трябва да тръгваме.

Скелсгард изпъшка утвърдително и поднови подскоците си.

— Изгубихме контрол над Сюзан Уайт — каза тя между хрипливите опити да си поеме дъх. — Едно от обясненията е, че работеше за врага. Но тъй като познавах Сюзан, не мога да се съглася, че това е особено вероятно.

— И аз.

— По-скоро съм склонна да допусна, че е разбрала поне отчасти какво се случва тук — че на 32 вече е имало слашърско присъствие.

— Докладвала ли го е на Калискан?

Скелсгард поклати глава.

— Не. Мисля, че се е страхувала да разкрие собственото си подозрение. Може да не е работела за врага, но е напълно възможно да е подозирала някой друг в екипа.

— Аз също достигнах до подобно заключение — произнесе предпазливо Оже.

— Наистина ли?

— Да — каза тя. — Защо й е било да ме въвлича в операцията, освен ако не е искала да доверява задачата на някой вътрешен човек?

— Според мен имаш право.

— Което означава, че трябва да взема решение на кого мога да се доверя. Може да се каже, че с Бартън и Авелинг проблемът е разрешен. Което обаче оставя теб, Мория.

— И?

— Не зная как те е възприемала Сюзан. За добро или зло обаче, не смятам, че имам друг избор, освен да ти се доверя.

— Е, на това му казвам единодушен вот на доверие.

— Съжалявам, исках да прозвучи малко по-позитивно. Не че има някакво значение, след като вече не разполагаме с документите.

— Но си ги разгледала, нали?

— Хвърлих им бърз поглед.

— По-добре от нищо. Поне имаш някаква представа какво толкова си е струвало цялото убиване. Ако отнесем тези новини на Калискан, може би той ще успее да събере парчетата.

— Ами ако проблемът е именно Калискан?

— Всички писма на Сюзан бяха адресирани до него — каза Скелсгард. — До самия край. Това навежда на мисълта, че все още му е имала доверие, въпреки че се е съмнявала във всички останали.

— Може би.

— Все отнякъде трябва да започнем.

— Съгласна съм, струва ми се. Но ще можем ли да се свържем с него? Авелинг спомена, че имаме проблеми с връзката.

— Винаги има проблеми — отвърна Скелсгард. — Просто нещата малко се влошиха откакто ти пристигна. Чу ли за малката свада у дома?

— Авелинг каза, че Политите създавали неприятности.

— По-лошо е. В космоса на Политите се води истинска война между умерените и агресорите. Засега никой не смее да залага кой ще спечели битката, а междувременно агресорите придвижват силите си още по-надълбоко във вътрешната система, в пространството на СОЗЩ.

— Това не е ли равносилно на война?

— Би било, ако в СОЗЩ не трепереха от страх. В момента политиците ни просто издават раздразнени звуци и се надяват, че умерените ще успеят да дръпнат юздите на агресорите.

— И?

— Ще бъде хубаво, ако се получи.

— Тревожа се за децата си, Мория. Сега трябваше да съм там и да се грижа за тях. Ако агресорите се насочат към Плетеницата…

— Всичко е наред. Чухме се с бившия ти точно преди връзката да се обърне с циците нагоре. Искаше да знаеш, че ще направи всичко възможно децата ти да останат в безопасност.

— Да има късмет да стане обратното — отвърна Оже.

— Господи, хлапе, човекът просто се опитва да ти вдъхне увереност. Дай му малко почивка.

Оже не й обърна внимание.

— Искам да знам повече за връзката. Какъв точно е проблемът?

— Проблемът е, че нашите приятели от Политите са доста близо до Марс, за да се чувстваме сигурни. Естествено, те знаят всичко за тази технология. Разполагат с необходимите измервателни прибори, с които да засекат един активен портал. Дори само някой да им подшушне, че има такава връзка в околността на Марс, ще я издирят. Съответно ние трябва да я поддържаме възможно най-тихо, което пък в крайна сметка е източникът на всичките ни неприятности с нея.

— Вероятно вече така или иначе им е известно, че съществува. Как иначе биха се озовали тук децата?

— Когато им отнехме Фобос, нищо не навеждаше на мисълта, че порталът е бил използван.

— Може би — допусна Оже — просто са искали да решите, че е така?

Бяха достигнали тежката желязна врата, водеща към залата със сензора. Беше открехната и през пролуката по пода се сипеше ярка септичножълта светлина.

— Както я оставих — отбеляза Скелсгард.

— Все пак не е зле да проверим. Изчакай тук.

Оже помогна на Скелсгард да се подпре на стената и измъкна автоматичния пистолет от колана си, молейки се в пълнителя да е останал поне един патрон. Прехвърли крак през металния ръб на вратата и се промуши през пролуката в помещението отвъд, след което подсигури ъглите колкото можеше по-бързо, като насочваше дулото към тях.

