Ан Мейджър
Сбъднат сън (11)

Единадесета глава

През цялата тази безкрайна нощ Барън бе опора за всички. Амбър не можеше да си представи как тя, леля Луиз или чичо й биха преживели без него. Когато накрая изтощеният от умора операционен екип се насочи към тях, Барън бе единственият, който можеше да се владее.

Хематомът бил много дълбоко в мозъка и труден за отстраняване, ала операцията минала успешно и ако нямало усложнения, детето щяло да бъде изписано след десетина дни…

Съобщението й донесе облекчение и тя се озова в прегръдките на Барън, този път — за да сподели с него радостта си.

— Е, сега можем да изпием по едно кафе или сок — предложи той, след като се поуспокоиха. — След това ще отида да запазя две стаи в хотела. На вас тримата ви трябва малко почивка.

— Как ще оставим Джои самичък?

— Аз ще остана при него — заяви той.

Топлината в гласа му свидетелстваше за обичта и загрижеността към детето.

След няколко минути те откриха малко тясно кафене, взеха си кекс, по чаша кафе и се настаниха срещу леля Луиз и чичо Джим.

Първите слънчеви лъчи позлатиха небето. В този ранен час заведението беше съвсем празно. Амбър седеше толкова близо до Барън, че усещаше топлината, излъчваща се от тялото му.

Ръката му случайно я докосна и предизвика преминаването на приятна вълна по тялото й. Близостта му я радваше и едновременно й напомняше, че текат последните часове от съвместния им живот…

— Това бе най-дългата нощ през живота ми — каза уморено чичо Джим, като механично разбъркваше захарта в кафето си. Посивялото му лице бе видимо състарено.

— Да, така е — съгласи се леля Луиз и побърза да допълни: — Ако не беше Барън, кой знае колко по-дълга щеше да ни се стори… — Протегна ръка през масата и топло стисна пръстите му. — Толкова съм ти благодарна! Слава Богу, че ви виждам пак заедно. На племенницата ми не й беше лесно да отгледа Джои сама. Тя имаше нужда от теб.

Думите на леля й бяха толкова неочаквани, че Амбър се стресна и се заля с горещото кафе. Изохка от болка и усети тревожния поглед на Барън върху себе си.

— Добре ли си? — Дълбокият му глас бе загрижен.

— Да — прошепна тя и посегна към чашата със студена вода, която Барън й подаваше.

— И аз имах нужда от нея — обърна се той към леля Луиз. — Тогава не го разбрах, ала най-щастливият ми ден бе, когато открих, че ние все още сме женени.

Амбър се разтрепери, когато — като потвърждение на думите — ръката му обгърна раменете й. Очите й се напълниха със сълзи, които потисна с усилие. Бяха се уговорили да се преструват пред всички, сякаш всичко е наред, ала това бе прекалено! Думите отвориха старата рана.

— Спомням си, че като малка Амбър прекара ревматичен пристъп — отново заговори леля Луиз и я погледна с умиление. — Твоите родители бяха затънали в разпри, а ние едва не полудяхме от тревога за теб. Майка ти и баща ти се обвиняваха един друг за болестта ти, а на всичко отгоре и двамата не приемаха начина на лечение. Даже след като се разведоха, скандалите им продължиха. Ти бе страшно разстроена и не знаеше как да се държиш с тях… Тази нощ вие с Барън бяхте съвсем различни от твоите родители — подкрепяхте се взаимно. Мисля, че Джои ще бъде много щастливо дете…

Погледът на Барън — въпросителен и потресен, се опитваше да намери тъжните зелени очи, ала тя смутено ги бе вперила в чашата си. И досега стомахът я свиваше неприятно, като си спомнеше за безкрайната мъчителна вражда между родителите си, както и стремежът на всеки от тях да я привлече на своя страна, докато накрая загубиха окончателно и уважението, и обичта й…

Два дни по-късно двамата стояха пред леглото на лъчезарно усмихнатия им син. Бяха се преоблекли в типичните за Тексас каубойски дрехи, които им донесоха от ранчото. Системите вече бяха свалени и за операцията напомняше само плътно бинтованата глава на детето. Барън и Джои си говореха нещо, а Амбър опитваше да прикрие щастливите си сълзи.

Бащата търпеливо отговаряше на нестихващия поток от въпроси на малкото момче. Имаше да наваксват цели шест години, които тя безразсъдно им бе отнела!

— Наистина ли ще ме вземеш със себе си във Флорида, когато се оправя? — питаше Джои.

— Разбира се!

— Мама каза, че къщата ти е на остров. Страхотно! Там ли ще живеем през цялото време?

— Не. Поръчал съм да ми намерят подходяща къща в Калифорния.

— Мислех, че вече имаш една там.

— Да, ала тя не е достатъчно голяма за нас тримата, за да живеем постоянно в нея.

