Ан Мейджър
Сбъднат сън (4)

Четвърта глава

Амбър слизаше по стълбите в елегантна черна рокля, чиито тежки гънки покриваха изящните й глезени. Предстоеше й вечеря с Карлота и Барън…

Противно на желанията му тя бе прибрала косата си в стегнат кок. Прическата подчертаваше стилния вечерен тоалет. Не носеше никакви бижута. Знаеше, че е облечена твърде семпло, но целта й бе да го ядоса. Познаваше вкусовете му — той обичаше топлите цветове, плътно прилепващите към тялото тъкани, нежния аромат. Затова тя напълно съзнателно не си сложи и парфюм.

През отворената към хола врата се носеха акорди от музиката на Скрябин, сред които от време на време се открояваше силният смях на Карлота. Стъпките на Амбър потънаха в дебелия килим.

— Скъпи, нито един мъж не може да ме направи толкова щастлива, колкото ти… — високо каза актрисата, като музиката заглуши края на изречението.

Преди да влезе, Амбър се спря, за да огледа обстановката.

Актрисата бе облечена в предизвикателна рокля от златисто ламе, която очертаваше пищните й форми. Нямаше нужда от въображение — всичко бе на показ. Косата й бе като облак от спускащи се тъмни къдри върху леко загорелите от слънцето рамене. Тежък вечерен грим около теменужените очи засилваше екзотичната й красота.

Погледът й се стрелна към вратата, където стоеше Амбър. Като се направи, че не я забелязва, Карлота се обърна към Барън. Високомерната й усмивка ясно показваше, че не я възприема като съперница.

Амбър се зачуди, дали изборът на тазвечерния й тоалет е добър. Тръсна глава и си напомни, че вниманието на бившия й съпруг изобщо не я интересува.

Въпреки това се подразни, като видя как дългите пръсти на Карлота с интимен жест оправиха копринената му вратовръзка. Така се държаха жени, които демонстрираха близостта си с някой мъж. Той учтиво наведе красивото си лице към нея и прошепна нещо в ухото й. При тази гледка Амбър рязко се обърна. Та това бе само един непочтен трик от тяхна страна, за да я извадят от равновесие!

Макс я посрещна на вратата и я представи на Маргарет Скаймастър — майката на Барън.

— Вие сте по-красива, отколкото си представях — каза Маргарет с толкова искрен тон, че Амбър бе готова да й повярва. — Винаги съм искала да се запозная с бившата съпруга на Барън.

— Може би е по-добре, че не се познаваме… При създаденото положение… — промърмори Амбър и смутено я погледна.

— Глупости! — Възрастната жена хвана ръката й, след което я потупа с топлота. — Макс, предложи нещо за пиене на дамата, докато ние се запознаем. — И като се обърна отново към нея, продължи: — Въпреки че сте разведени с Барън, няма причини ние с теб да не бъдем приятелки. Разбиранията ми са доста съвременни и смятам, че разводът е добър изход, ако съществува някаква несъвместимост на характерите, особено ако няма деца.

Амбър мъчително преглътна. За щастие точно в този момент се върна Макс с лимоновия сок. Това й спести необходимостта да отговаря.

Карлота и Барън се приближиха, хванати под ръка. Амбър усети изпитателния му поглед. Да не би той да пренебрегваше мнението на майка си? Или може би си мислеше за Джои?

— Не можах да схвана какво точно имаше предвид, Маргарет — намеси се Карлота. — Но аз съм на същото мнение. Америка има много либерална политика по отношение на децата. Сигурно знаете, че имам три развода и три деца. Ако обръщах внимание на капризите им, трябваше да съм зарязала кариерата си и да мисля само за тях. — Засмя се на абсурдната си мисъл и хвърли към Барън кокетен поглед. Той й отвърна с доста скептична усмивка. — Аз обаче имам свой собствен живот и той не ги засяга. Те са свикнали с пансионите, а освен това се виждаме през повечето ваканции. Не можете да си представите какви удивителни създания са децата и колко лесно успяват да се приспособят!