Нямаше деца. Или поне не виждаше такива.

Помогна на Скелсгард да влезе, след което засили вратата и я затвори. Двете с дружни усилия спуснаха тежкото резе. Сега вратата можеше да бъде отключена само отвътре.

— Как се справяш? — попита Оже.

— Не много добре. Мисля, че трябва да отпусна турникета.

— Искам първо да те прехвърлим през сензора.

Единственият източник на светлина в стаята беше яркожълтата бариера на сензора. Премигваше в периферното зрение на Оже, ала всеки път, когато обърнеше очи към него, изглеждаше напълно спокойна. Срасната със стената около нея, машинната рамка на портала изглеждаше непокътната, също толкова древна и чуждоземна, колкото и първия път, когато я бе видяла.

— Ще мина първа, за да огледам — каза Оже. — Ще се върна след няколко секунди.

— Или не — сви рамене Скелсгард.

— Ако не се върна — ако от другата страна ме чака нещо, — ще ти се наложи да си опиташ късмета на 32.

Скелсгард потръпна.

— По-скоро бих си опитала късмета в Каменната ера.

— Не са чак толкова зле. Разполагат с анестетици и известни начални познания по стерилизиране. Ако успееш да се добереш до някоя болница, поне ще имаш шанс да се погрижат за теб.

— А след това? Когато започнат да задават неудобни въпроси?

— Тогава вече ще се наложи да се оправяш сама.

— Предпочитам да си пробвам късмета със сензора. Нека мина първа? Вече съм ранена и няма смисъл и двете да поемаме излишни рискове. Ако всичко е наред, ще промуша глава и ще те повикам.

— Вземи това — каза Оже, като й предложи пистолета.

— Стреля ли с това чудо?

— Да, но не гарантирам, че в него са останали патрони.

Помогна на Скелсгард да стигне до сензора, след което отстъпи назад, докато ранената жена се улавяше за горната релса и с пъшкане се засилваше, за да се прехвърли през бариерата. Яркожълтата повърхност се вгъна навътре, притъмнявайки до златистокафяво, след което я погълна напълно, преди да се изпъне до нормално състояние.

Оже зачака. Зарови в чантата си за оръжието, което беше взела от военното бебе. Беше изработено за по-малки ръце от нейните, но все пак можеше да го държи, въпреки че не й бе особено удобно. Беше направено от метал и бе доста леко в сравнение с автоматичния пистолет. Все пак си оставаше оръжие. Имаше спусък и спусъкова скоба, както и приплъзващ се бутон, който според нея беше предпазителят. В края му излизаше перфориран цилиндър с дупка по средата. От едната страна се виждаше сложен сгъваем зареждащ механизъм. Оръжието беше изработено от извити, плътно прилепващи части и без всякакво съмнение можеше да бъде пригодено както за хвърляне, така и за намушкване, в зависимост от обстоятелствата. Не приличаше на нещо, което човек би очаквал да намери в работилницата на някой оръжеен майстор от 32, но пък и не беше технологията за кондензирана енергия на слашърските въоръжени сили от космоса на 31. Колкото и необичайно да изглеждаше, със същия успех можеше да е произведено и тук, в Париж, с местни материали.

Нещо си пробиваше път през жълтата бариера: лицето на Скелсгард се появи, пропуквайки повърхностното напрежение на сензора.

— Безопасно е — заяви тя.

Оже вдигна предпазителя на оръжието и последва другата жена през щипещата бариера. Точно преди да я погълне напълно, си припомни разказа на Скелсгард за безкрайното жълто преддверие на ада и усещането, че е била разглеждана от умове, древни и огромни като далечни планини. Напрегна се, като една част от нея по някакъв начин искаше да изпита усещането, а друга се свиваше от ужас с всеки атом от съществото й. Моментът на преминаването обаче се оказа също толкова кратък, колкото и първия път. Както и преди, усети леко съпротивление, което внезапно изчезна, сякаш пробиваше повърхността на барабан. Никой не я наблюдаваше, не усещаше нито Бог, нито каквито и да било божествени създания, отговорни за създаването на сензора и копирането на истинската Земя. Никой не отказа на която и да е част от тялото й да премине. Дрехите и оръжието по нея си бяха на местата, когато отново се озова в залата от другата страна. Непреклонната логика на сензора беше решила да допусне преминаването на тези прости предмети. Или може би просто отдаваше далеч по-голямо значение какво навлиза в 32.

— Никой не е преминавал — обясни Скелсгард. Стоеше наведена над един от контролните терминали, а лицето й приличаше на замръзнала маска от болка и изтощение.

— Никаква следа от деца?