— Страхотно! — повтори Джои. — Мамо… — Той за първи път я включваше в разговора и тя се доближи до леглото, за да хване протегнатата му ръка. Барън се пресегна и я прегърна през талията. Това бе един най-обикновен жест, демонстриран само заради детето. — Винаги съм знаел, че някога ще се съберем като истинско семейство и сега това най-после стана. — При други обстоятелства ентусиазмът му можеше да бъде заразителен. — Най-голямата ми мечта се сбъдна! — Очите му блестяха от възхищение, като местеше поглед от единия към другия си родител.

Амбър преглътна мъчително. Чувстваше се виновна и безкрайно нещастна.

— Моята също — каза Барън с пресипнал глас и надникна в очите й.

„Няма право така безпочвено да подхранва детските мечти!“ — помисли Амбър. Играта му бе отишла твърде далеч! Изтръгна се и със заслепени от сълзи очи се спусна към вратата, без да обръща внимание на вика му.

Помисли за Джои, който сигурно бе смутен от бягството й. Неговата „сбъдната мечта“ бе само една илюзия — ужасна и болезнена…

Можеше да си представи колко дълбоко ще бъде наранено детето, когато открие, че добрите отношения между родителите му са пълна измама. Знаеше и колко силна ще бъде неговата болка, защото я бе изпитвала. Избяга, тъй като не можеше повече да слуша празните обещания на Барън. Думите, които той изричаше, бяха лъжа!

Когато помисли, че от сега нататък ще живее без него, я обхвана парализираща студена вълна на страх. Разтрепери се, а гъстите мигли натежаха от горчиви сълзи. Малко оставаше, и щеше да се рухне окончателно.

Какво можеше да направи? Не искаше, не можеше да живее без Барън! Най-после сълзите се затъркаляха по нежното й лице като едри диаманти. Раменете й се отпуснаха в безмълвно отчаяние.

Трябваше да се овладее! Само с две думи й бе дал да разбере, че не я обича. Пред очите й изникна сцената в Кий Уест — Карлота в страстните обятия на Барън — която недвусмислено й напомняше колко безнадеждна бе любовта й.

Запъти се към хотела, където се наплиска със студена вода и сложи ново червило. След петнадесет минути бе доста по-спокойна. Пред стаята се чу дрънкане на ключове и гласът на леля й:

— Амбър, мила, вътре ли си?

Отправи се към вратата и широко я отвори. Яркото слънце нахлу в стаята.

— Имам намерение да отида с колата до ранчото. Трябва да нахраня животните. Искаш ли да дойдеш с мен? — Докато говореше, очите й не се отместваха от подпухналото от плач лице на племенницата й.

Амбър беше безсилна да промълви и дума, затова само кимна в знак на съгласие.

Когато пристигнаха в ранчото, леля Луиз тръгна да се обажда на някого по телефона, а Амбър се зае с къщата за гости. След половин час приключи с почистването и се загледа към сенчестата кипарисова горичка. Краката сами я понесоха през тревата към речния вир, където ходеше винаги, когато й бе тъжно или нещо я измъчваше.

Спря се и вдигна поглед към вековното дърво, по което често се бе катерила чак до дебелия гол клон. Зарадва се, че е с джинси и си спомни как като дете прекарваше часове яхнала клона, мечтаейки си за какво ли не…

Явно старите навици не бяха забравени, защото без особено усилие успя да се покатери, като се хващаше за стъблата на увивните растения. Възседна изсъхналия клон и той заплашително изпращя под тежестта й.

Слънцето хвърляше леки отблясъци по повърхността на чистата тъмна вода под нея. Диво зайче изскочи от висока трева, натопи муцунка във вира, стреснато наостри уши и се шмугна в хвойновия храст.

След време Амбър започна да усеща как натрупаното през последните дни напрежение постепенно изчезва. Лекият вятър като че донесе звука на работещ някъде в далечината двигател на автомобил. Не бе много сигурна, защото монотонният плисък на водата и шумът на листата наоколо й доставяха така необходимото в момента спокойствие.

„Леля Луиз сигурно има нужда от мен“ — помисли виновно Амбър. Трябваше да се спусне долу и да се върне в къщата. Но тук бе толкова приятно, отморяващо, че й се щеше да поседи още малко.

Тя видя Барън чак когато той стигна на две-три крачки от дървото. Едва не извика при вида на тъмнокосата му глава на около метър под себе си. Какво ли правеше той в ранчото?

Слънчевите лъчи озаряваха тялото му. Бе облечен с полуразкопчана джинсова риза, която откриваше загорелите мускулести гърди и тесни сини джинси, опънати по стройните дълги крака.

Този мъж я вълнуваше неимоверно! Тя усещаше лъхащата от него сила и самоувереност, а сърцето й биеше до пръсване.