— Аз обаче не мога да си представя! — търпеливо започна Амбър. — Децата не са създания! Те са човешки същества, които имат нужда от майчини грижи, които… — Млъкна, усетила предупредителния поглед на Макс. Останалите учудено я гледаха.

— Все пак, Амбър, ти не си майка и не можеш да бъдеш толкова сигурна. Никога не си била принуждавана да избираш между собствените си интереси и тези на децата — каза Карлота.

Амбър имаше чувството, че сърцето й е заседнало в гърлото. Темата на разговора бе твърде опасна. След необмислената й намеса и забележката на Карлота, настъпи напрегната тишина. Барън я наблюдаваше с остър изучаващ поглед и неочаквано каза:

— Човек не бива да се занимава с отглеждане на деца, ако е безразличен към тях, Карлота. Аз самият имам съвсем различно мнение от твоето по въпроса.

Амбър мъчително преглътна и пое дълбоко въздух.

— И какво е то, скъпи? — престорено свенливо попита актрисата. — С нея ли си съгласен, или с мен?

— Никога няма да допусна за децата ми да се грижи някой друг. Пансионите не могат да заместят родителската любов и внимание. — Отново се взря в Амбър.

Макар от разговора да се интересуваха всички, тя помисли, че последната реплика бе предназначена единствено за нея. Разумът я предупреждаваше, че трябва да запази спокойствие. Барън бе напълно сериозен и точно това я плашеше. Дали не започваше война, която тя предварително знаеше, че ще загуби?

Красивите устни на Карлота се нацупиха.

— Но, скъпи, ти нямаш свои деца и не знаеш за какво става дума. Винаги можеш да правиш каквото поискаш. Би ли заменил свободата си срещу едно дете?

— Отлично зная какво говоря! — настоя той с раздразнение.

Макс неспокойно се размърда и използва настъпилата тишина, за да се намеси:

— Желаете ли по още едно питие?

— Да, моля! — Амбър подаде чашата си.

Минута по-късно тя се отправи към верандата. Виолетовият мрак бе наситен с дъх на жасмин. Стъпките на Барън отекнаха по дървения под, непосредствено зад нея.

— Вълшебна нощ! — промърмори той. Явно имаше намерение да продължат разговора. — Виждаш ли мигащите светлини на хоризонта?

— Да.

— Това е Кий Уест.

— На колко километра е оттук?

— На около осем. Има обаче променливи ветрове и течения. Ако си майстор, с моторница можеш да отидеш до там за по-малко от петнадесет минути. Аз винаги оставям ключовете на самите лодки. — Ръцете му се плъзнаха по раменете, чак до върха на пръстите й. Желанието премина по тялото й като сладка болка. — Какво ще кажеш, да се повозим с лодка след вечеря, Амбър?

— Ще дойде ли някой друг с нас?

— Не.

Ръцете му я помилваха отново. За момент тя си представи как се носят по облените от лунни лъчи вълни, как соленият дъх на океана ги обгръща…

Представата обаче бе твърде опасна и тя я прогони. Потръпна и се отдръпна на крачка от него. Той нямаше никакво право да я докосва, да я кани на романтична разходка, като пробужда чувства, които тя не желаеше!

— Защо се отдръпна? — попита тихо Барън.

— Защото не искам да ме докосваш.

— Не е така. Желаеш ме толкова силно, колкото и аз теб.

— Не, не е вярно! — В гърдите си усещаше празнота. Даваше си сметка, че никога няма да й повярва, ако продължава твърдо да отрича желанията си. Опита се да поправи грешката незабелязано. — Не съвсем! Всеки път, когато ме докоснеш, си спомням миналото. Не мога да забравя какво изпитвахме някога един към друг.

— И това ли е всичко?

— Да.

Барън въздъхна тежко и някак примирено.

— Някога ни беше приятно. Може би и сега е така?

Ръката му се плъзна по гърба и леко я придърпа към себе си. Амбър стисна очи, за да не се поддаде на изкушението. Пръстите му освободиха тежката й коса и тя се разпиля по раменете.