— Не мисля, че са стигнали чак дотук. Имаме късмет, че не са се сетили да наминат, иначе можеха да сторят нещо непоправимо с връзката. Или да превърнат далечния край във временна бяла дупка. Адиос, Фобос, и всичко около него.

— Да прегледаме крака ти.

— Донагласих турникета. Засега всичко е наред.

Оже откачи един комплект за първа помощ от стената. Известно време се бори с пластмасовите закопчалки, след което успя да го отвори и започна да рови из вътрешността му, докато не откри морфинова инжекция.

— Можеш ли да го направиш сама? — попита, като подаде спринцовката на Скелсгард. — Не ме бива много с иглите.

— Ще се справя някак — отговори Скелсгард. Тя отхапа със зъби стерилната опаковка на спринцовката и заби иглата в бедрото си, точно над раната, но под турникета. — Не знам дали се прави така — подхвърли. — Предполагам, че скоро ще разберем, обаче.

— Трябва да приведем връзката в работно състояние — заяви Оже. — Можем ли да го направим заедно?

— Дай ми само секунда. — Скелсгард кимна към едно командно табло на равнището на машините. — Междувременно отиди при онзи терминал и нащракай всички ключове от горния ред в червено положение. След това ми кажи, ако някой от датчиците остане в зелената зона.

— Толкова ли е просто?

— Стъпка по стъпка, сестро. Това да не ти е газов котлон. На практика манипулираме локалната пространствено-времева мрежа.

— Вече съм се погрижила за завещанието си — отговори Оже.

Тя си свали обувките и се спусна по спираловидната сервизна стълба колкото можеше по-бързо. Досега не беше слизала в машинното отделение и размерите на оборудването, надвиснало навсякъде около нея, бе колкото плашещо, толкова и впечатляващо. За щастие всичко изглеждаше на мястото си. Транспортният съд бе окачен над главата й във вакуумния мехур, провесен на боядисаната в жълти и черни ивици люлка. Тъпият му, издраскан нос все още сочеше встрани от огледалната шахта на порталния тунел.

Ако успееха да го обърнат в правилната посока, след това трябваше просто да изчакат връзката да се стабилизира за известно време.

Тя си проправи път до терминала, който Скелсгард й беше посочила, и започна да превключва огромните шалтери. Датчиците потрепериха, ала макар една или две от стрелките да се задържаха в червената зона за няколко секунди, всички в крайна сметка се отпуснаха обратно в зелената.

— Нещата ми изглеждат наред — заяви Оже.

Скелсгард се бе изтеглила до парапета на ръба на горната платформа и сега наблюдаваше Оже.

— Хубаво. По-добре е, отколкото очаквах. А сега… виждаш ли втория ред от ключове под пластмасовия капак?

— Да.

— Вдигни капака и започни да ги включваш. Не отделяй очи от датчиците. Ако повече от два дори за миг помръднат към червеното и се застоят, престани да дишаш.

— Защо оставам с впечатлението, че това е трудната част?

— Цялата е работа е трудна — отговори Скелсгард.

Оже започна да превключва втората поредица шалтери: този път по-бавно, като позволяваше на стрелките в датчиците над тях да помръднат и да се успокоят, преди да продължи нататък. С всеки следващ около нея се пробуждаха към живот още и още машини. През половината отделение по контролните панели на оборудването започнаха да играят червени и зелени светлини. Скоро заработиха измервателните уреди и на самия мехур.

— Преполових ги — обяви тя. — Дотук добре. Корабът ще лети ли сам?

— Стъпка по стъпка. — Ще подготвим кораба, щом стабилизираме радиуса на гърлото. Настръхна ли ти косата вече?

— Още не.

— А би трябвало.

Оже включи поредния шалтер.

— Един момент… — каза тя. — На петия датчик се застояхме на червено.

— Точно от това се боях. Добре. Върни последния ключ и виждали това ще помогне.

Оже се подчини.

— Обратно на зелено — обяви след няколко секунди.

— Сега опитай пак.

— Отново сме на червено. Връщам и опитвам пак. — Оже зачака, като хапеше нетърпеливо устни. — Съжалявам. Нямаме късмет. Какво означава това?

— Че имаме проблем. Хубаво. Остави го засега и се прехвърли на втория терминал, онзи със сандъчето с инструменти до него.

— Тук съм.

— Включи червения бутон от дясната страна на монитора и ми кажи какви цифри се появяват в третата колона.

Оже потърка прашното стъкло на екрана.

— Петнайсет, точка, едно, седем, три. Тринайсет, точка, нула, четири…

— Грубо, Оже. Не ми трябват цифри с точност след десетичната запетая.

— Всички са между десет и двайсет.

— Мамка му, това не е хубаво. Връзката още не е достатъчно стабилна.