Няколко минути той стоя замислен, след това хвърли камъче във вира и се загледа в концентричните кръгове на блестящата водна повърхност. Когато един храст го скри от погледа й, тя се смъкна малко надолу по клона, за да го види отново. Лицето му изглеждаше помръкнало и измъчено.

Единият й крак — заплетен в стеблото на увивното растение, бе изтръпнал, ала тя не смееше да помръдне, за да не се издаде. Барън бе последният човек, с когото би искала да разговаря сега! Тяхната измамна игра я натоварваше емоционално и точно сега не желаеше да се среща лице в лице с него.

Той нито веднъж не погледна нагоре и когато тръгна към близките дървета, тя се надигна на клона, за да не го изпусне от очи. Изведнъж клонът се счупи под тежестта й и тя се оказа заплетена в стъблата на пълзящата лоза. За щастие клонът не се бе отчупил докрай, а само бе увиснал надолу под опасен ъгъл. Опита да се задържи, като търсеше по-дебело стебло.

— Какво, по… — понечи да изругае Барън и се спусна към дървото. — Дръж се! — Скочи на най-близкия клон и се закатери по него. — Опитай да се придвижиш малко, колкото да те хвана — нареди той. — Ако дойда при теб, клонът ще се счупи от двойната тежест.

Бавно, сантиметър по сантиметър, тя се запромъква към него. Когато силните му пръсти сграбчиха китката й, Амбър въздъхна с облекчение. Постояха за миг неподвижно, за да съберат сили, след което той рязко я издърпа в обятията си. След миг двамата бяха в безопасност на земята.

Барън не изпускаше Амбър от прегръдките си. Тя усети върху лицето си приятния допир на леко наболата му брада, чу силните удари на сърцето.

Най-сетне той я пусна и тогава тя срещна загрижения му поглед, който спря дъха й. Бързо сведе очи и гъстите мигли скриха обзелите я чувства.

В този миг Барън я грабна ръце и я понесе към надвисналата над самата вода скала. Удоволствието да бъде притискана към тялото му бе толкова силно, че тя дори не помисли да се съпротивлява. Усещаше стегнатите мускули на гърдите и ръцете му и неволно обгърна врата му. Той я остави на скалата и коленичи до нея.

Златистата й тежка коса бе свободно разпиляна, а гърдите, мъчително поемащи въздух, опъваха тънката памучна блуза. Амбър нямаше представа колко естествена и привлекателна изглежда в този миг.

— Леля ти каза, че сигурно си в къщичката за гости. Какво, по дяволите, правиш на дървото? — попита той, като не отместваше внимателния си поглед от нея. — Можеше да си счупиш врата!

Тя мълча известно време и накрая каза:

— Мислех.

— За какво? — Настойчивите сини очи бяха само на десетина сантиметра от нейните.

— За нас. — Не можеше да излъже.

Пръстите му се плъзнаха по дългата гладка шия и повдигнаха брадичката й, за да надникне до дъното на срамежливите зелени очи.

— Измисляше нови начини да ме пратиш по дяволите, нали, Амбър? — Тонът му бе суров. Тя го гледаше с недоумение, а Барън отдръпна ръката си и продължи: — Ако все още не си забелязала, ние делим една спалня, храним се заедно… — Сърдито прекъсна мисълта си и устните му се свиха.

— Съжалявам… Сигурно ти е трудно… — промърмори тя, като мислеше колко силно я мрази той. — Ако това може да те успокои, ще ти кажа, че и на мен не ми е леко.

— За твое сведение, това изобщо не ме успокоява! — изръмжа ядосано той.

— Чувствам се ужасно виновна, че през всички тези години не ти казах за Джои… — извини се колебливо. — Не бях права. Разбираш ли, моите родители също бяха разведени и…

— Леля ти ми разказа. Не се чувствам горд, че те оставих сама толкова млада, при това бременна. Всичко това си описала в „Мечтания“, нали? Колко ли е било трудно да отгледаш детето сама…

— Да… Беше трудно. Но ти не знаеше, че съм бременна.

Някакъв мускул трепна на лицето му.

— Трябваше да предвидя тази възможност.

— Това няма значение сега. Двамата с Джои се справихме.

— Аз съм му липсвал през един много важен период от неговия живот и не искам никога повече да го изоставям!

— Занапред — започна колебливо Амбър — можеш да го виждаш винаги, когато поискаш — в почивните дни, през ваканциите…

— Мислиш се за много великодушна, нали? — мрачно изрече Барън. — Ала почивните дни и ваканциите не са достатъчни. Имаме да наваксваме няколко загубени години. Искам да съм с него през цялото време. — Очите му бяха придобили най-дълбокия, най-тъмния нюанс на синьото.