Обърна лице към него, за да протестира, ала думите замряха върху устните й. Чувстваше се странно отмаляла. Тънката вечерна рокля не можеше да бъде преграда за топлината, излъчваща се от тялото му. Лекият бриз разроши косите и на двама им и Барън вдигна ръка да прибере един кичур от челото си. Всяко негово движение предизвикваше нова вълна от усещания в нея.

Всичко наоколо бе залято от бледата лунна светлина, чуваше се тихият шепот на палмите и далечният грохот на вълните, които се разбиваха в кораловият риф. Бе толкова романтично! Тя не искаше да мисли дори за това, че Барън я прегръщаше насила!

Опита леко да се освободи, ала той я прегърна още по-здраво.

— Ще започнем всичко отначало. Ще забравим миналото — предложи Барън.

Защо думите му я изпълваха с непоносима болка?

— Не! — Тръсна глава толкова силно, че няколко фиби се пръснаха по пода. Опря ръце в гърдите му.

— Защо не?

— Веднъж вече опитахме. Ти не приемаш нищо на сериозно. А аз не се интересувам от преживявания за една нощ.

— Нито пък аз. — Устните му се спуснаха от косата по врата към онова чувствително място, допирът до което предизвикваше тръпки по цялото й тяло. — Желая те, Амбър, ти също ме желаеш. Създадени сме един за друг. Няма причини да си отказваме физическата близост.

— Не искай това от мен! — промълви тя. — Минаха цели седем години! Твърде дълго живяхме разделени, освен това между нас има толкова гняв и огорчение.

— Когато те видях отново и те докоснах, разбрах, че не изпитвам повече нито гняв, нито огорчение.

— Но за мен не е така… — промълви Амбър.

Не той бе изоставен с малко дете, не той бе обвинен, че се е оженил по сметка! Естествено за него беше много по-лесно да забрави огорчението. Тя обаче помнеше, а болката и самотата й даваха сили да му откаже.

— Ще те накарам да забравиш! — продължи да шепне той.

— Не, Барън! — успя да изрече твърдо тя, въпреки че жадуваше за неговата близост. Огорчението й надделя. — Всичко свърши. — Отблъсна го. — Нашите отношения приключиха преди шест години, когато ти си плати, за да бъдеш свободен. Ще ти напомня, че аз се омъжих по сметка, а не по любов. Дойдох тук, защото ме заплаши. Утре напускам острова и теб… Завинаги! — Гласът й постепенно укрепна.

Навярно думите попаднаха точно в целта, защото на лицето му нервно потрепери един мускул. За момент Амбър съжали, че бе толкова груба, но в края на краищата, тя само му напомняше неговите собствени обвинения. Потвърждаваше това, в което Барън години наред бе вярвал — в брака по сметка.

Някъде отдалеч се чу гласът на Мария, която ги канеше на вечеря. Ала това като че ли не се отнасяше за тях.

Лицето му бе потъмняло от гняв. Амбър се обърна и тръгна към хола, но Барън се протегна и я сграбчи през кръста.

— Не бързай толкова! — студено каза той. — Какъв глупак съм бил да мисля, че ще оставим зад гърба си миналото! Как можах да забравя какво представляваш! — В гласа му се усещаше искрено възмущение.

Тя се отдръпна, за да се освободи от неговата ръка, ала пръстите му се впиха болезнено в тялото й.

— Остави ме, Барън! Причиняваш ми болка!

Мъжът прие, че е загубил сражението, но въпреки това не я пусна.

— Ще те пусна, когато аз искам! — заяви той. В гласа му прозвуча отчуждение. — Дойде време да разбереш, че няма да играя втория рунд по твоите правила.

— Какво? Втори рунд ли? Не разбирам за какво говориш!

— По дяволите! С твоята ангелска красота и невинност ме правиш на глупак! Все същата си, както преди седем години! Пресметлива малка…

— Няма да стоя повече и да те слушам!