— Можем ли да се приберем у дома?

— Няма да е лесно.

Оже обърна гръб на терминала и погледна нагоре към Скелсгард:

— Ами ако изчакаме? Ще се подобрят ли нещата?

— Възможно е. Но е възможно и да се влошат. И няма начин да разберем колко дълго ще продължи тази нестабилност. Часове? Десетки часове, дори дни?

— Не можем да чакаме толкова дълго, не и ако има вероятност всеки момент още от онези деца да изникнат отнякъде. Като казваш „няма да е лесно“, какво имаш предвид? Че има начин?

— Има — отговори Скелсгард. — Но само за една от нас.

— Не те разбирам.

— Налага се да стабилизираме геометрията на гърлото в тази част и това ще ни коства повече енергия, отколкото можем да доставим в дългосрочен план.

Оже сви рамене:

— Ако успеем да поемем по обратния път, какво значение има дали връзката в този край ще се затвори?

Скелсгард поклати глава:

— Не е толкова просто. Виж, не искам да ти изнасям лекция по хипервакуумна теория…

— Нямам нищо против.

Скелсгард се усмихна.

— Основното е, че местното гърло трябва да остане отворено, докато достигнем другия край. Нещата ще се омажат, ако се затвори внезапно, и ще се омажат наистина, ако се затвори със сила. Като начало рискуваме да загубим връзката. И докато моментът на затварянето ще е събитие с нискоенергиен потенциал от страната на Париж, цялата енергия, освободена от колапса на тунела, ще си проправи път чак до Фобос. Все едно да разтегнеш ластик с две ръце и да пуснеш единия край — схващаш картинката. Дори колапсът да не е достатъчно мощен, за да унищожи връзката, пак ще се озовем на гребена на ударна вълна. По целия път до дома ще ни преследва солитон^[1].

— Какво е солитон?

— Нещо като гънка на килима, само че малко по-изнервено.

— Повече не ми трябва да знам. А сега ми кажи какво ни е по силите.

Можем ли да предпазим гърлото от внезапно затваряне?

— Да — отговори Скелсгард. — Щом корабът премине през него, можем да намалим захранването до равнище, на което генераторите ще издържат, докато пристигнем от другата страна.

— Не ми звучи като чак толкова сложна работа.

— Наистина не е. Проблемът е, че така и не ни остана време да автоматизираме процедурата. Винаги сме смятали, че наоколо ще се навърта помощен екип или че бихме могли да останем тук неопределено дълго време, докато стабилността на прохода се подобри.

— Разбирам — каза Оже. — Е, тогава най-добре да ми покажеш какво трябва да се направи.

— Няма начин — отговори Скелсгард. — Не се обиждай, Оже, но не мисля, че в историческия факултет са ви учили на тези неща. Ти влизаш в кораба, аз се оправям с гърлото.

— Ами децата?

— Досега не са успели да проникнат тук. Почти съм сигурна, че някак ще оцелея, докато пристигне спасителният отряд.

— Но това ще им отнеме дни — настоя Оже.

— Около шейсет часа, ако успеят да обърнат кораба веднага и условията са оптимални. Малко по-дълго, ако не са.

— Няма да те оставя тук.

— Ще издържа — отвърна Скелсгард. — Ти си човекът с жизненоважната информация, не аз.

— Изгубих почти цялата информация в тунела.

— Но си я видяла. Това според мен се брои поне за нещо.

Оже изостави терминала и се покатери бързо до Скелсгард.

— В какво точно се състои контролирането на гърлото?

— Операцията е изключително специализирана.

— Едва ли е чак толкова сложно, иначе вече да я бяхте автоматизирали. Говори, Скелсгард.

Тя премигна.

— Трябва да изчакаш трийсет до четиридесет секунди след заминаването и да занижиш енергийните нива до десет процента.

— Като използвам превключвателите, които вече ми показа?

— Повече или по-малко.

— Смятам, че с това би се справил дори един презрян историк. Добре: да започваме подготовката на кораба. Ще ме посветиш в останалото, докато работим.

— Няма начин да стане твоето, Оже — предупреди я Скелсгард.

— Сега ме чуй: ако за крака ти не се погрижи лекар, ще го изгубиш.

— Е, ще ми отгледат нов. Винаги ми се е искало да се повозя до някоя от онези шикозни болници в Политите.

— Наистина ли си готова да поемеш този риск? При всички неуредици у дома?

— Не мога да ти позволя да го направиш, Оже — настоя Скелсгард.

Оже извади пистолета на военното бебе и го размаха пред очите на Скелсгард:

— Искаш ли да го насоча срещу теб? Защото повярвай ми, ще го направя. А сега, сестро… да се залавяме с подготовката на кораба.