— Барън, ти си несправедлив и към мен, и към Джои! Не мога да ти го отстъпя изцяло. И ти не трябва да очакваш от него…

— Не те моля да ми го отстъпваш.

— Но…

— Ти си моя съпруга, майка на сина ми. Искам ви и двамата!

Думите му бяха толкова неочаквани, че тя се запита дали е чула правилно. Обхвана я зашеметяващата вълна на надеждата и сякаш отдалече чу собствения си глас недоверчиво да напомня:

— Но нали ние с теб не се обичаме…

— Твоите чувства могат и да се променят… Ако пожелаеш.

— Барън, не мога повече да се преструвам. — Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна встрани. — Съвместният ни живот ще бъде безкраен кошмар за мен, като зная, че ме мразиш толкова силно! Аз не мога да продължавам… да те обичам, като зная, че всеки твой жест на внимание е фалшив и…

— Какво каза току-що? — Тъмното му лице се озари от щастлива усмивка.

— Казах, че не мога да продължавам да те обичам, след като зная, че ти ме мразиш!

В следващия миг тя се озова в прегръдките му. Леки като полъх целувки покриха лицето й. Устните му нежно се спряха върху нейните.

— Амбър, изобщо не те мразя! Как си могла да помислиш подобно нещо? — пресипнало прошепна Барън.

Сърцето й пропусна един удар.

— Ти каза, че си скъсал с мен… — Гласът й едва се чуваше.

— Тогава бях бесен. Безумно те обичах, а ти отново ме напускаше, сякаш ти бях напълно безразличен.

— Ти ме… обичаш?! — невярващо попита тя.

— Ах, ти, малко глупаче… — Показалецът му се плъзна от ухото към устните й. — Луд съм по теб! Само теб обичам!

— А… Карлота?

— Ти така и не ми позволи да ти обясня. Ако беше погледнала по-внимателно, щеше да видиш, че тя ме беше прегърнала, а не аз нея. Имахме скандал за „Мечтания“. Казах, че няма да приема корекциите й, а тя заяви, че в такъв случай няма да играе ролята на Мег. Скарахме се и Карлота искаше да заглади всичко, като ми обясни, че причината е в любовта й към мен. Обяснявах й, че ти си единствената жена в моя живот. Точно в този момент влезе ти.

— Карлота няма да играе в ролята на Мег?!

— Не — твърдо отговори той.

— Не изглеждаш особено притеснен от този факт, но ако популярна актриса като нея не ти партнира във филма, това няма ли да попречи на успеха му?

— И преди съм правил успешни филми без нея. Най-важното обаче е, че от сега нататък ти си част от моя живот. Никога не съм имал сериозни намерения нито към нея, нито към която и да е друга жена. Професията ме задължава да работя с красиви актриси. Но това е всичко. Никога не съм ти изневерявал. — Гласът му бе искрен, а лицето — толкова сериозно, че тя му вярваше. Вярваше!

— Наистина ли търсиш къща в Калифорния?

— Да. Първата седмица, която прекарахме в Скай Кий, бе толкова трескава, че си помислих, че ако искам да имаме някакъв съвместен живот, ще трябва да престана да работя непрекъснато. Преди не забелязвах, че смесвам работата с личния си живот. Сега обаче, когато имам семейство и разбирам колко ми е необходимо то…

— О, любими! — промълви тя, преди Барън да я целуне. — Липсваше ми през цялата тази ужасна седмица! Мислех, че ме отбягваш умишлено.

— Работих упорито, за да наваксам, и да ни остане време за меден месец. Това щеше да бъде изненада.

— Какво?!

— Един приятел ми предложи вилата си на остров Юджийн за една седмица преди филмовия фестивал. Смятах да отидем там, а след това — направо в Кан.

— Взимаш ме със себе си в Кан?!

— Разбира се, стига ти да искаш, любима. Ще прекараме фантастично — обеща той.

От последните й съмнения нямаше и следа, радостта й бе неописуема. Не можеше да откъсне очи от лицето на любимия мъж.

— Амбър, когато открих, че все още сме женени, веднага споделих с Макс. Знаех, че твоят сценарий е у него и настоях да ми го даде. Така го притиснах, че той нямаше накъде да мърда, но за да запази лоялност към теб, ми каза да взема екземпляра от един режисьор. Сценарият е много добър. Тогава за първи път се замислих дали съм бил справедлив в отношението си към теб. След това те видях в спалнята си и реших, че отново ще бъдеш моя. Ти вече не беше само мъчителен спомен. Ти бе жената, която събуди моите най-дълбоки чувства. — Зарови пръсти в косата й, повдигна я и огнените му устни опариха врата й. — Обичам те, Амбър!

И когато я положи нежно върху мекото легло от зелена трева и кедрови иглички, тя знаеше със сигурност, че най-съкровената й мечта се е сбъднала…