Ръцете му се сключиха около тялото й. Невъзможно бе да се измъкне.

— О, ще стоиш, и още как! Искам да чуеш всичко, което ще ти кажа!

— Барън…

— Помниш ли онази сутрин, когато ти мислеше, че говориш с Макс по телефона? Ясно ми беше защо не искаш да имаш нищо общо с мен, както и да рискуваш, за да не открия нещо важно. Думите те издадоха. Ако искаш да знаеш, проведох собствено разследване и не беше толкова трудно да открия малката ти тайна. Мисля, че зная какво се каниш да правиш. Моите детективи…

— Твоите детективи!? — Думата я шокира.

На лунната светлина лицето й изглеждаше смъртно бледо. Допря ледените пръсти до устните си, за да спре вика на ужас. Въпреки страха опита да контролира изражението на лицето си. За Джои ли говореше той? Почти бе сигурна! Нямаше обаче да се издава! Ще го остави сам да каже какво знае.

— На лицето ти е изписан страх и вина. Какво се опитваш да спечелиш, като криеше истината през всичките тези години?

Амбър пое дълбоко въздух и след това като че ли забрави да диша. Той знаеше!

— Н-нищо — успя само да каже тя.

— Познавам те твърде добре, за да повярвам.

— Честно…

— Ти не знаеш какво означава тази дума! — обвинително рече той.

— Сега, след като си разбрал, какво смяташ да предприемеш? — Въпросът й бе глупав и тя го знаеше.

— Не съм решил… Поне засега. Сигурен съм обаче в едно — този път няма да ми отнемеш онова, което ми принадлежи!

Обгърна ги напрегната тишина.

„Джои! Джои!“ — крещеше в нея безмълвен ужас. Какво смяташе да направи Барън? Ще й отнеме детето или ще бъде достатъчно благороден да не наруши спокойствието на сина си? Може би ще го настрои против нея, както някога бяха постъпили родителите й?

По лицето му се четеше единствено решителност — жестоката линия на стиснатите му устни, леденостудените очи… Той никога не би повярвал, че е скрила истината заради детето му, защото не искаше и то да бъде нещастно! Барън обаче бе обзет от жажда за отмъщение и въобще не го интересуваше, че може да нарани някого.

— Не! Няма да ти позволя! Никога… — едва изрече тя.

Беше й се събрало твърде много — писмото на Макс, безсънната нощ, страхът за Джои, противоречивите чувства към Барън, а сега — и неговото изявление, че ще й отнеме детето. Не издържаше повече!

— Няма да ти позволя! Няма… — повтаряше Амбър, сякаш искаше да се убеди, че това е възможно.

Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, а и Барън я бе прегърнал толкова силно, че Амбър не можеше да поеме дъх. Земята се изплъзна под краката й. Олюля се, но тялото му бе надеждна опора. Виждаше лицето му като в мъгла, долавяше неравномерните удари на сърцето, усещаше силните ръце около себе си…

Въпреки че устните му докосваха ухото й, гласът му сякаш долиташе някъде отдалеч:

— Скъпа, скъпа… Успокой се, не се тревожи!

Обзе я гняв и безсилие, изви силно тялото си назад и заудря по гърдите му със свити юмруци. У сети как всички звуци наоколо постепенно заглъхват, силите я напуснаха и я обгърна дълбок мрак…

Светло петно се появи в тъмнината и бавно започна да се разширява. Заедно с него в съзнанието й нахлуха неразбираеми думи и възбудени гласове. Постепенно в мъглата започна да различава Карлота, Макс и Маргарет, които се движеха наоколо.

След няколко минути Барън я заведе до стаята й, като внимателно я подкрепяше по стълбите. Все още уплашена, тя се обърна към него:

— Ти каза преди малко…

— Не си достатъчно добре, за да говорим. Ще отложим всичко за сутринта.

Изражението на лицето му бе мрачно, което означаваше, че припадъкът й не го е трогнал. Продължаваше да бъде все така неотстъпчив, студен и жесток…